Джон Гришам
Сянката на чинара (1)

1

Откриха Сет Хъбард там, където твърдеше, че ще бъде, но не и в очакваното състояние. Висеше на два метра от земята на въже, което вятърът полюляваше. Беше валяло и Сет беше вир-вода, когато го откриха. Не че имаше значение. Някой щеше да изтъкне, че обувките му не са кални и под тялото няма следи, така че най-вероятно беше увиснал на въжето и беше умрял преди дъжда. Важно ли беше? В крайна сметка не.

Не е лесна работа да се обесиш на дърво. Явно Сет беше помислил за всичко. Въжето беше конопено, два сантиметра дебело, не съвсем ново и достатъчно здраво да издържи човек, който месец преди това в лекарския кабинет бе тежал седемдесет и два килограма. По-късно един работник щеше да съобщи, че е забелязал шефа си да отрязва от въжената макара парче, дълго петнайсетина метра, седмица преди да го използва по този разтърсващ начин. Единият край беше здраво завързан за нисък клон на дървото с различни възли и клупове. Другият край беше преметнат през по-висок клон с обиколка шейсетина сантиметра, на шест и половина метра от земята. От там въжето висеше повече от два метра и половина и завършваше с безупречна примка за бесене, която Сет несъмнено беше упражнявал известно време. Беше направена като по учебник, с тринайсет намотки, които да пристегнат клупа при силен опън. Истинската примка за бесене прекършва врата с цел побърза и по-безболезнена смърт, а Сет явно си беше научил домашното. Освен очевидното не се забелязваха признаци на борба или страдание.

Високата два метра стълба беше изритана встрани и услужливо лежеше наблизо. Сет си беше избрал дърво, беше преметнал въжето, беше го завързал, беше се покатерил по стълбата и бе нагласил примката, а после, когато всичко бе готово, бе ритнал стълбата. Ръцете му висяха свободно до джобовете.

Имало ли беше миг на колебание, на съмнение? Когато стъпалата му са се отделяли от опората на стълбата, а ръцете му все още са били свободни, дали Сет не беше сграбчил инстинктивно въжето над главата си и не се беше борил отчаяно, преди накрая да се предаде? Никога нямаше да узнаят. Съдейки по доказателствата впоследствие, Сет беше изпълнил мисията си.

Специално за случая беше избрал най-хубавия си костюм — тъмносив, вълнен, с който обикновено ходеше на погребения при по-хладно време. Имаше само три костюма. Ако тялото е обесено както трябва, то се разтяга, затова маншетите на панталона на Сет се бяха вдигнали над глезените и сакото му стигаше до кръста. Черните му обувки бяха чисти и лъснати. Възелът на синята му вратовръзка беше безукорен. Бялата му риза обаче беше изцапана с кръвта, процедила се изпод въжето. След броени часове щеше да стане известно, че Сет Хъбард бе присъствал на службата в единайсет часа в близката църква. Разговарял беше със свои познати, беше се пошегувал със свещеника, беше оставил дарение в табличката, и всичко това в относително добро разположение на духа. Повечето хора знаеха, че Сет се бори с рак на белия дроб, но никой нямаше представа, че лекарите му дават още съвсем малко живот. Сет фигурираше в няколко молитвени списъка в църквата, но носеше клеймото на два развода и репутацията му като добър християнин беше безвъзвратно опетнена.

Самоубийството не подобри положението.

Дървото беше стар чинар, който от дълги години принадлежеше на Сет и семейството му. Гъстата гора наоколо предлагаше твърда дървесина — скъп материал, който той беше ипотекирал многократно и беше превърнал в богатство. Баща му се беше сдобил със земята през трийсетте години по съмнителен начин. И двете бивши съпруги на Сет храбро се бяха борили да я докопат по време на бракоразводните битки, но той бе успял да я задържи. Съпругите бяха получили всичко останало.

Пръв на местопрестъплението беше пристигнал Калвин Богс, момче за всичко и селскостопански работник, нает от Сет преди няколко години. Рано в неделя сутринта шефът му се бе обадил. „Чакай ме на моста в два следобед“, бе поръчал Сет. Не беше дал никакви обяснения, а Калвин не задаваше въпроси. Щом господин Хъбард му нареждаше да се срещнат някъде в определено време, той щеше да отиде. В последния момент десетгодишният син на Калвин помоли баща си да го придружи и той се съгласи противно на инстинкта си. Тръгнаха по чакълест път, който криволичеше през имота на Хъбард. Докато шофираше, Калвин определено беше заинтригуван от срещата. Не помнеше друг път да се е виждал с шефа си в неделя следобед. Знаеше, че той е болен, и се носеха слухове, че умира, но господин Хъбард мълчеше и по този въпрос като по всички останали.

Мостът представляваше обикновена дървена платформа между двата бряга на безименна тясна рекичка, задушена от лианите на кудзу и гъмжаща от отровни змии. Господин Хъбард от месеци се канеше да я замени с широка бетонна тръба, но все отлагаше заради лошото си здраве. Платформата се намираше близо до просека, където сред храсталаци и бурени гниеха две порутени бараки — единственият признак, че тук някога е имало малко селище.

Близо до моста беше паркирана колата на господин Хъбард — кадилак последен модел, — а вратата на шофьора и багажникът бяха отворени. Калвин спря зад нея, огледа отворената врата и багажника и за пръв път се усъмни, че нещо не е наред. Валеше проливен дъжд и вятърът се беше усилил, така че нямаше причина господин Хъбард да остави вратата и багажника отворени. Калвин нареди на сина си да остане в пикапа, после бавно заобиколи колата, без да я докосва. От шефа му нямаше и следа. Калвин си пое дълбоко въздух, изтри влагата от лицето си и се огледа. Отвъд просеката, на може би стотина метра, видя тяло, увиснало на едно дърво. Върна се при пикапа и отново предупреди сина си да остане вътре и да държи вратите заключени, но вече беше твърде късно. Момчето се взираше към чинара в далечината.

— Стой тук — строго нареди Калвин. — Не излизай от колата.

— Добре, татко.

Калвин закрачи. Вървеше бавно, защото ботушите му се пързаляха в калта, и се мъчеше да се успокои. Защо да бърза? Колкото повече приближаваше, толкова повече му се изясняваха нещата. Мъжът в тъмен костюм, увиснал на въжето, несъмнено беше мъртъв. Калвин най-сетне го позна, забеляза стълбата и бързо подреди събитията, предхождащи сцената. Без да докосва нищо, той отстъпи назад и се върна при пикапа си.

Беше октомври 1988 г. и телефоните в автомобилите най-сетне бяха стигнали и до селските райони на Мисисипи. По настояване на господин Хъбард Калвин също си беше инсталирал телефон в пикапа. От него се обади в шерифството на окръг Форд, описа накратко какво е видял и зачака. Затоплен от парното и поуспокоен от Мърл Хагард по радиото, Калвин се взираше през предното стъкло, без да обръща внимание на сина си, барабанеше с пръсти в такт с чистачките и по едно време осъзна, че плаче. Момчето не смееше да продума.

Половин час по-късно пристигна една кола с двама помощник-шерифи. Докато си навличаха дъждобраните, дойде и линейка с тричленен екип. Всички се взряха в стария чинар и след няколко секунди им стана пределно ясно, че там виси тяло. Калвин разказа каквото знаеше. Помощник-шерифите прецениха, че е най-уместно да действат като при извършено престъпление, и забраниха на екипа на линейката да доближава местопрестъплението. Пристигна още един помощник-шериф, после още един. Претърсиха колата и не откриха нищо полезно. Направиха снимки и видео на Сет, който висеше със затворени очи и неестествено извита надясно глава.

Един помощник-шериф отведе Калвин до дома на господин Хъбард на няколко мили от мястото. Момчето седеше безмълвно отзад. Вратите бяха отключени, а върху масата в кухнята намериха жълт лист от адвокатски бележник. Сет беше написал четливо с печатни букви:

„До Калвин. Моля те, осведоми властите, че сам сложих край на живота си, никой не ми е помогнал. На другия лист съм оставил инструкции за погребението и службата. Никаква аутопсия!

С. Х.“

Бележката носеше същата дата, неделя, 2 октомври 1988 г.

Накрая помощник-шерифите освободиха Калвин. Той побърза да откара сина си у дома, където момчето се сгуши в майка си и до края на деня не обели нито дума.

Ози Уолс беше единият от двамата чернокожи шерифи в щата Мисисипи. Другият беше наскоро избран от окръг в делтата с около седемдесет процента чернокожо население. Седемдесет и четири процента от жителите на окръг Форд бяха бели, но Ози беше спечелил и първите, и вторите избори с огромна преднина. Чернокожите го обожаваха, защото беше един от тях. Белите го уважаваха, защото беше добър полицай и бивша футболна знаменитост от гимназията в Клантън. В някои отношения футболът постепенно заличаваше расовите различия в окръг Форд.

Ози излизаше от църквата със съпругата и четирите си деца, когато му се обадиха. Пристигна на моста по костюм, без значка и без оръжие, но в багажника на колата му имаше чифт ботуши. Двама помощник-шерифи го отведоха до чинара през калта с разтворен чадър над главата му. Тялото на Сет вече беше подгизнало и от обувките, брадичката, ушите, върховете на пръстите и маншетите на панталона му капеше вода. Ози спря недалече от обувките, вдигна чадъра и погледна към бледото измъчено лице на човека, с когото се беше срещал само два пъти.

Имаха общо минало. През 1983 г., когато Ози за пръв път се кандидатира за шериф, трябваше да се бори с трима конкуренти, а нямаше никакви пари. Тогава му се обади Сет Хъбард. Ози не го познаваше, но впоследствие щеше да научи, че този човек се стреми да не се набива на очи. Сет живееше в североизточния край на окръг Форд, почти на границата с окръг Тайлър. Обясни, че се занимава с добив и търговия с дървесина, че има дъскорезници в Алабама и доста фабрики. Говореше като успял човек. Предложи да финансира кампанията на Ози, но само ако приеме парите в брой. Двайсет и пет хиляди долара в брой. В кабинета си, на заключена врата, Сет Хъбард отвори една кутия и показа парите на Ози. Кандидат-шерифът обясни, че даренията за кампанията трябва да бъдат публични и така нататък. Сет пък му обясни, че не желае неговото дарение да бъде публично оповестено. Или пари в брой, или сделката отпада.

— Какво искате в замяна? — попита Ози.

— Искам да ви изберат. Нищо повече — отговори Сет.

— Не съм сигурен.

— Мислите ли, че конкурентите ви приемат пари под масата?

— Вероятно.

— Разбира се, че приемат. Не бъдете глупав.

Ози прие парите. Реорганизира кампанията си, спечели трудно на полуфиналите и размаза противника си на изборите. След това два пъти се отбива в кабинета на Сет, за да му благодари, но господин Хъбард все го нямаше. Не отговаряше и на телефонните му обаждания. Ози дискретно разпитваше разни хора за информация относно господин Хъбард, но на тях почти нищо не им бе известно. Говореше се, че е натрупал пари от мебели, но никой не знаеше със сигурност. Притежаваше двеста акра земя близо до дома си. От време на време ходеше на църква.

Четири години по-късно конкуренцията на Ози не беше сериозна, но въпреки това Сет настоя да се срещнат. Отново му даде двайсет и пет хиляди долара и отново потъна вдън земя. А ето че сега бе мъртъв — сам си беше надянал примката и от тялото му се стичаше дъждовна вода.

Последен пристигна Фин Плънкет, който трябваше да установи официално смъртта.

— Да го свалим — каза Ози.

Развързаха възлите, въжето се разхлаби и тялото на Сет се свлече надолу. Поставиха го върху носилка и го покриха с термоодеяло. Четирима мъже с мъка го отнесоха до линейката. Ози последва малкото шествие, смутен като всички останали.

Вече пета година беше на този пост и беше виждал много трупове. Нещастни случаи, катастрофи, няколко убийства и самоубийства. Но не беше претръпнал, не беше закоравял. Беше звънил късно нощем на родители и съпрузи и винаги се ужасяваше от следващото такова обаждане.

Добрият стар Сет. На кого да се обади Ози сега? Знаеше, че Сет е разведен, но нямаше информация дали се е женил отново. Нищо не му беше известно за семейството му. Сет беше към седемдесетгодишен. Ако имаше вече пораснали деца, къде бяха?

Е, щеше съвсем скоро да разбере. Докато караше към Клантън, следван от линейката, Ози започна да се обажда на хора, които евентуално знаеха нещичко за Сет Хъбард.