Винс Флин
Списъкът на обречените (19)

Осемнайсета глава

Александрия, Вирджиния

Айрини Кенеди седеше в хола в къщата си в Стария град. Съпругът й беше излязъл да тренира за поредния маратон, докато тя в момента беше стигнала до средата на втория вестник и третата си чаша чай от сутринта. Бракът й можеше да е по-добър, но също така можеше да е и по-лош. При тях нямаше крещене или насилие, но имаше охладняване и мълчаливо съгласие, че те вече не се обичат така страстно, както преди една година.

Кенеди беше погълната от работата си, а той беше вглъбен в самия себе си. Тя не можеше да реши да го търпи ли, или да се откаже. Разводът беше една трудна и продължителна съдебна битка и освен това тя не беше от онези, които лесно се отказват от важните неща в живота.

Самата тя доста се самообвиняваше, че не полага достатъчно усилия да заздрави връзката им, но заради работата си нямаше много време за това. И както беше разбрала през годините, съпругът й едва ли щеше да вложи същото старание. Като цяло той беше едно глезено и егоистично момче, което не искаше да порасне. Тя се беше примирила с тези му качества още когато се запознаха — когато нещата между двамата още вървяха лесно. Той беше привлечен от факта, че тя работи в ЦРУ, а тя беше привлечена от красотата му и от способността му да я разсмива. Той беше преподавател в колеж с много гъвкаво работно време, което беше плюс за нея. Преди да се оженят и дори в първите години от брака им, Кенеди не виждаше негативите. После започнаха оплакванията. Карл все не беше доволен от нещо. Обикновено искрата пламваше от някой разговор по време на парти или на среща с някой негов колега. На Кенеди тези разговори й се струваха напълно нормални — двама възрастни и зрели хора открито изразяват несъгласието си. Но когато се приберяха у дома, Карл започваше безкрайна тирада, продължаваща с часове, как този някой бил груб и невъзпитан. Колко обидно се държал и как той можел да изтърпи много неща, но не и нахални и груби хора. Кенеди не можеше да го разбере. Тя работеше в среда, където да защитиш позицията си беше въпрос на оцеляване. Всеки ден трябваше да проявява твърдост и често началниците й казваха, че е сгрешила или че не е права за нещо. При това положение тя нямаше време да се цупи. Накрая започна да вижда в него един крайно неуверен човек, който не можеше да понесе мисълта да го унизят, най-малкото интелектуално. Каза си, че сигурно затова преподава философия на студентите първокурсници. Тази работа му даваше възможност да се прави на бог пред група хлапета, които току-що са се откъснали от родителите си и не биха дръзнали да опонират на начетения им преподавател.

Когато за нея се откри тази му грозна страна, тя инстинктивно се отдръпна и той инстинктивно видя в отдръпването й акт на предателство. Така стояха в момента нещата в тяхното мирно съпружеско съжителство. Затова в неделя сутрин той ходеше да тича, а тя разполагаше с така дефицитното за нея свободно време. Неделята също така беше единственият ден в седмицата, в който от нея не се искаше да работи. Макар че ако възникнеше някоя кризисна ситуация, нямаше значение кой ден от седмицата е, тя трябваше да е на линия. Което обаче ни най-малко не тормозеше Кенеди. Работата й беше интересна, изпълнена с предизвикателства, възходи и падения и в крайна сметка жизненоважна за сигурността на страната. Това, което й даваха неделите, ако разбира се врагът кротуваше, беше определено уединение. Даваха й време, необходимо да пресее и осмисли различните информации, с които се сблъскваше през седмицата — всички онези операции и нужди на хората й, както и операциите, които се провеждаха срещу страната й. Тя се нуждаеше поне от един ден в седмицата да се откъсне от всичко това и да се опита да погледне на нещата в перспектива.

В момента Кенеди го правеше подсъзнателно, докато четеше страниците за изкуство на „Таймс“, когато телефонът звънна. Тя се подразни. Беше едва девет сутринта, което за неделя си беше доста ранен час. Остави чая си и отиде в кухнята да вдигне слушалката на апарата, монтиран на стената. Погледна таблото на телефона, за да види от кой номер е обаждането. Когато видя, леко се напрегна. Звъняха от чужбина. Кенеди вече беше прослушала два пъти телефонния секретар, след като стана от сън, и цяла сутрин си задаваше въпроса дали Рап не е допълзял смъртно ранен до някоя канавка в Париж и не е умрял там. Което, макар и много да го обичаше, нямаше да е най-лошият сценарий за Управлението.

Директното обаждане до дома й беше грубо нарушение на правилата, но пък Рап досега беше показал, че не си пада много по правила. Любопитството взе връх и тя вдигна слушалката.

— Ало?

— Добро утро.

Нямаше грешка. Гласът беше на Рап. Кенеди почервеня от гняв заради неговата пълна небрежност и немарливост.

— Много добре знаеш, че тази линия не е защитена — каза тя, без да може да прикрие раздразнението си.

От другата страна се чу дълбока въздишка и тогава…

— Чуй ме внимателно. — Гласът му беше твърд и непреклонен. — И пет пари не давам за това. Ако питаш мен, никоя линия не е абсолютно защитена срещу подслушване.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти си умна, сама ще се досетиш.

— Не съм в настроение да си играя игрички с теб — отвърна тя в опита си да наложи контрол върху ситуацията. — Загазил си. Някои хора си мислят, че си се издънил много сериозно, и понеже не се обади да докладваш, се съмняват дали още може да ти се има доверие.

— Страшно се радвам, че твоите бюрократи вече са разгадали всичко, и то от шест хиляди километра. Дори и сега чувам как чичо ти мрънка и сочи обвинително с пръст към мен, макар че и най-малка представа си няма какво се случи в действителност и какво се обърка.

— Виж… то се вижда и с просто око. Кашата е огромна и тази каша е твоя.

— Дяволски си права. Единственият проблем е, че никой от вас няма представа какво се случи.

— Няма как да знаеш за нещо, след като подчиненият ти не се обажда да докладва.

— Е… докато ти си пиеш чая с мляко или каквото там имаш в чашата, подчиненият ти се носеше по течението на реката с дупка от куршум в рамото.

Кенеди отвори широко очи от изненада. В съзнанието й изплуваха два образа. Единият беше на ранения Рап, плуващ в мътните води на Сена. Другият беше на огромната пещера под сградата на Агенцията за национална сигурност в Мериленд, където се помещаваха мощните суперкомпютри „Крей“, които със сигурност сега записваха и после щяха да обработят разговора им. Сварена неподготвена за информацията, която й съобщи Рап, тя отвърна:

— Извинявай, не знаех. Чуй ме, мога да стигна в офиса до двайсет минути. Ще ме потърсиш ли там?

Той се изсмя.

— Май не разбираш проблема. Бяха ми устроили клопка.

— Клопка? — Тя се намръщи.

— Дебнеха ме в засада. Твоят разузнавателен екип не ги видя и аз не ги видях. Знаеха, че ще отида. Едва се измъкнах жив от там.

Кенеди остана шокирана от чутото.

— Не проумявам как е могло да се случи подобно нещо.

— Така си и мислех, че ще кажеш. Нека ти кажа без увъртане. При теб има изтичане на информация. Не знам точно от кого, но или някой е проникнал в малобройната ни група, или имаме предател в нашите редици. И тъй като стреляха по мен, ще ме извините, че не ви казвам всичко, докато не заловите „къртицата“.

Кенеди закрачи напред-назад из кухнята, докато се опитваше да схване какво ставаше в момента. В съзнанието й закономерно изплуваха десетина тревожни въпроса, но в момента водеше разговор по проклетия домашен телефон и не можеше да рискува да зададе тези въпроси сега. Хвърли поглед към часовника на микровълновата фурна и се запита дали не би могла да хване първия полет за Париж.

— Ще дойда при теб.

— И как да съм сигурен, че мога да ти се доверя?

Кенеди се помъчи да измисли убедителен отговор. Спомни си как го беше вербувала и как тя беше единствената, която го защитаваше от самото начало. Единствената, която напълно беше осъзнала неговия талант и потенциал. И тогава реши да се постави на негово място. Самата тя беше участвала в истински операции нееднократно, но никога не беше изпадала в толкова стресова ситуация. Чувството за изолация сигурно беше огромно. Припомни си какво я беше предупредил за Рап доктор Люис. Те го бяха създали и ако той се обърнеше срещу тях… При тази мисъл тя потрепери.

— Много добре знаеш, че на мен можеш да се довериш.

— В момента не съм в настроение да вярвам на никого.

— Досега винаги съм ти пазела гърба и съм те защитавала — с умоляващ тон отвърна тя. — Дори вчера се спречкахме заради теб — добави, имайки предвид спора в кабинета на Стансфийлд. — И точно както предположи, чичо ми стовари цялата вина върху теб.

— Ах, колко ужасно!

Кенеди понечи да добави нещо, но си замълча. Трябваше на всяка цена да се срещне със Стансфийлд и да му разкаже за Рап.

— Виж, трябва да спрем разговора дотук. Тръгвам към теб. Провери безопасния канал за връзка. До един час ще имам повече информация.

— И кой ти каза, че искам да дойда с теб? Като знам как действа чичо ти, сигурно ще прекарам месец в някое тясно помещение, прикован с белезници към радиатора.

Кенеди трепна. Той беше напълно прав. Поемайки голям риск, тя му каза:

— Искам от теб да се пазиш и да внимаваш. Провери безопасния канал и… още нещо… той вчера изпрати хора да те търсят.

— Кои? — попита Рап с явно подозрение.

След известно колебание Кенеди отговори:

— Виктор, твоят стар приятел, е един от тях. Скарах се с него за това.

Тази новина беше посрещната с мълчание. Кенеди си представи как Рап в момента кипва от гняв и налива масло в огъня на старата си омраза към Виктор.

— Следят апартамента. Не отивай там — продължи тя. — Аз ще дойда да те взема веднага щом мога. Провери канала и не прави нищо глупаво.

— Ще си помисля. — След дълга пауза той добави: — На срещата имаше петима души. Погрижих се за четирима от тях. Един остана… този, който ме одраска. Разбираш ли какво ти казвам?

Кенеди сбърчи вежди, докато се опитваше да схване смисъла на думите му.

— Не, не те разбирам.

— Придържах се към плана. Не съм правил нищо непозволено.

— Добре — отвърна тя, все още в неведение на това, за което той намекваше.

— Не само аз се измъкнах оттам. Петият човек беше шеф на останалите трима. Излязох през прозореца.

— Не съм сигурна, че те разбирам…

— Досети се. Трябва да затварям.

Връзката прекъсна и Кенеди бавно постави слушалката на мястото й. Повтори целия разговор в главата си, питайки се дали АНС или ФБР биха могли да използват срещу нея някоя част или думи от разговора. Всичко беше доста двусмислено, но можеше и да е достатъчно, за да събуди подозрението им. Тя наруга Рап, задето й се беше обадил вкъщи, и после се замисли върху казаното от него. Че е попаднал в капан. Подсъзнателно тръгна към дрешника. Трябваше незабавно да съобщи на Стансфийлд. Взе си палтото и ключовете за колата. Дано Стансфийлд да споделяше нейната гледна точка. Защото в противен случай тя се молеше доктор Люис да не е бил прав. Последното, което сега й трябваше, беше побеснелият от ярост Рап, жадуващ за разплата.