Стив Бери
Парижка вендета (75)

74

Притиснал раната си с длан, Сам предпазливо се промъкваше към дъното на храма, където трябваше да има изход към площада. Беше успял да отвлече вниманието на Питър Лайън от Меган, но с цената на собствената си кръв. Надяваше се другите да задържат Лайън, докато дойде помощ.

Откривайки огън по терориста, Торвалдсен очевидно се беше опитал да му помогне да избяга. Но къде беше датчанинът? Сам се добра до последната от дългата редица колони, които крепяха свода. Пространството отвъд нея беше напълно открито. Притисна гръб в колоната и внимателно надникна по посока на нефа.

Лайън тичаше към стълбището вляво от олтара, което водеше към скривалището на Меган.

— Не! — изкрещя Сам.

* * *

Ашби не вярваше на ушите си. Лайън най-после се насочи към другия край на църквата и така му предостави шанса да се измъкне през отворения портал. Въоръжен с търпение, той гледаше как терористът предпазливо се насочва към южния край на храма, внимавайки да не получи някой куршум. Нямаше представа кой стреля по него, но беше дяволски доволен от появата му.

Изведнъж чу остър вик вдясно от себе си. Сякаш някой искаше да каже на Лайън: Тук съм, а не там!

* * *

Торвалдсен стреля още веднъж, разтревожен от опитите на Сам да привлече вниманието към себе си.

Лайън потърси укритие зад един от саркофазите близо до олтара.

Не биваше да му позволи да се качи в галерията, където беше намерила убежище Меган. Затова се втурна към южния трансепт, по посока на Лайън и остави Ашби и Сам зад гърба си.

* * *

Ашби потърси укритие в сенките наоколо. Лайън се намираше на трийсет метра от него, обкръжен от врагове. Каролайн изобщо не се появи и той предположи, че е избягала навън. Единственото му желание беше да я последва. Съкровището вече не беше толкова важно, поне засега. Мислеше само за бягство. Приведен към пода, той пресече южния трансепт и се насочи към отворената врата.

* * *

Малоун закопча колана си в момента, в който хеликоптерът се отлепи от уличната настилка. Дъждовното небе бързо потъмняваше. Стефани се настани до него. И двамата бяха силно разтревожени.

Гневният и горящ от желание за мъст баща едва ли беше най-подходящ партньор за един млад и неопитен агент срещу противник като Питър Лайън. Единият не мислеше, а другият все още не се беше научил да мисли. Събитията се развиваха толкова бързо, че Малоун нямаше време да се замисли за разрива между него и Торвалдсен. Беше действал по най-правилния според него начин, но това беше наранило приятеля му. Никога досега не си бяха разменяли остри думи. Е, имало бе раздразнение и дребни неразбирателства, но те бързо се изглаждаха.

Трябваше да поговори с Хенрик и нещата щяха да дойдат на мястото си.

Кос поглед към Стефани го увери, че и тя се проклина за включването на Сам. В един момент беше добър ход, но при създалите се обстоятелства можеше да се окаже фатално.

* * *

Сам беше доволен, че успя да разколебае Лайън, който спря в подножието на стълбите към галерията. Лявата ръка го болеше ужасно, а дясната притискаше кървящата рана.

Мисли! — заповяда си той. Не след дълго в главата му се оформи друго решение.

— Хенрик! — извика той. — Човекът с пистолета е издирван терорист. Дръж го на мушка, докато пристигне помощта!

* * *

Чул гласа на Сам, Торвалдсен изпита огромно облекчение. Момчето беше добре.

— Името му е Питър Лайън! — обади се някъде отгоре Меган.

— Радвам се, че съм толкова популярен — реагира Лайън.

— Не можеш да убиеш всички — подхвърли Сам.

— Но мога да убия един или двама от вас.

Това е напълно вероятно, помисли си Торвалдсен. Особено предвид факта, че само той освен Лайън беше въоръжен. Вниманието му беше привлечено от някакво движение. Вдясно от него, близо до изхода. Самотна фигура, която се насочваше към вратата. Отначало помисли, че е Каролайн Дод, но после осъзна, че фигурата е на мъж.

Ашби.

Англичанинът се бе възползвал от объркването и предпазливо се промъкваше към изхода. Торвалдсен обърна гръб на Лайън и безшумно се насочи натам. Беше доста по-близо до вратата и пристигна пръв. Зае позиция зад статуята на Франсоа и зачака. Мраморният под беше мокър от дъжда. Лишен от връхна дреха, той потръпна от студ.

Стъпките на Ашби заглъхнаха. Вероятно се оглеждаше, за да бъде сигурен, че ще успее да преодолее последните десет метра.

Торвалдсен предпазливо надникна. Ашби тръгна напред. Датчанинът изскочи иззад статуята и насочи пистолета в гърдите му.

— Няма да излезеш оттук! — извика той.

Стреснат от внезапната му поява, Ашби се подхлъзна на мокрите плочи и падна по очи. После обърна лице към нападателя.