Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джейк Бриганс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sycamore row, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Автор: Джон Гришам

Заглавие: Сянката на чинара

Преводач: Надежда Розова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: Роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Излязла от печат: 24.01.2014

Редактор: Кристин Василева

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: © David Ridley / Arcangel Images

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-346-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1952

История

  1. — Добавяне

13

Дюма Лий беше завладял първа страница на „Форд Каунти Таймс“ в сряда, 12 октомври. Изслушването, проведено предишния ден, явно беше новината в окръга. Набиващото се на очи заглавие гласеше: ОЧЕРТАНА Е ФРОНТОВАТА ЛИНИЯ ВЪВ ВОЙНАТА ЗА ЗАВЕЩАНИЕТО НА ХЪБАРД, а Дюма беше изпипал уводната статия в най-изискания си таблоиден стил: „Съдебна зала, претъпкана с обнадеждени наследници и техните нетърпеливи адвокати, посрещна съдия Рубън Атли вчера, когато прозвучаха първите изстрели в очертаващата се епична битка за наследството на покойния Сет Хъбард, който се обеси на 2 октомври“.

Фотографът здравата беше поработил. В средата на първа страница имаше голяма снимка на Лети Ланг на влизане в съдебната зала, почти носена от Букър Систрънк и Кендрик Бост, все едно бе инвалид. Тя беше представена като „Лети Ланг, на 47 години от Бокс Хил, бивша домашна помощница на Сет Хъбард и евентуална негова наследница по силата на последното му собственоръчно написано и подозрително завещание, придружавана от двамата си адвокати от Мемфис“. До снимката се мъдреха по-малки снимки на Хършъл и Рамона, също някъде близо до съда.

Джейк прегледа вестника рано в сряда сутринта на писалището си. Пиеше кафе и прочиташе по два пъти всяка дума, търсейки грешки. С учудване установи, че този път като никога Дюма бе представил фактите правилно. Но изруга на думата „подозрителен“. Всеки регистриран гласоподавател в окръга можеше да стане съдебен заседател. Мнозинството щяха или да прочетат вестника, или да чуят някой да обсъжда написаното там, а Дюма директно беше окачествил завещанието като подозрително. Начумерените самодоволни физиономии на издокараните адвокати от Мемфис също не облекчаваха положението. Вперил поглед в снимката, Джейк се опита да си представи съдебно жури с девет бели и трима чернокожи, които се стараят да събудят у себе си симпатия към Лети, докато двайсет милиона долара са на кантар. Едва ли щяха да успеят. След седмица в съдебната зала с Букър Систрънк щяха да прозрат намеренията му и да обявят завещанието за недействително. Може би нямаше да харесат Хършъл и Рамона, но те поне бяха бели и не бяха представлявани от адвокат шарлатанин с външност на телевизионен проповедник.

Джейк си напомни, че засега са от един отбор или поне от една и съща страна на съдебната зала. Обеща си да се откаже по-нататък — ако съдия Атли допуснеше Систрънк да остане в играта, Джейк щеше да се оттегли и да отиде да преследва линейки в търсене на пострадали, които да представлява. Всичко друго щеше да е за предпочитане пред безскрупулен процес, обречен на провал. Имаше нужда от хонорарите, но не и от главоболията.

Долу настана оживление, после се чуха стъпки. Трополенето на Хари Рекс нагоре по старите дървени стълби към кабинета на Джейк притежаваше характерен ритъм и звучене. Беше бавно и тежко, като че ли с всяка крачка Хари Рекс беше твърдо решен да разтресе дъските на пода. Стълбите се клатеха. Рокси се провикна подире му възмутено. Адски дебел и в печално лоша физическа форма, той едва дишаше, когато с ритник отвори вратата на Джейк и изтърси дружелюбно:

— Проклетото женище е откачило.

— Добро утро, Хари Рекс — поздрави го Джейк, а приятелят му се строполи на един стол и се зае да успокоява дишането си — все по-леко след всяко издишване, отлагащо още мъничко инфаркта.

— Тя да не се опитва да вбеси всички? — попита той.

— Така изглежда. Искаш ли малко кафе?

— Имаш ли „Бъд Лайт“?

— Девет сутринта е.

— Е, и? Днес няма да се явявам в съда. В свободните дни започвам отрано.

— Не мислиш ли, че пиеш твърде много?

— Не, мамка му. При клиенти като моите дори не пия достатъчно. Ти също.

— Нямам бира в кантората. И вкъщи нямам.

— Ама че живот. — Хари Рекс внезапно се протегна напред, сграбчи вестника, вдигна го и посочи снимката на Лети. — Я ми кажи нещо, Джейк, какво ще си каже средностатистическият бял човек в този окръг, като види снимката? Имаш черна прислужница с приятна външност, която някак се е намърдала в завещанието на старчето, а сега е наела зализаните африкански адвокати от големия град да се домъкнат тук и да приберат парите. Как се приема тази история в Кафето?

— Струва ми се, че знаеш.

— Толкова ли е тъпа?

— Не, но са я докопали. Симиън има роднини в Мемфис и някак са направили връзката. Тя няма представа какво върши и й дават лоши съвети.

— Ти си на нейна страна, Джейк. Не можеш ли да й поговориш? — Хари Рекс метна вестника върху бюрото.

— Не. Мислех си, че ще успея, тя обаче нае Систрънк. Вчера в съда се помъчих да я заговоря, но те не допускаха никой да припари до нея. Опитах се да поговоря и с децата на Хъбард, но те не се държаха особено сърдечно.

— Напоследък си станал популярен, Джейк.

— Вчера не се почувствах особено популярен. Добре че съдия Атли ме харесва.

— Чувам, че не бил дълбоко впечатлен от Систрънк.

— Ами не беше. И съдебните заседатели няма да бъдат.

— Значи ще поискаш съдебни заседатели?

— Да, съдията също иска, но не си го чул от мен.

— Не съм. Трябва да измислиш начин да се добереш до нея. Систрънк ще вбеси всички в щата и тя няма да получи нито цент.

— А трябва ли? — учуди се искрено Джейк.

— Да, мамка му. Парите са на Сет и ако той иска да ги завещае на комунистическата партия, негова си работа. Сам си ги е спечелил, може да ги раздава както си пожелае. Само почакай да се срещнеш с двете му деца — пълни боклуци, ако питаш мен, — и ще разбереш защо Сет е избрал някой друг.

— Нали уж мразеше Сет?

— Мразех го преди десет години, но аз винаги мразя негодника от противната страна. Затова съм толкова зъл. Накрая го преодолях. Независимо дали го мразя, или го обичам, той е написал завещанието преди смъртта си и законът трябва да подкрепи това завещание, ако то е законно.

— А законно ли е?

— Съдебните заседатели ще решат. Завещанието определено ще бъде атакувано от всички посоки.

— Ти как би го атакувал?

Хари Рекс се облегна назад и качи глезена си върху коляното.

— Мислех си за това. Първо, бих си наел вещи лица, някакви лекари, които да свидетелстват, че Сет е бил упоен с болкоуспокояващи, че тялото му е било опустошено от рака и вследствие на химиотерапията, лъчетерапията и лекарствата, които е вземал през последната година, не е бил в състояние да разсъждава ясно. Изпитвал е ужасни болки — ще намеря специалист, който да опише какво може да причини болката на мисловния процес. Не знам откъде, но, мамка му, можеш да наемеш вещо лице да каже каквото и да било. Джейк, не забравяй, че средностатистическият заседател в тази страна едва е завършил гимназия. Не е толкова интелигентен. Намери ловък експерт или цял отбор такива и съдебните заседатели сериозно ще се объркат. По дяволите, в състояние съм да представя Сет Хъбард като олигавен идиот, който си е пъхнал главата в примката. Не трябва ли да си луд, за да се обесиш?

— Не мога да ти отговоря.

— Второ. Сет явно трудно си е държал ципа затворен, все са му се смъквали панталоните. Не знам дали е преминал расовата граница, но може и да го е направил. Ако бели съдебни заседатели надушат дори най-незначителното подозрение, че Сет е получавал от прислужницата си нещо повече от топла храна и колосани ризи, бързо ще се настроят против Лети.

— Не могат да изложат на показ сексуалния живот на един мъртвец.

— Да, обаче могат да предъвкват този на Лети. Могат да намекват, да загатват, да преувеличават и да използват всякакъв завоалиран език. Ако тя застане на свидетелското място, което няма как да й се размине, се превръща в прицел за всички.

— Лети трябва да свидетелства.

— Разбира се, че трябва. И точно тук е уловката, Джейк. Всъщност няма значение какво се казва в съда, нито кой го казва. Истината е, че ако Букър Систрънк е в онази съдебна зала, ако дрънка и перчи черния си задник пред бяло жури, шансовете ти са нулеви.

— Не съм сигурен, че ми пука дотолкова.

— Трябва да ти пука. Това ти е работата. Предстои голям процес. И хонорарът е тлъстичък. Сега работиш на час и ти се плаща, а това е рядкост в нашия свят, Джейк. Ако се стигне до процес, ако последва обжалване и така нататък, през следващите три години ще спечелиш половин милион долара. Колко пияни шофьори трябва да защитаваш, за да изкараш толкова?

— Не съм се замислял за хонорара.

— Е, със сигурност всеки втори адвокат, преследващ линейките в града, се е замислил. Сумата е щедра. Цяло състояние за младеж като теб. Трябва обаче да спечелиш, Джейк, а за да спечелиш, на всяка цена се отърви от Систрънк.

— Как?

— И над това разсъждавам. Само ми дай малко време. Тази проклета снимка във вестника вече му навреди донякъде, а можеш да накараш глупака да го направи отново след следващото изслушване. Трябва да изритаме Систрънк колкото се може по-бързо.

За Джейк беше важно, че Хари Рекс вече говори в множествено число. Нямаше по-лоялен човек, всъщност нямаше никой, когото Джейк би желал да привлече в екипа си повече от него. Нито пък имаше друг адвокат с толкова лукав и изобретателен ум.

— Дай ми ден-два — каза Хари Рекс и се изправи. — Трябва да изпия една бира.

 

 

Час по-късно Джейк още беше в кабинета си, когато проблемът с Букър Систрънк получи неприятен обрат.

— На телефона е адвокат Руфъс Бъкли — съобщи му Рокси по интеркома.

Джейк изохка и каза:

— Добре, свържи ме.

Впери поглед в примигващата светлинка и се зачуди защо ли се обажда Бъкли. Не бяха говорили след процеса на Карл Лий Хейли и двамата щяха да са доволни, ако пътищата им не се пресичаха повече. Година по-рано, по време на преизбирането на Бъкли, Джейк мълчаливо беше подкрепял опонента му, както бяха постъпили и повечето адвокати от Клантън, ако не и от целия Двайсет и втори съдебен район. През своята дванайсетгодишна кариера Бъкли беше успял да отблъсне почти всеки колега в района, обхващащ територията на пет окръга. Отмъщението беше сладко и сега бившият строг прокурор с амбиции за държавен пост беше заседнал в родния си Смитфийлд. Говореше се, че наема малка кантора и се занимава предимно със завещания, нотариални актове и разводи по взаимно съгласие.

— Здравейте, губернаторе — каза Джейк, опитвайки се умишлено да възроди враждебните чувства. Три години по-късно неуважението му към този човек изобщо не беше намаляло.

— Е, здравей, Джейк — учтиво отговори Бъкли. — Надявах се да избегнем дребнавите заяждания.

— Извинявай, Руфъс, не беше нарочно. — Ама разбира се, че беше. Не толкова отдавна мнозина го наричаха „губернаторе“. — С какво се занимаваш напоследък?

— Адвокат съм и я карам по-леко. Занимавам се по-скоро с нефт и газ, отколкото с нещо друго.

Как ли пък не. През по-голямата част от зрелия си живот Бъкли се опитваше да убеди хората, че притежаваните от семейството на съпругата му находища на природен газ са източник на огромно богатство. Не бяха. Семейство Бъкли живееше много под претенциите си.

— Хубаво. Какво си намислил?

— Току-що говорих по телефона с адвокат от Мемфис на име Букър Систрънк. Мисля, че го познаваш. Стори ми се приятен човек. Както и да е, той ме покани да бъда адвокатът от Мисисипи по случая „Сет Хъбард“.

— Защо е избрал теб, Руфъс? — попита Джейк импулсивно и раменете му увиснаха.

— Сигурно заради репутацията ми.

Не, Систрънк си беше написал домашното и беше открил единствения адвокат в целия щат, който страстно ненавиждаше Джейк. Джейк можеше само да предполага какви гадости е изръсил Бъкли по негов адрес.

— Не съм сигурен с какво точно можеш да се заемеш, Руфъс.

— Работим над това. Първо на първо, Букър иска да те свали от случая, за да го поеме той. Спомена, че може да поиска смяна на мястото на провеждане на процеса. Твърди, че съдия Атли е видимо предубеден срещу него, затова ще поиска и оттеглянето му. Това са само предварителни въпроси, Джейк. Вероятно затова ме кани в екипа си.

— Е, добре дошъл на борда, Руфъс. Съмнявам се, че Систрънк ти е разказал цялата история, но той вече веднъж се опита да ме изрита. Не се получи, защото съдия Атли чете не по-зле от всеки друг. Завещанието изрично ме посочва като адвокат по наследството. Атли няма да си направи отвод, нито ще премести процеса извън Клантън. Вие, момчета, пикаете срещу вятъра и ще ядосате всеки евентуален съдебен заседател в щата. Според мен е доста глупаво, Руфъс, а глупостта съсипва шансовете ни.

— Ще видим. Ти си неопитен, Джейк, и трябва да се оттеглиш. Е, да, издейства няколко хубави присъди, но това не е наказателно дело. Очертава се сложно гражданско дело за много пари и ти си нагазил в прекалено дълбоки води.

Джейк си прехапа езика и си напомни колко презира човека отсреща. Бавно и внимателно процеди:

— Ти беше прокурор, Руфъс. Кога стана специалист по граждански дела?

— Аз съм опитен адвокат. През последната година съм имал само граждански дела. Освен това Систрънк е в екипа ми. Той осъди полицейското управление в Мемфис три пъти през последната година за повече от един милион долара.

— И всичките дела се обжалват. Не е получил нито цент.

— Но ще получи. Както ще ви сритаме задниците и по делото „Хъбард“.

— Колко ще приберете, Руфъс? Петдесет процента?

— Поверително е, Джейк. Знаеш го.

— Трябва да бъде публично достояние.

— Не завиждай.

— Дочуване, Руфъс — каза Джейк и затвори.

После хукна надолу по стълбите.

— Връщам се след минутка — викна той на Рокси, докато минаваше покрай бюрото й.

Беше десет и половина и Кафето беше празно. Дел бършеше вилици на плота, когато Джейк влезе и се настани на високото столче до него.

— Малко почивка, а? — попита тя.

— Да. Едно безкофеиново кафе, моля те.

Джейк често се появяваше по необичайно време и често го правеше в опит да избяга от кантората и от телефона. Тя му наля една чаша и се примъкна по-наблизо, като продължи да бърше приборите.

— Какво знаеш? — попита Джейк, докато разбъркваше захарта.

Дел правеше ясно разграничение между онова, което знаеше, и онова, което чуваше. Повечето й клиенти смятаха, че повтаря всичко, което стигаше до ушите й, но Джейк беше сигурен, че не е така. След двайсет и пет години в Кафето тя беше чула достатъчно неверни слухове и откровени лъжи, за да знае колко много може да навредят. Въпреки репутацията си Дел всъщност беше доста предпазлива.

— Е — поде тя, — според мен Лети не си помага, като води онези черни адвокати от Мемфис.

Джейк кимна и отпи. Тя продължи:

— Защо го е направила, Джейк? Мислех, че ти си нейният адвокат.

Говореше за Лети така, все едно я познаваше, откакто се помни, а всъщност изобщо не я беше виждала. Което в момента не беше необичайно за Клантън.

— Не, не съм неин адвокат. Аз съм адвокат по наследството. Ако си свърша работата, тя ще получи парите. Няма причина да си наема адвокат.

— Ти обясни ли й го?

— Да, и си мислех, че ме е разбрала.

— Какво се случи? Защо ги е намесила?

Джейк отпи още една глътка и си напомни да внимава. Двамата често си обменяха вътрешна информация, но още не се бяха занимавали с деликатни проблеми.

— Не знам, но подозирам, че някой в Мемфис е чул за завещанието. И новината е стигнала до Букър Систрънк. Той е надушил парите, затова е пристигнал тук, паркирал е пред къщата й черния си ролс-ройс и й е завъртял главата. В замяна ще получи тлъст дял.

— Колко?

— Само те си знаят. Това е поверителна информация, която не се разкрива.

— А черният ролс-ройс? Шегуваш ли се, Джейк?

— Не, видели са го вчера, когато идвал в съда. Паркирал пред Секюрити Банк. Той шофирал, другият адвокат бил до него отпред. Лети била на задната седалка с някакъв тип в тъмен костюм, сигурно бодигард. Изнесли цяло представление и Лети им се вързала.

— Не разбирам.

— И аз.

— Днес сутринта Пратър спомена, че може да се опитат да сменят мястото на процеса. Да го преместят в друг окръг, за да съберат повече чернокожи съдебни заседатели. Това вярно ли е?

— Мисля, че е само слух. Познаваш Пратър. Готов съм да се закълна, че повечето клюки в града тръгват от него. Някакви други слухове?

— О, да, Джейк, колкото искаш. Хората млъкват, когато ти влезеш, но веднага след това отново започват.

Вратата се отвори, влязоха двама чиновници от данъчното и се настаниха на съседна маса. Джейк ги познаваше и кимна учтиво. Бяха достатъчно близо и наистина попиваха всяка дума.

Той се приведе към Дел и тихо каза:

— Отваряй си ушите, става ли?

— Джейк, скъпи, знаеш, че нищо не пропускам.

— Знам.

Джейк остави долар за кафето и се сбогува. Още не му се връщаше в кантората, затова обиколи площада и се отби при Ник Нортън, друг самостоятелно практикуващ възпитаник на Юридическия факултет. Бе завършил в годината, когато Джейк постъпи. Ник беше наследил кантората от чичо си и най-вероятно беше малко по-зает от Джейк. Двамата си препращаха клиенти през площада и за десет години бяха съумели да избегнат всякакви неприятни недоразумения.

Преди две години Ник бе представлявал Марвис Ланг, който се призна за виновен за трафик на наркотици и нападение със смъртоносно оръжие. Семейството плати хонорар от 5000 долара в брой, по-малко, отколкото искаше Ник, но повече, отколкото биха платили повечето му клиенти. Марвис беше виновен, та виновен и нямаше къде да увъртат. Освен това не искаше да издаде другите обвиняеми. Ник договори дванайсетгодишна присъда. Четири дни по-рано Ник бе разказал на Джейк всичко, което знаеше за семейство Ланг и за Марвис.

Той беше с клиент, но секретарката извади досието. Джейк обеща да копира каквото му е нужно и скоро да го върне. Не бързайте, успокои го секретарката. Делото е приключено преди доста време.

 

 

Любимото заведение за обяд на Уейд Лание беше „Хал & Малс“, стар ресторант в Джаксън, на няколко преки от сградата на щатския сенат и на десет минути пеша от кантората му на Стейт Стрийт. Той се настани на любимата си маса, поръча си чаша чай и изчака нетърпеливо пет минути, преди Иън Дафо да влезе и да седне при него. Поръчаха си сандвичи, поговориха за времето и за спорт и скоро след това минаха на въпроса.

— Делото ще стигне до процес — съобщи Лание почти шепнешком, сякаш споделяше важна тайна.

Иън кимна и сви рамене.

— Радвам се да го чуя.

Другото би било изненада. В щата нямаше много златни мини, а край тази се навъртаха твърде много адвокати.

— Не ни трябва помощ — заяви Лание. — Хършъл е наел онзи клоун от Мемфис, който няма право да практикува в Мисисипи и само ще се пречка. Не може с нищичко да ни помогне, а и страшно ме дразни. Поговори с Хършъл и го убеди, че той и сестра му са от един отбор и че аз ще се справя със случая, става ли?

— Не знам. Хършъл си има свои разбирания, с които Рамона не е съгласна.

— Намери начин. Съдебната зала и бездруго вече е претъпкана, а подозирам, че съдия Атли много скоро ще започне да гони излишните.

— Ами ако Хършъл откаже и реши да задържи адвоката си?

— Тогава ще видим как ще се оправяме. Най-напред обаче се опитай да го убедиш, че няма нужда от отделен адвокат, който само ще иска парче от тортата.

— Добре, като стана дума, какви са предложенията ви за хонорарите?

— Ще действаме според случая. Една трета от присъдената сума. Юридическите аспекти не са особено сложни и процесът би трябвало да продължи по-малко от седмица. Обикновено предлагаме двайсет и пет процента от сумата, постигната чрез споразумение, но според мен то изглежда крайно невероятно.

— Защо?

— Или всичко, или нищо. Или едното, или другото завещание. Няма място за компромис.

Иън се замисли, но не схвана напълно мисълта му. Поднесоха им сандвичите и няколко минути те побутваха храната в чиниите си.

— Ще участваме, обаче само ако и Рамона, и Хършъл се включат. Ние…

— Значи предпочиташ една трета от четиринайсет милиона вместо една трета от седем — прекъсна го Иън в недостатъчно умел опит да внесе малко хумор, но се получи плоско.

Лание го пренебрегна и се намръщи — и бездруго не се усмихваше често. Преглътна и каза:

— Правилно си схванал. Мога да спечеля това дело, но не искам някакъв смотаняк от Мемфис да ми наднича зад рамото, да ми се пречка и да отблъсква съдебните заседатели. Освен това, Иън, трябва да разбереш, че ние сме изключително заети хора. Обещахме си да престанем да поемаме нови случаи. Партньорите ми не са склонни да отделят фирмено време и средства за оспорването на някакво завещание. По дяволите, в момента водим три дела срещу „Шел Ойл“, насрочени за следващия месец. За щети от крайбрежни нефтени платформи.

Иън бе напълнил устата си с пържени картофки и не можеше да говори. Затаи дъх за секунда с надеждата мъжът отсреща да не подеме поредната история за бойната си слава, свързана с някой негов прочут случай и процес. Повечето адвокати имаха този противен навик, а Иън и друг път беше изтърпявал това мъчение.

Лание обаче устоя на изкушението и продължи:

— Имаш право, ако поемем случая, искаме и двамата наследници, не само теб. Обемът на работата е еднакъв, всъщност дори няма да бъдем толкова натоварени, защото няма да си губим времето с онова момченце от Мемфис.

— Ще видя какво мога да направя — каза Иън.

— Всеки месец ще ти предоставяме сметка за разходите и ще призовем няколко свидетели, предимно вещи лица.

— Колко?

— Разработили сме бюджет. Петдесет хиляди би трябвало да покрият разноските. — Лание се озърна, въпреки че никой посетител не би могъл да чуе нито дума от разговора им, и додаде по-тихо: — Освен това трябва да наемем добър детектив, а не някой посредствен копой. Налага се да похарчим малко пари за човек, който ще успее да се внедри в обкръжението на Лети Ланг и да изрови малко мръсотия, а това няма да бъде лесно.

— Колко?

— Само предположение, но допускам, че ще трябват още двайсет и пет хиляди.

— Не съм сигурен, че мога да си позволя такъв процес.

Най-сетне Лание се усмихна, макар и принудително.

— Ще забогатееш, Иън, просто се дръж за мен.

— Защо си толкова сигурен? Когато се срещнахме миналата седмица, беше доста предпазлив. Дори имаше съмнения.

Поредната неохотна усмивка.

— Това беше при първия ни разговор, Иън. Хирургът винаги е резервиран, когато му предстои сложна операция. Нещата вече се изясняват. Вчера сутринта бяхме в съда. Ориентирах се как стоят нещата. Чух отсрещната страна. И най-важното, хубавичко огледах адвокатите на Лети Ланг, онези зализани типове от Мемфис. Те са ключът към победата ни. Изправиш ли ги пред съдебни заседатели в Клантън, собственоръчно написаното завещание ще се превърне в лоша шега.

— Ясно. Да се върнем на разходите за седемдесет и пет хиляди. Чувал съм, че някои правни кантори поемат разходите авансово и си възстановяват парите след присъдата или споразумението.

— Правили сме го.

— Стига, Уейд, постоянно го правите, защото повечето ви клиенти са фалирали. Нещастни бачкатори, затънали в трудови злополуки, и други подобни.

— Да, но твоят случай не е такъв, Иън. Ти можеш да си позволиш да финансираш едно дело, а другите не могат. Етиката изисква клиентът да покрие разходите, ако има финансовата възможност.

— Етиката ли? — подсмихна се Иън.

Беше почти оскърбление, но Лание не се засегна. Добре познаваше правилата на професионалната етика, когато имаше полза от тях, но иначе ги пренебрегваше.

— Стига, Иън, това са само седемдесет и пет бона, пък и ще бъдат на вноски за около година.

— Ще платя авансово около двайсет и пет хиляди. Всичко над тази сума поемате вие и ще си уредим сметките накрая.

— Добре, както и да е. Ще го решим по-късно. Имаме по-важни проблеми. Заеми се с Хършъл — ако не изрита адвоката си и не подпише с мен, ще се насоча към по-важни дела. Ясно ли е?

— Мисля, че да. Ще се опитам, само това обещавам.