Винс Флин
Списъкът на обречените (38)

Трийсет и седма глава

Стрелата на крана застана на позиция и прикрепеният към нея кабел с мощен магнит се спусна надолу и спря на около метър от микробуса. Магнитът беше включен и покривът на микробуса се залепи за ръждивия стоманен диск. Операторът усили мощността и предницата, която беше по-тежка заради двигателя вътре, също се надигна. Когато покривът плътно прилепна към долната повърхност на магнита, големият дизелов двигател на крана изръмжа и изпусна кълба черен дим, след което дебелият стоманен кабел, стенейки, повдигна микробуса на около седем метра над земята и стрелата на крана се завъртя към големия компактор за мачкане на коли.

Брамбъл гледаше как микробусът е спуснат грубо между трите метални стени на машината. Магнитът се изключи и кранът се отдалечи. Стоманените челюсти увиснаха отгоре и мачкането на микробуса започна. Първо отгоре надолу, после отстрани. Металните преси се свиваха и отпускаха в продължение на няколко минути. Когато накрая микробусът беше направен на куб метър и двайсет на метър и двайсет, Брамбъл забеляза червена течност в долната част на куба. Можеше да се очаква. Труповете бяха два. Третият, този на Борнман, беше изпаднал при преследването.

Мъжът до Брамбъл вдигна ръка и каза нещо на грубия си роден сръбски език. Брамбъл не разбираше нито дума от славянските езици, но не му и беше необходимо. Те се бяха договорили, а мъжът искаше да му платят. Той вече беше преброил парите, двайсет и пет хиляди долара аванс и още двайсет и пет хиляди, когато свършеха. В замяна сърбинът щеше да му даде едно очукано рено с две врати, с което Брамбъл щеше да се върне в Париж.

Брамбъл беше избърсал отпечатъците от пистолета и го беше оставил в микробуса, за да бъде смачкан заедно с останалите улики, телата, проследяващото оборудване и най-важното, записите, на които се виждаше как застрелва мъжа, който беше взел за Рап. В началото всичко вървеше перфектно. Рап беше мъртъв, после се оправи с Борнман и Макгуърк. За всичко щеше да намери оправдание за пред Хърли. Канели са се да потеглят, когато Рап ги е нападнал. Убил Борнман и Макгуърк и тогава Брамбъл се намесил и застрелял Рап в главата. И точка. Но тогава цъфнаха тези двама жабари. Брамбъл така и не разбра кои са те. Най-вероятно ченгета или може би от френското разузнаване. Той продължаваше да се гордее с изстрела си. Готов беше да се обзаложи, че на земното кълбо не биха се намерили и десетина души, които на негово място могат да уцелят първия право в лицето. Те бяха сглупили, като бяха тръгнали към него без никакво прикритие, а и вървяха много близо един до друг. Според Брамбъл те си бяха получили заслуженото.

Плати на сърбина остатъка от парите и онзи му даде ключовете от реното. На разваления си френски Брамбъл се опита да му каже, че ще се върне след два дни и ако останките от микробуса не са стопени, ще натика и сърбина в компактора. Брамбъл, разбира се, изобщо нямаше да се върне, но той знаеше само един начин за водене на бизнес — чрез изнудване и заплахи.

Куцайки, той тръгна през двора към миниатюрното рено. Сви се, за да се побере на шофьорската седалка, пъхна ключа в таблото и стартира малкия четирицилиндров двигател. Колата беше с ръчно превключване на скоростите и при други обстоятелства не би я и погледнал. Но сега имаше рана на десния прасец и куршум, заседнал в трицепса на дясната му ръка. Карането с една ръка беше невъзможно. Затова Брамбъл натисна педала на съединителя малко по-силно от необходимото и рязко превключи скоростния лост на първа. Изтърканите предни гуми, почти останали без грайфери, забуксуваха няколко секунди върху чакъла, после направиха сцепление и колата се стрелна напред. Той усещаше осезаемо всяка неравност и дупка по пътя.

Няколко от ребрата му бяха натъртени благодарение на оня слабак Рап, който беше вкарал четири куршума в задната част на бронежилетката му. Ако тъпанарят беше използвал четирийсет и пети калибър като него, Брамбъл сега може би щеше да е мъртъв, но деветмилиметровите куршуми не можеха да пробият бронята. Той превключи на втора и отпусна съединителя малко прибързано. Друсването на колата го накара да се замисли дали някое от ребрата му не е счупено. „Всичко е здраво“ — успокои се. С колкото повече травми се върнеше, толкова повече щяха да повярват на историята му.

След като потегли, за да се спаси, Брамбъл спря след пет пресечки и затвори страничната врата на микробуса. После обърна по гръб мъжа, когото беше помислил за Рап, и укорително поклати глава пред собствената си глупост. На колана на трупа беше закачена малка чантичка. Брамбъл я взе и провери какво има вътре. Парите и диамантите можеха да му свършат работа, фалшивите паспорти на Рап бяха безполезни. Брамбъл беше развълнуван, задето беше изгубил трупа на Борнман, но щеше да припише всичко на Рап, така че това нямаше голямо значение. По-належащият му проблем беше да се разкара от района. Раните му не представляваха опасност за живота му, за разлика от Рап. Трябваше да доработи историята си, и то по-бързо, а после да се свърже с Хърли. Докато увеличаваше дистанцията между себе си и преследвача, той постепенно изглади лъжата си. Когато излезе от града, вече беше уверен, че всичко ще стане както го е замислил. Той звъня на номера на мобилния телефон на Хърли пет пъти, но никой не вдигна. Последния път остави зашифровано съобщение, в което с намеци съобщаваше какво е станало.

Не знаеше къде точно се намира автоморгата, но Хърли му беше споменал мястото в инструктажа преди мисията. Очевидно той познаваше този кирлив сърбин от някоя мръсна афера, която беше извършил в Югославия още по времето, когато Югославия съществуваше като държава. Хърли после му беше помогнал да емигрира във Франция, където сърбинът се включи в организираната престъпност. Хърли беше казал, че ако му се плати достатъчно, на сърбина може да се разчита.

Минаваше десет вечерта, когато Стан накрая му се обади. По незащитената линия беше невъзможно да му опише всички детайли на случилото се, но Хърли разбра най-същественото. Брамбъл му обясни, че микробусът бил боклук и затова той трябвало да го изхвърли на боклука. Хърли разбра намека и му каза къде да отиде, както и да проверява канала за съобщения за инструкции.

Брамбъл отиде право в автоморгата, която се намираше на малко повече от час път от Париж. Задницата на микробуса беше надупчена от куршуми, а и той не знаеше дали описанието на колата е дадено на полицията. Затова реши да слезе от пътя колкото се може по-скоро. Имаше обаче два проблема. Автоморгата беше затворена, а на всичкото отгоре той караше отзад два трупа. Второто не го притесняваше чак толкова много. Той достатъчно беше прекарал сред мъртъвци и те не бяха чак толкова неприятни, поне и докато не се размиришеха. Проблемът беше да не го хване полицията с тях.

Паркира микробуса близо до портала на автоморгата, така че да не се виждат дупките от куршуми отзад. После покри с балатум труповете, в случай че някой полицай поискаше да надникне вътре. Избърса четирийсет и пет калибровия колт и го постави в безжизнената ръка на Макгуърк, за да останат отпечатъци от него върху оръжието. Брамбъл пъхна пистолета под тялото на Макгуърк и после взе неговата деветмилиметрова берета 92B. Мразеше този италиански боклук, но беше по-добре с него, отколкото без нищо. Същият пистолет, какъвто използваше Рап.

Извади магнита от светодиодната кутия под конзолата и го прокара по видеокасетите със записите от наблюдението. Това беше стандартна практика в ситуации като сегашната: унищожи всички доказателства, които могат да те уличат в извършването на престъпление. Нямаше да е никак добре, ако записите, на които се виждаше как той се прокрадва зад мъжа, когото беше помислил за Рап, и го застрелва в тила, попаднеха в неподходящи ръце.

След като свърши и тази работа, Брамбъл извади аптечката и се зае да обработва раните си. С прасеца беше лесно, с трицепса — не толкова. Колкото до ребрата, единственото, което можеше да направи, беше да се отпусне и да остане неподвижен за известно време. Той се облегна на шофьорската седалка, превъзмогна болката и се замисли за Рап: как щеше да реагира, каква щеше да е неговата версия на случилото и на кого щеше да разкаже. Както и да го погледнеше, Рап беше прецакан. Той беше този, който не докладва веднага след като провали операцията. Той беше този, който изпрати примамка в апартамента, за да може да ги нападне от засада. Хърли щеше да надделее. Кенеди щеше да крещи колкото си иска, но нейното златно момченце щеше да бъде преследвано до последно.

Брамбъл заспа с тези щастливи мисли в главата, за да бъде събуден от един мръсен тип, на когото липсваха поне половината от зъбите. Непознатият почука на стъклото. Брамбъл се изправи в седалката прекалено рязко, за което веднага съжали. Ребрата му бяха обхванати от болка, а изгряващото слънце светеше право в очите му. Той свали стъклото наполовина и се опита да разбере какво му говори мъжът. Френският на непознатия беше още по-лош от неговия, което допълнително затрудняваше задачата. Накрая схвана, че това е страховитият мафиот приятел на Хърли.

Брамбъл вкара микробуса в двора и веднага след това затвориха портала. Огледа се из двора и веднага разбра, че е попаднал на подходящото място. Първо щяха да запалят и изгорят оборудването, после да смачкат микробуса и да го захвърлят сред останалите коли. Пазаренето обаче се оказа по-трудно. Сърбинът искаше да надникне в микробуса, което Брамбъл със сигурност трябваше да избегне. Вътре имаше секретно проследяващо оборудване, два трупа, няколко пистолета и пушка. Всичко това трябваше да бъде унищожено.

Накрая Брамбъл загуби пазарлъка. Макар и да си беше истински грабеж, не му пукаше, защото парите не бяха негови. Той плати за унищожаването на микробуса и уликите в него с парите на Рап. Тази ирония на съдбата дори му достави удоволствие, но той не разполагаше с много време, за да се наслаждава на това удоволствие. Трябваше хубаво да поразмисли върху ситуацията и се нуждаеше от медицинска помощ. Доработването на неговата история беше приоритет. В ЦРУ можеха да бъдат много педантични понякога, а и въпреки че беше унищожил почти всички улики, те щяха да изследват под лупа неговата версия, включително щяха да го подложат на разпити, със и без детектор на лъжата. Докато се стигнеше дотам, а то щеше да е доста скоро, трябваше и сам да е повярвал в собствените си лъжи.

Няколко километра по-нататък Брамбъл видя телефонен автомат, паркира и слезе от колата, сякаш беше осемдесетгодишен старец. Изпъшка и изохка, после със сковани крачки отиде до автомата. Пъхна няколко монети и когато чу свободен сигнал, набра дълъг номер и после личния си код. В отговор чу с гласа на Хърли специфично кодирано съобщение.

Брамбъл изслуша съобщението напрегнато и въздъхна облекчено, когато разбра, че искат да се прибере. Като в случая „да се прибере“ означаваше да отиде в американското посолство в Париж, където за раните му щеше да се погрижи истински лекар. Брамбъл набра номера на втория канал за съобщения, като отново последва дълга поредица от цифри и личният му код. Второто съобщение не беше кодирано и в него нямаше скрито значение. Само ясна и лаконична заповед. Брамбъл погледна часовника си. В зависимост от това как щяха да се развият събитията в посолството планът му можеше и да успее, но в крайна сметка всичко зависеше от Хърли.

Закуца обратно към колата. Трябваше да го закърпят набързо и да убеди Стан да го включи отново в екипа за преследване на Рап, за да довърши започнатото. Снощи Рап го беше сварил неподготвен, но това си беше чист късмет на начинаещ. Той нямаше да допусне да се повтори отново. Следващия път, когато го видеше, щеше да приключи веднъж завинаги с него. И ако имаше малко късмет, заедно с него щеше да очисти и Кенеди.