Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Paris Vendetta, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Парижка вендета

Преводач: Веселин Лаптев

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-226-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2016

История

  1. — Добавяне

28

Париж

В помещението се втурнаха двама служители на музея с измачкани сака и тъмни вратовръзки. От вратовете им висяха служебните табелки. Малоун видя как единият от преследвачите на Фодрел — недодялан тип с разрошена коса, стоварва юмрук в лицето на първия служител. Партньорът му — гном с безизразна физиономия, повали втория с бърза серия от добре премерени ритници. После в ръцете им проблеснаха пистолети. Жената, която предизвика мелето, побърза да изчезне от балкона. Посетителите видяха оръжията и се развикаха. Част от тях побягнаха към изхода, заобикаляйки Сам и Малоун.

От противоположната врата се появиха още двама музейни служители.

Проехтяха изстрели. Ушите на Малоун писнаха от грохота, многократно усилен от каменните стени и покрития с плочки под на залата. Единият от служителите се свлече на пода. Покрай него продължаваха да тичат обзети от паника хора. Другият изчезна от погледа на Малоун. Гнома и Рошавия също.

В съзнанието му изплува вътрешното разположение на сградата.

— Отивам да ги пресрещна — обяви той. — Има само още един път за изход от музея. Ти остани тук.

— Какво да правя?

— Гледай да не те гръмнат.

Охраната на музея вероятно щеше да затвори изходите и да повика полиция. Задачата му беше да задържи стрелците до нейното пристигане.

Обърна се и хукна към главния вход.

* * *

Сам нямаше време за размисъл. Събитията се развиваха с главоломна бързина. Моментално реши, че не може да стои безучастен въпреки заповедта на Малоун, и хукна през изложбената зала с висок остъклен таван към ранения служител, който лежеше по очи сред бързо увеличаваща се локва кръв.

— Добре ли сте? — коленичи до него той.

Отговор нямаше. Оцъклените очи гледаха някъде надалеч. Никога не беше виждал ранен човек. Снощи се беше натъкнал на мъртъвци, но този все още беше жив. В момента обаче нямаше време да се занимава с него.

Вдигна глава и огледа обстановката. Капители, статуи, скулптури. Плюс два изхода. Единият беше залостен с желязно резе, а другият представляваше арка към помещение без прозорци. В далечния край на залата забеляза голям килим на стената, под който се виждаше стълба.

Всички посетители бяха избягали. В музея цареше гробна тишина. Къде, по дяволите, изчезнаха охраната, служителите, полицията? Властите със сигурност вече бяха уведомени. Къде изчезнаха всички?

После долови тропот на бягащи крака, които се приближаваха от мястото, където доскоро стояха двамата с Малоун. Нямаше никакво желание да бъде задържан. Предпочиташе да бъде участник в събитията.

— Идва помощ — каза на ранения той, после се изправи и хукна към стълбите в далечния край на залата.

* * *

Малоун се върна в магазина за сувенири и започна да си пробива път сред обезумялата тълпа, която се блъскаше към изхода. Във въздуха се носеха крясъци на различни езици.

С цената на доста усилия той успя да прекоси залата и влезе в съседното помещение. Според плана на музея там се намираше гардеробът за багаж и стълбата, по която се слизаше от горния етаж. Добирайки се до горната площадка, той щеше да получи възможност да пресрещне Гнома и Рошавия, които би трябвало да се движат в противоположна посока.

Изкачи дървените стъпала по две наведнъж и се озова в празен коридор. В остъклените витрини покрай стените бяха изложени ризници, саби и ножове. На една от стените беше окачен гоблен, изобразяващ ловна сцена. Витрините бяха заключени, но той се нуждаеше от оръжие. Надяваше се, че управата на музея ще го разбере. Грабна някакъв опрян до стената стол и стовари металния му крак в близката витрина. По пода се посипаха стъкла. Малоун захвърли стола и протегна ръка към един от късите мечове, изложени във витрината. Табелката под него информираше посетителите на музея, че става въпрос за оръжие от XVI век. След миг колебание взе и един ръчен щит, произведен век по-рано. И двата предмета бяха в отлично състояние.

Малоун ги сграбчи с чувството, че е гладиатор, готов за бой. Все пак е по-добре от нищо, помисли си той.

* * *

Сам хукна нагоре по стълбите, докосвайки с длан излъскания бронзов парапет. Спря за миг на площадката, ослуша се и решително преодоля останалите стъпала до най-горния етаж на музея.

Никакъв звук. Включително и от залата под краката му.

Стъпваше леко, продължавайки да се държи за парапета. Не знаеше какви ще бъдат следващите му действия. Беше невъоръжен и уплашен до смърт, но Малоун може би се нуждаеше от помощ — точно както предишната вечер в книжарницата.

А оперативните агенти винаги си помагат.

Той се озова горе. Вляво се появи широка арка, от която се влизаше в зала с висок таван и тъмночервени стени. Точно пред него се виждаше входът към друга зала, над която пишеше „Дамата и еднорогът“. Внимателно пристъпи към арката вляво и надникна в червената зала. Проехтяха три изстрела. Куршумите звъннаха в камъка на сантиметри от лицето му и той побърза да се дръпне назад.

Лоша идея. Изтрещя още един изстрел и прозорецът вдясно на площадката се пръсна на ситни късчета.

— Хей! — повика го тих глас.

Сам рязко извърна глава надясно. Под арката на входа към залата с експоната „Дамата и еднорогът“ стоеше жената, която беше започнала всичко с писъците си срещу двамата непознати мъже. Късата й коса беше отметната назад, в блестящите й очи се четеше решителност. В протегнатите й длани лежеше пистолет.

В следващия момент тя хвърли оръжието към Сам и той машинално го улови. Лявата му длан стисна ръкохватката, показалецът му се уви около спусъка. Не беше стрелял от последната си тренировка на учебното стрелбище на Сикрет Сървис. Тоест от около четири месеца. Въпреки това изпита неописуемо задоволство. Очите му срещнаха погледа на блестящите й очи. С жест тя го подкани да стреля. Сам напълни дробовете си с въздух, насочи пистолета към арката и натисна спусъка. Някъде във вътрешността на червената стая се разнесе звън на счупени стъкла. Той отново натисна спусъка.

— Поне се опитай да улучиш някого — посъветва го от укритието си жената.

— След като си толкова добра, опитай ти! — троснато отвърна Сам.

— Хвърли ми пистолета, и ще видиш!