Стив Бери
Парижка вендета (51)

50

Малоун се промуши през тесния отвор и стъпи в остъклената част на купола. Посрещна го леденият въздух на слънчевия зимен ден. И главозамайваща гледка във всички посоки. Сена се извиваше като змия на север, до нея се издигаше тъмната грамада на Лувъра. На около три километра на изток се издигаше Айфеловата кула.

Стефани го последва горе. Агентът остана на стълбата. Виждаха се само главата и раменете му.

— Реших да огледам купола лично — поясни той. — Не открих нищо, но останах да изпуша една цигара. И видях това…

Малоун се обърна в посоката, която сочеше показалецът му. Към остъклената външна част на купола беше закрепена синя кутийка с размери десет на десет сантиметра. Той внимателно се обърна към нея, опирайки се на бронзовия парапет. От единия й край стърчеше дълга около трийсет сантиметра жица, която потрепваше на вятъра.

Той се обърна към Стефани и обясни:

— Това е транспондер. Радиомаяк, който трябва да насочи онзи самолет. — Пръстите му сръчно отлепиха кутийката, закрепена към купола със здраво тиксо. — По всяка вероятност се активира от разстояние. Но поставянето й тук изисква доста усилия.

— Едва ли е проблем за Питър Лайън, който е правил и по-трудни неща.

Той се върна, натисна копчето за изключване отстрани на уреда и промърмори:

— Това би трябвало да му усложни задачата. — Подаде кутийката на Стефани и добави: — Вероятно си даваш сметка, че е прекалено лесно…

Тя очевидно беше съгласна.

Малоун пристъпи към парапета от другата страна и се наведе над площада пред южната фасада на църквата. Улиците, които се вливаха в него, бяха почти безлюдни. По Коледа обичайният трафик липсваше. Не се виждаха и полицейски бариери, които биха разтревожили хората на Айфеловата кула, очакващи грандиозния фойерверк.

В следващия момент той забеляза светъл микробус, който се движеше с необичайно висока скорост по Булевард дез Инвалид. Микробусът рязко зави по авеню дьо Турвил, което беше перпендикулярно на главния вход на църквата. Стефани проследи погледа му. Микробусът намали, зави надясно, напусна уличното платно и заподскача по плитките каменни стъпала към главния вход.

Стефани измъкна радиостанцията си. Преодолял стъпалата, автомобилът пое по пътеката между тревните площи и с разклащане закова пред следващите стълби. Вратата откъм шофьора се отвори. Стефани включи радиостанцията и понечи да обяви тревога, но още преди да отвори уста, един мъж изхвърча от микробуса и хукна към някаква кола, която се появи на улицата. Мъжът скочи вътре и колата рязко потегли. Миг по-късно микробусът се взриви.

* * *

— Позволете ми да ви пожелая весела Коледа — изправи се пред присъстващите Елиза. — Много се радвам, че сте тук. Прецених, че тази зала е изключително подходяща за днешната ни среща. Малко различна, но подходяща. Самата кула ще бъде отворена за посещения чак в един по обяд, а дотогава ние ще се радваме на пълно спокойствие. — Направи малка пауза и добави: — Междувременно ще се насладим и на един великолепен обяд.

Беше особено доволна от присъствието на Робърт Мастрояни, който беше изпълнил обещанието си, дадено в самолета.

— Разполагаме с приблизително един час за делови разговори, след което предлагам едно кратко посещение на върха на кулата, още преди появата на тълпите. Рядко се случва човек да се изкачи на Айфеловата кула в компанията на малко хора. Направих необходимото това изкачване да бъде включено в наема.

Предложението беше прието с всеобщо одобрение.

— Освен това имаме честта да посрещнем нашите нови членове — добави Елиза и представи Торвалдсен и Мастрояни.

— Прекрасно е, че се присъединихте към нашата група — обърна се към тях тя. — С вас ставаме осем и според мен това е достатъчно. Някакви възражения?

Никой не се обади.

— Много добре.

Погледът й обходи нетърпеливите лица около масите. Дори Греъм Ашби изглеждаше доволен. Дали наистина я беше излъгал за книгата на Меровингите? Вероятно да.

Бяха успели да поговорят преди появата на останалите и той отново бе повторил, че книгата не е била сред експонатите в залата. Тя го бе изслушала внимателно, опитвайки се да долови и най-леките нюанси. След което бе стигнала до заключението, че този човек или казва истината, или е най-изкусният лъжец на света.

Но книгата бе открадната. Най-големият парижки вестник беше съобщил за кражбата. Откъде Торвалдсен знаеше толкова много? Нима Ашби наистина щеше да се окаже пробив в сигурността? Сега не беше време да търси отговор на тези въпроси. Трябваше да се концентрира върху по-належащи неща.

— Ще започна с една история. Синьор Мастрояни ще ме извини за повторението, защото преди два дни вече я чу. Но за останалите ще бъде полезно да научат какво се е случило с Наполеон по време на престоя му в Египет.

* * *

Малоун изскочи навън през разбитата врата, Стефани го последва. Микробусът продължаваше да гори в подножието на стълбите. Църквата не беше пострадала, ако не се брояха строшените стъкла на вратите и леките щети на самия вход. Той машинално прецени, че от толкова близко разстояние един претъпкан с експлозиви микробус със сигурност би разрушил цялата южна фасада, да не говорим за близките сгради на болницата и дома за ветерани.

— Беше доста слаба бомбичка — констатира той. — Нещо като фойерверк.

В далечината се разнесе вой на сирени. Полицията и пожарната пътуваха насам. Студеният въздух бързо се затопляше от горящия микробус.

— Възможно ли е нещо да се е повредило? — попита Стефани.

— Не мисля.

Сирените наближаваха. Радиостанцията пропука и Стефани натисна бутона за приемане.

— На Парадния площад има човек-бомба! — съобщи ясен мъжки глас.

* * *

Торвалдсен изслуша египетската история, последвана от разяснения на идеята на Наполеон за създаване на Парижки клуб, а накрая и личното мнение на Ларок за съдържанието на четирите папируса. Той не пропусна да отбележи, че тя не спомена за разговора си с него, по време на който беше споделила същата информация. Очевидно искаше той да бъде запазен в тайна. Изрезката от вестника със сигурност й беше направила впечатление. Реакцията й сочеше и нещо друго. Явно Ашби не беше споменал, че е получил книгата благодарение на Стефани и Котън.

Но какъв беше интересът на отдел „Магелан“ към тази история? През нощта и сутринта той няколко пъти се опита да се свърже с Малоун, но никой не вдигаше телефона и не отговаряше на съобщенията му. Стаята в хотел „Риц“ беше останала неизползвана. Агентите му не бяха успели да научат заглавието на книгата, която Стефани беше предала на Ашби, но той беше сигурен, че става въпрос за същото издание, което беше изчезнало от музея.

Нима можеше да бъде друго? Явно Малоун бе имал основателни причини да даде томчето на Стефани, но той нямаше представа какви са те.

Ашби седеше спокойно на мястото си отсреща, очите му внимателно следяха Ларок. Дали останалите мъже и жени в тази зала имаха представа в какво всъщност са се замесили? — запита се Торвалдсен. Той силно се съмняваше, че Елиза Ларок проявява интерес само към незаконните печалби. След двете си срещи с нея остана с впечатлението, че тази жена има ясно очертана мисия — бе твърдо решена да докаже нещо, вероятно наследствените права на семейството си. А може би да пренапише историята? Но при всички случаи беше нещо повече от печеленето на пари. А фактът, че беше събрала Парижкия клуб тук, на Айфеловата кула, и то навръх Коледа, също си имаше причина.

В крайна сметка той реши да забрави за Малоун и да се съсредоточи върху онова, което ставаше в момента.

* * *

Малоун и Стефани хукнаха към Парадния площад и не след дълго се озоваха на него. В средата му стоеше млада жена на около трийсет, с дълга тъмна коса. Беше облечена с кадифени панталони и избеляла червена блуза под черното палто. В едната си ръка държеше нещо.

Двама мъже от охраната с пистолети в ръце бяха заели позиция в сянката на отсрещната колонада, непосредствено до скелето над входа на музея. Трети стоеше вляво, под арката с метална решетка, която водеше към северната сграда на „Инвалидите“.

— Какво става, по дяволите? — попита Стефани.

Остъклената врата на музея зад тях се отвори и на площада се появи мъж с бронежилетка, навлечена над униформата на френски полицай.

— Появи се преди няколко минути — докладва той.

— Мислех, че сте претърсили околните сгради — сопнато каза Стефани.

— Тук има хиляди квадратни метра застроена площ, госпожо — отвърна полицаят. — Проверяваме ги с максимална бързина, съобразявайки се с желанието ви да не привличаме излишно внимание. Ако някой е искал да се разминем, едва ли е изпитал особени затруднения.

Човекът беше прав.

— Какво иска тази жена? — попита Стефани.

— Предупредила е нашите хора да се държат на разстояние, защото държи бомба. А аз ви се обадих по радиостанцията.

— Кога се появи? — пожела да узнае Малоун. — Преди да се взриви микробусът пред църквата или след това?

— Малко след това.

— Какво мислиш? — обърна се да го погледне Стефани.

Той напрегнато наблюдаваше жената в средата на площада, която се обърна и започна да оглежда униформените полицаи, които я държаха на мушка от всички страни. Ръката с дистанционното продължаваше да бъде притисната към тялото й.

— Gardez vos distances et baissez les armes! — изкрещя тя.

Дръжте се на разстояние и свалете оръжието, преведе си Малоун.

Никой не се подчини.

— II se pourrait que la bombe soit a l’hôpital. Ou à l’hospice. Fautil prendre le risque? — добави със заплашителен тон тя. Бомбата може да бъде в болницата или в пансиона. Ще рискувате ли?

— Най-напред претърсихме точно тези сгради — прошепна полицаят до тях. — И двете са чисти.

— Je ne le redirai pas! — изкрещя жената. Няма да повтарям повече.

Малоун си даваше сметка, че французите ще изпълнят онова, което им нареди Стефани, а тя не бе от хората, които лесно могат да бъдат заблудени.

Но все пак…

— Свалете оръжието! — сухо заповяда Стефани.