Джон Гришам
Сянката на чинара (46)

46

След като не успя да се пребори с мемфиската бюрокрация, Ози се канеше да вдигне ръце, когато си спомни нещо, което би трябвало да му хрумне по-рано. Звънна на Букър Систрънк, чиято кантора се намираше на четири преки от ареста. След мъчителното начало двамата бяха продължили да поддържат връзка и през изминалите месеци Ози го беше посещавал два пъти, когато беше ходил в Мемфис. Букър не беше идвал отново в Клантън и не изгаряше от желание да го направи. И двамата съзнаваха, че чернокожи, които живеят на един час път с кола един от друг и имат някакво влияние в света на белите, трябва да намерят обща почва. Би трябвало да бъдат приятели. Букър имаше интерес, защото беше заел на семейство Ланг петдесет и пет хиляди долара и искаше да защити парите си.

Мемфиската полиция мразеше Букър Систрънк, но и се страхуваше от него. Петнайсет минути след като той пристигна с черния си ролс-ройс, документите започнаха да прелитат от бюро на бюро и Лушън Уилбанкс се превърна в главен приоритет. Той напусна ареста трийсет минути след появата на Букър.

— Трябва да отидем на летището — каза Лушън.

Ози благодари на Букър и обеща да му звънне.

Стана ясно, че Лушън е забравил куфарчето си в самолета. Смяташе, че е под седалката, но може и да било в багажното отделение отгоре. И в двата случая стюардесите били пълни глупачки, че не са го намерили, понеже основната им грижа била да го свалят от самолета. Ози и Пратър слушаха и кипяха от гняв, докато караха към летището. Лушън изглеждаше и вонеше като пияница, когото са арестували за скитничество.

В бюрото за изгубени вещи не бяха получавали никакво куфарче от полета от Атланта. Служителката неохотно се зае със задачата да го издири. Лушън намери някакво заведение във фоайето и си поръча половинлитрова халба бира. Ози и Пратър се задоволиха със студен обяд в претъпкано заведение, недалече от въпросното фоайе. Стараеха се да не изпускат от око пътника. Звъннаха в кантората на Джейк, но никой не вдигна. Беше почти три часа и той сигурно беше в съда.

Откриха куфарчето в Минеаполис. Тъй като Ози и Пратър бяха служители на закона, от авиокомпанията бяха решили, че изгубеният багаж е веществено доказателство, изключително важно за някакво разследване, а то се оказа просто старо и очукано кожено куфарче с няколко бележника, списания, евтини сапуни и кибрити, взети от хотел „Глейшър Ин“ в Джуно и една видеокасета. След много неясноти и разправии начертаха план за изпращането му обратно до Мемфис по най-бързия начин. Ако нещата се развиеха по план, куфарчето щеше да пристигне към полунощ.

Ози благодари на служителката и отиде да намери Лушън. На излизане от летището Лушън се оживи.

— А, колата ми е тук. Ще се видим в Клантън, момчета.

— Не, Лушън, пиян си — отсече Ози. — Не можеш да шофираш.

— Ози, намираме се в Мемфис, извън твоята юрисдикция — гневно възрази Лушън. — Гледай си работата! Ще правя каквото си поискам!

Ози вдигна ръце и се отдалечи заедно с Пратър. Двамата се помъчиха да следват Лушън на излизане от Мемфис в час пик, но не успяха да поддържат скоростта на малкото мръсно порше, което лъкатушеше из натовареното движение. Прибраха се в Клантън и пристигнаха в кантората на Джейк малко преди седем. Той ги очакваше за новини.

Единствената относително добра вест в иначе ужасния и обезсърчителен ден беше арестът на Лушън за хулиганство и за съпротива по време на арест. Случилото се щеше да пресече всяка възможност той да възстанови адвокатските си права, но в момента този факт беше дребно удовлетворение, нещо, което Джейк дори не желаеше да споменава. Всичко останало си беше толкова безнадеждно, че повече нямаше накъде.

Два часа по-късно Джейк отиде с колата до къщата на Лушън. Докато спираше отпред, забеляза, че поршето го няма. Поговори си малко със Сали на предната веранда и тя обеща да му звънне веднага щом Лушън се прибере.

 

 

Куфарчето на Лушън като по чудо пристигна в Мемфис в полунощ. Помощник-шериф Уили Хейстингс го взе и го закара в Клантън.

В седем и половина в петък сутринта Джейк, Хари Рекс и Ози се събраха в заседателната зала на долния етаж и заключиха вратата. Джейк пъхна видеокасетата в касетофона и угаси светлините. Думите Аляска, Джуно… 5 април, 1989 г. се появиха на телевизионния екран и след няколко секунди изчезнаха. Джаред Уолкоуиц се представи и обясни какво ще правят. Лушън също се представи и каза, че това е снемане на клетвени показания и че той ще задава въпросите. Погледът му беше бистър, изглеждаше трезвен. Представи Ансил Хъбард, който положи клетва.

Дребен, крехък, с гладка като бял лук глава, той беше облечен с черния костюм на Лушън и с бяла риза, няколко номера по-голяма. На тила му имаше превръзка, а лепенката, която я придържаше, се показваше мъничко над лявото му ухо. Той преглътна измъчено, погледна към камерата сякаш с ужас и заговори:

— Казвам се Ансил Хъбард. Живея в Джуно, щата Аляска, но съм роден в окръг Форд, щата Мисисипи, на първи август хиляда деветстотин двайсет и втора година. Баща ми е Клион Хъбард, майка ми е Сара Бел, а брат ми е Сет. Сет беше с пет години по-голям от мен. Роден съм в семейната ферма, близо до Палмира. Напуснах дома си шестнайсетгодишен и повече не се върнах. Никога. Не исках. Ето каква е историята ми.

 

 

Когато петдесет и осем минути по-късно екранът стана черен, тримата мъже дълго останаха по местата си. Не искаха никога повече да чуват и виждат подобно нещо. Накрая Джейк бавно се изправи и натисна копчето, за да извади касетата.

— Най-добре да отиваме при съдията.

— Ще успееш ли да я вкараш като доказателство? — попита Ози.

— В никакъв случай — обади се Хари Рекс. — Сещам се за поне десет начина касетата да не бъде допусната и за нито един да бъде.

— Можем да опитаме — каза Джейк.

Прекоси улицата с бърза крачка, разтуптяно сърце и трескави мисли. Другите адвокати се разхождаха в съдебната зала, доволни, че е петък, и нетърпеливи да се приберат у дома, извоювали важна победа. Джейк влезе при съдията и му обясни, че е много важно да се видят в кабинета му, където има телевизор и видео. Когато се събраха там край масата и след като съдията напълни и запали лулата си, Джейк обясни какво иска.

— Клетвените показания са дадени преди два дни. Лушън е присъствал и е задал част от въпросите.

— Не знаех, че отново е адвокат — обади се Уейд Лание.

— Почакай малко — пренебрежително го спря Джейк. — Гледай касетата, после ще се караме.

— Колко е дълъг записът? — попита съдията.

— Около един час.

— Това е чиста загуба на време, господин съдия — каза Лание. — Не може да допуснете тези клетвени показания, след като не съм бил там и не съм имал възможност да разпитам свидетеля. Това е абсурдно.

— Имаме време, господин съдия — отбеляза Джейк. — Закъде бързаме?

Съдия Атли издуха дим. Погледна Джейк и нареди с пламъче в очите:

— Пусни го.

Второто гледане на записа подейства на Джейк също толкова разтърсващо, колкото и първото. Потвърдиха се неща, които не беше сигурен, че е чул правилно първия път. Няколко пъти погледна към Уейд Лание, чието възмущение се изпаряваше с напредването на историята. Накрая изглеждаше съкрушен. Всички адвокати на оспорващата страна сякаш се бяха преобразили. Цялата им напереност се беше стопила.

Джейк извади касетата, а съдия Атли продължи да се взира в празния екран. Отново запали лулата си и изпусна облак дим.

— Господин Лание?

— Господин съдия, записът очевидно е недопустим. Не съм бил там, не съм имал възможност да подложа свидетеля на кръстосан разпит. Не е много честно, нали разбирате?

— Напълно в духа на процеса — промърмори Джейк. — Един-двама изненадващи свидетели, някое и друго капанче. Мислех, че владееш номерата, Уейд.

— Няма да коментирам думите ти. Това не са истински клетвени показания, господин съдия.

— Какво би могъл да го попиташ? — продължи Джейк. — Той описва събития, случили се, преди да се родиш, на които е единственият жив свидетел. Кръстосаният разпит е невъзможен. Ти не знаеш нищо за случилото се.

— Не е протоколирано както трябва от съдебен стенограф — продължи Лание. — Адвокатът от Аляска няма право да практикува в Мисисипи. Мога да изтъкна още много неща.

— Добре. Ще оттегля касетата като свидетелско показание и ще помоля да бъде въведена като клетвена декларация. Като изявление от свидетел, направено пред нотариус. Съдебният секретар е бил и нотариус.

— Това няма нищо общо със завещателната дееспособност на Сет Хъбард на първи октомври миналата година — заяви Лание.

— О, мисля, че обяснява всичко, Уейд — възрази Джейк. — Доказва извън всякакво съмнение, че Сет Хъбард е съзнавал прекрасно какво върши. Хайде, господин съдия, допуснахте съдебните заседатели да чуят всичко останало.

— Достатъчно — намеси се съдия Атли строго. Затвори очи и, изглежда, потъна в кратък размисъл. Смукна силно, когато лулата му угасна. Отвори очи и постанови: — Господа, мисля, че съдебните заседатели трябва да се запознаят с Ансил Хъбард.

 

 

Десет минути по-късно в съдебната зала настана тишина. Съдебните заседатели бяха въведени и отново беше поставен големият екран. Съдия Атли се извини на заседателите за закъснението и им обясни какво се е случило. Погледна към масата на оспорващата страна и попита:

— Господин Лание, имате ли още свидетели?

Лание се изправи като скован от артрит и каза:

— Не, ваша чест.

— Господин Бриганс?

— Господин съдия, бих искал да призова Лети Ланг с конкретна цел. Ще отнеме съвсем кратко време.

— Много добре. Госпожо Ланг, напомням ви, че все още се намирате под клетва.

Порша се приведе напред и прошепна:

— Какво правиш, Джейк?

— Не сега — прошепна той. — Ще видиш.

Лети още пазеше жив ужасния спомен за последното си пребиваване на свидетелското място, но се настани и се постара да изглежда спокойна. Не поглеждаше към съдебните заседатели. Нямаше време да я подготвят и тя не подозираше какво предстои.

— Лети, коя е майка ти, биологичната ти майка? — поде Джейк.

Лети се усмихна, разбра, кимна и отговори:

— Казва се Лоуис Риндс.

— А кои са били нейните родители?

— Силвестър и Естър Риндс.

— Какво знаеш за Силвестър Риндс?

— Той е починал през хиляда деветстотин и трийсета година и аз не го познавам. Живял е на земя, която сега е собственост на семейство Хъбард. След смъртта му Естър отстъпила земята на бащата на Сет Хъбард. Бащата на Силвестър се казвал Соломон Риндс и той притежавал земята преди него.

— Нямам повече въпроси, господин съдия.

— Господин Лание?

Уейд се приближи към подиума без бележки в ръка.

— Госпожо Ланг, имате ли акт за раждане?

— Не, господине.

— И майка ви е починала, когато сте били на три години, нали така?

— Да.

— Когато давахте клетвени показания през декември, една седмица преди Коледа, не бяхте толкова сигурна в родословието си. Защо сте сигурна сега?

— Срещнах се с някои от роднините си. Много въпроси получиха отговор.

— И сега сте сигурна?

— Знам коя съм, господин Лание. Сигурна съм.

Лание седна и съдия Атли се обърна към залата:

— Сега ще изгледаме видеозапис на клетвените показания на Ансил Хъбард. Да намалим осветлението. Искам да заключите вратите и никой да не влиза и да излиза. Ще ни отнеме около час, без прекъсвания.

Съдебните заседатели, безмилостно отегчени през целия предишен ден, се бяха ококорили и нямаха търпение да видят какъв е този неочакван обрат в делото. Много от зрителите се преместиха в десния ъгъл на залата, за да виждат екрана по-добре. Светлините бяха приглушени, движението секна, всички зачакаха. Касетата се завъртя. След уводните думи от Джаред Уолкоуиц и Лушън на екрана се появи Ансил.

— Това е моята история — заговори той, — но наистина не знам откъде да започна. Живея тук, в Джуно, но всъщност това не е домът ми. Нямам дом. Светът е моят дом, обиколил съм го почти целия. През годините съм се забърквал в неприятности, но и много съм се забавлявал. Преживял съм и много хубави времена. Постъпих във флота, когато бях на седемнайсет, излъгах за възрастта си, само и само да се махна от къщи, и петнайсет години обикалях света. Сражавал съм се в Тихия океан на борда на „Айова“. След като напуснах флота, живях в Япония, Шри Ланка, Тринидад, на толкова много места, че в момента не мога да си ги спомня добре. Работих за различни компании и живях по корабите. Когато ми се приискаше да си почина, се установявах някъде, винаги на различно място.

— Разкажи ни за Сет — подкани го Лушън извън кадър.

— Сет беше пет години по-голям от мен. Бяхме само двамата. Той беше по-големият ми брат и винаги се грижеше за мен, доколкото можеше. Животът ни беше труден заради баща ни Клион Хъбард, когото ненавиждахме още от раждането си. Той ни биеше, биеше и майка ни, постоянно се караше с някого. Живеехме близо до Палмира, в старата семейна ферма. Къщата бе построена от дядо ми. Той се казваше Джоунас Хъбард, а баща му е бил Робърт Хол Хъбард. Повечето ни други роднини се бяха преместили в Арканзас, така че нямахме много братовчеди наоколо. Двамата със Сет работехме като волове във фермата, дояхме крави, беряхме памук, копаехме в градината. От нас се очакваше да работим като големи мъже. Животът ни беше труден заради Депресията и всичко останало, но, както казват хората, Депресията не ни притеснява нас, южняците, защото вече сме я преживели през войната.

— Колко земя имахте? — попита Лушън.

— Осемдесет акра, семейството ги притежаваше отдавна. Повечето бяха гори за дърводобив, но дядо ми беше разчистил и малко обработваема земя. Памук и боб.

— А семейство Риндс притежаваха съседния парцел, така ли?

— Точно така. Силвестър Риндс. Имаше и други от семейство Риндс. Всъщност от време на време със Сет играехме с децата, но винаги тайно от Клион. Клион мразеше Силвестър, мразеше всички от онова семейство. Враждата тлееше от доста време. Разбирате ли, Силвестър също притежаваше осемдесет акра, непосредствено до нашата земя, на запад от нея, а семейство Хъбард открай време смятаха, че тя им принадлежи. Според Клион човек на име Джеремая Риндс станал собственик на земята през хиляда осемстотин и седемдесета година по време на Реконструкцията. Джеремая бил роб, после го освободили и той някак я купил. Бях още дете и така и не разбрах какво се е случило тогава, но Хъбард винаги са мислели, че тази земя им се полага по право. Струва ми се дори, че се съдиха за нея, но земята остана при семейство Риндс. Клион беше бесен, че има само осемдесет акра, а онези чернокожи притежават също толкова. Често чувах, че семейство Риндс са единствените чернокожи в окръга със земя, която някак са заграбили от семейство Хъбард. Със Сет знаехме, че от нас се очаква да мразим децата на Риндс, но обикновено нямаше с кой друг да си играем. Тайно се измъквахме да ходим за риба и да плуваме с тях. Тоби Риндс беше на моята възраст и ми беше приятел. Веднъж Клион ни пипна със Сет, че плуваме с децата, и ни дръпна такъв бой, че не можехме да ходим. Беше жесток, отмъстителен, зъл, изпълнен с омраза и злоба. Треперехме от ужас пред него.

Джейк гледаше записа за трети път тази сутрин, затова не се съсредоточи сериозно върху него. Вместо това наблюдаваше съдебните заседатели. Бяха застинали неподвижно като хипнотизирани и попиваха всяка дума. Дори Франк Доули, най-зле настроеният срещу Джейк заседател, се беше привел напред и потупваше устни с показалеца си, потънал изцяло в невероятната история.

— Какво се случи със Силвестър? — попита Лушън.

— А, да. Това ви интересува. Враждата се задълбочи с отсичането на няколко дървета, близо до границата между имотите. Клион смяташе, че дърветата са негови. Силвестър беше сигурен, че са техни. Границата се оспорваше от толкова отдавна, че всички знаеха прекрасно къде е. Клион щеше всеки момент да превърти. Помня го как повтаряше, че от толкова отдавна им търпи идиотщините, че е време да предприеме нещо. Една нощ дойдоха някакви мъже и взеха да се наливат с уиски зад хамбара. Със Сет се промъкнахме и се опитахме да чуем какво си говорят. Крояха нещо срещу семейство Риндс. Не разбрахме точно какво, но беше ясно, че заговорничеха. После една събота следобед отидохме в града. Беше през август, струва ми се, през хиляда деветстотин и трийсета година. Всички — и черни, и бели — ходеха в града в събота следобед. Всички трябваше да си напазаруват и да се запасят за седмицата. По онова време Палмира беше малко селище, но в събота се пълнеше с хора, а магазините и тротоарите бяха претъпкани. Двамата със Сет не видяхме нищо, но по едно време чухме някакви деца да говорят как чернокож подхвърлил някаква шега на бяла жена и това възмутило всички. После научихме, че въпросният чернокож е Силвестър Риндс. Докато пътувахме към къщи в каросерията на пикапа — родителите ни бяха в кабината, — знаехме, че нещо ще се случи. Просто си личеше. Когато се прибрахме, Клион ни заповяда да отидем в стаята си и да не излизаме, докато не ни позволи. После го чухме да спори с мама, много разгорещено. Мисля, че я удари. Чухме го да потегля с пикапа. Преструвахме се на заспали, но изхвърчахме навън за секунди. Видяхме го да се отправя на запад, към Сикамор Роу.

— Къде се намираше Сикамор Роу?

— Вече не съществува, но през трийсета година беше малко селище в земята на Риндс, близо до реката. Само няколко пръснати къщи, стари робски колиби. Там живееше Силвестър. И така, със Сет метнахме юздата на Дейзи, нашето пони, и я яхнахме неоседлана. Сет стискаше юздата, бях се вкопчил в него, но ние винаги яздехме без седло, така че знаехме какво правим. Когато се приближихме до Сикамор Роу, видяхме фаровете на няколко пикапа. Слязохме и поведохме Дейзи през гората, завързахме я за едно дърво и я оставихме там. Прокраднахме се още по-близо, докато започнахме да чуваме гласовете. Бяхме на склона на хълма и виждахме долу четирима бели мъже, които биеха с тояги един чернокож. Бяха съблекли ризата му, панталонът му беше скъсан. Беше Силвестър Риндс. Жена му Естър беше пред къщата им, на петдесетина метра, крещеше и тачеше. Опита се да се приближи, но един от белите мъже я събори на земята. Двамата със Сет продължихме да се приближаваме, докато стигнахме в края на гората. Там спряхме. Гледахме и слушахме. Пристигнаха още мъже с друг пикап. Носеха въже и когато го видя, Силвестър обезумя. Наложи се трима-четирима да го държат, докато му вържат ръцете и краката. Завлякоха го до един от пикапите и го хвърлиха в каросерията.

— Къде беше баща ти? — попита Лушън.

Ансил замълча, пое си дъх и изтри очи. После продължи:

— Беше там, малко встрани, наблюдаваше с пушка в ръка. Определено беше част от бандата, но не искаше да си цапа ръцете. Имаше четири пикапа, които бавно се отдалечиха от къщите. Немного, до чинарите. Със Сет познавахме мястото, защото ловяхме риба в реката. Имаше пет-шест чинара в права редица — оттам идваше името на мястото. Старите хора разказваха една история за индианско племе, което засадило дърветата по този начин по време на някакъв свой ритуал, но кой знае? Пикапите спряха до първото дърво и се подредиха в полукръг, за да осветяват мястото. Не исках да гледам и казах: „Сет, да се махаме“. Обаче не помръднах, той също. Беше толкова ужасно, че не можехме да откъснем очи. Провесиха въжето от един дебел клон и надянаха примката на шията на Силвестър. Той се гърчеше, крещеше, умоляваше: „Не съм казал нищо, Миста Бърт, нищо не съм казал. Моля ви, Миста Бърт, знаете, че нищо не съм казал.“ Двама от мъжете дръпнаха силно въжето и едва нему откъснаха главата.

— Кой е Миста Бърт? — попита Лушън.

Ансил отново си пое въздух и се взря в камерата продължително и смутено. Накрая каза:

— Знаете ли, това се случи преди почти петдесет и девет години, така че всички тези хора сигурно отдавна са мъртви. Не се съмнявам, че горят в ада, където им е мястото. Но имат семейства и ако спомена имената им, нищо хубаво няма да последва. Сет разпозна трима от тях:

Миста Бърт, главатаря на шайката, която проведе линча. Баща ни, разбира се. И още един, но не искам да споменавам имена.

— Помните ли ги?

— О, да. Докато съм жив, никога няма да ги забравя.

— Разбирам. Какво стана после?

Поредната дълга пауза, докато Ансил се опитваше да се овладее.

Джейк погледна съдебните заседатели. Номер три, Мишел Стил, докосваше бузите си с кърпичка. Другата чернокожа съдебна заседателка, Барб Гастън, номер осем, бършеше очи. Джим Уайтхърст от дясната й страна й подаде кърпичка.

— Бяха провесили Силвестър на въжето, но пръстите на краката му още докосваха каросерията. Въжето беше стегнато около гърлото му и той не можеше да крещи, макар да се опитваше. Издаваше ужасен звук, който никога няма да забравя, нещо като пронизителен вой. Оставиха го да се мъчи така около минута-две. Бяха застанали в кръг и се възхищаваха на стореното. Той танцуваше на пръсти, мъчеше се да освободи ръцете си, да извика. Беше толкова жалко, толкова отвратително.

Ансил изтри очи с ръкава си. Някой извън кадър му подаде хартиена кърпичка. Той дишаше учестено.

— Боже, за пръв път разказвам тази история. Със Сет я обсъждахме месеци наред, после се уговорихме да я забравим. Не съм я разказвал на никой друг. Такава страхотия. Бяхме деца, не можехме да им попречим.

— Какво се случи, Ансил? — попита Лушън след кратка пауза.

— Ами каквото може да се очаква. Миста Бърт извика „Давай!“ и шофьорът на пикапа рязко потегли. Отначало Силвестър силно се олюля. Двамата мъже в другия край на въжето дръпнаха и го издигнаха още около метър и половина, два, струва ми се. Краката му бяха на около три метра от земята. След малко престана да мърда. Гледаха го известно време, никой не искаше да си тръгва, после завързаха въжето и го зарязаха там. Запътиха се обратно към къщите — някои пеша, други с пикапите.

— Общо колко човека?

— Бях дете, не знам. Може би десетина.

— Продължавай.

— Със Сет се промъквахме между дърветата в тъмното, слушахме ги как се хилят и се потупват по гърбовете. Чухме някой да казва: „Хайде да му подпалим къщата.“ Събраха се близо до дома на Силвестър. Естър беше отпред, прегърнала едно от децата.

— Дете ли? Момче ши момиче?

— Момиче, не бебе, малко момиче.

— Познаваше ли го?

— Не, тогава не. Със Сет научихме за нея по-късно. Силвестър имаше само едно дете, момиче, което се казваше Лоуис.

Лети простена толкова силно, че съдебните заседатели се сепнаха. Куинс Лънди й подаде кърпичка. Джейк погледна през рамо към Порша. Тя клатеше глава, поразена като всички останали.

— Подпалиха ли къщата? — попита Лушън.

— Не, случи се нещо странно. Клион пристъпи напред с пушката си и застана между мъжете и Естър с Лоуис. Заяви, че няма да им позволи да подпалят къщата, затова мъжете се качиха в пикапите и потеглиха. Със Сет също си тръгнахме. Последното, което видях, бе как Клион разговаря с Естър на стълбите. Яхнахме понито и отпратихме към къщи. Мама ни чакаше, когато се промъкнахме през прозореца на стаята си. Беше ядосана и искаше да разбере къде сме ходили. Сет беше по-добър лъжец от мен и отговори, че сме били навън и сме гонили светулки. Тя, изглежда, му повярва. Увещавахме я да не казва на Клион и мисля, че тя така и не ни издаде. Бяхме в леглата, когато чухме пикапът му да приближава и да спира. Той влезе в къщата и си легна. Ние не мигнахме. Цяла нощ си говорихме. Аз плаках, а Сет ме уверяваше, че е добре да си порева, само хората да не виждат. Обеща да не казва на никого, че съм ревал. После усетих, че и той плаче. Беше горещо, а тогава още нямаше климатици. Преди зазоряване отново се измъкнахме тайно навън и седнахме на верандата, където беше по-прохладно. Обсъждахме дали да не се върнем при чинарите, за да видим какво става със Силвестър, но не го мислехме сериозно. Чудехме се какво ли ще се случи с тялото му. Бяхме сигурни, че шерифът ще дойде да арестува Клион и другите мъже. Щяха да му трябват свидетели, затова не биваше да обелваме нито дума за онова, което видяхме. Никога. През онази нощ не мигнахме. Когато чухме мама в кухнята, се върнахме в леглото. Тъкмо навреме, защото Клион влезе и ни кресна да отиваме в обора и да доим кравите. Правехме го всяка сутрин на зазоряване. Всяка сутрин. Живеехме трудно. Мразех фермата, а от този ден нататък ненавиждах баща си, както никое друго дете не е мразело родител. Мечтаех шерифът да дойде да го отведе завинаги.

Извън кадър Лушън явно също се нуждаеше от почивка. Дълго мълча, преди да продължи:

— Какво стана със семейство Риндс?

Ансил оброни глава.

— Ужас, просто ужас. Стана още по-лошо. Два дни след това Клион отиде при Естър. Подхвърли й няколко долара и я принуди да подпише, че му прехвърля осемдесетте акра. Увери я, че може да остане, и тя остана за няколко денонощия. Шерифът наистина се появи. Заедно със свой помощник и с Клион отидоха в селцето и съобщиха на Естър и на останалите Риндс, че са изгонени. Незабавно. Трябваше да си съберат нещата и да напуснат земята му. Имаше малък дъсчен параклис, църквичка, в която те се молеха от десетилетия, но Клион я подпали, за да покаже, че вече притежава всичко. Изравни я със земята, за да демонстрира колко е велик. Шерифът и помощникът му помогнаха. Заплашиха, че ще изгорят и колибите.

— И вие го видяхте?

— Разбира се. Със Сет нищо не пропускахме. Трябваше да берем памук, но когато видяхме шерифът да спира пред къщата ни, разбрахме, че готвят нещо. Надявахме се да арестува Клион, но навремето в Мисисипи не ставаше така. Шерифът беше дошъл да помогне на Клион да разчисти земята си и да се отърве от чернокожите.

— Какво се случи с чернокожите?

— Ами заминаха. Грабнаха каквото можаха и избягаха в гората.

— Колко човека?

— Пак ви казвам, бях още дете. Няколко семейства живееха на онази земя, но не всички бяха в селището. — Ансил пое дълбоко въздух и промърмори: — Наистина се чувствам изморен.

— Почти приключваме — увери го Лушън. — Продължи, моля те.

— Добре, добре. Те избягаха в гората и веднага щом някое семейство напуснеше колибата си, Клион и шерифът я подпалваха. Изгориха всичко. Ясно си спомням как някои от чернокожите стояха в края на гората, прегърнали децата си и каквито вещи бяха успели да спасят, гледаха към пожарите и гъстия сив пушек, плачеха и виеха. Беше ужасно.

— Какво се случи с тях?

— Пръснаха се. Известно време бяха на бивак до Тътуайлър Крийк, навътре в гората, близо до реката Биг Браун. Със Сет потърсихме Тоби и го намерихме там със семейството му. Гладуваха и бяха ужасени. В неделя следобед се измъкнахме тайно и им занесохме храна — колкото успяхме, без да ни пипнат. Тогава видях Естър и момиченцето й Лоуис. Беше на около пет години и беше чисто голо. Нямаше дрехи. Ужасия. Тоби идваше до нашата къща няколко пъти и се криеше зад хамбара. Със Сет му давахме колкото храна успеехме да задигнем. Той я носеше обратно до бивака, който беше на няколко мили. Една събота се появиха мъже с пушки и пистолети. Не успяхме да се приближим достатъчно, за да чуваме, но после мама ни каза, че са прогонили всички Риндс. Няколко години по-късно друго чернокожо хлапе каза на Сет, че Тоби и сестра му се удавили в реката, а други били застреляни. Бях чул предостатъчно, струва ми се. Може ли малко вода?

Нечия ръка побутна чаша с вода към Ансил и той бавно отпи, после продължи:

— Когато бях на тринайсет години, родителите ми се разделиха. Щастлив ден за мен. Заминах заедно с мама в Коринт, щата Мисисипи. Сет не искаше да сменя училището, затова остана при Клион, но двамата почти не си говореха. Брат ми много ми липсваше, но с течение на времето, естествено, се отчуждихме. После мама се омъжи повторно за един негодник, който не беше по-свестен от Клион. Избягах, когато навърших шестнайсет, а на седемнайсет се записах във флота. Понякога си мисля, че оттогава не съм спирал да бягам. След като заминах, не съм поддържал връзка със семейството си. Ще ми се пръсне главата. Това е всичко. Краят на една наистина гадна история.