Джон Гришам
Сянката на чинара (3)

3

Сегашната секретарка беше трийсет и една годишна, майка на четири деца. Джейк я нае само защото не успя да намери по-подходяща. Когато жената започна работа преди четири месеца, той беше отчаян, а тя се оказа на разположение. Казваше се Рокси и хубавото беше, че идваше в кантората всяка сутрин в осем и половина или няколко минути по-късно и успяваше да отговаря сносно на телефонните обаждания, да посреща клиентите, да гони всякаква измет, да печата, да картотекира и що-годе да поддържа ред. Натежаваше лошото обаче и то беше, че Рокси изобщо не проявяваше интерес към работата, която смяташе за временна, докато не си намери нещо по-добро. Пушеше на задната веранда и миришеше на цигари, мрънкаше за ниската заплата, правеше завоалирани, но многозначителни подмятания, че според нея всички адвокати са богати, и като цяло беше неприятна персона. Родом от Индиана, тя беше пристигнала на юг заради съпруга си, военен, и като много северняци не проявяваше почти никаква толерантност към културата, която я заобикаляше. Беше от добро семейство, а сега живееше на затънтено място. Джейк никога не я беше питал, но силно подозираше, че бракът й е нещастен. Съпругът й беше изгубил работата си след някакво нарушение. Рокси бе помолила Джейк да заведе дело от негово име и отказът му продължаваше да трови отношенията им. Освен това липсваха петдесет долара от дребните пари за разходи и Джейк подозираше най-лошото.

Щеше да се наложи да я уволни, а направо не му се мислеше за това. По време на тихите мигове всяка сутрин той отправяше молитва към Бог да му даде нужното търпение да понесе присъствието на тази жена в живота си.

През кантората се бяха изредили какви ли не. Беше наемал млади, защото ги имаше колкото щеш и работеха евтино. По-свестните от тях се омъжваха, забременяваха и искаха шест месеца отпуск. По-лошите флиртуваха, носеха тесни миниполи и пускаха многозначителни забележки. Една го заплаши с дело за сексуален тормоз, когато Джейк я уволни. Арестуваха я за подправени чекове и тя набързо си замина.

Беше наемал и по-зрели жени, за да изключи всякакво физическо изкушение, обаче те обикновено бяха властни, държаха се майчински, бяха в критическата, затова много често ходеха на лекар, обсъждаха всякакви болежки и все се налагаше да присъстват на някое погребение.

Десетилетия наред в кантората бе властвала Етъл Туити, легендарна личност, движила кантората на Уилбанкс в дните на нейния разцвет. Повече от четирийсет години Етъл строяваше адвокатите, всяваше ужас у другите секретарки и водеше борба с по-младите юристи, които не се задържаха повече от година-две. Етъл, уви, се пенсионира — Джейк я принуди да го стори по време на делото „Хейли“. Съпругът й беше пребит от някакви негодници, вероятно от Клана, но случаят остана неразрешен и следствието не стигна доникъде. Джейк беше на седмото небе, когато Етъл напусна, но сега почти му липсваше.

Точно в осем и половина той слезе в кухнята да си налее още кафе, а после затърси някаква стара папка. Когато Рокси влезе през задния вход в осем и трийсет и девет, Джейк стоеше до бюрото й, разлистваше някакви документи и чакаше, подчертавайки факта, че секретарката за пореден път закъснява за работа. За него нямаше почти никакво значение, че тя има четири малки деца, безработен и нещастен съпруг, работа, която не харесва, заплата, която смята за нищожна, и цял куп други проблеми. Ако я харесваше, сигурно би проявил някакво разбиране, но с течение на времето я харесваше все по-малко. Правеше й досие, трупаше недостатъците й, отбелязваше черни точки, за да разполага с факти, когато седне срещу нея за трудния разговор. Неприятно му беше, че се налага да прибягва до такива кроежи, за да уволни нежеланата си секретарка.

— Добро утро, Рокси — каза той и погледна часовника си.

— Здравей, извинявай, че закъснях, трябваше да заведа децата на училище.

До гуша му беше дошло и от лъжите, колкото и дребни да бяха. Безработният й съпруг водеше децата на училище и ги вземаше. Карла го бе потвърдила.

— Аха — промърмори Джейк и се взря в купчината пликове, които тя току-що беше оставила върху бюрото си.

Грабна пощата, преди Рокси да успее да я отвори, и прегледа писмата за нещо интересно. Обичайните рекламни брошури и адвокатски глупости — писма от други кантори, едно от кабинета на някакъв съдия, дебели пликове с копия от досиета, искове, пледоарии и така нататък. Тях не отвори — това беше работа на секретарката.

— Търсиш ли нещо? — попита тя, докато оставяше чантата си и се наместваше на мястото си.

— Не.

Както обикновено Рокси изглеждаше доста немарливо — без грим, рошава. Побърза да отиде в банята, за да се гримира и понагласи, което често й отнемаше петнайсетина минути. Още мълчаливо отбелязани черни точки.

Най-отдолу в купчината, върху последния обикновен плик този ден, Джейк видя името си, написано на ръка със синьо мастило. Адресът на подателя го изуми и той за малко не изпусна всичко. Захвърли другите писма на бюрото й и бързо пое нагоре по стълбите към кабинета си. Заключи вратата. Седна на старинното писалище в единия ъгъл, под портрета на Уилям Фокнър, закупен от господин Джон Уилбанкс, бащата на Лушън, и огледа плика. Най-обикновен бял плик за писма от евтина хартия, каквито можеше да купиш пакетирани по сто за пет долара. На него се мъдреше марка за двайсет и пет цента с лика на някакъв астронавт. Беше достатъчно дебел, за да съдържа няколко листа хартия, и бе адресиран до него: „До почит. Джейк Бриганс, адвокат, Уошингтън Стрийт 146, Клантън, Мисисипи“. Нямаше пощенски код.

Адресът на подателя беше „Сет Хъбард, п.к. 277, Палмира, Мисисипи, 38664“.

Пощенското клеймо беше от 1 октомври 1988 г., предишната събота, от пощата в Клантън. Джейк си пое дълбоко дъх и се замисли над евентуалния сценарий. Ако можеше да се вярва на клюките в Кафето, а Джейк нямаше причина да се съмнява, поне за момента, Сет Хъбард се беше обесил преди по-малко от двайсет и четири часа, в неделя следобед. В момента беше девет без петнайсет, понеделник сутринта. След като клеймото на писмото беше от събота, Сет Хъбард или някой от негово име беше пуснал писмото в кутията в пощенската станция на Клантън късно в петък или в събота сутринта, защото пощата затваряше на обед. Местната поща се подпечатваше в Клантън, а всички останали пратки бяха превозвани до областния център в Тюпълоу, където се сортираха, подпечатваха и разнасяха.

Джейк намери ножица и старателно изряза тънка лентичка от плика от срещуположната страна на обратния адрес, близо до клеймото, но достатъчно далече, за да не повреди нещо. Съществуваше вероятност да държи в ръцете си веществено доказателство. По-късно щеше да направи копие на всички документи. Леко стисна плика и го разклати, за да изтърси сгънатите листове. Усети как сърцето му бие учестено, докато внимателно разгръщаше листовете. Бяха три, обикновени, бели. Джейк приглади гънките и остави листовете върху бюрото си, после взе най-горния. Със синьо мастило и четлив почерк, впечатляващ за мъж, авторът бе написал:

„Скъпи господин Бриганс,

Доколкото ми е известно, с Вас не сме се виждали и няма да се видим. Когато четете това писмо, аз ще съм мъртъв и ужасният град, в който живеете, ще жужи от обичайните клюки. Сложих край на живота си, но само защото много скоро щях да умра от рак на белия дроб. Лекарите ми даваха броени седмици живот и ми беше дошло до гуша от болката. От много неща ми дойде до гуша. Ако пушите, приемете съвет от един мъртвец и веднага се откажете.

Избрах Вас, защото Ви се носи славата на честен човек и защото се възхищавах на смелостта Ви по време на процеса срещу Карл Лий Хейли. Подозирам, че сте способен на толерантност — нещо, което печално липсва по тези места.

Презирам адвокатите, особено в Клантън. На този етап от живота си няма да посочвам имена, но ще издъхна, без да съм преодолял огромната си неприязън към различни представители на вашата професия. Лешояди. Кръвопийци.

Приложено Ви изпращам своето завещание — собственоръчно съм написал всяка дума, подписал съм се и съм сложил датата. Проверих и знам, че съгласно закона в Мисисипи това е валидно собственоръчно написано завещание, поради което е напълно законно. Нямам свидетели, че съм подписал завещанието, защото, както знаете, такива не са необходими за собственоръчно написаните завещания. Преди година подписах по-дебело завещание в юридическа фирма «Ръш» в Тюпълоу, но се отказах от този документ.

Това завещание най-вероятно ще предизвика проблеми, поради което искам Вие да бъдете адвокат по наследството ми. Държа волята ми да бъде изпълнена на всяка цена и знам, че Вие сте способен да го направите. Категорично лишавам от наследство двете си деца, техните деца и двете си бивши съпруги. Те не са добри хора и ще оспорят завещанието, така че пригответе се. Състоянието ми е значително — роднините ми нямат представа колко — и когато това се разчуе, те ще атакуват. Борете се с тях, господин Бриганс, борете се докрай. Трябва да победим.

Заедно с предсмъртното си писмо съм оставил наставления за опелото и погребението си. Не споменавайте за завещанието ми преди погребението. Искам близките ми да бъдат принудени да изпълнят всички траурни ритуали, преди да научат, че няма да получат нищо. Наблюдавайте ги как се преструват — много ги бива. Изобщо не ме обичат.

Предварително Ви благодаря за ревностната защита на волята ми. Няма да Ви бъде лесно. За мен е утеха, че няма да ме има, за да преживея това мъчително изпитание.

Искрено Ваш, Сет Хъбард

1 октомври 1988 г.“

Джейк беше твърде напрегнат, за да прочете завещанието. Пое си дълбоко въздух, изправи се, обиколи кабинета, отвори вратата към балкона и за пръв път тази сутрин огледа добре сградата на съда и площада и после препрочете писмото. Щеше да бъде използвано като доказателство, за да установят умствените способности на Сет Хъбард по време на написване на завещанието, и за миг Джейк се скова от нерешителност. Изтри длани в панталона си. Дали да не остави писмото, плика и другите листове както си бяха и да не изтича да доведе Ози? Трябваше ли да се обади на съдията?

Не. Писмото беше изпратено до него, беше поверително и той имаше пълното право да се запознае със съдържанието му. Въпреки това сякаш държеше в ръцете си бомба с часовников механизъм. Бавно избута писмото встрани и вдигна следващия лист. С разтуптяно сърце и треперещи ръце се взря в сините букви и осъзна пределно ясно, че тези думи ще ангажират следващата година, а може би и две от живота му.

Завещанието гласеше:

„ЗАВЕЩАНИЕ

на Сет Хъбард

Аз, Сет Хъбард, на 71 години, с бистър ум, но с болно тяло, правя следното завещание:

1. Жител съм на щата Мисисипи. Адресът ми е Симпсън Роуд 4498, Палмира, окръг Форд, Мисисипи.

2. Отменям всички предишни завещания, които съм подписал, и по-конкретно завещанието с дата 7 септември 1987 г., изготвено от господин Луис Макгуайър от фирма «Ръш» в Тюпълоу, Мисисипи. В това завещание категорично отмених другото, подписано от мен през март 1985 г.

3. Това е собственоръчно съставено завещание. Всяка дума съм написал лично, със своя почерк и без ничия помощ. Лично съм го подписал и датирал. Изготвил съм го сам в кабинета си днес, 1 октомври 1988 г.

4. Умът ми е бистър и съм напълно способен да изготвя това завещание. Никой не упражнява или не се опитва да упражнява влияние над мен.

5. За изпълнител на завещанието си определям Ръсел Амбърг, Ембър Стрийт 762, Темпъл, Мисисипи. Господин Амбърг беше вицепрезидент на холдинговото ми дружество и познава на практика моите активи и пасиви. Разпореждам на господин Амбърг да използва услугите на г-н Джейк Бриганс, адвокат от Клантън, Мисисипи, за всички необходими правни процедури. Разпореждам никой друг адвокат от окръг Форд да не докосва завещанието ми, нито да спечели дори един цент от неговото легализиране.

6. Имам две деца — Хършъл Хъбард и Рамона Хъбард Дафо. Те също имат деца, но не знам колко, защото не съм ги виждал от доста време. Категорично лишавам от наследство по силата на това завещание двете си деца и внуците си. Те няма да получат нищо. Не знам как точно трябва да формулирам на правен език, че «изключвам» някого от завещанието си, но тук изразявам намерението си напълно да лиша тях, своите деца и внуци, от възможността да получат нещо от мен. Ако оспорят това завещание и изгубят, моето желание е да платят хонорара на адвокатите и съдебните разноски, следствие от тяхната алчност.

7. Имам две бивши съпруги, чиито имена няма да споменавам. Тъй като те получиха буквално всичко при развода, няма да получат нищо повече. Категорично ги изключвам от завещанието. Дано да издъхнат в страдание като мен.

8. Давам, завещавам, прехвърлям, оставям (каквото е нужно да се направи, по дяволите) 90% от наследството си на моята приятелка Лети Ланг в знак на признателност за нейната всеотдайна служба и приятелство през последните няколко години. Пълното й име е Летиша Долорес Тайбър Ланг, а адресът й е Монтроуз Роуд 1488, Бокс Хил, Мисисипи.

9. Давам, завещавам и т.н. 5%от наследството си на своя брат, Ансил Хъбард, ако все още е жив. От много години нямам вест от Ансил, но често мисля за него. Той беше объркано момче, което заслужаваше по-добра съдба. Като деца двамата с него станахме свидетели на нещо, което никой човек не бива да вижда, и то завинаги травмира мен и брат ми. Ако Ансил вече е мъртъв, неговият дял от 5% остава в моето наследство.

10. Давам, завещавам и т.н. 5% от наследството си на християнската църква «Ирландски път».

11. Нареждам на изпълнителя на завещанието ми да продаде къщата, земята, недвижимата собственост, личните ми вещи и склада за дървен материал, близо до Палмира, на пазарни цени при първа добра възможност и да добави приходите към наследството ми.

Сет Хъбард

1 октомври 1988 г.“

Подписът беше ситен и много четлив. Джейк отново изтри длани в панталона си и препрочете завещанието. То заемаше две страници, а ръкописният текст беше разположен на почти идеално прави редове, сякаш Сет прецизно беше използвал линийка.

Десетки въпроси настояваха за внимание, като най-важният сред тях беше: коя е Лети Ланг? Почти веднага на второ място се нареждаше: с какво точно е заслужила деветдесет процента от наследството? И после: колко голямо е наследството? Наистина ли е значително и каква част от него ще се стопи от данъците? След този въпрос последва: на колко ли ще възлиза хонорарът на адвоката?

Само че преди да се поддаде на алчността, Джейк отново обиколи кабинета си. Свят му се зави, адреналинът му се разбушува. Каква невероятна правна бъркотия! При толкова пари семейството на Сет несъмнено щеше да си наеме адвокати и настървено да оспори завещанието. Джейк никога досега не беше работил по цялостно оспорване на завещание, но знаеше, че тези случаи се гледат в граждански съд и най-често пред съдебни заседатели. Рядко покойник от окръг Форд оставяше значително наследство, но от време на време се появяваше по някой, който не е планирал както трябва имуществените си дела, или пък изникваше подозрително завещание. Тези случаи бяха златна мина за местните юристи, адвокатите сновяха до съда и обратно и наследството се стопяваше за съдебни разноски.

Джейк старателно прибра писмото и трите листа в една папка и я занесе долу на Рокси. Тя вече изглеждаше по-добре и отваряше пощата.

— Прочети това — каза той. — Бавно.

Тя се подчини, а когато приключи, изохка:

— Уха, ама че начало на седмицата!

— Не и за клетия стар Сет — отбеляза Джейк. — Моля те, отбележи, че писмото пристигна днес сутринта, трети октомври.

— Готово. Защо?

— Времето може да се окаже от огромно значение някой ден в съда. Събота, неделя, понеделник.

— Свидетел ли ще бъда?

— Може би да, може би не, но трябва да вземем предпазни мерки, ясно?

— Ти си адвокатът.

Джейк направи четири копия на плика, на писмото и на завещанието. Даде едно копие на Рокси, за да го пъхне в папката на най-новото дело на кантората, а две заключи в чекмедже на писалището си. Изчака да стане девет часа и излезе с оригинала и едно копие. Каза на Рокси, че отива в съда. Влезе в Секюрити Банк в съседство и остави оригинала на документите във фирмения сейф.

 

 

Кабинетът на Ози Уолс се намираше в окръжния арест, на две преки от площада, в нисък бетонен бункер, построен възможно най-евтино десет години по-рано. Към сградата впоследствие беше добавена пристройка, подобна на туморен израстък, в която се помещаваха шерифът и неговите помощници. Помещението беше претъпкано с евтини бюра и сгъваеми столове, а на пода имаше мръсен, оръфан по краищата мокет. В понеделник сутрин обикновено цареше трескава дейност — разчистваше се след забавленията и игрите през уикенда. Гневни съпруги пристигаха да измъкнат махмурливите си половинки от ареста. Други съпруги пък влетяваха, за да подпишат нужните документи и да тикнат мъжете си зад решетките. Уплашени родители изчакваха подробности около наркоакцията, при която децата им се бяха оказали арестувани. Телефоните звъняха повече от обикновено и често никой не отговаряше. Помощник-шерифите кръстосваха, дъвчеха понички и сърбаха силно кафе. Добавете към обичайната лудост странното самоубийство на един загадъчен непознат и ще разберете защо разхвърляната приемна беше толкова оживена точно този понеделник сутринта.

В дъното на пристройката къс коридор отвеждаше до дебела врата, на която с бяла боя на ръка беше написано: Ози Уолс, шериф, окръг Форд. Вратата беше затворена. Шерифът беше пристигнал рано и вече говореше по телефона. Обаждаше се превъзбудена жена от Мемфис, чийто син беше арестуван, докато шофирал пикап, превозващ наред с други неща доста голямо количество марихуана. Станало бе миналата събота през нощта близо до езерото Чатула, в държавен парк, където често имаше случаи на незаконно поведение. Разбира се, според майката синът й беше невинен и тя настояваше да пристигне с колата и да го измъкне от ареста на Ози.

— Не бързайте толкова — предупреждаваше я Ози, когато някой почука на вратата му. Той покри слушалката с ръка и каза: — Влез!

Вратата се открехна няколко сантиметра и Джейк Бриганс подаде глава. Ози тутакси се усмихна и му махна да влезе. Джейк затвори вратата зад гърба си и се настани на един стол. Ози обясняваше, че макар хлапето да е на седемнайсет, са го заловили с почти килограм и половина марихуана, поради което не може да излезе от ареста без съдийско нареждане. Майката продължи да настоява, а Ози се усмихна и дръпна слушалката на няколко сантиметра от ухото си. Поклати глава и отново се усмихна. Все същите глупости. И Джейк ги беше чувал неведнъж.

Ози послуша още малко, обеща да направи каквото може, а то очевидно не беше много и най-сетне затвори телефона. Надигна се от мястото си и се ръкува с Джейк.

— Добро утро, господин адвокат.

— Добро утро, Ози.

Побъбриха за едно-друго и накрая стигнаха до футбола. Ози беше играл за кратко за „Овните“, преди да получи травма на коляното, и продължаваше запалено да следи срещите на отбора. Джейк пък беше фен на „Светиите“ като повечето жители на Мисисипи, така че нямаше какво толкова да си кажат. Цялата стена зад Ози беше заета от футболни сувенири — снимки, медали, купи. В средата на седемдесетте години, докато учеше в университета „Алкорн“, той беше играл в отбора на звездите и ревностно пазеше спомените си.

В друг ден и по друго време, вероятно пред по-голяма публика, например пред адвокатите в съдебната зала през някоя почивка, Ози можеше да се изкуши да разкаже за нощта, когато бе счупил крака на Джейк. Джейк беше кльощав второкурсник и играеше като куотърбек в отбора по американски футбол за „Карауей“, малко учебно заведение, което по някаква причина поддържаше традицията всяка година да претърпява съкрушителна загуба от „Клантън“ в последния мач за сезона. Той не бе считан за особено важен. През първите три части Ози, майстор в повалянето на противника, беше тероризирал нападението на „Карауей“, а в края на четвъртата се бе втурнал напред като хала. Фулбекът, вече ранен и уплашен, пренебрегна Ози и той бе връхлетял върху Джейк, който отчаяно се мъчеше да изпълзи от мелето. Ози открай време твърдеше, че чул как фибулата му изпращява. Според версията на Джейк самият той не чувал нищо друго, освен как Ози сумти и ръмжи по време на унищожителната си атака. Историята се разказваше поне веднъж годишно, независимо в коя версия.

Днес обаче беше понеделник сутрин, телефоните звъняха и двамата мъже бяха заети. Посещението на Джейк явно си имаше причина.

— Мисля, че се оказах нает от господин Сет Хъбард — съобщи той.

Ози присви очи и изгледа приятеля си.

— Той вече не е в състояние да наема когото и да било. Откараха го на масата на господин Мейгаргъл.

— И него ли премаза?

— Да кажем, че го смъкнах на земята.

Ози се пресегна към една папка, отвори я и извади отвътре три цветни снимки двайсет на двайсет и пет сантиметра. Плъзна ги по бюрото си и Джейк ги взе. Отпред, отзад и отдясно — Сет, сниман в три ракурса, печален и мъртъв, увиснал под дъжда.

Джейк се стресна за миг, но не го показа. Разгледа гротескното лице и се опита да го свърже с някого.

— Никога не съм го виждал — измърмори той. — Кой го е намерил?

— Един от работниците му. Изглежда, господин Хъбард е планирал цялата работа.

— О, да. — Джейк бръкна в джоба на сакото си, извади копията и ги плъзна към Ози. — Това пристигна по пощата днес сутринта. Топло-топло. Първата страница е писмо до мен. Втората и третата претендират да бъдат завещанието му.

Ози вдигна писмото и бавно го прочете. С каменна физиономия прочете и завещанието. Когато приключи, пусна листовете върху бюрото си и разтърка очи. Успя да каже само:

— Уха! Това законно ли е, Джейк?

— Наглед да, но съм сигурен, че семейството ще го атакува.

— Как?

— Ще предявят всякакви претенции: че старецът е мръднал, че въпросната жена е злоупотребила с влиянието си над него и го е убедила да промени завещанието си. Повярвай ми, когато става дума за пари, няма да се спрат пред нищо.

— Въпросната жена — повтори Ози, после се усмихна и бавно заклати глава.

— Познаваш ли я?

— О, да.

— Чернокожа ли е или бяла?

— Чернокожа.

Джейк подозираше това и изобщо не се изненада, нито се разочарова. По-скоро в този миг усети първите тръпки на възбудата. Бял мъж и парите му, съставено в последния момент завещание, според което човекът оставя всичко на чернокожа жена, към която явно е бил силно привързан. Неприятно обжалване на завещанието пред съдебно жури и Джейк в центъра на събитията.

— Колко добре я познаваш? — попита Джейк.

Известно бе, че Ози познава всеки чернокож в окръг Форд: регистрираните гласоподаватели и онези, които още се колебаеха; собствениците на земя и хората на социални помощи; работещите и онези, които избягваха да работят; пестеливите и другите, които крадяха от къщите; онези, които ходеха на църква всяка неделя, и онези, които киснеха в долнопробните кръчми.

— Познавам я — отговори шерифът, предпазлив както винаги. — Живее извън Бокс Хил в местност, наречена Малката делта.

— Минавал съм оттам с колата — кимна Джейк.

— Там живеят само чернокожи. Омъжена е за мъж на име Симиън Ланг, пияница, който идва и си отива когато му скимне.

— Не познавам никой Ланг.

— Този не ти и трябва да го познаваш. Мисля, че когато е трезвен, кара камион или управлява булдозер. Знам, че един-два пъти е работил на кораб. Нестабилен. Имат четири-пет деца, едното момче е в затвора, а дъщеря им май е в армията. Лети е към четирийсет и пет, струва ми се. Моминското й име е Тайбър — малко са по тези места. Той е Ланг, а за жалост горите са пълни с Ланг. Не знаех, че Лети работи за Сет Хъбард.

— Ти познаваше ли Хъбард?

— Донякъде. Даде ми двайсет и пет хиляди долара под масата и за двете кампании. Не поиска нищо в замяна, всъщност почти ме избягваше през първите ми четири години. Видях го миналото лято, когато се готвех да се кандидатирам отново. Даде ми още един плик.

— И ти взе парите?

— Не ми харесва тонът ти, Джейк — ухили се Ози. — Да, взех парите, защото исках да спечеля. Освен това съперниците ми също приемаха пари в брой. По тези места политиката е трудна работа.

— Аз не възразявам. Колко пари имаше старецът?

— Той твърдеше, че са доста. Лично аз не знам. Винаги е било загадка. Носят се слухове, че е изгубил всичко по време на тежък развод. Хари Рекс го ограбил до шушка, затова държал делата си в тайна.

— Умен човек.

— Притежаваше земя и открай време се занимаваше с дървесина, но не знам нищо повече.

— Ами двете му големи деца?

— Към пет вчера следобед говорих с Хършъл Хъбард, за да му съобщя лошата новина. Живее в Мемфис. Не научих много. Каза ми, че ще се обади на сестра си Рамона и ще пристигнат двамата. Сет е оставил инструкции за погребението си. Опелото ще бъде утре в четири следобед в църквата, а после е погребението. — Ози замълча и препрочете писмото. — Не ти ли се струва малко жестоко, а, Джейк? Сет иска близките му да преживеят истинска скръб, преди да узнаят, че ги е прекарал със завещанието си.

Джейк се изсмя и отговори:

— Според мен е прелестно. Ще ходиш ли на опелото?

— Само ако и ти дойдеш.

— Дадено.

Двамата поседяха мълчаливо, заслушани в гласовете отвън и в звънящите телефони. Съзнаваха прекрасно, че имат работа. Но имаше и толкова много въпроси, толкова много драматизъм ей тук, под носа им.

— Какво ли са видели момчетата, Сет и брат му? — зачуди се на глас Джейк.

Ози поклати недоумяващо глава. Погледна към завещанието и каза:

— Ансил Хъбард. Ако искаш, мога да се опитам да го намеря, ще пусна името му в системата да видим дали някъде ще се намерят данни за него.

— Направи го, моля те. Благодаря.

След още една напрегната пауза Ози каза:

— Джейк, днес сутринта ме чака доста работа.

Джейк се изправи.

— И мен. Благодаря, ще ти звънна по-късно.