Винс Флин
Списъкът на обречените (18)

Седемнайсета глава

Чет Брамбъл седеше отзад в микробуса и гледаше как мониторите се включват един по един. Снежинките върху малките петнайсетсантиметрови екрани се смениха с черно-бели изображения от вътрешността на апартамента. Сега разполагаха с картина и звук от конспиративната квартира. Видя как двамата му помощници се появяваха ту на един монитор, ту на друг. Нагласи микрофона и каза:

— Вие двамата загубеняци, докога ще се мотаете там?

— Още една минута — отговори единият от тях. — Трябва да отида по ако.

— Много смешно. — При други обстоятелства Чет би се разсмял на шегата, но не и днес. — Казах ви, че този тип е много мнителен и потаен. Размърдайте си задниците и излизайте оттам. Ако ви види, ще сте трупове, преди да съм ви се притекъл на помощ.

Двамата се заеха да събират инструментите и оборудването си и се насочиха към външната врата. Брамбъл се облегна назад, въздъхна и потърка лакътя си. Температурата постепенно падаше и той започна да усеща болката. Беше едър мъжага — почти метър и деветдесет, само мускули. Имаше широко чело, дебел врат и крака на щангист. Цялата му същност излъчваше агресия и въпреки това още не можеше да проумее как Рап го беше надвил преди година. По всички закони на логиката той трябваше да избърше тепиха с младия новобранец, но незнайно как малкият хитър негодник му беше приложил някаква невиждана до този момент от него хватка и две секунди по-късно ръката му изпука като суха клонка. Първо не разбра какво е станало, после го прониза ужасна болка, последвана от осъзнаването на факта, че ръката му е прегъната под необичаен ъгъл.

Чет Брамбъл беше син на фермер свинар от Джорджия. Имаше само един брат, Боб, който беше заседнал в тесния родилен канал на майка му, където беше останал близо час. Вместо да направи цезарово сечение, местният селски доктор беше дърпал и въртял с форцепса малкия Боб, докато не го извади от майчината утроба. В резултат на това главата на Боб се деформира и той беше умствено изостанал. Беше с две години по-малък от Чет, но още на четири години той го достигна на ръст. Боб никога не се отделяше от по-големия си брат почти през цялото детство. Чет много го обичаше и ревностно го защитаваше от всякакви неприятели, независимо от възрастта им. Но когато достигна тийнейджърска възраст, постепенно го намрази.

Майка им прекарваше времето си в готвене, пазаруване, слушане на християнски радиостанции и четене на Библията. Баща им Джейкъб, или Джейк, както му викаха приятелите, беше едър мъж, пуритан и без абсолютно никакво чувство за хумор. Той възпитаваше строго двете момчета, но към Чет беше по-суров заради това, че той не беше бавноразвиващ се. Още щом проходиха, той ги взе да му помагат да храни прасетата и не след дълго те вече ринеха и изпражненията им. Толкова много изпражнения изрина тогава, че дори десетки години след това само от споменаването на тази дума ноздрите на Чет се изпълваха с ужасната воня.

Доколкото можеше да прецени, той не приличаше на майка си. Тя беше дребна и крехка, а братята й, двамата — адвокати, а третият — застрахователен агент, бяха абсолютни женчовци и страхливци. Чет беше едър и силен като баща си, който на младини беше играл футбол в отбора на Университета на Джорджия. Имаше обаче една голяма разлика между бащата и сина. Докато Джейк приемаше стоически несгодите на живота и не се палеше лесно, Чет беше кибритлия и можеше да избухне и при най-малкия повод. С едно изключение — брат му Боб и постоянните му глупави въпроси, които сякаш нямаха край. Когато се отнасяше до него, Чет проявяваше търпението на Джейк. Но само дотам. Израсна побойник и продължи в същия дух до края на гимназията.

Не че Чет не можеше да се контролира. Той така искаше. Още в ранна възраст беше разбрал колко е хубаво да натупаш някого. Първият му истински бой беше във втори клас и като повечето сбивания на тази възраст всичко започна в училищния автобус. Двама петокласници, Тревър и Нейт, се заяждаха с Боб, който по това време още ходеше на детска градина. Освен че главата му имаше странна форма и че беше безкрайно наивен, Боб също така имаше забавяне в говора и двете момчета постоянно го имитираха. През първия ден Чет седеше на мястото си в автобуса и в него напираше гняв. Притесняваше се, че ако изпълни това, което му е на ума, накрая баща му ще му хвърли един хубав пердах. През същата нощ той не можа да спи спокойно. Лежеше буден и размишляваше, а само на метър и нещо над него на двуетажното легло брат му шумно похъркваше. Чет си представи всички онези неща, които би сторил на Тревър и Нейт, ако отново посмеят да се присмеят на брат му. Реши, че няма да ги предупреждава. Интуитивно разбираше, че никакви предупреждения няма да имат ефект — че говоренето е безполезно и че той трябва да изпрати ясно послание към всеки, който изобщо си помисли да се заяжда с Боб.

На следващия ден Тревър и Нейт започнаха заяждането веднага щом се качиха в автобуса. Чет седеше до брат си, когато двамата нехранимайковци се настаниха на седалките зад тях и започнаха да имитират Боб, и да се хилят като магарета. С всяка следваща минута гневът у Чет нарастваше. Той бавно стискаше и отпускаше юмруци и си представяше какво ще направи с тези двамата, когато слязат от автобуса.

Случи се на тротоара пред основното училище „Бенджамин Линкълн“. Двамата петокласници последваха Чет и Боб заедно с останалите ученици към входа на училището. Те продължиха да се подиграват на Боб, който, макар че беше доста по-малък от тях, беше висок колкото четвъртокласник. Чет беше най-едрият от втори клас и беше неимоверно силен благодарение на гените на баща си и на постоянното вдигане и носене на тежки товари във фермата. Но имаше и нещо друго: Чет беше бърз, светкавично бърз — качество, което дължеше на гоненето на прасетата. Без предупреждение той се извъртя назад, стиснал в ръка кутията си за сандвичи, и с всичка сила удари с нея Нейт Хъкстър в челюстта, като го събори на земята и го остави в несвяст.

Тревър се вцепени, щом видя какво се случи с приятеля му. Дори и в най-смелите си предположения не беше очаквал подобно нещо. Дори не успя да си плюе на петите. Малкото гнусно свинарско синче връхлетя върху му като ураган. Последваха юмруци и ритници и накрая Тревър Смит се озова на земята, свит на кълбо, до приятеля си, умолявайки нападателя да спре да го бие. Добре че беше учителят да го спаси, като буквално издърпа и вдигна Чет във въздуха.

Последвалите събития бяха доста интересни и Чет си извади поука за цял живот. Не му пукаше как щяха да го накажат. Побоят над онези двамата смотаняци си струваше. Досега той не беше имал проблеми с поведението си, но знаеше какво се случва с децата, които се бият в училище. Те отиваха в кабинета на директора и обикновено биваха наказвани, като ги караха да чистят след уроците. Това обаче беше леко наказание. Имаше предчувствието, че нямаше да се размине само с чистене. Сигурно щяха и да го набият, но той издържаше на болка. Каквото и да му направеха, то не можеше да се сравни с гнева на баща му. Точно това го притесняваше най-много — как щеше да реагира баща му. Но пък нали той беше заръчвал неведнъж да не позволява никой да обижда брат му. Чет знаеше само, че дори от мисълта да стои безучастно и да гледа как се подиграват с брат му, му се повдига. Той не би си го простил никога, ако не беше дал заслуженото на Тревър и Нейт. В този ден се случи още едно много важно нещо — Чет разбра, че изпитва удоволствие, докато пердаши здраво другите момчета.

Противно на очакванията му директорът не беше чак толкова ядосан. Очевидно имаше нещо необичайно в това второкласник да натупа двама петокласници. Чет научи на другия ден, че Тревър и Нейт далеч не бяха любимци на учителите. Оказа се, че от години са тероризирали и тормозили цялото училище и учителите с нетърпение чакаха кога ще завършат основното училище и ще се преместят в гимназията от другата страна на улицата. Другото, което тогава разбра, беше, че учителите не се отнасят добре към ученици, които се подиграват с умствено изостаналите си другарчета. Това, което Чет изобщо не очакваше, беше реакцията на родителите му. Баща му почти не продума, докато майка му побесня. Тя беше обсебена от факта, че Нейт Хъкстър бил син на свещеника в църквата. Според Чет това още повече оправдаваше боя, тъй като синът на един свещеник изобщо не би трябвало да се държи по този начин. Но не така смяташе Ема. За нея това беше срам за цялото семейство. Семейство Хъкстър били добри хора. Прабабата била основателка на Обединените дъщери на Конфедерацията, а дядото на Тревър Смит бил собственик на банката, която била техен кредитор и в полза на която била ипотекирана фермата.

На път за вкъщи Чет седя на задната седалка на колата на майка му — „Форд“ комби, и през цялото време слуша как тя крещи на баща му, че изобщо не разбирал от много неща. Когато накрая се прибраха, баща му го заведе в хамбара, където Чет очакваше да го накара да свали панталона. Нищо подобно. Баща му постави голямата си длан на рамото му и го побутна към копата сено. Не си направи труда да му обясни значението на думи като „беден нещастник“ и „долен селянин“, с които майка му го засипа, докато пътуваха за дома им. Каза му само, че той ще се оправя после с майка му, и добави, че е горд с това, че Чет е защитил брат си и че на един син на свещеник не подобава да се държи така с деца като Боб. И щом не знаел, че не бива да се подиграва и да обижда по-слабите от него, си бил заслужил боя. Колкото до Смит и ипотеката върху фермата, нямало от какво да се притеснява. Бащата на Тревър навремето в гимназията играл футбол заедно с него. Бил добър човек и ако разберял как се е подигравал синът му на Боб, щял да му тегли още един пердах.

Чет не разбра много от казаното, но нещо в съзнанието му се промени. Той не сподели с баща, още по-малко с майка си. Беше изпитал силно наслаждение и удоволствие, докато биеше двете момчета. Това удоволствие не можеше да се сравни с нищо подобно, което беше изпитвал през живота си. Изпълваше се с приятно усещане само докато мислено се връщаше към сцената на сбиването, често се смееше и се усмихваше на себе си. Както често се случва по селата, бързо се разпространи мълвата, че Джейкъб Брамбъл, някогашната опора и надежда на отбора на „Булдозите от Джорджия“, имал седемгодишен син, който здравата ступал двама единайсетгодишни съученици. Настъпи известно затишие и двете момчета се отнасяха към него с подобаващ респект и уважение, тъй като не искаха отново някакъв психопат свинар да ги налага с кутия за сандвичи. Училищният треньор по борба обаче веднъж се отби да поприказва с баща му дали не може да насочат таланта на Чет в правилната посока.

Чет не знаеше, че баща му се притесняваше за сина си много преди да се случи сбиването пред училището. Беше усетил някаква особена вродена ярост и жестокост в него, докато го беше наблюдавал да се занимава с животните във фермата. Малкият Чет често риташе прасетата и ги плюеше, когато те се инатяха и не бяха послушни. Веднъж Джейк дори завари сина си, качил се на покрива на хамбара, да хвърля котка. Бащата се надяваше, че това е временно и ще премине, но, от друга страна, видя в борбата начин да използва енергията му в нещо по-смислено.

В началото всичко вървеше добре. Чет се посвети на борбата с плам и ентусиазъм на християнски мисионер. На десет години той вече беше щатски шампион в своята категория. Продължи да печели титли, но в същото време започна да играе и американски футбол. Беше абсолютен звяр. Другите отбори се бояха да се сблъскат с него на игралното поле и когато топката беше в него, те често предпочитаха да се държат на разстояние от него и избягваха преките стълкновения. Когато премина в гимназията, тялото му беше станало само твърди мускули. Той влезе в училищните отбори и стана шампион и по двата спорта. Момичетата го обичаха, момчетата се страхуваха от него и за нещастие Боб се превръщаше във все по-голяма пречка и досада. Докато другите напредваха в живота, мозъкът на Боб сякаш беше заседнал в развитието си някъде на умственото ниво между трети и четвърти клас. Когато Чет беше в първи курс в университета, веднъж играеха мач с техните отдавнашни съперници. Един от играчите от другия отбор започна да се подиграва на брата на Чет, като го нарече дебил. Чет, който вече беше известен с това, че играеше „мръсно“, реагира решително. Няколко игри по-късно отборът премина в атака. Щом съдията изсвири началото на играта, Чет се прицели в дебелака от противниковия отбор и заби шлема си в коляното му. Кракът на нещастника изпука и се прегъна под прав ъгъл.

Чет беше изключително горд със себе си. И до днес неволно се усмихваше, като си спомнеше за дебелия тлъст глупак, който лежеше на игрището като пълен слабак и женчо. На следващата година, в същия спорт, братът на дебелия глупак му го върна, като пукна коляното на Чет. По онова време всеки университет се бореше да привлече Чет в отбора си. Оценките му не бяха високи и перспективата да влезе в колеж само за да играе футбол му се струваше загуба на време. Той прекара шест месеца в гипс и още шест месеца се въргаля в леглото и трупаше обида и гняв, сърдит, че съдбата се беше разпоредила така несправедливо с живота му.

Баща му добре си представяше какво щеше да стане със сина му, ако останеше в свинефермата до края на живота си. Затова го закара в пункта за набиране на служба в армията. Джейк Брамбъл вече имаше до себе си една свадлива и недоволна жена, която все пропускаше да отбележи факта, че фермата е доста доходоносен бизнес. Но тя не можеше да се примири със срама, че се е омъжила за свинар. Джейк нямаше намерение да гледа как синът му си пропилява младините, изпълнен със самосъжаление какъв е можел да стане.

И така, на осемнайсет години Чет постъпи в армията. Две години по-късно стана рейнджър и три години по-късно беше приет в отряда на най-добрите командоси — „Делта Форс“. По време на кариерата му имаше и известни спънки и неприятности, главно сбивания в баровете или строги забележки на офицери, които не оценяваха саркастичното чувство за хумор на Чет и го обвиняваха в неуважение към по-висшестоящите чинове. По всичко личеше, че склонността на Чет към пиенето, сбиванията и неуважението му към по-старшите от него офицери рано или късно ще му навлече сериозни неприятности.

Така и стана, докато беше в свободното си от службата време, в една гореща августовска вечер на едно парти във Файетвил, Северна Каролина. Заведението имаше ресторантска част с маси за хранене от едната страна и голяма зала с дансинг от другата, където по цяла нощ се лееше кънтри музика и южняшки рок. Оскъдно облечени момичета със завързани тениски и къси шорти сервираха леденостудена наливна бира, която не беше и много скъпа. През уикендите заведението беше претъпкано с военни, някои дошли с униформите си, но повечето цивилни. Чет и другарите му от „Делта“ никога не ходеха униформени на бар и когато група униформени офицери с дамите си влязоха в заведението, той не устоя на изкушението. Всичко се разви бързо. Той извика някакви обиди по техен адрес, които обаче малко или много бяха заглушени от силната музика. Офицерите надушваха от километър момчетата от „Делта“ — повечето бяха с дълги коси, бради, мустаци и мускулести. Ситуацията взе решителен обрат, когато Чет поиска да танцува с жената на един лейтенант, която беше много красива.

Лейтенантът, значително по-дребен от Чет, прие това като обида. Чет го бутна и преди страстите да са се успокоили, един полковник с пагони и с отличителни знаци на пехотинец ветеран и парашутист, с две пурпурни сърца и гърди, окичени с лентички, се намеси в спора. Останалите от „Делта“ имаха благоразумието да се оттеглят, но Чет беше твърде сърдит и пиян, за да осъзнае, че щеше да пресече Рубикон, да прекрачи граница, която никой човек под пагон никога не прекрачваше. Полковникът информира Чет, че неговият командир му е стар приятел и че ако той не се отдръпне, полковникът ще отиде на масата при командира му, ще си поприказва и Чет ще съжалява, че го е срещнал, и следващия път едва ли ще вдигне ръка срещу офицер. Чет пиянски кимна и сякаш няколко секунди обмисля предложението на полковника. После му каза да върви на майната си. Полковникът беше трезвен и се приготви за бой. Обърна се към останалите от „Делта“ и им даде съвет да си приберат приятелчето веднага, преди да го е пратил в карцера.

И точно в този момент пияният Чет нанесе ляво кроше, което обаче се плъзна по темето на полковника. Онзи реагира с два светкавични удара — единият в слабините, другият в слънчевия сплит. Чет падна на колене и полковникът му нанесе саблен удар с длан по врата, в резултат на което Чет изпадна в нокаут.

На следващия ден се събуди на бетонния под, а вратът толкова силно го болеше, че не можеше да вдигне глава и да огледа къде се намира. След около минута разбра, че се намира в карцера във Форт Браг. Чу гласове, единият от които му беше познат. Беше на неговия командващ офицер. Постепенно си припомни събитията от предната вечер. Даде си сметка, че е изправен пред много сериозен проблем. Чу друг глас, който като че принадлежеше на наперения полковник от бара. Чет се обърна по гръб, за да ги види по-добре, и забеляза, че е повръщал върху себе си.

— Ти решаваш, Майк — каза неговият командир. — Аз няма да възразя, ако поискаш военен съд за този глупак.

Полковникът беше облечен в зелената си бойна униформа, панталоните му затъкнати в лъскави парашутистки кубинки. Беше изпъчил гърди, сякаш беше на парад в стойка „свободно“.

— Изкушавам се. Как, по дяволите, може някой толкова глупав да стигне до „Делта“? — попита той офицера от елитния специален отряд. — Когато служехме заедно с теб, проверяваха и умствения им багаж.

— Е, да, за съжаление не ги тестваме как се държат, когато са пияни.

— Може би трябва да започнете да го правите.

Командирът се обърна към вратата и каза на някого:

— Стан, за какво ти е такъв малоумник?

Чет положи усилие, за да се извърти и види с кого говореше командирът му. На вратата стоеше мъж със сив костюм. Косата му беше подстригана късо като на военен, но в начина, по който стоеше, имаше някаква волност и непринуденост.

Непознатият изгледа продължително Чет и отговори:

— Спомням си как и аз на младини на няколко пъти изпитвах желание да фрасна офицер. Дори веднъж го направих. Но не съм много сигурен, защото бях мъртвопиян.

Полковникът, който беше набил Чет, поклати глава от отвращение.

— Не искам изобщо да си цапам ръцете с тоя боклук… А и на твоите момчета от „Делта“, Джим, ще им дойде в повече още един публичен скандал.

Командващият офицер въздъхна облекчено. Приятелят му беше абсолютно прав. Най-добре беше да прехвърли този задник направо на Хърли.

— Стан, той е твой.

Стан Хърли поглади мустаците си и кимна, сякаш беше очаквал такъв развой.

— Беше ми приятно да работя с вас, господа.

— Моля, пак заповядай. — Двамата офицери тръгнаха по коридора, доволни, че са се отървали от проблема.

— Стани — нареди му Хърли.

— Кой пък си ти? — измърмори Чет.

Хърли се ухили. С този, изглежда, подходът щеше да е твърд.

— Кой съм аз не ти влиза в работата. Това, което трябва да знаеш, е, че току-що те отървах да не прекараш пет години в затвора в Лийвънуърт. А сега вдигай задника си и да вървим, Виктор.

— Аз не се казвам Виктор.

— Вече се казваш. Да вървим.

Това беше преди три години. В началото Чет не знаеше точно каква ще е неговата нова професия. Благодарен беше, че са го избавили от затвора, но не беше и много щастлив, че вече не е в групата на най-елитните командоси в света. Имаше някакво предчувствие обаче, че е попаднал на идеалното за него място, при перфектния учител. Никакви козирувания повече, никакви устави и правила и най-хубавото беше, че от него се искаше да убива.

Брамбъл погледна над мониторите, към фотографиите, които беше залепил с тиксо върху стената на микробуса. Бяха общо пет. Първата беше черно-бял портрет в анфас. Тя караше Брамбъл да мрази Рап още повече. Този човек беше със сурови черти, но мъжествен и красив. Докато на Брамбъл му се налагаше да гони и преследва жените, при Рап те идваха охотно по собствено желание. И в допълнение към цялата тази обида глупакът постоянно отрязваше дамите. „Мразя те, арогантен и надменен нещастник!“

Брамбъл се запита откъде ли Хърли се беше сдобил с тази фотография. В тази професия офицерите не обичаха много да се снимат и особено пък да позират за снимка по такъв начин. Другите четири фотографии бяха направени тайно при наблюдение. Едната от тях беше направена точно на тази улица и точно пред сградата, в която се намираше конспиративната квартира. И отново Брамбъл сериозно се замисли как и при какви обстоятелства беше направена. Вероятно Хърли или пък онази пачавра Кенеди бяха наредили Рап да бъде поставен под наблюдение. „Не — каза си той, — тя прекалено много го обича, за да даде подобна заповед. Той е нейният любимец и тя никога не би го поставила под наблюдение.“

Значи беше Хърли. Той беше голям хитрец. Понякога Брамбъл си мислеше, че този корав кучи син мрази Рап почти колкото и той него. „Иска от мен да го убия — каза си. — Иска от мен да го отърва от този проблем и аз ще съм щастлив да се подчиня.“