Браян О'Райли
Ергените на Анджелина (10)

10. Седем незабравими рибни блюда

Анджелина влезе през вратата на магазина за морски дарове на Наполито, който бе пълен с дами, млади и стари, които поръчваха, обменяха клюки и се блъскаха да се прередят. Отвън магазинчето изглеждаше като всяко едно от стотиците такива в квартала. Отвътре бе от обикновено по-обикновено и не бе помислено за каквато и да е реклама или удобства. Нямаше маси, столове, нямаше щанд, меню, нито картини по стените, нямаше рибарски мрежи, окачени по тавана и украсени с бутафорни риби и миди, просто варосани стени, циментов под и стъклени витрини, пълни само с лед и възможно най-прясната риба.

Беше декември и Анджелина си бе обула топлите подплатени ботуши с равни подметки, защото краката й се подуваха и напоследък усещаше болки в кръста, причинени според нея от стоенето в кухнята през цялата седмица. Опита да се справи с проблема с равни подметки и киснене на краката със соли „Епсом“ от време на време преди лягане. Най-практичните решения винаги действаха най-добре, казваше Емалин.

Анджелина спря до вратата и вдиша дълбоко, като всеки друг път. За нея това бе удоволствие и част от преживяването. Наполито продаваше риба, но никога не бе доловила каквато и да е миризма. Не бе усетила и миризма на дезинфектанти или почистващи препарати. Мястото просто ухаеше на чистота и може би лек нюанс на морски пръски.

Гай бе предложил да я съпроводи и да й помогне с покупките, но тя бе извадила пазарската си количка и решила да отиде сама. Не бяха обсъждали срещата с гадателката Сандра. И двамата се отнасяха към цялата работа с добро чувство за хумор, а и в студената светлина на деня бе по-лесно да я омаловажат. Но тя тревожеше съзнанието й. Държеше листчето в нощното си шкафче и се улови, че през няколко вечери го вади и поглежда.

Поклати глава. Слава богу, че успяваше да си намира работа. Наближаваше Бъдни вечер и трябваше да подготви пиршеството със седемте рибни блюда.

Те бяха традиция в дома й, докато растеше. Баща й бе благословен в живота си в много отношения, едно от които бе, че жена му и майка му обичаха да си правят компания. И двете обичаха да готвят и вместо да се съревновават в кухнята, се допълваха и учеха една от друга. И така Анджелина разполагаше с предимството не само на обединените им познания и умения, тъй като и двете бяха учителки по природа, но и на добрия им пример. Нона въведе практиката да празнуват Бъдни вечер с трапеза, която се състоеше изцяло от класически италиански морски дарове, обичай, наследен от майка й, която бе израсла в Южна Италия. Тогава въздържанието от месо в петък и на католически празници бе основно правило, а седемте рибни блюда отдавна се бяха наложили като правилния брой заради седемте тайнства.

Анджелина и Франк винаги прекарваха Бъдни вечер у Мама Джия с брат му Джо, съпругата му Мария и Тина. Джия беше стратегът на пиршеството, а Анджелина и Мария се включваха с готовност, но нямаше съмнение кой е господар в кухнята й.

Франк и Анджелина винаги пристигаха първи. Двете със свекърва й се затваряха в кухнята, а Франк се подготвяше за играта с брат си Джо. Това беше единственото време на годината, когато вадеха шахматната дъска. Франк никога не можеше просто да седи и да гледа телевизия, затова докато играеха и замисляха следващите си ходове, двамата с Джо сменяха плочи на стария грамофон. Програмираха хубава селекция от коледни записи — разбира се, Синатра, Джони Матис и любимия на Джия Пери Комо, но винаги вмъкваха и по някоя песен на Евърли Брадърс, Отис Рединг и дори малко Елтън Джон, който караше Мария и Тина да танцуват в кухнята.

Анджелина и Франк винаги си запазваха Нат Кинг Коул за Коледа. Щом свършеха игрите на шах, Франк магически се появяваше до нея, докато тя готвеше, за да я „надзирава“, целуваше я по шията и си отмъкваше по няколко маслини от чинията с предястия. Можеше буквално да усети гъделичкането от брадата му и нежния аромат на хубаво вино в дъха му. Очакването на внезапната му поява в кухнята до нея може би щеше да й липсва повече от всичко друго на Бъдни вечер.

Тази година бе предложила всички да дойдат в дома й на празнична вечеря — семейството й, „Клубът на ергените“, Доти, госпожа Капучио. Искаше къщата й да е колкото се може по-пълна, а денят — възможно най-натоварен, тъй като нямаше представа как ще понесе да се събуди сама в леглото си в коледната утрин.

Пусна госпожа Скардузо пред себе си на опашката. Винаги се уверяваше, че ще има време да бъде обслужена от Анджело, дребничкият и престарял търговец на риба, който беше институция в магазина на Наполито, откакто бе пораснала достатъчно, за да вижда над щанда.

Веднъж, преди няколко години, бе поръчала цяло филе от сьомга. Един нов младеж в магазина й го бе опаковал предварително, за да е готово, когато дойде, но щом го отвори вкъщи, изненадващо долови миризма на престояла цял ден риба. Не беше вмирисана, но определено не бе толкова прясна, колкото бе свикнала да я получава. Докато стоеше в кухнята, размишлявайки какво да предприеме, на вратата се почука. Беше Анджело, който държеше ново филе от сьомга, което тикна в ръцете й с джентълменски поклон, характерен за стария континент, заедно с цялата сума и най-искрените си извинения, че поради небрежността на едно невежо момче рибата, която е възнамерявал да остави за храна на котките, е попаднала в ръцете на клиентка, и то такава, за която знаеше, че е отлична и внимателна готвачка. Тя му благодари многократно и се опита да му върне парите, но той просто вдигна ръка, поклони се отново и си тръгна. От този ден насетне, станеше ли въпрос за риба, за нея не съществуваше друг продавач, освен Анджело.

Пропусна още една клиентка, после видя, че се е освободил.

— Весела Коледа, Анджело! — поздрави го ведро, пускайки листчето с номера си в кошничката на щанда.

Той вдигна поглед и повехналото му, дълбоко набръчкано лице засия в широка усмивка.

— Buon Natale, Анджелина, buon Natale.

Беше му дала поръчката си предварително и той я бе изпълнил, нарязал и приготвил, но имаше обичай да изчаква и да опакова всеки артикул пред очите на клиентите. Анджело обичаше да има последна възможност да огледа всяко парче риба, което продаваше, преди то да излезе през вратата.

— Приготви ли моята baccala? — попита тя.

— Baccala е осолената риба, защото Божието слово придава вкус на света.

Всяка риба по традиция имаше специална религиозна причина да бъде сервирана на пиршеството и Анджелина прехвърли списъка с Анджело, сякаш рецитираха литургични въпроси и отговори на църковна служба.

— Миди и стриди? — попита тя.

— Защото Бог е твоят щит пред бедите — отвърна той.

— Калмари?

— Защото Бог може да протегне ръце и да те открие, където и да идеш.

— Приготви ли ми змиорките?

— Защото Божието слово е като светкавица в ушите ти. — Големи бели пакети опакована риба се появяваха на плота с всяка благословия.

— Корюшките?

— Дори и най-малкото същество ще се изравни с най-големите при Пришествието.

— А камбалата?

Анджело я погледна и закачливо потупа едното си око.

— Божиите очи са винаги отворени.

Тя се пресегна, стисна ръката му и пъхна всички пакети в кошницата си.

— Благодаря, Анджело и весела Коледа!

Старецът й прати няколко въздушни целувки, докато се оглеждаше за следващата клиентка.

— Ciao, скъпа. Buon Natale.

 

 

На Бъдни вечер Анджелина прекара по-голямата част от деня в приготовления, а Джия и Тина дойдоха към пет часа, за да й помогнат с готвенето. Господин Купертино пристигна в пет и половина, за да подреди бара, а когато наближи седем, се бяха събрали почти всички: Джери, господин Петибоун, Доти, Джо и Мария, Фил и дон Еди.

Последни пристигнаха Гай и Джони и качиха госпожа Капучио по стълбите в инвалидна количка, която бяха заели от дома. За нея ставаше все по-трудно да се придвижва, но иначе изглеждаше здрава, добре обгрижвана и развълнувана да бъде в компанията на всички тях.

Анджелина и Тина ги посрещнаха на вратата.

— Как се справихте с пренасянето? — Анджелина попита Гай, докато Тина тикаше старицата към топлата дневна.

— Ами, честно казано, затруднихме се, докато я сложим в количката. Ъ, нали разбираш, докато измислим… къде да я хванем — обясни той.

На Анджелина й бе интересно, но и леко се притесни.

— Шегуваш ли се? — попита тя.

— Боя се, че не — отвърна Гай. — Не беше най-доброто, на което сме способни. После се появи сестра Бартоломю и ме удари с бастуна си, накара ме да се наведа, госпожа Капучио ме хвана за врата и накрая я пренесох чак до таксито. Двамата с Джони ми се смееха през цялото време.

Анджелина се ококори.

— Запознали сте се със сестра Бартоломю? Как ви се стори? — попита тя любопитно.

Гай разтри ръката си и се замисли за минута.

— Страховита — отвърна и влязоха, затваряйки вратата.

Скоро в кухнята стана напечено. Първото блюдо бе вариация на френска рецепта, която съществуваше от времето на Огюст Ескофие, Baccala Brandade. Анджелина приготви смес от мляко, треска, зехтин, пипер и прясно настъргано индийско орехче. Изстиска две глави печен чесън, малко лимонов сок и доста магданоз, а след това я сервира като сос с квасен хляб и затоплени питки, придружени от чаши пенливо вино „Просеко“.

Второто блюдо бе любимо на майка й и се наричаше „Яздещи ангели“ — прясно почистени стриди, обвити в тънки резени прошуто и запечени върху филийки хляб, намазан с билково масло. Когато стридите се запичаха, те се извиваха и заприличваха на ангелски криле. Анджелина подсили свежестта им с мъничко паста от аншоа и уасаби върху всеки ордьовър. Обичаше „Ангелите“ от дете, те представляваха божествени хапки.

Третото ястие бе печена маринована змиорка върху пирожки от ориз „Арборио“. Цял ден бе мариновала змиорките и ги бе изпекла точно преди да ги сервира с оризовите пирожки и сирене „Асиаго“.

Последва салата „Цезар“, гарнирана с горещи панирани корюшки. Баща й хрупаше мъничките сребристи рибки като пържени картофки. Тази вечер тя ги аранжира изкусно около купчини салата „Цезар“ във всяка чиния и ги внесе през вратата.

Като пето блюдо от предишната вечер бе приготвила голяма тенджера от своята средиземноморска супа с миди, по-лека версия на манхатънската гъста мидена супа. Последните две ястия бяха поширани калмари, пълнени с пармезан, върху лингуини в доматен сос и специалитетът на вечерта — печена камбала със сос от кориандър.

Атмосферата напомняше трескавата вечерна работа зад кулисите в кухнята на добър ресторант.

— Тина, миличка — извика Анджелина, — можеш ли да донесеш чиниите от салатата?

— Вече го направих, сложих ги ей там — отвърна момичето.

Джия грабна голяма тенджера от печката и я пренесе с мъка до мивката.

— Изваждам пастата за калмарите с лингуини.

— Давай — каза Анджелина. — Тина, вземи две големи купи и се приготви да разсипеш лингуините. Ще донеса калмарите.

— Готово — извика Тина, докато вземаше втората купа.

Джия разбърка лингуините и ги поръси със зехтин и черен пипер, докато домакинята сипваше калмарите и соса.

В кухнята й се струваше по-горещо от обичайното, вероятно защото старата печка не спираше. Докато Джия и Тина сервираха супата, Анджелина си наля чаша ледена вода, подържа я до слепоочието си за минута, после я изпи на екс.

— Анджелина, двете с теб можем да пренесем купичките, става ли? — попита свекърва й. — Тина, трябва да седнеш до Джони и да хапнеш нещо.

— И си свали престилката — напомни домакинята. — Сложи си хубавия бял пуловер.

Момичето избърса ръцете си и бързо целуна Анджелина по бузата, после каза:

— Отивам — и се втурна през вратата.

Джия дойде да й помогне с разпределянето на калмарите и лингуините в двете купи.

— Няма ли да седнеш и да хапнеш нещо?

— Не, мамо, стомахът ми се обърна от готвенето на всичките морски дарове. Ами ти?

Джия довърши работата си и вдигна купата.

— Никога не сядам.

В трапезарията виното, храната и коледните песни бяха възцарили магията на празничното настроение на трапезата. Всички разговаряха, смееха се и аплодираха поредното пристигащо блюдо. Тина целуна Джони по бузата и седна до него на масата, докато господин Петибоун обиколи и й наля чаша вино.

Когато Анджелина и Джия влязоха тържествено, всяка с голяма купа за паста с калмари и лингуини, изригнаха още одобрителни възгласи — „Хе-ей!“ от дон Еди и „Браво!“ от господин Петибоун, както и още аплодисменти. Анджелина се поклони шеговито, после се върна в кухнята, докато Джия и Доти започнаха да разсипват пастата по чиниите.

Случилото се след това се превърна в семейна легенда.

Доти старателно се придвижваше от лявата страна на масата и когато стигна до Джони и Тина, младежът услужливо отмести стола си на една страна, за да обслужи първо Тина. Доти загреба и когато лингуините попаднаха в чинията на девойката, една случайна капка от доматения сос хвръкна като искрица от ударен кремък и цопна върху белия й кашмирен пуловер.

Тина зяпна от изненада.

Без да се замисли, действайки инстинктивно, Джони извади кърпичката си от джоба на сакото си. Когато я измъкна, годежният пръстен, около който бе обвита, литна и се завъртя във въздуха.

Всички проследиха летежа му във внезапна тишина. Пръстенът описа дъга и се приземи върху покривката, въртейки се като монета, а малкият диамант хвърляше отблясъци, преди най-сетне да потрепери и застине.

Като в сън Джони внимателно го вдигна и се взря в очите на Тина.

Джия светкавично надникна в кухнята и припряно прошепна на Анджелина:

— Ела веднага, Джони ще й направи предложение!

Младата жена остави кърпата, втурна се в стаята и застана до свекърва си, и двете впиха очи в младата двойка, за която времето бе спряло.

Джони се обърна и огледа всяко от очакващите лица около масата, сякаш търсеше напътствия в последния момент. Джери улови погледа му и бавно направи жест с ръка, сочейки към земята. Джони падна на коляно.

Джия погледна Джери с категорично одобрение.

— Тина — изрече Джони с ясен, непоколебим глас, който тя нямаше да забрави никога, — обещавам да те обичам до края на дните ни, ако ми окажеш честта да станеш моя съпруга.

Със сълзи в очите и без миг колебание тя отвърна:

— Да, Джони.

Той плъзна пръстена на пръста й, а тя се хвърли в обятията му. Избухнаха оглушителни аплодисменти и в стаята започнаха да се разменят прегръдки и потупвания по гърба. Лееше се вино, вдигаха се тостове и чашите кънтяха в спонтанно тържество.

Очите на Анджелина се обърнаха и тя се свлече на пода като мъртва, без да помръдва.

 

 

Очите й потрепнаха няколко пъти, но тя не дойде напълно в съзнание, докато доктор Витале не пристигна след около двадесет минути, веднага щом Джия му се обади. Той живееше само на няколко преки и беше техен семеен лекар от толкова дълги години, че Джия знаеше, че може да разчита на доктор Ал да зареже всичко и да дойде веднага, дори и на Бъдни вечер.

С възможно най-голямо внимание мъжете бяха преместили Анджелина от пода на дивана в дневната, бяха поставили възглавница под главата й и я бяха завили с одеяла, за да я затоплят. Всички се бяха струпали притеснено в предната стая, докато доктор Витале премери пулса й, леко повдигна клепачите й един по един и освети с фенерче зениците й, после бръкна в черната си чанта и намери капсула амоняк. Счупи я под носа й и очите й веднага се отвориха, а тя се опита да се изправи до седнало положение.

— Някой да намали фурната — каза Анджелина.

Джери се засмя, не само защото се бе събудила, а защото продължи от момента, в който бе припаднала. Джони постави ръка на рамото на Тина, а дон Еди нададе шумна въздишка.

— Погрижих се за фурната, скъпа — каза Джия. — Как се чувстваш?

Анджелина все още бе дезориентирана и огледа всички, за да се окопити.

— Много съм замаяна. Зави ми се свят и… какво се случи?

— Припаднахте — каза Базил, който все още изглеждаше пребледнял.

— Изплаши ме почти до смърт — добави Гай, който пръв се бе притекъл до нея.

Известна руменина се върна по страните й и погледът й се спря на Джони и Тина.

— Тина — каза тя, протягайки ръка, — сгодихте ли се?

Момичето протегна своята ръка и Анджелина се надигна на лакът и се поизправи, за да разгледа пръстена.

— Вие двамата, веднага елате и ме прегърнете.

Тина се наведе и я прегърна силно, а Джони я последва. Анджелина стисна здраво ръката му, за да му покаже, че се е справил както трябва.

Доктор Витале бръкна в чантата си и извади стетоскоп.

— Можеш ли да се наведеш малко напред?

— Мисля, че да. — Тя седна и се наведе, от което се задъха.

Лекарят я преслуша внимателно за минута, после свали слушалките и ги хвърли обратно в черната си чанта. Оправи вратовръзката си, отдръпна се от младата жена и се приближи към Джия. Разговаряха тихо миг-два и Анджелина чу свекърва си да казва: „Да, разбира се“.

Джия се обърна към всички и размаха престилката си в посока на трапезарията.

— Tutti a tavola^[1] — каза тя, като плесна рязко с ръце. — Връщайте се на масата, хайде. Всичко изстина.

Когато заговореше с този тон, хората обикновено се подчиняваха. Всички бързо се придвижиха подред обратно към трапезарията, но разбираха и без да им казват, че докторът искаше да остане насаме с Анджелина.

Доктор Витале седна отново и нежно я потупа по рамото.

— Анджелина, кога за последно си идвала при мен?

Наложи се да помисли. Все едно я бяха попитали кога се е изповядвала за последно. Толкова бе трудно да си спомниш, освен ако наистина не си съгрешил или боледувал.

— Не зная, май миналата година, когато бях болна от грип?

Доктор Витале бръкна в джоба на жилетката си, погледна часовника си, после го пъхна на мястото му.

— Възнамеряваше ли скоро да дойдеш на преглед?

За миг тя почти загуби нишката на разговора. Доктор Витале винаги гледаше да я накара да се отпусне, преди да премине към съществените въпроси за здравето на семейството. Имаше чувството, че си приказват за времето и той й намекваше за лимонада и бисквитки с шоколадови парченца.

— Не. Просто бях уморена, това е — отвърна тя.

Той не отговори и Анджелина изведнъж стана подозрителна, леко уплашена и доста разтревожена.

Лекарят беше непроницаем.

— Нещо не е наред ли?

Доктор Витале се облегна в стола си и сложи ръце на коленете си.

— Не бих казал, че не е наред.

— Какво има? — попита тя, подготвяйки се за новината.

Той се усмихна.

— Ами, освен ако обичайно нямаш двоен пулс, ще имаш бебе.

— Какво?

Той изчака търпеливо и заговори отново едва когато се увери, че тя започва да проумява ситуацията.

— Не само това — продължи, — ами трябва да си в четвъртия месец.

Ушите й внезапно пропищяха, а след това Анджелина дочу звънтенето на прибори в съседната стая. Беше благодарна, че доктор Витале бе изпратил всички отново в трапезарията и сега бяха останали само те двамата.

Полегна отново и ръцете й се задвижиха колебливо по корема. Съзнанието й трескаво прехвърли изминалите няколко месеца, точиците се свързаха, звездите се подредиха и изведнъж почувства със сърцето си, че той е прав. „О, боже мой!“

В края на краищата, не бяха само те двамата.

— О, боже мой — промълви тихо. — Нося бебето на Франк.