Джон Гришам
Сянката на чинара (21)

21

Правната кантора на Джейк Бриганс никога не беше използвала стажант. Другите адвокати на площада понякога приемаха стажанти — обикновено местни колежани, които смятаха да учат право и се нуждаеха от опит, за да го включат в професионалната си автобиография. На теория те бяха добър източник на евтин или дори безплатен труд, но Джейк беше чувал повече лоши, отколкото добри истории. Не се беше изкушавал да наеме стажант преди появата на Порша Ланг. Тя беше умна, отегчена, безработна и смяташе да кандидатства право. Освен това беше най-свестният обитател на къщата на Сапингтън в момента и майка й безрезервно й вярваше. Беше очевидно, че Лети все още бе на път да стане една от най-богатите чернокожи жени в щата въпреки огромните препятствия, които Джейк съзираше.

Той нае Порша за петдесет долара седмично и й даде кабинет на втория етаж, далече от разсейващото влияние на Рокси, Куинс Лънди и най-вече Лушън, който преди Деня на благодарността вече се появяваше всекидневно и възвръщаше старите си навици. В крайна сметка това беше неговата кантора и след като искаше да пуши пури и да одимява пространството на останалите, никой не можеше да го спре. Ако искаше да обикаля приемната със следобедния си бърбън в ръка и да тормози Рокси с неприлични шеги, кой можеше да го спре? Ако искаше да отрупва Куинс Лънди с въпроси за имотите на Сет Хъбард, кой можеше да го спре?

Джейк отделяше много време на усилието да бъде арбитър между все по-многобройните си служители. Допреди два месеца с Рокси я караха кротичко, скучновато, но ефективно. Сега имаше напрежение, понякога конфликти, но също и много смях и екипна работа. Шумотевицата като цяло допадаше на Джейк, макар да се ужасяваше, че Лушън може да възобнови адвокатските си права. От една страна, той обичаше Лушън и ценеше неговите съвети и прозрения. От друга, съзнаваше, че която и да е нова конфигурация няма да издържи дълго. Козът на Джейк беше едно основно законово изискване в Мисисипи — всеки лишен от права адвокат трябваше да се яви на изпит, за да си ги възстанови. Лушън беше на шейсет и три години и всеки ден от пет следобед, а понякога дори и от по-рано до късно през нощта беше под въздействието на „Джак Даниълс“. Нямаше начин такъв стар пияница да се подготви за адвокатския изпит и да го издържи.

Порша пристигна за новата си работа пет минути преди девет. Плахо беше попитала Джейк с какво облекло трябва да идва в кантората. Той й бе обяснил, че няма представа как се обличат стажантите, но обикновеното всекидневно облекло му се струвало уместно. Ако ще ходят в съда, можело да бъде малко по-официално, но в действителност за него не било важно. Очакваше да я види по джинси и маратонки. Вместо това Порша се появи с красива блуза, пола и токчета. Беше готова за работа и след броени минути Джейк остана с впечатлението, че тя вече си се представя като адвокат. Той й показа кабинета — едно от празните помещения на горния етаж. Не беше използвано от много години, още от славните дни на старата кантора на Уилбанкс. Порша ококорено огледа изящното дървено бюро и красивите, но прашни мебели.

— Кой е бил последният адвокат тук? — попита тя, вдигнала очи към поизбледнелия портрет на някой от старите Уилбанкс.

— Трябва да попиташ Лушън — отговори Джейк.

Самият той през последните десет години надали беше прекарал и десет минути в тази стая.

— Страхотно е — каза тя.

— Не е зле за стажант. Днес ще дойде техникът, за да свърже телефона, и след това вече си в играта.

Отделиха половин час за основните правила: използването на телефона, обедната почивка, поведението в кантората, извънредната работа и така нататък. Първата й задача беше да изчете десетина дела, свързани с оспорването на завещания и разглеждани пред съдебни заседатели в Мисисипи. Важно беше тя да се запознае с разпоредбите и с терминологията и да разбере как ще се процедира по делото на майка й. Трябваше да прочете и препрочете делата. Да си води бележки. Да попива правните термини, за да води по-осведомени разговори с Лети. Майка й щеше да е главният свидетел по време на процеса и трябваше да започнат да подготвят показанията й. Истината е от първостепенно значение, но както знае всеки адвокат, има много начини да я поднесеш.

Щом видя гърба на Джейк, Лушън нахлу в кабинета й и се разположи като у дома си. Бяха се запознали предишния ден, така че не се налагаше да ги представят един на друг. Той занарежда колко умно са постъпили, като са уволнили адвокатите от Мемфис и са взели Джейк, макар че според него трудно щели да спечелят делото. Спомняше си, че е представлявал братовчед на баща й, някой от семейство Ланг, в наказателно дело преди двайсет години. Спасил момчето от затвора. Свършил страхотна работа. Това му напомни за друга история — престрелка с четирима участници, които нямаха нищо общо с Порша, доколкото тя успя да прецени. И тя като всички останали знаеше, че на Лушън му се носи славата на стар адвокат пияница, че е първият бял човек, присъединил се към местния клон на Националната асоциация за защита на чернокожите, и че сега живее с прислужницата си в голямата къща на хълма. Отчасти легендарна личност, отчасти мошеник, той беше човек, с когото никога не беше допускала, че ще се запознае, а ето че в момента Лушън си бъбреше с нея (в собствения й кабинет!), като че бяха стари приятели. Известно време го слуша почтително, но след един час се запита колко чести ще бъдат тези посещения.

 

 

Докато Порша слушаше Лушън, Джейк се заключи в кабинета си заедно с Куинс Лънди, за да прегледат така наречения първи опис. Лънди рови из документите цял месец и беше убеден, че първият опис ще е почти същият като окончателния. Нямаше скрити активи. Сет Хъбард знаеше кога и как ще умре и се беше постарал да остави нужната документация.

Оценките на недвижимата собственост бяха завършени. Точно преди смъртта си Сет беше притежавал: (1) дома си и околните двеста акра земя на стойност 300 000 долара; (2) сто и петдесет акра гори за дърводобив, близо до Валдоста в щата Джорджия, на стойност 450 000 долара; (3) четиристотин акра гори за дърводобив в Маршал в щата Тексас на стойност 800 000 долара; (4) крайбрежен незастроен парцел, северно от Клиъруотър в щата Флорида, оценен на 100 000 долара; (5) къща и пет акра земя, близо до Буун в щата Северна Каролина, на стойност 280 000 долара и (6) апартамент на петия етаж в комплекс на морския бряг в Дестин в щата Флорида на стойност 230 000 долара.

Общата стойност на недвижимото имущество на Сет възлизаше на 2 160 000 долара. Нямаше ипотеки.

Консултантска фирма от Атланта оцени фирмата за дървен материал „Беринг“ на 400 000 долара. Докладът беше приложен към описа заедно с оценките на имота.

Включени бяха и извлечения за парите в брой в банката в Бърмингам. Депозитът беше на шестпроцентна лихва и в момента възлизаше на 21 360 000 долара и малко отгоре.

Дребните суми бяха най-досадни. Куинс Лънди изреждаше такава част от личната собственост на Сет, каквато според него съдът можеше да понесе, като започваше с превозните му средства (35 000 долара) и стигаше чак до гардероба му (1000 долара).

Общата сума беше смайваща. Според първия опис цялото имущество на Сет възлизаше на 24 020 000 долара. Разбира се, парите в брой не можеха да се променят. Всичко останало зависеше от пазара и щяха да минат месеци, дори години, докато бъдеше продадено.

Описът беше дебел два сантиметра и половина. Джейк не искаше никой друг в кантората да го вижда, затова лично направи две копия. Излезе рано за обяд и отиде с колата до училището, където хапна спагети в столовата заедно с дъщеря си и съпругата си. Стараеше се да ходи поне веднъж седмично, особено в сряда, когато Хана предпочиташе да си купува нещо за обяд, вместо да си носи храна от къщи. Обичаше спагети, а още повече обичаше да вижда баща си там.

След като тя се отправи към игралната площадка, съпрузите Бриганс поеха към класната стая на Карла. Прозвуча звънецът. Започваше следващият учебен час.

— Отивам при съдия Атли — съобщи Джейк ухилен. — За първия си хонорар.

— Успех — пожела му тя с бърза целувка. — Обичам те.

— И аз те обичам.

Джейк побърза да потегли, защото искаше да се махне от коридора, преди да нахлуят дребосъците.

Съдия Атли седеше зад бюрото си и дояждаше картофената си супа, когато секретарката му въведе Джейк. Съдията продължаваше да пуши лула въпреки съветите на лекаря си — не можеше да се откаже, — затова и сега напълни една с тютюн „Сър Уолтър Роли“ и драсна клечката. След трийсет години непрекъснато димене с лула целият му кабинет беше покафенял. Под тавана се стелеше пушек. Единствено през открехнатия прозорец влизаше свеж въздух. Уханието обаче беше силно и приятно. Джейк открай време обичаше това място с дебели юридически книги и избелели портрети на покойни съдии и генерали от Конфедерацията. Нищо не се беше променило през двайсетте години, откакто съдия Рубън Атли обитаваше тази част от сградата на съда, а според Джейк надали нещо изобщо се бе променило съществено през последните петдесет години. Съдията обичаше историята и държеше любимите си книги на изработените по поръчка етажерки в единия ъгъл. Бюрото му беше отрупано с разбъркани документи и Джейк можеше да се закълне, че оръфаната папка в предния десен ъгъл си стои там най-малко от десет години.

Двамата се бяха запознали в презвитерианската църква преди десет години, когато Джейк и Карла пристигнаха в Клантън. Съдията управляваше църквата по същия начин, по който управляваше всички останали страни на живота си, и прие радушно младия адвокат. Двамата се сприятелиха, но запазиха професионализма в отношенията си.

Рубън Атли беше от старата школа. Беше съдия, а Джейк — обикновен адвокат. Границите не бива да се престъпват. На два пъти в залата съдията беше удостоявал Джейк със строг поглед, оставил у него трайно впечатление.

Пъхнал лулата в ъгълчето на устата си, съдия Атли извади черното си сако и го облече. Дори когато беше в съдебната зала, под тогата той носеше само черни костюми. Никой не знаеше дали притежава двайсет или един–единствен — всичките бяха еднакви. И неизменно беше с тъмносини тиранти и бели колосани ризи, повечето от които бяха осеяни с миниатюрни дупчици от разлетелите се във въздуха тютюневи въгленчета. Той се настани в края на масата, докато двамата си говореха за Лушън.

Джейк изпразни съдържанието на куфарчето си и му подаде описа.

— Куинс Лънди е много добър — призна Джейк. — Да не дава бог да прегледа моите финанси.

— Сигурно няма да му отнеме толкова време — подметна иронично съдия Атли. Според мнозина той беше сухар, но пред хората, които му допадаха, понякога проявяваше опустошителна духовитост.

— Да, така е.

Атли беше мълчалив за съдия. Безмълвно и старателно прегледа описа страница по страница, докато тютюнът му не изгоря и той престана да пафка. Времето нямаше значение, защото сам се разпореждаше с него. Накрая той извади лулата от устата си и я остави в пепелника.

— Двайсет и четири милиона, а?

— Това е общата сума.

— Да сложим този документ под ключ, Джейк. Никой не бива да го вижда, още не. Подготви заповед и аз ще запечатам тази част от досието. Един бог знае какво ще се случи, ако стане обществено достояние. Новината ще отиде на първа страница и сигурно ще привлече още адвокати. По-късно ще се разчуе, но засега да скрием описа.

— Съгласен съм, господин съдия.

— Новини от Систрънк?

— Не, а вече имам добър източник. В дух на пълна откровеност ще ви кажа, че си наех нова стажантка. Порша Ланг, най-голямата дъщеря на Лети. Умно момиче, което иска да стане адвокат.

— Отличен ход, Джейк, пък и момичето наистина ми харесва.

— Значи няма проблеми?

— Никакви. Не ръководя кантората ти.

— Не виждате конфликт на интереси?

— Не, доколкото мога да преценя.

— И аз. Ако Систрънк се появи или започне да се навърта наоколо, бързо ще узнаем. Симиън още е в неизвестност, но подозирам, че накрая ще се прибере у дома. Може и да е трън в гащите, но не е глупак. Тя все още му е съпруга.

— Той ще се върне. Има и още нещо, Джейк. Според завещанието пет процента трябва да получи братът Ансил Хъбард. Това го прави заинтересована страна. Прочетох доклада ти и клетвените показания и доколкото разбирам, ще процедираме така, все едно Ансил е мъртъв. Но това ме притеснява. Не сме сигурни, затова не трябва да приемаме, че е мъртъв.

— Търсихме го, господин съдия, но няма никакви следи.

— Разбирам, но ти не си професионалист, Джейк. Ето какво ми хрумна. Пет процента от това състояние са над един милион долара. Струва ми се благоразумно да се отдели по-малка сума, да кажем, около петдесет хиляди, и да се наеме добра детективска агенция да намери брата или да открие какво е станало с него. Как мислиш?

В подобно положение съдия Атли всъщност не се интересуваше особено от мнението на другия. Решението беше взето, той просто се опитваше да се държи учтиво.

— Чудесна идея — даде Джейк отговора, който всеки съдия би се радвал да чуе.

— Ще го одобря. А другите разходи?

— Радвам се, че попитахте, господин съдия. Нуждая се от заплащане. — Джейк му подаде отчет за часовете работа, които беше вложил в случая.

Съдия Атли го огледа и се намръщи, все едно Джейк ограбваше повереното му наследство.

— Сто и осемдесет часа. Какъв хонорар одобрих?

Знаеше точно какво е одобрил.

— Сто и петдесет на час — отговори Джейк.

— Значи общо колко… — погледна Атли надолу към върха на носа си, където бяха кацнали дебелите му очила за четене. Все още беше намръщен, като че ли беше оскърбен. — Двайсет и седем хиляди долара? — извиси се гласът му с престорено смайване.

— Поне.

— Не е ли множко?

— Тъкмо обратното, господин съдия, много е изгодно.

— А е и добро начало на празниците.

— Да, това също. — Джейк знаеше, че Атли ще одобри хонорара му, дори ако беше двойно по-висок.

— Одобрявам. Други разходи? — Съдията бръкна в джоба на сакото си и извади плик с тютюн.

Джейк плъзна към него още документи.

— Да, господин съдия, не малко. Трябва да се плати на Куинс Лънди. Той отчита сто и десет часа по сто долара на час. Трябва да платим и на оценителите, счетоводителите и консултантската фирма. Нося документите и заповедите, които трябва да подпишете. Може ли да предложа да прехвърлим малко пари от банката в Бърмингам в сметката на наследството тук, във „Фърст Нешънъл“?

— Колко? — попита съдията, драсна клечката и я размаха над лулата.

— Не много, защото не ми се иска в банката да виждат парите. Скрити са си в Бърмингам. Да ги държим там, докато е възможно.

— И аз съм на същото мнение — съгласи се съдия Атли, както правеше често, когато чуеше някоя добра идея. Издиша струя гъст дим, който обгърна масата.

— Вече съм подготвил заповедта — каза Джейк и му поднесе още документи, мъчейки се да не обръща внимание на дима.

Съдия Атли извади лулата измежду зъбите си и след нея се проточи струйка дим. Започна да изписва името си по своя характерен начин — напълно нечетливо, но въпреки това разпознаваемо. Спря и прегледа заповедта за превеждането на парите.

— Само с едно драсване на писалката мога да прехвърля половин милион долара? Каква власт.

— Повече, отколкото ще бъдат чистите ми приходи през следващите десет години.

— Не и ако смъкваш по толкова пари. Сигурно се мислиш за адвокат от някоя голяма фирма.

— Предпочитам да копая канавки, господин съдия.

— Аз също. — Атли попуши мълчаливо и започва да се подписва, стържейки с писалката. Когато приключи с купчината документи, каза: — Да поговорим за другата седмица. Всичко наред ли е?

— Доколкото ми е известно. Снемането на клетвените показания на Лети е насрочено за понеделник и вторник. Хършъл Хъбард е в сряда, сестра му — в четвъртък, а в петък е Иън Дафо. Доста натоварена седмица. Пет поредни дни с клетвени показания.

— Голямата съдебна зала ли ще използваш?

— Да, господин съдия. Няма насрочени съдебни дела и помолих Ози да ни подсигури още един помощник-шериф, който да държи вратата затворена. Имаме предостатъчно място, което ни е нужно, естествено.

— И аз ще бъда тук, в случай че възникне проблем. Не искам в залата да присъстват други хора, докато един свидетел дава показания.

— Обяснено е на всички страни.

— И искам всичко да се запише на видео.

— Това е уредено. Парите не са проблем.

Съдия Атли задъвка мундщука на лулата си, видимо развеселен от нещо.

— Мили боже, какво ли щеше да си помисли Сет Хъбард, ако можеше да надникне идния понеделник и да види зала, пълна с алчни за парите му адвокати, които се боричкат помежду си?

— Сигурен съм, че щеше да му призлее, господин съдия, но вината е негова. Трябвало е да раздели парите, да се погрижи за децата си, за Лети и за всеки, който поиска, и тогава нямаше да се стигне дотук.

— Според теб дали е откачил?

— Не, не мисля.

— Тогава защо го е направил?

— Нямам представа.

— Секс?

— Не и според новата ми стажантка, а това момиче е обиколило света. Наистина, става дума за майка й, но тя не е наивна.

Всъщност подобни разговори не бяха позволени. Сред многото остарели разпоредби на Наказателния кодекс на Мисисипи една от най-прочутите поне сред юристите беше така наречената забрана за въздействие върху съдията. Казано простичко, тя забраняваше на адвоката да обсъжда деликатни теми от дело в ход със съдията по него, ако адвокатът от отсрещната страна отсъства. Правилото най-редовно се нарушаваше, особено в кабинета на съдия Рубън Атли. Но само с неколцина доверени и предпочитани от него адвокати.

Джейк беше научил на собствен гръб, че казаното в кабинета на съдията си остава там и няма никакво значение в съдебната зала. Там, навън, където всъщност имаше значение, съдия Атли се отнасяше към всички справедливо и прямо, независимо кой какво му бе шушнал преди това.