Джон Гришам
Сянката на чинара (28)

28

В понеделник, 20 февруари, съдия Атли събра всички играчи, за да провери докъде са стигнали. Тъй като изслушването не беше официално, той заключи съдебната зала, за да не допуска репортери и зрители. Присъстваха повечето участници: семейство Хъбард от едната страна и Лети Ланг от другата. Все още нямаше следа от Ансил, но съдия Атли не беше склонен да го обяви за мъртъв.

Негова чест седна на мястото си, изръмжа едно „добро утро“ и провери кои адвокати са дошли. Всички. Скоро стана ясно, че съдията не е в добро настроение и вероятно се чувства зле. Той заяви с изморен глас:

— Господа, насрочвам съдебен процес по този случай след шест седмици. Следя събирането на доказателства и не виждам причина да не бъдем готови за трети април. Пропускам ли нещо? Някаква причина за отлагане на процеса?

Последва сериозно клатене на глави. Не, господин съдия. Никаква причина. Както беше отбелязал Джейк, необичайното в случая беше, че всички адвокати искаха процес. Ако някой имаше желание да протака, това беше самият Джейк. Имаше всички основания, защото му плащаха сто и петдесет долара на час, но съдия Атли и на него му дишаше във врата. Случаят официално беше известен като „Дело по наследството на Хенри Сет Хъбард“ и с рекордна скорост се приближаваше към челното място на предстоящите за гледане пред съда дела.

Съдията продължи:

— И така, господин Бриганс е подготвил копия от първоначалния опис на наследството, за да ги прегледате. Както ви наредих писмено, трябва да запазим тази информация възможно най-поверителна. — Порша започна да раздава копията на представителите на отсрещната страна. — Затворил съм тази част от съдебното досие за достъп, защото нищо хубаво няма да излезе от огласяването на тази деликатна информация. Вие като адвокати и клиентите ви имате право да знаете какво съдържа наследството, затова погледнете.

Адвокатите грабнаха копията на описа и разгърнаха първите страници. Някои бяха чували за каква сума се говори, но още не я бяха виждали черно на бяло. Двайсет и четири милиона долара и малко отгоре. Тази сума оправдаваше действията им, оправдаваше борбата.

Съдебната зала беше мъртвешки тиха за краткото време, в което те асимилираха информацията. Повече пари, отколкото който и да било от тях можеше да се надява да спечели през дългата си кариера. После се разнесоха шепот и смях, предизвикан от нечия шега.

— Сега се обръщам към оспорващата страна — обади се съдия Атли. — Докато преглеждах събирането на доказателства по делото, останах с впечатлението, че възнамерявате да оспорите автентичността на почерка. Дали сте имената на двама специалисти, а допускам, че защитниците ще наемат свои вещи лица. Разгледах образците от почерка, и по-специално завещанието, инструкциите за погребението, писмото, оставено от господин Хъбард на кухненската маса, и писмото с дата 1 октомври, адресирано до господин Бриганс. Видях и другите образци от почерка му, приложени към делото. Господин Лание, господин Ръш, сериозно ли възнамерявате да твърдите, че това завещание е написано от някой друг, а не от Сет Хъбард?

Тонът на съдията не оставяше почти никакво съмнение какво смята по въпроса. Ръш и Лание бавно се изправиха, но и двамата не изгаряха от желание да отговорят.

— Господин съдия, все още обмисляме този въпрос — отговори Лание.

— Ами побързайте — грубо нареди съдия Атли. — Губите и своето, и моето време. И слепец ще види, че е неговият почерк. Ако вещо лице заяви нещо друго в тази зала, съдебните заседатели ще му се изсмеят, а съдът ще го заклейми.

С тези думи въпросът с почерка беше решен. Адвокатите седнаха. Лание прошепна на помощника си Лестър Чилкот:

— Какво още е решил предварително?

Съдия Атли погледна към Джейк и изръмжа:

— Господин Бриганс, някакъв напредък в издирването на Ансил Хъбард? Пет процента от това наследство са много пари.

Ама сериозно ли, господин съдия, искаше да каже Джейк, когато въпросът го изтръгна от мислите му, но се изправи надлежно, макар и стреснато.

— Всъщност не, господин съдия. Издирването не доведе до почти никакъв резултат. Изглежда, че Ансил използва различни имена. Не намерихме доказателство, че е мъртъв, и със сигурност нищо, което да доказва, че е жив.

— Много добре. Следващата точка в моя списък е да обсъдим сформирането на журито. За последен път водих процес със съдебни заседатели преди няколко години и признавам, че съм позабравил. Говорих със съдия Нуз, съдия Хандълфорд и неколцина други и получих добри съвети. Те смятат, че е достатъчно списъкът с кандидати да съдържа сто имена. Господа?

Никаква реакция.

— Добре. Ще инструктирам секретарката да извади сто имена напосоки от избирателните списъци и да изготви списъка с кандидатите две седмици преди процеса, следвайки същата процедура като в Областния съд. Ще бъдат взети обичайните предпазни мерки и ще бъдат отправени нужните предупреждения за непозволен контакт с евентуалните съдебни заседатели. Делото привлича много обществено внимание, господа, понякога ми се струва, че всеки жител на окръга вече има мнение.

Джейк се изправи.

— В такъв случай, господин съдия, може би трябва да помислим за смяна на мястото на процеса.

— От вас зависи да поискате, господин Бриганс. Не съм видял нищо писмено.

— Не съм изготвил писмено искане. Просто разсъждавам. Ако повечето от евентуалните ни съдебни заседатели вече са информирани по случая, тогава ми се струва уместно да преместим процеса другаде.

— Господин Лание — погледна съдия Атли към другите адвокати. — Господин Ръш. Господин Зайтлър. Някой?

Уейд Лание се изправи крайно смутен.

— В щата Мисисипи никога не е правена смяна на мястото на процеса по дело за оспорване на завещание. Нито веднъж. Проучихме въпроса.

Лестър Чилкот започна да рови в куфарчето си, извади една дебела папка и я подаде на Лание.

— Ето, ако съдът желае да се увери. Нито един случай.

Джейк се впечатли от проучването, съдия Атли — не толкова.

— Засега ще се доверя на думите ви. По-късно ще прегледам проучването ви.

Джейк не говореше сериозно за смяна на мястото на процеса, защото искаше той да си остане в неговата съдебна зала, но преместването на процеса в друг окръг имаше своите предимства. Сред тях бяха (1) вероятността за повече чернокожи съдебни заседатели; (2) избягването на последиците от вредата, нанесена от Букър Систрънк; (3) намирането на съдебни заседатели, които не знаеха клюките за Лети и семейството й, за техните проблеми и за новата им къща под наем извън Лоутаун; (4) изборът на съдебни заседатели, незапознати с безконечните предположения за Лети и Сет Хъбард и за това какво са вършели всъщност. Тези фактори и проблеми обсъждаха Джейк, Лушън и все по-често Порша през последните седмици. Можеха да ги обсъждат колкото си щат, беше все загуба на време. Съдия Атли нямаше да премести процеса и го беше заявил пред Джейк. Затова Джейк блъфираше и се забавляваше да гледа как опонентите му трескаво се противопоставят.

— Господин съдия, ако смятате, че всеки жител на окръг Форд има мнение, ще внеса искане за смяна на мястото на процеса.

— Имам по-добра идея, господин Бриганс — каза съдия Атли. — Да извикаме кандидатите и да се заемем с процедурата по избора. Веднага ще разберем дали си губим времето. Ако се окаже, че не можем да изберем безпристрастни съдебни заседатели, тогава ще преместим процеса другаде. В щата има колкото искате съдебни зали, поне по една във всеки окръг.

Джейк седна, Лание и Стилман Ръш също. Съдия Атли изшумоля с някакви документи и премина към обсъждането на продължаващото събиране на доказателства по делото. Адвокатите бяха невероятно отзивчиви и изготвянето на графика не предизвика проблеми. Насрочено беше предварително съвещание за 20 март, две седмици преди процеса.

След това срещата приключи.

 

 

Тя продължи няколко минути по-късно в кабинета на съдия Атли. Само адвокати, без клиенти, правни асистенти, съдебни секретари и други неблагонадеждни лица. Само адвокатите и съдията, който беше свалил тогата и пафкаше с лулата си.

След като седнаха, той заяви:

— Господа, през следващите няколко минути поне ще обсъдим решаването на този проблем. Нямам никакви резерви относно провеждането на процеса, всъщност в редица отношения го очаквам с нетърпение. Рядко ръководя процеси със съдебни заседатели и рядко разглеждам толкова любопитни факти като представените тук. Въпреки това бих проявил небрежност в ролята си на безпристрастен арбитър, ако не проуча докрай начините да се стигне до резултат, който носи полза на всички страни, макар и по-малка, отколкото биха желали. Става дума за много пари, господа, със сигурност има начин да разрежем тортата така, че всички да останат доволни. — Настъпи напрегната пауза. Той силно дръпна от лулата си. — Ще позволите ли да направя първото предположение?

Като че ли се нуждаеше от одобрение. Всички адвокати кимнаха утвърдително, макар и предпазливо.

— Много добре. Да вземем двете по-малки завещани суми от по пет процента. Да платим изцяло на църквата, а парите на Ансил да поставим в попечителски фонд, докато не решим по-късно какво да ги правим. Останалите деветдесет процента да разделим на три: една трета за Лети Ланг, една трета за Хършъл Хъбард и една трета за Рамона Хъбард Дафо. Ако допуснем, че данъците ще изядат петдесет процента, тогава всеки от тримата ще получи около три цяло и шест милиона долара. Доста по-малко, отколкото те искат, но значително повече от онова, което ще получи всеки, ако спечели другата страна. Какво ще кажете?

— Сигурен съм, че църквата ще приеме — обади се Джейк.

— Ние оставаме на сухо, господин съдия — каза Зак Зайтлър, адвокат на децата на Хършъл.

— И ние — обади се Джо Брадли Хънт, адвокатът на децата на Рамона.

— Разбира се — не оспори съдия Атли. — Но може основателно да се допусне, че децата ще извлекат немалка полза от такова споразумение. Родителите им получават цяло състояние, все нещо ще има и за тях. Може да направите така, че част от парите да останат във фонд за децата. Просто ви давам идея.

— Може би — каза Зайтлър и изгледа другите адвокати така, сякаш някой се канеше да пререже гърлото му.

— Интересно — промърмори Уейд Лание. — Мисля, че моите клиенти ще го обмислят.

— И ние — обади се Стилман Ръш.

Почитаемият съдия задъвка овехтялата си лула и погледна към Джейк, който кипеше от гняв заради неочакваната засада. Не беше предупреден за това импровизирано обсъждане на едно бъдещо споразумение и нямаше никаква представа, че старият му приятел смята да хвърли някакви цифри на масата.

— Джейк? — подкани го съдия Атли.

— Всички имате копие от писмото, което Сет Хъбард ми е написал и ми е изпратил заедно със завещанието си. Нарежданията му към мен са пределно ясни. Желанията му относно двете му пълнолетни деца са недвусмислени. Предлагам да прочетете отново писмото и завещанието. Аз представлявам наследството и имам инструкции. Моята работа е да поддържам завещанието на господин Хъбард и да направя така, че децата му да не получат нищо. Нямам избор. Не мога да участвам в никакъв компромис или споразумение.

— Не трябва ли да го обсъдиш с клиентката си? — попита Стилман.

— Клиентът ми е наследството, представлявано от господин Куинс Лънди, изпълнител на завещанието.

— Имам предвид Лети Ланг.

— Не представлявам Лети Ланг. Интересите ни съвпадат — искаме узаконяване на собственоръчно написаното завещание, — но аз не съм неин адвокат. Обясних го ясно на всички, особено на нея. Като заинтересована страна. Лети има право да наеме адвокат и тя се опита, но той се озова в ареста.

— Малко ми липсва старият Букър — обади се Лание и неколцина се засмяха.

— Искам да кажа, че аз не съм неин адвокат — повтори настойчиво Джейк.

— Разбира се, Джейк, формално погледнато — каза Стилман. — Но в момента имаш по-силно влияние над нея от всеки друг. По дяволите, дъщеря й ти е секретарка, стажантка или каквото там.

— Имам и други служители.

— Джейк, не можеш да ни убедиш, че ако отидеш при Лети и й кажеш, че може да вземе три милиона долара след два месеца, по дяволите, дори след две седмици, тя няма да приеме сделката, да грабне парите и да се оттегли.

— Не знам какво би направила. Тя е горда жена, която се чувства презряна от общността. Иска да бъде реабилитирана в съда.

— Три милиона долара може и да заличат презрението — обади се Лание.

— Може би, но аз няма да участвам в подобен компромис. Ако съдът пожелае, ще се оттегля като адвокат на наследството, но докато съм такъв, не съм упълномощен да сключвам споразумения.

Съдия Атли отново запали лулата си с клечка кибрит и издуха още малко дим. Облегна се напред на лакти и заключи:

— Господа, според мен той е прав. Ако бъде доказана законността на това завещание, тоест, ако съдебните заседатели преценят, че господин Хъбард е бил с ясно съзнание и не се е намирал под чуждо влияние, тогава няма да имаме друг избор, освен да изпълним условията на завещанието. То е категорично. Пълнолетните деца не получават нищо.

Може би, помисли си Уейд Лание, обаче вие не знаете каквото знам аз. Не сте виждали завещанието на Айрин Пикъринг. Не знаете, че Лети Ланг не за пръв път печели достъп до личните дела на своите работодатели. А когато съдебните заседатели чуят и видят това, пълнолетните деца на Сет Хъбард ще има на какво да се зарадват.

 

 

Принципната защита от страна на Джейк на завещанието на покойния му клиент, както и донякъде самоуверената му убеденост, че процесът трябва да се води в Клантън, точно в тази съдебна зала, бяха сериозно разклатени от трагедия, разиграла се по-късно през нощта по време на снежна буря близо до градчето Лейк Вилидж в южната част на окръг Форд. Двама братя, Кайл и Бо Ростън, се прибирали към къщи с колата след баскетболна среща в гимназията. Кайл бил основен защитник на отбора на гимназията в Клантън, а Бо, по-малкият, бил първа резерва. Очевидец от автомобила зад техния видял как шофьорът, Кайл, карал предпазливо, не бързал и се справял умело с пътните условия. Друга кола се появила на върха на баира и поднесла. Очевидецът наблюдавал ужасен, защото сблъсъкът бил неизбежен. Според него Кайл карал с около четирийсет мили в час, а другото превозно средство, стар пикап — с много повече. Челният сблъсък запратил малката тойота на братята Ростън във въздуха, където тя се преметнала и после се приземила в канавката. Пикапът се завъртял бясно в полето, отломки осеяли пътя. Очевидецът успял да спре навреме и да окаже помощ.

Кайл загинал на място. Бо бил изваден от спасителния екип и откаран в болницата в Клантън, където веднага бил опериран. Травмата на главата му била много тежка, имало опасност за живота му. Другият шофьор също бил хоспитализиран, но нараняванията му не били толкова сериозни. Съдържанието на алкохол в кръвта му било два пъти по-голямо от допустимото. Пред болничната му стая пазел помощник-шериф.

Въпросният друг шофьор се оказа Симиън Ланг.

Ози се обади на Джейк след полунощ и го събуди от дълбок сън. Петнайсет минути по-късно шерифът спря пред къщата, Джейк излезе и се качи в колата на шерифа. Беше се заледило още по-силно и улиците бяха хлъзгави. Докато двамата пъплеха из града, Ози го осведомяваше за последните събития. Второто момче още било в операционната, но положението било много тежко. Доколкото можеше да каже Ози на този етап, Симиън не бил пил в местно заведение. Според Лети, която вече беше в болницата, той не се бил прибирал у дома повече от седмица. Тя допускаше, че мъжът й се прибирал след дълъг курс, макар да не носеше пари в брой или чек. Носът му беше счупен, но му нямаше нищо друго.

— Пияниците винаги се измъкват невредими — отбеляза Ози.

Завариха Лети и Порша да се крият в дъното на дълъг коридор, недалече от стаята на Симиън. И двете плачеха безутешно. Джейк остана при тях, а Ози отиде да провери как стоят нещата. След няколко минути, през които почти не разговаряха, Лети тръгна към тоалетната. Веднага щом тя се отдалечи, Порша каза:

— Преди десет години бях на четиринайсет, в девети клас, и я умолявах да го напусне. Тогава я биеше. Видях го. Казах й: „Моля те, мамо, махни се от него, отиди другаде“. Струва ми се, че тя се опита, но открай време се страхува от него. И виж какво е направил сега. Какво ще стане с него, Джейк? — Тя изтри сълзите си с длани.

— Нищо хубаво — почти шепнешком отговори Джейк. — Нищо хубаво. Понеже катастрофата е по негова вина и той е бил пиян, става дума за убийство на пътя. Единствена точка в обвинението, засега.

— Каква е присъдата?

— От пет до двайсет и пет. Много зависи от съдията.

— Не може ли да се измъкне?

— Не. Не виждам начин.

— Алилуя. Най-сетне ще се махне за дълго време. — Порша закри устата и носа си с шепи и захлипа още по-силно. — Горките момчета!

Тълпата в болничната чакалня в централното крило продължаваше да расте. Ози поговори с родителите Джеф и Ивлин Ростън, които бяха твърде зашеметени, за да кажат нещо. Шерифът поговори и с един от чичовците на момчетата и му обясни, че Симиън Ланг е задържан и след броени часове ще бъде преместен в ареста. Да, бил пиян и все още е. Съболезнования.

— По-добре го изведете от тук — каза чичото и кимна към група мъже наблизо.

Те бяха гневни и възбудени, хора, отгледани край пушки и пищови и достатъчно разстроени, за да предприемат драстични мерки. Към тях се присъединяваха и други. Семейство Ростън отглеждаха соя и пилета и бяха активни членове на църковната общност. Имаха много роднини и приятели и никога не бяха гласували за Ози.

До два часа след полунощ всички щатни помощник-шерифи пристигнаха в болницата. В три измъкнаха Симиън тайно и го отведоха в ареста.

Ози осведоми чичото.

Лети и Порша напуснаха болницата през същата странична врата. Джейк ги съпроводи до колата им. После се върна в централното крило, заобиколи чакалнята и намери Ози, който говореше с двама от своите хора. Към тях се приближи Дюма Лий с фотоапарат на шията и те веднага млъкнаха.

— Джейк, имаш ли минутка? — попита Дюма.

Джейк се поколеба и погледна към Ози, който отсече:

— Без коментар. — После попита Дюма: — Какво си намислил?

— Само няколко въпроса.

Отдалечиха се рамо до рамо по дългия коридор.

— Можеш ли да потвърдиш, че е бил Симиън Ланг? — попита Дюма.

Нямаше смисъл да отрича, затова Джейк кимна.

— Да.

— И ти си негов адвокат?

— Не съм.

— Добре, обаче срещу него от четири месеца в съда виси обвинение за шофиране в нетрезво състояние. И твоето име фигурира като негов адвокат.

Внимавай, предупреди се мислено Джейк. Пое дълбоко дъх и усети как в корема му се стяга възел.

— Направих го като услуга — отговори той.

— Не ме интересува защо си го направил. Твоето име фигурира като негов адвокат.

— Не съм негов адвокат, ясно, Дюма? Никога не съм бил. Не мога да представлявам наследството на Сет Хъбард и едновременно да представлявам Симиън Ланг, съпруг на един от наследниците.

— Тогава защо си се явил в съда на деветнайсети октомври, за да поискаш отлагане на делото за шофиране в нетрезво състояние?

— Направих услуга. Не съм негов адвокат, разбра ли?

— Защо делото се отлага четири месеца?

— Не съм аз съдията.

— Ще поговоря и с него по-късно — изстреля в отговор Дюма.

— Направи го. Повече няма да коментирам. — Джейк рязко се извърна и се отдалечи.

Дюма го последва и продължи да нарежда:

— По-добре говори с мен, иначе положението ще изглежда зле.

Джейк отново се извърна и двамата застанаха очи в очи в средата на коридора. Адвокатът се овладя и пое дълбоко дъх.

— Не си прави никакви изводи, Дюма. Не съм докосвал делото за шофиране в нетрезво състояние, защото не съм му адвокат. Ако си спомняш, по онова време го представляваха онези смешници от Мемфис. Не аз. Така че, внимавай, ако обичаш.

Дюма си записваше като бесен. На Джейк му се прииска да го фрасне. Изведнъж всичко бе забравено. От другия край на сградата се разнесоха писъци.

В четири и петнайсет сутринта бе обявена смъртта на Бо Ростън.