Винс Флин
Списъкът на обречените (15)

Четиринайсета глава

Когато Рап стана, рамото веднага се обади. Той застина на място, разколебан дали да си легне отново, или да продължи напред. Болката обаче стихна по-скоро, отколкото предния ден. Или вече беше свикнал с нея, или състоянието му наистина се подобряваше. Той влезе в банята и погледна рамото си в огледалото. Не изглеждаше добре. Кожата беше станала пурпурна и извън превръзката. Засега обаче зачервеното не се разрастваше надолу по ръката, което той прие за добър знак. После си спомни, че дълго беше лежал по гръб и може би затова кожата му беше зачервена.

Застана с гръб към огледалото и изви врат колкото можа, за да го разгледа. Там вместо яркочервена кожата беше станала тъмнопурпурна и почти черна на няколко места. Рап трепна и се запита дали куршумът не беше засегнал латералната гръдна артерия. Веднага сметна тази мисъл за абсурдна и поклати глава. Ако тази дебела тръба, каквато представляваше артерията, беше засегната, кръвта му отдавна щеше да е изтекла и той щеше да е мъртъв. Освен това тази артерия беше разположена доста навътре в тялото. Когато предния ден превърза раната, мислено беше прокарал права между входното и изходното отверстия. Траекторията на куршума минаваше встрани от снопа съдове, които снабдяваха с кръв лявата ръка. Вероятно бяха засегнати доста капиляри и мека тъкан. Сигурно вътрешните кръвоизливи бяха спрели. Поне така се надяваше.

Той погледна отражението си в огледалото. Нямаше смисъл да се самозалъгва. Тъмните очи, които го гледаха, бяха очи на убиец. Някъде в далечината чу църковни камбани. Веднага му хрумна да отиде на църковна служба, но после с тъга си напомни, че Бог едва ли би се зарадвал на присъствието му в храма. „Не убивай“ беше първата и най-важната Божия заповед. Рап усети, че върви по един от онези тъмни коридори на самовглъбението и самопознанието, които водеха до самосъжаление, съмнение и убийствена самокритика. След като беше изгубил своята любима и още трийсет и четирима състуденти от университета в Сиракюз, загинали при атентата срещу самолета на „Панам“ над Локърби, имаше мигове, в които си позволяваше да броди из тези мрачни коридори. След доста пролети сълзи и време, прекарано в самосъжаление, постепенно осъзна, че може да се погуби, ако продължи да обитава тези коридори и не прояви воля да се измъкне оттам. Защото тези мрачни коридори на неговото съзнание бяха изпълнени с болка, слабост и въпроси без отговори.

Рап се усмихна на себе си и си припомни друг популярен библейски израз, който го беше извел от състоянието на самосъжаление — „Око за око, зъб за зъб“. Десетте божии заповеди бяха кратки и синтезирани насоки как човек да живее. Библията беше по-подробното наставление и беше пълна с примери на това как нечестивите трябва да бъдат наказани. Особено това го имаше в Стария завет. „Не убивай ближния си, ако той не е терорист… или предател… или изнасилвач… или педофил…“ Списъкът щеше да бъде доста дълъг.

В момента обаче Рап имаше много по-важни и по-належащи проблеми. Налагаше се да отложи за друг път този дебат за душевното си спасение. Сега трябваше да насочи цялото си внимание към това как щеше да реагира Кенеди, когато й разкаже за случилото се. После щеше да направи проверка на колегите си, за да види на кого от тях може да се има вяра. И ако надушеше, че са злоупотребили с него, можеше да се наложи да изчезне за няколко месеца. Но веднага си даде сметка, че „изчезването“ не беше изход за него. Не можеше постоянно да се крие. По-скоро щеше да открие този, който го беше предал, и да го убие.

Някой почука на вратата и го извади от унеса му. Той бързо се протегна към пистолета със заглушител на нощното шкафче, но си спомни, че имаше среща с Грета. За всеки случай остави беретата на шкафчето и тръгна към вратата. Когато мярна отражението си в огледалото на стената, той се спря. Изглеждаше така, както се и чувстваше — като парцал. Гъстата му черна коса стърчеше на всички страни, брадата му беше набола, тъй като не се беше бръснал два дни. Но и това не беше най-лошото. По-големият проблем беше рамото му. Помисли си дали да не си облече тениската, но с нея щеше да го боли повече. А и щеше да му отнеме много време, а Грета не обичаше да чака. Дори щеше да е доста ядосана, задето той я беше накарал да чака цял ден. Поклати глава, въздъхна и реши да й се покаже така. Рано или късно тя щеше да разбере за раната.

Тихо се приближи до вратата, спря се на половин метър от нея и надникна през шпионката. В коридора стоеше Грета с цялото си скандинавско съвършенство и великолепие. Висока метър и шейсет и пет, със сини очи, високи скули и волева брадичка с малка трапчинка. Русата й коса беше прибрана на опашка, както тя често обичаше да я носи. Рап също я харесваше така. Лекият грим и прическата подчертаваха перфектното й лице. Откакто я познаваше от една година, Рап беше виждал как възрастни и зрели мъже, напълно непознати, до такава степен биват пленени от красотата на Грета, че се вторачват в нея и се блъскат в разни предмети, докато вървят. Тя буквално можеше да ти отнеме ума. В началото това го дразнеше, защото непрекъснато трябваше да гледа зяпнали мъже, когато бяха заедно с нея. По-късно обаче го прие като комплимент. Щом мъжете искаха да гледат, добре тогава. Много скоро разбра също, че Грета е способна сама да защити честта и достойнството си. Тя напълно пренебрегваше нахалните мъжки погледи, но от време на време избухваше като бомба, ако някой от мъжете ставаше твърде настойчив.

Все още застанала пред вратата, Грета се нацупи и отново почука. Търпението й беше на изчерпване. Рап се наведе и извади гумената подпора, която беше поставил под вратата, сред което свали веригата. Когато отвори вратата, завъртя лявото си рамо така, че тя да не го види веднага. Също така скри ръката си с пистолета зад вратата. Усмихна се и я посрещна с думите:

— Извинявай, бях в банята.

Грета присви загрижено светлосините си очи.

— Не изглеждаш много добре.

— А ти както винаги изглеждаш великолепно. — Направи й знак да влезе.

Тя хвана дръжката на куфара и го издърпа вътре. Рап затвори и отново сложи веригата, докато тя оглеждаше стаята. Приключи с огледа точно когато той постави подпората под вратата. Рап очакваше от нея да прояви характер и тя не го разочарова. Грета не беше от жените, които изпадат в паника и се разпищяват пред първия проблем. Тя забеляза белия бинт, стисна зъби, приближи се и протегна ръка. Нежните й пръсти докоснаха кожата около превръзката и Рап почувства сякаш през тялото му мина слаб електрически ток. Беше сторила същото на първата им среща и до ден-днешен този похват имаше въздействие върху него. Грета имаше най-меките и нежни женствени ръце и с едно докосване беше способна да накара коленете му да се подкосят. Тя застана от едната му страна, за да може да огледа добре гърба. Когато го видя, леко ахна от изненада и притеснение. Той трепна, но не от болка, а защото се страхуваше от въпросите й. Тя обаче го изненада и само констатира:

— Ранен си.

Гърлото му внезапно пресъхна.

— Да — дрезгаво отвърна.

Тя прокара ръка по рамото му.

— И доколкото виждам, не те е преглеждал лекар.

Рап намръщено отговори:

— Не е добра идея.

— И предполагам няма да ми кажеш как се случи.

Той сви рамене.

— Може би по-късно.

Тя се намръщи и поклати глава.

Щом беше скръстила ръце, значи той щеше да си има сериозни неприятности. Затова добави:

— Първо трябва да събера повече информация. — После протегна към нея здравата си ръка, тази с пистолета, и я придърпа към себе си.

Тя постави длани и положи лице върху гърдите му.

— Радвам се, че дойде — каза той и я целуна по челото. Оръжието му пречеше и затова го метна на леглото.

— Боях се, че рано или късно ще се случи подобно нещо — тъжно изрече Грета.

Рап помълча и после отвърна:

— Да… и аз съзнавах риска, но все си мислех…

— Мислеше, че си недосегаем. Че винаги ти ще си този, който убиваш. Сега вече знаеш, че си смъртен като всички нас. Как се чувстваш?

— Аз и чувства… не ставай смешна.

— Не те съдя. Не знам точно с какво се занимаваш, но се досещам. Някога оплаквала ли съм се от това?

— Не.

— Именно. Аз не съм дошла да те променя. Уважавам те, но повече от всичко искам да те виждам жив.

— Значи ставаме двама с това желание.

— Е… тогава трябва да си по-предпазлив. Да се поучиш от грешките си.

Рап се замисли за хотелската стая, за петимата идиоти с автоматите и направи първата си грешка за тази сутрин.

— Мислиш, че е лесно да се занимавам с подобни гадости ли?

— Моля? — Тя се отдръпна от него.

Той осъзна грешката си.

— Извинявай, последните ми няколко дни бяха много напрегнати. Не мога да ти кажа какво точно се случи. Само ще спомена, че някои хора не си свършиха добре работата, в резултат на което ме простреляха.

— Стан?

Дядото на Грета беше много близък със Стан Хърли и Томас Стансфийлд. Той беше дискретен швейцарски банкер, което често помагаше на Рап в работата му. Той обаче не искаше да я забърква в тази история и затова скри от нея теориите си.

— Не съм сигурен, но едва ли е той — отвърна и в опит да смени темата, добави: — Доста добре реагира, като мъжко момиче.

— Какво имаш предвид?

— Мислех, че ще побеснееш, като видиш раната.

— Не бих казала, че съм приятно развълнувана, но не виждам как ядът ми ще помогне… поне на този етап. По-късно ще имам достатъчно време да ти се карам. Сега обаче искам да огледам добре раната.

Рап се поколеба.

— Някога занимавала ли си се с нещо подобно?

— Минала съм курсове по оказване на първа помощ. Освен това баща ми е ловец и аз ловувам от малка, ако си забравил.

— Разбира се, че не съм забравил. Видях те как уби лос от осемстотин метра.

— Точно така. И не мисля, че бих се справила по-лошо от теб. — Посочи залепения накриво лейкопласт. — Имаш ли още превързочни материали?

— Да… в банята са.

— Добре… седни на леглото.

Рап се усмихна.

— По-спокойно, принцесо. Аз не съм някакво си парче месо. Може първо да ми вземеш нещо за закуска.

Тя не му обърна внимание и отиде направо в банята.

— Добре тогава, сам ще си поръчам закуска. Да поръчам ли и за теб?

— Не, благодаря. — Тя се върна от банята с найлонова торба и направи знак на Рап да седне на леглото. После остави превързочните материали и свали якето си. Нави ръкавите на пуловера си и отиде пак в банята, за да си измие ръцете.

Рап набра по телефона номера на румсървис и поръча закуска за двама. Ако Грета не изядеше нейната, той щеше да й помогне. Когато приключи с поръчката по телефона, тя седна до него на леглото и се зае внимателно да отлепва лейкопласта от раната му. Рап понесе това леко, докато тя не свали марлята от рамото му. Върху раната се беше образувала коричка, която се отлепи заедно с марлята. Грета взе кърпа и леко избърса кожата около дупките от куршума. След това натопи памук в спирт и повтори действието. Рап стисна зъби.

— Как ти се струва? — попита я той.

— Още не знам — отговори тя. — Доста се е подула. Ти как се чувстваш?

— Не много зле.

Тя го сграбчи за брадичката и обърна лицето му към нейното.

— Не ме лъжи, сигурно много те боли.

— Не е приятно, но е къде-къде по-добре отколкото да съм мъртъв.

Тя огледа рамото му.

— Стреляли са по теб отзад.

— Да. Как позна?

— Раната на гърба ти е по-малка от тази отпред. Имал си късмет, че куршумът не е засегнал жизненоважни органи. Какъв калибър беше куршумът? Девет милиметра?

Рап остана изненадан.

— Мисля, че да. Как разбра?

— Казах ти, ловувам от малка. В моята страна почти всеки бива обучаван да стреля с пушка и пистолет. Дори момичетата. Виждала съм какви са пораженията от куршум. Ако беше прострелян с пушка, изходното отверстие щеше да е много по-голямо.

— Права си. Най-вероятно е девет милиметра.

Грета почисти раната, наложи чисти марли и бинтова рамото. Когато свърши, върна се в банята и си изми ръцете. На него не му убягна, че тя беше доста мълчалива през последните пет минути. Когато се върна, той разбра защо.

Грета застана срещу него, подпря се на стената, скръсти ръце и каза:

— Ти си участвал в касапницата в хотел „Ла Фльор“.

Рап остана безмълвен. Трябваше да се досети, но заради обезболяващите реакциите му бяха забавени.

— Грета, знаеш, че не мога да говоря за работата си.

Тя извърна поглед и прехапа долната си устна.

— Загинали са невинни хора. Няколко гости на хотела и един прислужник, да не говорим за проститутката, петролния министър и цялата му охрана. — Тя насочи сините си очи към него. — Моля те, кажи ми, че не си бил там.

Той тъкмо обмисляше как да подходи, когато на вратата се почука. Един мъж каза, че носи закуската. Грета се разтревожи, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Рап взе пистолета и надзърна през шпионката. Мъжът беше между двайсет и пет и трийсет години. Рап издърпа подпората изпод вратата, за да може сервитьорът да влезе, и застана до Грета. Полушепнешком й каза:

— Не съм убил нито един невинен гражданин. Вестниците си измислят.

Целуна я по челото, отиде в банята и затвори вратата. Огледа се в огледалото, пое си дълбоко въздух и се замисли колко и до каква степен можеше да й каже за случилото се в „Ла Фльор“.