Браян О'Райли
Ергените на Анджелина (7)

7. Гладът е най-добрата гарнитура

Анджелина малко изоставаше от графика.

Останалата част от сутринта прекара в прелистване на кулинарния си дневник, като осъвременяваше рецепти, търсеше добри идеи, които може да са й убягнали, водеше си бележки в полетата и после ги преписваше на старата си пишеща машина. Имаше навика често да рисува скици с молив или диаграми на ястията, с които се гордееше особено, и ги прикрепяше към дневника си. Харесваше й да рисува и дори бе изкарала няколко курса по изобразително изкуство в обществения колеж. Скицирането на фините детайли по ръбовете на корите за лазаня или улавянето на лъскавата повърхност на някой патладжан върху хартията й помагаше да мисли за тях по различен начин. Неведнъж рисунките я бяха вдъхновявали за нови прийоми или рецепти, за които иначе не би се сетила.

За днешната вечеря се бе спряла на ястие, което баща й обичаше — брачиола от телешко месо със сос „Пиката“. Представляваше тънки резени телешко, навити на руло с малко пармиджано, магданоз и прошуто, а след това запържени до зачервяване в зехтин. Бе купила онова хубаво прошуто от магазина на Сако и това изглеждаше идеалният начин да го използва. Искаше да му придаде и малко допълнителна свежест, така че в добавка към лимоновия сок и каперсите, възнамеряваше да обогати соса със сух вермут и да го поръси отгоре с прясно настъргана лимонова кора. Щеше да сервира телешкото върху лингуини с дресинг от зехтин и масло, с много счукан пипер и гарнитура от бейби аспержи.

 

 

Анджелина искаше да им поднесе първо супа, която приятно щеше да контрастира с телешкото. Спря се на рецепта със сладки картофи и мента, чудесна крем супа, леко сгъстена с ориз, с акцент от златисти стафиди и освежена от прясната мента. А за десерт трябваше да има пай. За пръв път Джони и Джери сядаха на масата й, а в случая с Джери беше почти маркетингов трик, затова всичко трябваше да бъде страхотно. Прибави круши, черни череши, бахар на зърна и малка бутилка уиски към списъка за пазаруване. Паят щеше да бъде финалният щрих.

Оказа се трудно да намери мента и черни череши. След четири спирки и никакъв успех, накрая хвана автобуса до фермерския пазар в съседния квартал. И дума не можеше да става да направи компромис със сушена мента и череши от компот. Накрая всичко се подреди, защото намери онова, което търсеше и дори успя да се вмъкне в алеята на подправките и да купи бахар на зърна за пая, испански шафран (защото имаше разпродажба), кардамон на шушулки (който бе невъзможно да открие другаде) и кора от индийско орехче (защото не я беше опитвала досега).

Докато стигне у дома и се захване със супата, вече изоставаше с графика. Забърка пая и го пъхна във фурната навреме, после се зае с брачиолата, като изтъни месото, за да стане толкова крехко, та да се топи в устата. Работеше бързо, както винаги, и когато пристигна господин Купертино, беше отметнала доста от задачите, но не беше сервирала масата.

— Господин Купертино — каза тя, втурвайки се да го посрещне. — Радвам се, че сте тук. Трябва да ви попитам нещо. Влизайте.

Базил я последва с маршова стъпка в кухнята, докато тя бързаше да извади пая от фурната.

— Ето за какво става дума — продължи, оставяйки пая да изстине. — Какво мислите за идеята да имате компания за вечеря?

Базил спря и погледна към Анджелина, после към пая, после отново към нея, сякаш най-сериозно обмисляше предложението.

— Компания в смисъл на гости ли? — попита хитро той. — Или компания в смисъл на, как да се изразя, разрастване на клиентелата?

— В смисъл на още няколко клиенти. Ергени като вас. Да, както казахте, разрастване на клиентелата.

— Чудесно! — Базил изглеждаше очарован.

— Наистина ли? — попита Анджелина облекчено.

— Разбира се. Никой не обича да се храни сам. Колкото повече, толкова по-весело.

Анджелина се разсмя.

— О, слава богу, защото ще дойдат тази вечер. — Започна да поставя една върху друга чиниите, в които щеше да сервира.

— Кой ще идва?

— Ами, Джони от нашата улица и Джери Манчини, много приятен човек от квартала. Беше ми съученик.

— Доти ме запозна с Джони онзи ден — каза Базил. — Добро момче. Сигурен съм, че ще се разбираме страхотно. А и ще има с кого да разговарям за ястията ви. Като стана дума за това, какво приготвяте?

— Крем супа от сладки картофи — отвърна тя, сочейки към печката. — Телешко със сос „Пиката“, лингуини, и пай с череши и круши за десерт. — Направи пауза. — Нали ядете телешко?

— Сърцето ми се разтуптя!

На вратата се чу тропане.

— Това вероятно е Джери… — предположи Анджелина.

— Аз ще отворя — предложи Базил, излизайки от кухнята. — И не се безпокойте за мен, ще ям всичко, което сготвите. Умирам от глад. А както е казал Сервантес, гладът е най-добрата гарнитура.

— Хубаво, защото съм сготвила от всичко по много.

Базил въведе Джери и Анджелина ги представи един на друг. Отвори бутилка „Кианти“ и ги остави да си бъбрят дружелюбно в дневната. Разбърка супата и аранжира чините, чашите и приборите на бюфета, готови за отнасяне на масата. Брачиолата бе опечена и си почиваше във фурната. Оставаше й да свари пастата и да сервира храната в чиниите, но почти бе приключила с всичко.

Извика към дневната:

— Джони пристигна ли вече?

Джери скочи и погледна през прозореца.

— Не още. Не, чакай, за малко да те излъжа.

Силуетът на младежа се появи на външната врата. Базил я отвори и го въведе.

— Влизай, Джони.

— Благодаря, господин Купертино.

— О, здравей, Джери — продължи Джони.

Свали якето си, сгъна го и го постави на страничната облегалка на единия от столовете в дневната.

— Идваш тъкмо навреме, млади човече — каза Базил.

Джери тупна Джони по гърба.

— Вечерята е почти готова. Изми ли си ръцете?

— Да, измих ги у дома — отвърна сериозно Джони.

— И зад ушите ли се изми?

Момчето се замисли малко по-дълго от нужното и Джери се ухили.

— Млъквай, Джери — каза Джони с дръзка усмивка.

— Само те занася, хлапе — каза Базил. — Приготви се за пиршество.

Анджелина се засуети в трапезарията с красиво плато предястия от студени меса, сирена, маслини и чушки, което постави на масата.

— Здравей, Джони — поздрави го тя. — Ако искате да седнете, момчета, ще сложа масата.

— Всичко ухае невероятно — отбеляза Джери.

Базил зае вече обичайното си място, а той издърпа срещуположния стол.

Джони се готвеше да седне начело на масата, но Джери леко докосна ръката му и каза:

— Ей, Джони, не заемай този стол. Той е на Франк. Ела да седнеш до мен, приятел.

— О, съжалявам.

Младежът почтително върна стола на мястото му и седна до Джери. Анджелина сервира храната им и много скоро започнаха с предястията.

Звънецът на вратата иззвъня. Домакинята извика от другата стая:

— Кой би могъл да бъде? Бихте ли отворили, господин Купертино?

Базил стана от масата, остави сгънатата си салфетка до чинията и отиде до вратата. Когато я отвори, видя огромен млад мъж, скръстил ръце отпред като необикновено едър хорист, гладко избръснат, облечен в спретнат и евтин на вид костюм с вратовръзка. Беше толкова грамаден, че закриваше по-голямата част от фона и любезно изчакваше да се обърнат към него, преди да проговори.

— Мога ли да ви помогна? — попита Базил.

— Добър вечер, господине. Казвам се Филип Розети. Това ли е домът на госпожа Д’Анджело?

— Да.

Фил кимна и хвърли поглед назад през рамо към дълъг черен кадилак, паркиран на улицата. Усмихна се и направи знак с вдигнат палец на един едва виждащ се зад черния прозорец мъж, който му махна сърдечно.

Младият човек прочисти гърлото си и пристъпи напред-назад с масивните си крака.

— Джентълменът в колата, чичо ми, дон Еди Франджипани, би желал да се осведоми дали госпожа Д’Анджело има нещо против да се присъедини към него в колата за малко.

Базил го изслуша, а след това също толкова тържествено отговори:

— Ако изчакате, ще попитам.

— Мога да почакам. Благодаря ви.

Базил затвори вратата. Филип не помръдна и на сантиметър. Джери и Джони вече бяха напуснали масата и надничаха през завесите на прозореца.

Анджелина се присъедини към тях, изтривайки ръце в престилката си.

— Кой беше, господин Купертино?

— Имате посетител — отвърна той с нотка на забавление.

— Мили боже! Знаете ли кой е? — попита Джери. — Това е дон Еди.

— За какво говорите? — попита Анджелина, леко подразнена. — Кой идва така по времето за вечеря?

— Никога ли не си чувала за дон Еди? — поинтересува се Джери. — Откога живееш тук, Анджелина?

— Шегуваш ли се? Супата е готова. Кой е този човек?

— Ами — отвърна Джери, — много специален човек.

— Като казваш „човек“ — намеси се Базил, — нали нямаш предвид един от онези „хора“? — Побутна носа си и го сплеска на една страна.

Джери разбра намека му.

— Не. Не е от онези хора по същество, но е много почитан човек, което означава, че онези хора го обичат и затова го наричат „дон“, въпреки че не е.

Търпението на Анджелина се изчерпваше.

— За какво говорите, за бога?

— Слушай — каза Джери. — Този тип отвън, Еди, е израсъл с Шефа, нали разбираш?

Джони, Анджелина, и дори Базил кимнаха.

— Добре — каза Джери. — Очевидно Еди е спасил живота на този човек някога, когато са били деца, или поне така разправят. Затова Шефът винаги се е грижил за Еди. Той самият никога не е искал да се забърква в неприятности, нали разбирате, винаги е бил на чисто, но въпреки това всички го обичат — той ги изслушва, разбира нещата, дава добри съвети и просто им харесва да се навърта покрай тях. Вярват му. Той е… специален.

— И… какво иска от мен? — попита Анджелина с лека загриженост в гласа.

— Иска да разговаря с вас — каза Базил.

— Трябва да отидеш — настоя Джери.

— Къде? — попита тя.

— Иска да отидете до колата и да поговорите с него — обясни Базил.

— Трябва да отидеш — каза убедено Джери. — Много е необичайно. Отваря ти се възможност.

— За какво? — попита тя.

— Точно защото не знаеш каква — обясни той, — затова трябва да отидеш.

Анджелина погледна разтревожена към входната врата, после към кухнята, където вечерята чакаше да бъде сервирана.

Джери постави успокояващо ръка на рамото й.

— Просто иди. Ще наблюдавам от прозореца.

Джони и Базил я гледаха в очакване. Тя изви очи нагоре от силно раздразнение. Смъкна престилката си и я подаде на Джери.

— Добре де! Ще отида — заяви накрая. — Господин Купертино, бихте ли намалили котлона на супата?

— Разчитайте на мен — каза той.

Базил отвори вратата и Филип все още стоеше неподвижно там, на същото място, а вратата беше само на няколко сантиметра от носа му. Кимна, щом видя Анджелина да се приближава, и я поведе по стъпалата.

— Успех — прошепна Базил, докато тя излизаше.

Анджелина последва Фил към автомобила и се качи, когато той вежливо й отвори вратата. Плъзна се на синята седалка от кожа и плюш и се озова лице в лице с дона. Стори й се, че е прехвърлил осемдесет и пет. Гладката му бяла коса бе идеално подстригана, изглеждаше сякаш току-що е станал от стола на бръснаря. Носеше красиво палто от камилска вълна с бяла гардения на ревера. Очите му, забеляза тя, бяха в съвършения нюанс на безоблачно небе.

Когато заговори, тонът му бе успокояващ и вдъхващ доверие.

— Здравей, Анджелина. Как я караш, скъпа?

— Здравейте.

Изобщо нямаше намерение да му прости, че е прекъснал вечерята.

— Казвам се Ед Франджипани и много се радвам най-сетне да се запозная с теб.

— Здравейте, господин Франджипани — каза тя, като едва разтърси протегнатата му ръка.

— Моля те, Анджелина, наричай ме дон Еди. Така правят всички.

— Извинете, господин Франджипани, не искам да ви пришпорвам, но къщата ми е пълна с хора и се опитвам да сервирам яденето. Така че…

— О. Чух, че си добра готвачка.

— Нима? — Тя кръстоса ръце.

— Да. Чувам много неща. Но и без това имах намерение да дойда и да те посетя за кратко.

За пръв път Анджелина изпита любопитство.

— Защо да ме посетите?

— Заради съпруга ти, Франки.

— Какво за него? — попита тя подозрително. Опита се да прикрие напрежението в гласа си, но то пролича.

Дон Еди се размърда леко на седалката си, за да я погледне по-директно.

— Познавах го бегло. Много го харесвах. Беше усърден работник, добър член на профсъюза. Навъртам се там, нали знаете? Разговарям с мъжете след работа или докато обядват. Приказват с мен за разни работи.

Приятната топлина на колата, упойващият аромат на гардения и мелодичният му глас я привличаха.

— Какви работи? — попита меко тя.

— Исках да споделя една история за теб, която Франк веднъж ми разказа.

— История за мен?

Тези сини очи като на Синатра се взряха право в нея.

— Веднъж, преди няколко години, си преживяла малък инцидент с колата нали?

Анджелина поклати леко глава.

— Всъщност не. Беше с автобус. Отидох в спешното, но в действителност не бях ранена, само малко разтърсена. Никой не пострада истински. Защо Франк изобщо го е споменал?

Дон Еди се усмихна.

— Обичам да слушам истории за семействата на мъжете, знаеш ли? Така и не се ожених, нямам и деца. Един път всички си говорехме за лошите дни, онези, които никога не забравяш. „Кой е най-лошият ти ден?“ Един разправяше едно, друг — друго. А Франки се умълча, но аз го забелязах. Затова преди да си отида, го дръпнах настрана и той ми разказа следната история: Когато получил обаждането, че си претърпяла катастрофа и тръгнал да те търси в болницата, видял жена, която приличала на теб. Носела подобно палто, кървяла, лекарите се занимавали с нея, защото била зле ранена. Отначало си помислил, че ти си тежко ранената. И мисълта, че те губи в онзи ден, го направила най-лошият в живота му.

Анджелина едва успя да прошепне:

— Никога не ми го е казвал.

Той също се умълча.

— Работата е в това, че той заплака, докато ми го разказваше. И когато чух, че е починал, почувствах, че трябва да дойда и да ти кажа, че съпругът ти те е обичал толкова много, че е проронил сълза пред един старец, докато му е разказвал тази история.

Дон Еди взе ръката й, когато очите й се наляха със сълзи. Предложи й чиста бяла кърпичка и тя си поплака тихо на рамото му, върху безупречното му палто, докато той потупваше ръката й.

Анджелина подсмръкна, съвзе се и го погледна с благодарност.

— Искате ли да влезете на вечеря. Сготвила съм много храна.

— Радвам се, че ме покани. Двамата с Фил имахме готвач, доста добър, но той ще отсъства през следващите няколко години. Чух, че си добра готвачка, та си помислихме, че може да опитаме услугите ти. Получих добри отзиви. Имаш ли нещо против?

Анджелина се засмя, а дон Еди потропа по стъклото. Фил, който търпеливо бе чакал отвън и им бе осигурил уединение, обиколи и отвори вратата на Анджелина. Съпроводи я до стълбите, после стори същото и за дон Еди.

За нула време бяха подредени столовете и приборите и дон Еди и Фил хапнаха остатъка от предястията. Супата бе сервирана гореща. Докато всички се захванаха с нея, отначало сърбайки силно, за да не се изгорят, стаята потъна в тишина, като изключим лекото потракване на лъжиците. Анджелина спря и се наслади на момента, на звука и гледката на всички тях, които с удоволствие поглъщаха нейните ястия. Джери, който тактично бе успял да постави дон Еди до себе си, завърза разговор с него, сякаш бяха стари приятели, и чувствата им изглеждаха напълно взаимни. Дори Джони се включи в диалога. Големият Фил не каза и дума преди финалната си реплика: „Благодаря, госпожо Д’Анджело, и лека нощ“, но Анджелина виждаше, че е харесал яденето. Паят се оказа решаващият фактор. Домакинята ги изпрати до вратата, когато си тръгваха и й благодариха един по един. Джери й помогна да разтреби и си тръгна последен. Докато го съпровождаше до вратата, тя бръкна в джоба на престилката си и извади стодоларова банкнота.

— Виж какво намерих под чинията на дон Еди, когато раздигах.

Джери подсвирна.

— Браво.

— Не мога да я приема. Прекалено много е. Трябва да му я върна — настоя тя.

— Не! Не можеш да го направиш. Слушай, той ще ти плаща по този начин. Не е от онези, на които връчваш сметката. И не се тревожи, няма да ти оставя стотачка всеки път. Просто го остави да действа по своя начин. Вярвай ми, всичко ще се нареди.

Анджелина не бе убедена.

— Сигурен ли си?

— Да. Гарантирам ти. Но никога, ама никога не му връщай парите. Моля те, обещай ми.

Тя се засмя, виждайки колко сериозно го приемаше.

— Добре, добре. Всъщност той е много мил човек. Е, ще дойдеш ли отново утре?

— Със сигурност.

Тя му отвори вратата.

— Ей, Джери, приятно ми беше, че те срещнах отново. Благодаря ти, че дойде.

— Благодаря ти, че ме прие. — Той пъхна ръце в джобовете на кафявото си кожено яке и слезе по стълбите. Прокара ръка през косата си, после махна и пое нагоре по улицата. — Лека нощ, Анджелина!

Докато го наблюдаваше как се отдалечава, тя почувства леко присвиване отвътре и едва когато измина целия път до кухнята, успя да определи причината.

Вероятно просто бе гладна. През целия ден не беше хапнала нито залък.