Джон Гришам
Сянката на чинара (8)

8

Ръсел Амбърг се криеше зад вестника в едно сепаре в дъното на кафенето. Не беше редовен посетител, нито пък беше добре познат в градчето. Беше се преместил в Темпъл заради жена, третата му съпруга, и двамата живееха доста затворено. Освен това работеше за човек, който ценеше дискретността и потайността, а това идеално устройваше Амбърг.

Той се настани в сепарето няколко минути след седем, поръча си кафе и се зачете. Не беше осведомен относно завещанието или завещанията на Сет Хъбард. Беше работил за господин Хъбард почти десет години, но не знаеше нищо за личния му живот. Познаваше повечето предприятия на починалия, със сигурност не всички, но отдавна беше разбрал, че началникът му обича потайността. Обичаше и да играе игрички, да си отмъщава и да принуждава другите да гадаят. Двамата често пътуваха заедно на югоизток, докато господин Хъбард обикаляше и подреждаше собствеността си, но двамата не бяха близки. Никой не беше близък със Сет Хъбард.

Джейк влезе точно в седем и половина. Кафенето беше наполовина пълно и като външен човек той привлече погледите на неколцина посетители. Двамата с Амбърг се ръкуваха и поздравиха. Съдейки по разговора им от предишния ден, Джейк очакваше хладен прием и неохотно съдействие, макар че първоначалната реакция на господин Амбърг не го притесни особено. Джейк беше получил инструкции от Сет Хъбард да свърши определена работа и ако срещнеше затруднения, съдът щеше да го подкрепи. Амбърг обаче изглеждаше спокоен и доста отзивчив. Поговориха няколко минути за футбол и за времето, после минаха на въпроса.

— Подадохте ли молба за легализиране? — попита Амбърг.

— Да, вчера в пет следобед. След погребението побързах да отида в съда в Клантън.

— Носите ли ми копие?

— Да — отговори Джейк, но не бръкна в джоба си. — Посочен сте за изпълнител. Завещанието вече е публично достояние, така че може да получите копие.

Амбърг положи и двете си длани върху масата и попита:

— Аз сред наследниците ли съм?

— Не.

Той кимна сериозно и Джейк не можа да разбере дали го бе очаквал.

— Нищо ли не получавам според завещанието? — попита Амбърг.

— Нищо. Това учудва ли ви?

Амбърг преглътна мъчително и се озърна.

— Не — отговори той неубедително. — Съвсем не. Щом става дума за Сет, нищо не ме учудва.

— Не сте ли изненадан, че се е самоубил?

— Ни най-малко, господин Бриганс. Последните дванайсет месеца бяха кошмар. Сет вече не издържаше на болките. Знаеше, че умира. Всички знаехме. Така че не е голяма изненада.

— Почакайте само да прочетете завещанието.

Край тях мина сервитьорка, която забави крачка и им доля кафе. Амбърг отпи и го подкани:

— Разкажете ми за себе си, господин Бриганс. Откъде познавате Сет?

— Не съм го виждал.

Джейк изложи кратката версия на причините да седи на масата. Амбърг слушаше съсредоточено. Имаше малка кръгла глава, зализана коса и по навик нервно плъзгаше дясната си ръка от веждите нагоре, като че ли няколкото гъсти кичура трябваше постоянно да бъдат приглаждани. Беше облечен със спортна риза, стар панталон в цвят каки и леко непромокаемо яке. Приличаше повече на пенсионер, отколкото на бизнесмена от погребението.

— Основателно ли е предположението ми, че сте най-довереният му човек?

— Не, ни най-малко. Изобщо не съм сигурен защо Сет ме замесва в това. Сещам се за други хора, които му бяха по-близки. — Той отпи дълга глътка от кафето си и продължи: — Двамата със Сет невинаги бяхме на едно мнение. Колкото повече печелеше, толкова повече рискове поемаше. Неведнъж съм смятал, че е твърдо решен да фалира славно, разбира се, след като е скрил сериозни пари в някоя офшорка. Нищо не го плашеше, а това си беше страшничко.

— Така и така подхванахме темата, нека да поговорим за парите на Сет.

— Разбира се. Ще ви кажа каквото знам. Но определено не знам всичко.

— Добре — спокойно каза Джейк, все едно отново се бяха заели да обсъждат времето.

Почти четирийсет и осем часа го измъчваше парливият въпрос какво притежава Сет. И най-сетне щеше да узнае. Не се беше подготвил с писалка и бележник, пред него имаше само чаша черно кафе. Амбърг отново се озърна, но никой не ги слушаше.

— Онова, което ще ви кажа, не е известно на мнозина. Не е поверително, но Сет се постара да държи всичко скрито-покрито.

— Сега нещата ще излязат на бял свят, господин Амбърг.

— Знам. — Той отпи от кафето си, сякаш имаше нужда да се подкрепи, после се приведе още малко напред. — Сет имаше много пари. Направи ги последните десет години. След втория си развод беше обиден, ядосан на света, разорен и твърдо решен отново да бъде богат. Наистина харесваше втората си съпруга и след като тя го заряза, той копнееше за отмъщение. За Сет това означаваше да спечели повече пари, отколкото беше прибрала тя при развода.

— Много добре познавам адвоката й.

— Онзи едър дебел тип, как се казваше?

— Хари Рекс Вонър.

— Хари Рекс. Чувал съм Сет да го проклина неведнъж.

— И не е единствен.

— Така се говори. Както и да е, за Сет останаха къщата и земята и той гарантира с тях солиден заем, за да купи голяма дъскорезница близо до Доутан, Алабама. Аз работех там, купувах дървесина, и така се запознах със Сет. Взе я евтино, улучи подходящ момент. Беше към края на седемдесет и девета, цената на дървения материал се покачи и нещата тръгнаха доста добре. През сезона имаше много урагани, които нанесоха сериозни щети, търсеше се много дървесина. Той взе заем, който гарантира с дъскорезницата, и купи фабрика за мебели близо до Олбъни в Джорджия. Произвеждаха онези огромни люлеещи столове, каквито има по терасите на ресторантите „Гридъл“ в цялата страна. Сет подписа договор с веригата и след нула време вече не смогваха да произвеждат достатъчно столове. Той ипотекира складовите наличности и купи още една фабрика за мебели близо до Трой в Алабама. Някъде по онова време намери банкер в Бърмингам, който се опитваше да превърне скромната си банка в нещо много по-мащабно и действаше агресивно. Двамата със Сет мислеха по един и същ начин и сделките следваха една след друга. Още фабрики, още дъскорезници, още заеми срещу дървен материал. Сет умееше да надушва недооценени или закъсали предприятия, а банкерът рядко му отказваше. Предупреждавах го да не трупа такива огромни задължения, той обаче беше твърде безразсъден и не ме слушаше. Искаше да докаже нещо. Купи самолет. Държеше го в Тюпълоу, така че никой тук да не узнае, и непрекъснато летеше.

— Историята има ли щастлив край?

— О, да. През последните десетина години Сет купи около трийсет компании, предимно мебелни заводи на юг. Някои премести в Мексико. Купи и дъскорезници и складове за дървен материал, и хиляди акри гори. Все със заеми. Колкото повече се разрастваше, толкова по-лесно му ставаше да взема още пари. Както вече ви казах, на моменти беше плашещо, но той нито веднъж не се опари. Не продаде нито едно от предприятията, които купи, запазваше ги и се оглеждаше за следващата сделка. Сет сякаш беше пристрастен към сделките и дълговете. Някои мъже играят хазарт, други пият, трети тичат след жени. Сет обожаваше мириса на чуждите пари, докато купуваше нечия компания. Освен това харесваше жените.

После, за съжаление, се разболя. Преди около година му откриха рак на белия дроб. Работеше като луд, преди да отиде на преглед. Съобщиха му, че му остава най-много година. Излишно е да ви казвам, че беше съкрушен. Реши да продава, без да се консултира с никого. Преди няколко години открихме фирмата на Ръш в Тюпълоу и Сет най-сетне намери хора, на които можеше да се довери. Мразеше адвокатите и ги уволняваше толкова бързо, колкото ги наемаше. Фирмата на Ръш обаче го убеди да обедини всичките си активи в холдингово дружество. Миналия ноември той продаде холдинга за петдесет и пет милиона долара на голяма финансова компания от Атланта. Беше доволен, изплати дълговете си. Всичките трийсет и пет милиона.

— Значи е прибрал двайсет милиона печалба?

— Прибра около двайсет милиона. Имаше още няколко независими участници, в това число и аз. Притежавах акции в холдинговото дружество, така че се оттеглих в добро финансово състояние. Пенсионирах се в края на миналата година. Не знам какво е правил Сет с парите оттогава, сигурно ги е заровил в задния двор. Освен това притежава и друго имущество извън холдинга. Има къща в планината в Северна Каролина и още някои имоти. Вероятно и една-две офшорни банкови сметки.

— Вероятно ли?

— Не мога да твърдя със сигурност, господин Бриганс. Просто съм чувал някои неща през годините. Както ви казах, Сет Хъбард обичаше тайните.

— Е, господин Амбърг, вие като изпълнител на завещанието и аз като негов адвокат ще трябва да издирим всичко, което той е притежавал.

— Надали ще е много трудно. Трябва да имаме достъп до кабинета му.

— А къде е той?

— В дъскорезницата, близо до Палмира. Там е единственият му кабинет. Има секретарка, Арлин, която командва парада. Говорих с нея в неделя вечерта и тя предложи да държи всичко под ключ, докато не я потърсят адвокатите.

Джейк отпи още една глътка кафе и се опита да асимилира всичко чуто.

— Двайсет милиона долара значи. Не се сещам друг човек в окръг Форд да има толкова пари.

— Не мога да ви помогна, господин Бриганс. Никога не съм живял там. Уверявам ви обаче, че тук, в окръг Милбърн, никой не разполага дори с нищожна част от такава сума.

— Нали сме в селския Юг.

— Именно. И точно това е най-страхотното в историята на Сет. Един ден той се събудил и си казал: на шейсет години съм, разорен съм, омръзна ми да съм разорен, затова проклет да съм, ако не предприема нещо. Провървяло му в първите две сделки, после вкусил сладостта от това да използваш парите на другите. Десетки пъти е ипотекирал собствената си къща и земя. Голям смелчага.

Сервитьорката поднесе овесена каша на господин Амбърг и бъркани яйца на Джейк. Докато овкусяваха храната си, Амбърг попита:

— Обезнаследил ли е децата си?

— Да.

Усмивка, кимване, никаква изненада.

— Очаквахте ли го?

— Нищо не очаквам, господин Бриганс, и нищо не ме учудва — отвърна Амбърг самодоволно.

— Имам изненада за вас — осведоми го Джейк. — Лишил е от наследство децата и бившите си съпруги, на които, между другото, нищо не се полага, и е отрязал всички други, освен брат си Ансил, с когото е изгубил връзка и който сигурно отдавна е мъртъв, но ако не е, получава пет процента, църквата му също получава пет процента, а огромният дял от деветдесет процента е завещал на чернокожата си прислужница, която работи при него от три години, някоя си Лети Ланг.

Амбърг престана да дъвче, зяпна и присви очи. На челото му се появиха дълбоки бръчки.

— Не ми казвайте, че не сте изненадан — победоносно заяви Джейк и заяде с удоволствие бърканите си яйца.

Амбърг си пое дълбоко въздух и протегна ръка. Джейк извади копие от завещанието от джоба си и му го подаде. Дълбоките бръчки се врязаха още повече след прочитането на двете страници. Мъжът невярващо поклати глава. Препрочете документа, после го сгъна и го остави отстрани.

— Случайно да познавате Лети Ланг? — попита Джейк.

— Никога не съм я виждал. Не съм стъпвал в дома на Сет, господин Бриганс. Не съм го чувал да споменава каквото и да било по въпроса, наистина, нито за нея, нито за някой друг, който работи там. Сет държеше да не смесва лично и професионално. Ние нямахме представа какво става в дома му. Вие познавате ли тази жена?

— Вчера я видях за пръв път. Днес следобед ще дойде в кантората ми.

Амбърг бавно избута чинията и купата с връхчетата на пръстите си. Край със закуската, беше изгубил апетит.

— Защо би направил такова нещо, господин Бриганс?

— Мислех да ви задам същия въпрос.

— Е, не виждам никаква логика, затова се очертават големи проблеми със завещанието. Не е бил на себе си. Не можеш да направиш законно завещание, ако не притежаваш завещателна дееспособност.

— Не, разбира се, но засега е ясно съвсем малко. От една страна, той, изглежда, е планирал смъртта си старателно до последната подробност, като че ли е съзнавал прекрасно какво прави. От друга страна, ми е трудно да проумея защо е завещал всичко на прислужницата си.

— Освен ако тя не му е повлияла.

— Сигурен съм, че така ще се твърди.

Амбърг бръкна в джоба си.

— Нещо против да пуша?

— Не.

Той запали ментолова цигара и тръсна пепелта в овесената си каша. Определено беше объркан, нещо просто не се връзваше.

— Не съм сигурен, че ще понеса тази история, господин Бриганс. Може и да ме е посочил за изпълнител, но това не ме задължава да се съглася.

— Казахте, че сте били адвокат. Говорите като адвокат.

— Навремето се занимавах с право в малко градче в Алабама. Но законите за легализиране на завещания не се различават много от щат в щат.

— Прав сте, не сте длъжен да бъдете изпълнител.

— Кой би желал да се забърква в тази каша?

Аз например, помисли си Джейк, но си прехапа езика. Сервитьорката вдигна чиниите и им доля кафе. Амбърг препрочете завещанието отново и запали нова цигара. Издиша дима и каза:

— Добре, господин Бриганс, позволете ми да разсъждавам на глас. Сет споменава предишно завещание, изготвено миналата година от фирма „Ръш“ в Тюпълоу. Познавам тези хора и с основание мога да предположа, че завещанието е било много по-обстойно, много по-разумно и съставено така, че да се възползва от уместното планиране на данъците върху наследството, облекченията за дарение, прехвърлянията на средства през поколение, въобще от всичко възможно, за да бъде наследството защитено и по законен път да се избегнат колкото се може повече данъци. Следите ли мисълта ми?

— Да.

— Но в последния момент Сет изготвя този нескопосан документ, който отменя истинското завещание и оставя на практика всичко на чернокожата си прислужница, поради което ще бъде неизбежно голяма част от завещаното от него да се стопи вследствие на данъците върху наследството. Следите ли логиката ми?

— Около петдесет процента ще отидат за данъци — отбеляза Джейк.

— Половината отлита просто ей така. Прилича ли ви на постъпка на човек със здрав разум, господин Бриганс?

Не, но Джейк не възнамеряваше да отстъпи нито крачка назад.

— Не се съмнявам, че този аргумент ще бъде повдигнат в съда, господин Амбърг. Моята работа е да легализирам завещанието и да изпълня желанието на клиента си.

— Думи на истински адвокат.

— Благодаря. Вие ще станете ли изпълнител?

— Ще ми бъде ли платено?

— Да, ще има заплащане, одобрено от съдията.

— Колко време ще отнеме?

— Може да бъде и много. Ако завещанието бъде оспорено, което ми изглежда вероятно, сигурно ще прекарваме в съда дълги часове дни наред. В качеството си на изпълнител, вие трябва да бъдете там и да изслушвате всеки свидетел.

— Но, господин Бриганс, това завещание не ми харесва. Не одобрявам постъпката на Сет. Не съм виждал другото завещание, дебелото, но съм напълно сигурен, че е било по-хубаво, да му се не види. Защо да бъда застъпник на тази немарлива глупост, написана собственоръчно в последния момент и даваща всичко на някаква чернокожа жена, злоупотребила вероятно с влиянието си над стареца? Та тя не го заслужава. Нали ме разбирате?

Джейк кимна леко и се намръщи. След като бе прекарал с Амбърг само трийсет минути, беше почти напълно сигурен, че не желае да прекара с него следващата година. Обикновено замяната на изпълнител на завещание не беше бог знае какво и Джейк знаеше, че ще успее да убеди съдията да освободи този човек. Амбърг се озърна и тихо каза:

— Не виждам смисъл. Сет работеше като вол през последните десет години от живота си, за да натрупа цяло състояние. Поемаше огромни рискове. Провървя му. И после изведнъж да изсипе всичко в скута на някаква жена, която няма нищо общо с успеха му. Отвратен съм, господин Бриганс. Отвратен и изпълнен с подозрение.

— Тогава не ставайте изпълнител, господин Амбърг. Не се съмнявам, че съдът ще намери друг, когото да натовари с тази задача. — Джейк взе завещанието, сгъна го и го пъхна обратно в джоба си. — Но преспете с тази мисъл. Нямаме бърза работа.

— Кога започва войната?

— Скоро. Другите адвокати ще се появят с другото завещание.

— Очарователно.

— Благодаря за отделеното време, господин Амбърг. Ето визитката ми.

Джейк остави картичката и банкнота от пет долара на масата и побърза да излезе. После поседя в колата, мъчейки се да събере мислите си и да поразсъждава над оспорването на наследство от двайсет милиона долара.

Година преди това в Клантън се бе провел съпътстван от клюки съдебен процес във връзка със застраховката на един завод за торове, тайнствено опожарен до основи. Собственикът беше местен мошеник на име Боби Карл Лийч. За щастие, Джейк не участваше в делото и се стремеше да не припарва до Лийч. По време на процеса стана ясно, че богатството му възлиза на четири милиона долара. В баланса му нямаше нищо ликвидно, но след като пасивите бяха извадени от активите, стойността на имуществото му се оказа впечатляваща. Това предизвика безброй обсъждания и спорове кой точно е най-богатият човек в окръг Форд. Споровете се вихреха в кафенетата край площада, в баровете, където ходеха банкерите след работа, и в съда, където адвокатите се струпваха, за да преувеличават поредните свидетелски показания.

Със своите четири милиона долара Боби Карл несъмнено оглавяваше списъка. Първенството щеше да принадлежи на клана Уилбанкс, ако Лушън още преди десетилетия не беше пропилял семейното богатство. Бяха споменати няколко фермери, но само по навик. Те имаха „семейно богатство“, което към края на 80-те години на XX в означаваше, че притежават парцели земя, но едва си плащат сметките. Мъж на име Уили Трейнър беше продал „Форд Каунти Таймс“ осем години по-рано за милион и половина долара, освен това се носеха слухове, че е удвоил парите си на фондовата борса. Слуховете за Уили май бяха доста преувеличени. Възрастна жена на деветдесет и осем години притежаваше собствен капитал на стойност шест милиона. В хода на съревнованието се появи списък, не след дълго разпратен по факс в целия град. Беше остроумно озаглавен Десетте най-богати жители на окръг Форд според „Форбс“. Всеки имаше копие и това подхрани допълнително клюките. Списъкът беше редактиран, уточняван, допълван, променян и дори митологизиран, но в него никъде не фигурираше Сет Хъбард.

Гадателските занимания в града продължиха въодушевено няколко седмици, преди да се изчерпят. Нямаше нищо чудно във факта, че Джейк не видя името си сред богаташите.

Той се изсмя наум, като се замисли за госпожа Лети Ланг и за нейното предстоящо и доста драматично включване в този списък.