Стив Бери
Парижка вендета (61)

60

Ашби седеше в един от президентските апартаменти на „Четири сезона“.

— Доведи ми онези Мъри — разпореди се на Гилдхол той. — До довечера ги искам във Франция!

Очите на Каролайн сякаш четяха мислите му. Лицето му беше зачервено и подпухнало от студа и опънатите нерви, гласът му беше прегракнал и уморен.

— Какво има, Греъм? — попита тя.

Ашби все още се нуждаеше от услугите на тази жена.

— Провали се едно бизнес споразумение — отвърна с полуистина той. — Страхувам се, че мадам Ларок е доста разочарована от мен. Достатъчно, за да се опита да ми навреди.

— Какво си направил? — тревожно го погледна тя.

На лицето му се появи крива усмивка.

— Просто исках да се отърва от някои хора.

Очите му се плъзнаха по добре оформените й бедра и съблазнителната извивка на ханша. Макар и за миг, приятната гледка го накара да забрави неприятностите.

— Но аз не съм виновен — добави той. — Най-после сме близо до целта. Просто исках да приключа с Елиза. Тя е напълно откачена.

— Затова ни трябват онези Мъри, а също така и мистър Гилдхол?

— Плюс всички останали, които успеем да съберем. Кучката със сигурност ще бъде бясна.

— В такъв случай да й предложим нещо, което вероятно ще я вбеси още повече.

Той я погледна, очаквайки разяснения.

Каролайн стана и вдигна кожена папка от съседния стол. Тя съдържаше лист хартия, върху който Наполеон собственоръчно беше написал четиринайсетте реда от книгата за Меровингите.

— Текстът е идентичен с онзи, който открихме в Корсика — поясни тя. — Същите повдигнати букви, с които Наполеон ни насочва към Псалм трийсет. Това стана ясно, след като ги подчертах с права линия.

В ръката й се появи малка линийка. Така Ашби веднага различи буквите, които стърчаха над останалите.

— Какво пише? — любопитно я погледна той.

Каролайн му подаде друг лист, върху който бяха събрани всички повдигнати букви.

ADOGOBERTROIETASIONESTCETRESORETILESTLAMORT

— Съставянето на думите беше лесно — добави тя. — Достатъчно беше да оставя пространство между тях.

В ръката й се появи още един лист.

A DOGOBERT ROI ET A SION EST SE TRESOR ET IL EST LA MORT

Ашби машинално си преведе френския текст: Съкровището принадлежи на крал Дагобер и на Сион, където той лежи мъртъв.

— Какво означава всичко това? — разочаровано сви рамене той.

Съблазнителните й устни се разтеглиха в злобна усмивка.

— Означава страшно много.

* * *

Малоун влезе в сградата с пистолет в ръце и тръгна нагоре по стълбите. Стефани го последва. Представителите на парижката полиция останаха отвън. Не знаеха какво ги чака и предпочитаха да действат сами. Контролът бързо се превръщаше в сериозен проблем, особено след нападението срещу две национални светини и свалянето на двата самолета. Президентът Даниълс ги беше уверил, че французите ще имат грижа да се оправят с медиите. Открийте Лайън, не мислете за нищо друго, беше заповядал той.

Те се качиха на четвъртия етаж и спряха пред вратата на апартамента, нает от мъжа с кехлибарените очи. Собственикът ги беше снабдил с резервния ключ. Стефани се залепи за стената с пистолет в ръка. Малоун зае позиция срещу нея и почука на вратата. Не очакваше някой да отвори и затова пъхна ключа в ключалката, натисна бравата и блъсна вратата навътре.

Изчака няколко секунди и предпазливо надникна иззад рамката.

Апартаментът се оказа абсолютно празен, с изключение на един-единствен предмет.

На дървения под беше поставен отворен лаптоп с обърнат към вратата екран. В средата му мигаше електронен брояч.

2:00 минути.

1:59.

1:58…

* * *

Торвалдсен отново набра мобилния номер на Малоун. Правеше го за седми път, но насреща неизменно се включваше гласова поща. Гневът му нарастваше.

Трябваше да се свърже с Малоун!

Още повече искаше да открие Греъм Ашби. Сутринта, преди да напусне Англия, той умишлено не заповяда на екипа си да следи англичанина. Надяваше се, че ще му бъде пред очите на Айфеловата кула поне до ранния следобед. Дотогава хората му щяха да бъдат във Франция, готови за действие.

Но Ашби беше избрал друг план.

Торвалдсен седеше сам в стаята си в „Риц“ и се питаше как да постъпи. Беше планирал нещата с изключително внимание, бе предвидил почти всичко. Единственото, което пропусна, беше опитът за масово убийство на членовете на клуба. Ашби се оказа доста изобретателен, принуди се да признае той. Елиза Ларок вероятно бе безкрайно объркана. Добре обмислените й планове бяха отишли по дяволите. Дано е разбрала, че предупрежденията му относно доверения й английски лорд се оказаха верни. Което означаваше, че хората, които искат смъртта му, ставаха двама. Това отново върна мислите му към Малоун, книгата и Мурад. Дали пък професорът не бе открил нещо?

Джиесемът му иззвъня. На екрана се изписа СКРИТ НОМЕР, но той въпреки това отговори.

— Нуждая се от твоята помощ, Хенрик — каза Сам Колинс.

По-възрастният мъж изведнъж изпита любопитство да разбере дали всички около него са лъжци.

— С какво се занимаваше през днешния ден?

Отсреща настъпи тишина.

— Получих задача от Министерството на правосъдието — отвърна след доста голяма пауза Сам.

Торвалдсен беше доволен, че младежът му каза истината. И реши да му отвърне със същото.

— Видях те на Айфеловата кула. По-точно в заседателната зала.

— Така и си помислих.

— Какво става, Сам?

— Следя Ашби.

Това беше наистина добра новина.

— По заповед на Стефани Нел?

— Не съвсем. Но нямах друг избор.

— Имаш ли връзка с нея?

— Тя ми даде номера си, но аз се колебая дали да го използвам. Исках първо да говоря с теб.

— Кажи ми къде си.

* * *

Малоун пристъпи към лаптопа, а Стефани тръгна да огледа останалите две стаи.

— Нищо, празни са — обяви тя.

Той се отпусна на колене. Екранът продължаваше да отброява времето. Оставаше около една минута. В един от USB-портовете беше вкарана карта, която осигуряваше безжичната интернет връзка. Индикаторът за батерията в горния десен край на екрана показваше осемдесет процента. Значи не беше включена много отдавна.

41 секунди.

— Няма ли да се махаме? — попита Стефани.

— Лайън е знаел, че ще се появим, също както в „Инвалидите“. Ако е искал да ни убие, досега щеше да го направи.

28 секунди.

— Нали си даваш сметка, че Питър Лайън е един безскрупулен тип?

19 секунди.

И двамата бяха заковали очи в екрана.

— Хенрик ми звъня седем пъти поред — рече Малоун.

— Знам.

12 секунди.

— Може би грешиш в предположението си, че тук няма бомба — промърмори Стефани.

9 секунди.

— Няма да ми е за пръв път.

6 секунди.

— На парадния площад каза друго.

Появи се петица, после 4, 3, 2, 1…