Винс Флин
Списъкът на обречените (33)

Трийсет и втора глава

Джорджтаун, околностите на Вашингтон, окръг Колумбия

Двама костюмари от службата за дипломатическа сигурност стояха на пост пред вратата на пететажната къща от кафяв пясъчник. Техният черен ван „Шевролет Събърбън“ беше паркиран направо пред къщата между два оранжеви конуса, които бяха поставени, за да има свободно място по всяко време на денонощието за мъжете и жените, обслужващи държавния секретар. Охраната в този район не беше кой знае колко трудно занятие. Най-голяма заплаха представляваха студентите от местния Джорджтаунски университет, които сновяха в късните часове на нощта мъртвопияни или надрусани. Винаги много шумни и лишени от здрав разум, понякога те се забавляваха, като се събираха пред къщата, за да подразнят охраната на държавния секретар. Мъжете и жените от службата за сигурност бяха професионалисти, но от време на време се налагаше да дадат урок на някой от дразнителите.

Кук удостои двамата охранители само с бегъл поглед, докато търсеше място за паркиране. Ако той станеше директор на ЦРУ, щеше да разполага със собствена лична охрана. Като заместник-директор разчиташе само на себе си. Томас Стансфийлд, който формално му беше подчинен, също имаше своя охрана и макар че Кук никога не беше отворил дума за това, подобна несправедливост го дразнеше ужасно много. В края на краищата той беше по-висок по ранг от Стансфийлд. Кук беше чувал различни оправдания за необходимостта Стансфийлд да бъде охраняван. Охраната му беше назначена много преди Кук да стане заместник-директор. Причината била в многото заплахи, отправяни към Стансфийлд, както и в това, че знаел повече държавни тайни от всеки друг във Вашингтон и че нямало да е никак приятно, ако го отвлекат и измъкнат тези тайни от него чрез изтезания.

Да имаш лична охрана във Вашингтон се смяташе за символ и признание за твоя статус в обществото. Само най-важните играчи имаха право на денонощна охрана. Президентът и вицепрезидентът, разбира се, държавният секретар, министърът на отбраната, директорът на ФБР и Томас Стансфийлд. От време на време охрана се полагаше и на другите членове на кабинета, но само ако към тях бъдеше отправена конкретна заплаха. Кук се отнасяше с голяма омраза към това, че Стансфийлд също беше част от елитния клуб. Реши, че веднага щом стане директор, ще оттегли охраната от Стансфийлд. И после с помощта на Уилсън ще го принуди да си подаде оставката и ще постави свой човек начело на отдел „Операции“. Щеше да избере човек, когото може да контролира и който знае какво е лоялност.

След третата обиколка на Кук му писна да търси къде да паркира и реши да спре волвото си направо на късата автомобилна алея, която водеше към тежката черна врата на гаража на къщата. По този начин нямаше да препречи улицата, но пък минаването по тротоара беше почти невъзможно. Не беше идеалното място, но той бързаше. Трябваше да се срещне с Уилсън, после да се върне в офиса си и да провери някои неща, и после да си събере багажа, и да се приготви за пътуването за Франция. Полетът им беше рано на другата сутрин. Кук погледна през стъклото към двамата бодигардове пред входа. И двамата бяха с кестеняви коси, единият с по-гъста от тази на другия. Бяха небрежно разкопчали саката си и поставили ръце на хълбоците. Кук знаеше, че първо трябваше да се обади и да предупреди за идването си, но искаше да изненада Уилсън.

Слезе от колата. Облечен беше в сив памучен анцуг с горнище с качулка, с емблемата на университета в Харвард, отпечатан в червен цвят отпред. Поглади лъскавата червена повърхност на лодката, която беше завързал за покрива на колата, погледна към бодигардовете и се обърна към тях с думите:

— Момчета, предайте на шефа ви, че е дошъл заместник-директорът. Трябва да си кажем набързо две приказки с него. Става ли да оставя колата си тук?

Мъжете се спогледаха и единият от тях попита:

— Извинете… кой казахте, че сте?

— Заместник-директор Кук.

По озадачените споглеждания беше ясно, че тези двамата нямат никаква представа с кого разговарят.

— Извинете, от коя служба сте, сър?

„Майтапите ли се с мен?“ — помисли си Кук.

— От ЦРУ — с леко раздразнение отвърна той. — Моля, предайте на държавния секретар, че е спешно.

Единият — този с повечето коса — се скри в къщата, докато другият остана на поста си. Той изгледа отвисоко посетителя и каза:

— Можете ли да ми покажете документ за самоличност, сър?

Кук поклати глава и си помисли: „Как може тези двамата идиоти да не знаят кой съм?“.

— Съжалявам, не нося портфейла си с мен, когато ходя да греба. — Кук потупа лодката като горд баща. — А да си оставя документите в колата не е много добра идея, нали?

Мъжът не отговори нищо. Само недоверчиво го изгледа и се запита що за човек може да се движи с кола из Вашингтон, без да си носи документите за самоличност. Един заместник-директор на ЦРУ би трябвало да има повече разум от този тук.

Няколко секунди по-късно партньорът му надникна иззад вратата и двамата си размениха няколко думи. Този, който изглежда губеше битката с оплешивяването, направи знак на Кук да се приближи. Той заобиколи колата и се заизкачва по стъпалата — общо пет на брой, направени от същия пясъчник като къщата. После имаше площадка, завой наляво и още пет стъпала. Площадката пред входната врата беше достатъчно широка, за да могат и тримата да застанат свободно един до друг. Или поне така си мислеше Кук, докато господинът с олисяващото теме не му нареди да си вдигне ръцете, за да го претърси.

— Ти шегуваш ли се? — каза Кук, ядосан от това искане. — Аз командвам ЦРУ и с Уилсън непрекъснато се срещаме.

Тази информация изглежда не направи никакво впечатление на бодигарда.

— Ако командвате ЦРУ, къде тогава е личната ви охрана?

Сега вече Кук се ядоса не на шега. За какъв се мислеше този тип с костюм, взет под наем? Как изобщо се осмеляваше да му задава такива въпроси? След като го изгледа отвисоко, Кук излъга:

— Пратих ги да си почиват днес.

Онзи размишлява за кратко върху отговора, който не беше много резонен. ЦРУ беше сериозна институция, подложена на сериозни заплахи. Кой човек с всичкия си би пуснал охраната да си почива?

— Не се обиждайте, сър, но аз не ви познавам, нямате уговорен час за среща, а и не носите в себе си документ за самоличност. Моята работа е да охранявам държавния секретар и това е. Ако пусна напълно непознат човек в къщата, няма да бъде много професионално, нали?

В ума му изскочиха десетки начини да постави този тип на мястото му, като повечето включваха обиди относно интелектуалното развитие на бодигарда. В крайна сметка обаче той си каза, че правенето на сцени на прага на къщата на държавния секретар е най-малкото неразумно, и затова вдигна ръце и позволи на бодигарда да го претърси.

Когато свършиха, Кук беше придружен в къщата. Вторият бодигард му каза да почака във фоайето. Двамата стояха мълчаливо върху мраморния под в черно-бяла шахматна шарка, докато след няколко минути от горния етаж не се появи държавният секретар. Уилсън беше облечен в тъмносив вълнен панталон и бяла риза. Беше сменил жълтата жилетка от предния ден с червена.

— Пол… два дни подред. Значи наистина е спешно.

— Извинявай, Франклин, но заминавам за Париж тази сутрин и си казах, че е добре първо да обсъдим някои неща.

Уилсън се спря в другия край на фоайето и изгледа госта си. Държавният секретар изглеждаше така, сякаш Кук го беше извадил от дрямката му.

— Париж… това има ли нещо общо с темата, която дискутирахме онзи ден?

— Да. — Кук изгледа красноречиво бодигарда и домакинът разбра намека му.

— Да се качим горе.

— Мисля, че идеята е добра. — Гостът прекоси фоайето.

Двамата с Уилсън продължиха по дългия коридор към кухнята. Домакинът отвори вратата към подземния етаж, включи осветлението и му направи знак да мине пръв. Държавният секретар го последва и затвори вратата след себе си.

Под погледа на Кук Уилсън повтори същите рутинни действия като по-предния ден. Застана зад плота, откри панела с пулта за управление и натисна няколко бутона. Секунди по-късно от тонколоните на тавана се разнесе музиката на струнен квартет. След това Уилсън взе две тумбести чаши, сложи вътре по няколко кубчета лед и ги напълни с уиски. Кук понечи да откаже, защото имаше много работа, а и неделя следобед не беше най-подходящото време за пиене. Но Франклин Уилсън не беше от хората, които обичат да му отказват. По-добре беше да вземе чашата с уискито и да я държи, без да пие.

Уилсън излезе иззад плота с двете пълни чаши и посочи към кожените кресла от двете страни на камината. Очевидно днес нямаше да играят билярд.

— Ако знаех, че ще се отбиеш, щях да запаля огън. — Той му подаде чашата и след като и двамата седнаха, го попита: — Та, кажи ми какво си намислил?

— Както споменах, утре сутринта заминавам за Париж.

— Да, и? Каква е целта на пътуването ти?

— Няколко са. Искам да се видя с моите хора в посолството, да оценя морала им и доколко може да се разчита на тях. Също така имам среща с някои от моите колеги в ДЖСЕ.

— Френското разузнаване? — Уилсън повдигна въпросително вежда.

Кук кимна.

— Както предполагаш, те не са много доволни от сегашната ситуация.

— Казаха ли ти кого подозират за нападението?

— Не. — Кук поклати глава. — Но има някои аспекти, които те не биха искали да обсъждат по телефона.

— Разбира се. — Държавният секретар отпи голяма глътка от уискито и издиша силно, сякаш питието му беше загряло гърлото. — Нещо подсказва ли ти обаче, че те имат някакви версии или следи?

— Очевидно си организират нещо като световна конференция на шпионите и всеки е заподозрян.

— А Стансфийлд?

— Той идва с мен.

— Ти ли предложи или той?

— Аз. Казах си, че ще е добре да го отклоня от кабинета му за известно време. Поставил съм го под наблюдение. Ако направи нещо необичайно или се срещне с някоя интересна особа, ще знаем и ние за това.

— Идеята не е лоша. Нещо друго?

Кук отпи малка глътка и отвърна:

— Хърли се появи.

Уилсън се премести по към ръба на креслото.

— Интересно. Къде е той сега?

— В Париж… От ДЖСЕ го следят.

— Добър си — каза Уилсън с възхищение. — Нещо глупаво ли е направил?

— Още не, но като му знам биографията, много е вероятно да даде повод на французите да го арестуват още преди края на седмицата.

Другият се усмихна.

— Дано да си прав. Друго?

Кук кимна и направи пауза. Отпи отново от уискито, остави чашата на корковия поднос върху малката дървена масичка, наведе се напред и подпря лактите на коленете си, после скръсти ръце.

— Не знам как да ти го кажа, затова ще бъда директен. Между теб и Стансфийлд има ли нещо, за което не си ми споменал?

Уилсън се досети, че Кук разполага с някаква информация. И тъй като по професия беше адвокат, той постъпи като такъв, отговори на въпроса с въпрос:

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид някакъв проблем… някаква вражда между двама ви?

Уилсън поклати глава, впери поглед в чашата си за миг и накрая отговори:

— Освен че му нямам доверие и че според мен той трябва да бъде съден и тикнат в затвора, няма друго… не се сещам за нищо друго.

— Нищо конкретно?

— Пол, ако имаш някаква информация, свали картата на масата. Не мога да се сетя за нищо конкретно, което да е станало между мен и Томас Стансфийлд. Той ми е подчинен и винаги е бил такъв. Когато бях сенатор и бях в Сенатската комисия по разузнаването, ние доста спорехме с него, но така беше и с другите сенатори. Нашата работа беше да го притискаме и предвид неговия опърничав характер имахме не един и два разгорещени дебата.

— Повярвай ми, знам за какво говориш.

— А сега вече, като станах държавен секретар и един от най-близките съветници на президента, той е, ами, пак е доста под мен. С нищо не може да ме притесни, освен че поддържа взаимоотношенията с един от най-близките ни съюзници.

Кук кимна, сякаш беше повярвал на обяснението му.

— Ти може и да не мислиш често за него, но процесът не е двустранен.

— Какво искаш да кажеш?

Той се покашля колебливо и отвърна:

— Този човек не те харесва.

Уилсън се усмихна, сякаш беше горд от чутото.

— Много хора в този град ми завиждат. Не се и съмнявам, че Томас Стансфийлд е един от тях.

Кук реши малко да го притисне:

— Томас Стансфийлд не е някакъв си дилетант, а ти не си първият член на правителството, който му има зъб. Той е надживял на поста си толкова директори, президенти и сенатски комисии, че и двамата няма да можем да ги изброим.

Уилсън се намести в креслото си и поизправи гръб.

— Което ще рече?

— Глупаво ще е от твоя страна да го подцениш.

— Аз никога не подценявам враговете си. Освен това имам стратегия, с която да го победя.

— Каква е тя?

— Аз ще победя, защото няма да играя по правилата на Стансфийлд. Аз не действам в сянка. Аз работя на ярка дневна светлина, където истината се вижда на показ. Досега тези, които започваха борба с него, допускаха глупостта да си въобразят, че ще могат да го бият в собствената му игра. Аз не съм толкова наивен.

— Хубаво — каза Кук, макар и да си мислеше точно обратното. Единственият начин да се справиш с Томас Стансфийлд беше да планираш всеки ход много внимателно, да стъпваш много предпазливо, така че той изобщо да не забележи приближаването ти, докато не забиеш ножа в гърба му. — Е, тогава или си го уплашил, или с нещо силно си го ядосал, защото никога преди не съм го виждал такъв.

— Какъв?

— Тази сутрин се отбих в кабинета му, за да го питам за Париж.

— И?

— Той, разбира се, отрече, че има пръст… не че съм очаквал нещо друго.

— Значи срещата ви беше без особени последици?

— Бих казал, че да… поне не докато не споменах името ти. Тогава той страшно много се разгорещи.

На Уилсън това му хареса. Досега не беше виждал спокойният като сфинкс Стансфийлд да трепне, камо ли да се разгорещи.

— Какво каза той?

Кук се покашля и изрече първата си лъжа:

— Каза, че по-добре да се занимаваш с твоите дилетанти в Държавния департамент и да оставиш шпионажа на нас.

Уилсън изобщо не трепна.

— Какво друго каза?

— Цензурираната или нецензурираната версия искаш?

— Нецензурираната.

Кук се беше поизпотил да измисли най-добрия начин и с подходящо украсяване на собствените думи на Стансфийлд, придружени с няколко лъжи, за да жегне Уилсън дълбоко в сърцето.

— Каза, че си станал много сърдит и кисел.

Уилсън се изсмя, помисли за секунда и попита:

— Защо да съм кисел? Имам страхотен живот. Аз съм един от най-могъщите хора в страната. Какво би ме направило кисел?

Кук приложи максимално актьорските си умения, за да изглежда сконфузен. Заби поглед в обувките си и после в тези на домакина. Когато по негова преценка изобрази достатъчно неловкост, отвърна на въпроса:

— Заради жена ти.

Тези думи сякаш увиснаха във въздуха в продължение на цяла вечност. Кук усети, че е на прав път. Само при споменаването на жена му Уилсън застана на нокти.

— Какво заради жена ми?

— Ами… — Кук поклати глава. — Не ми се иска да го повтарям, но както казах, толкова е нетипично за него, че си помислих, че сигурно си сторил нещо, с което адски много си го вбесил.

Търпението на Уилсън беше на изчерпване:

— Какво точно ти каза?

Кук се покашля и продължи:

— Каза, че си я захвърлил в клиника веднага щом се е превърнала в пречка за политическата ти кариера. Че ако наистина си я обичал, както твърдиш, си щял да я оставиш да живее у дома с теб. — Той отново се престори на смутен. — Извинявай, Франклин.

Спокойното и достолепно поведение на Уилсън се изпари на мига. Целият почервеня като домат, стисна зъби, ноздрите му се разшириха. Той отправи взор към стената вдясно от себе си и ядосано процеди:

— Как смее.

Кук остана доволен от себе си, но майсторски прикри задоволството си.

— Това беше поверителен разговор, Франклин, между заместник-директора на ЦРУ и заместник-директора, оглавяващ отдел „Операции“. Ако се разчуе, че съм ти предал тази информация, някой в Лангли много ще се ядосат. Въпреки това аз сметнах, че трябва да знаеш. Самият аз бях шокиран от грубите му коментари. Нямах представа, че те мрази толкова много.

— Повярвай ми… чувството е взаимно. Разбрах те, няма да кажа нищо на Стансфийлд, което да те компрометира. Не така ще спечелим тази битка.

— Съжалявам, че трябваше да го чуеш. — Кук отпусна главата си за още по-драматичен ефект. — Но сметнах, че трябва да ти го кажа. Ако някой беше изрекъл нещо подобно за съпругата ми, аз също щях да искам да знам.

Уилсън кимна, но си замълча. Само се загледа в една точка, видимо наранен.

Кук стана.

— Този човек има тъмна страна, Франклин. И е много опасен. — След като Уилсън не отговори, добави: — Ще те държа в течение на случващото се в Париж.

Кук отново не получи отговор и тръгна към вратата. Остави Уилсън да умува върху думите му, което беше само в интерес на целите на Кук. Щом стигна стълбището обаче, държавният секретар рече:

— Пол, не се тревожи… това ще си остане между нас. Ценя искреността ти.

Кук кимна.

— Спокойно, Франклин. Той ще си получи заслуженото и двамата с теб ще бъдем тези, които ще го свалят от трона.

Уилсън като че не чу нищо от казаното от Кук.

— Ето това мразя в хората в този град — каза държавният секретар. — Какво достойно има в това да се заяждаш с жената на някого?

— Нищо достойно няма.

— Да, няма, но аз няма да се оставя да ми отвлекат вниманието от главната ни цел. Томас Стансфийлд е опасен човек и с него трябва да се приключи, преди да е довел Управлението до пълна катастрофа. Ценя приятелството ти, Пол, но искам да ми обещаеш, че ще си с мен докрай.

— Обещавам, сър. Томас Стансфийлд е напоил ЦРУ с отровата си и единственият начин корабът отново да бъде насочен към верния курс е да се отървем от него. Щом приключим с него, аз ще се заема с промените, които ще позволят занапред Управлението безпрекословно да се подчинява на политиката на изпълнителната власт и на законите на тази страна.