Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Paris Vendetta, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Парижка вендета

Преводач: Веселин Лаптев

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-226-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2016

История

  1. — Добавяне

45

Лондон

Малоун видя как Стефани Нел потъва в нощта, а към Греъм Ашби се приближава мъж с торбичка на „Селфриджис“ в ръка. Първата му реакция беше да потъне още по-дълбоко в тълпата шумни туристи. Задачата му беше да пази гърба на Стефани и да държи нещата под контрол. Но обстоятелствата се промениха. Успя да зърне лицето на непознатия. Червеникава коса, тънък нос. Среден на ръст, с нормално телосложение, облечен с вълнено палто, шал и ръкавици като всички останали. Но нещо му подсказваше, че този човек не е като другите.

Голяма част от групата вече беше влязла в „Десетте камбани“, през отворената врата долиташе смях и откъслечни фрази. Сервитьорите бяха облечени с тениски с надпис „Джак Изкормвача“ на гърдите. Същият можеше да се види и върху високите халби с бира. Ашби и Червенокосия останаха на тротоара и Малоун зае позиция на десетина метра от тях, скрит зад неколцина туристи, които снимаха с фотоапаратите си фасадата на кръчмата.

* * *

Ашби беше видимо разтревожен.

— Реших, че е най-добре да поговорим още тази вечер — обясни Питър Лайън.

— Как разбрахте, че съм тук?

— Жената. Тя близка ли ви е?

Ашби си припомни подробности от срещата със Стефани Нел. Бяха разговаряли тихо, на разстояние от тълпата. Около тях нямаше никой. Възможно ли е Лайън да ги беше подслушал?

— Аз съм близък с много жени.

— Сигурен съм — засмя се Лайън. — Жените ни доставят най-върховното удоволствие, но едновременно с това ни създават и най-големите проблеми.

— Как ме открихте? — отново попита Ашби.

— Нима сте допускали, че няма да разбера с какво се занимавате?

Краката на англичанина се разтрепериха, но не от студа. Лайън му направи знак да пресекат улицата. Там нямаше толкова хора, липсваше и улично осветление. Ашби се подчини. В душата му потрепна надеждата, че Лайън няма да му направи нищо тук, пред толкова много свидетели.

Дали наистина бе така?

— Още от самото начало съм в течение на вашите контакти с американците — каза с тих и спокоен глас Червенокосия. — Беше ми забавно да гледам как се правите на умник.

Лъжите бяха безполезни.

— Нямах друг избор — промълви Ашби.

— Винаги има друг избор — сви рамене Лайън. — Но това не ме интересува. Аз искам парите ви, а вие искате услуга. Предполагам, че все още я искате, нали?

— Повече от всякога.

— В такъв случай ще ви струва три пъти повече от договореното! — заби пръст в гърдите му Лайън. — Първите сто процента заради предателството ви. Вторите — заради трудностите, които ми създавате.

Ашби не беше в позиция да се пазари. Освен това парите бяха на клуба.

— Ще уредим нещо.

— Тя ви даде някаква книга. За какво става въпрос?

— И това ли е част от новото споразумение? Нима искате да знаете всичко за работата ми?

— Трябва да ви съобщя, че направих големи усилия да не ви пусна един куршум между очите, лорд Ашби. Ненавиждам безхарактерните хора, сър, а вие сте точно такъв.

Интересни разсъждения за един масов убиец, помисли си Ашби, но благоразумно не каза нищо.

— Ако не бяха парите… — Лайън не довърши изречението си, замълча за миг, после тръсна глава. — Много ви моля, не подлагайте търпението ми на изпитание!

Ашби прие съвета и отговори на поставения въпрос:

— Работя върху проект, свързан с издирването на изгубено съкровище. Американците конфискуваха документ, който има решаващо значение за това, а тя ми го върна.

— Съкровище? Чух, че някога сте били страстен колекционер. Задигали сте крадени произведения на изкуството и сте ги задържали за себе си. Доста умно от ваша страна. Но полицията сложила край на дейността ви.

— Временно.

— Добре, лорд Ашби — засмя се Лайън. — Търсете си съкровището. Но аз искам да преведете парите ми незабавно. Най-късно до разсъмване. Ще проверя сметката си преди началото на събитията. Можете да бъдете сигурен.

— Парите ще бъдат в нея.

Той долови гласа на екскурзовода, който събираше групата си.

— Мисля да довърша обиколката — промърмори Лайън. — Тоя Джак Изкормвача трябва да е бил голям чешит.

— Как ще действате утре? — попита Ашби. — Нали знаете, че американците дебнат?

— Знам. Но шоуто ще си го бива.

* * *

Малоун се смеси с туристическата група, включваща и Червенокосия, която покорно последва екскурзовода по тъмните улички. Малоун наблюдаваше Червенокосия с периферното си зрение, твърдо убеден, че този човек е далеч по-интересен от Ашби.

Обиколката продължи още двайсетина минути и приключи пред спирката на метрото. Червенокосия влезе в станцията с абонаментна карта, а Малоун се принуди да използва близкия автомат, от който купи четири билета, след което хукна към ескалатора. В момента, в който стъпи върху стъпалото, обектът вече излизаше на перона. Ярката светлина и малкото пътници не му харесаха. Но нямаше друг избор.

Червенокосия се оказа на седем-осем метра от него.

Електронното табло показваше, че до пристигането на влака остават 75 секунди. Картата на метрото до него сочеше, че тази станция обслужва линията, която пресича целия град от изток на запад. Перонът бе за влаковете в западна посока — към Тауър Хил, под Уестминстър, през Виктория Стейшън и чак до кварталите след Кенсингтън.

Влакът пристигна. От ескалаторите се появиха още хора.

Малоун влезе във вагона, държейки се на почетно разстояние от Червенокосия, който се хвана за един от металните пръти на десетина метра от него. Пътниците бяха достатъчно, за да не го забележи. Влакът потегли. Малоун се зае да оглежда обекта. По-възрастен от него, той приличаше на човек, който просто е излязъл да се поразходи из нощния Лондон. После забеляза кехлибарените очи. Знаеше, че Питър Лайън страда от генетичен дефект, който не само оцветява зениците му в странен цвят, но и ги прави податливи на инфекции. Макар че той много обичаше дегизировката, това му пречеше да използва контактни лещи. По тази причина носеше тъмни очила, които скриваха странния цвят на очите му. Но тази вечер беше без очила.

След известно време Лайън завърза разговор с жената, която пътуваше до него. Малоун забеляза един брой на „Таймс“ на пода на вагона. Попита на кого е, но никой от близкостоящите не отговори. Вдигна го пред себе си и започна да преглежда заглавията, но без да изпуска от поглед мъжа с кехлибарените очи. Следеше и имената на спирките. Лайън слезе едва на единайсетата от тях — Саут Илинг, където се пресичаха линиите „Дистрикт“ и „Пикадили“, обозначени в червено и зелено. Лайън тръгна към линията „Пикадили“ в южна посока. Малоун го последва и се качи в следващия вагон. Реши, че не е разумно отново да пътува с него. Можеше да го наблюдава и през стъклата.

Бърз поглед към картата над вратата го увери, че влакът пътува право към летище „Хийтроу“.