Лий-Анн Уолъс
Перфектната половинка (9)

Глава 9

Сорвър бе пришпорил Тина, докато довършат банята й, преди да я измъкне от басейна и да я обвие в пухена кърпа. Той не каза нито дума на глас или телепатично, докато я влачеше навън от спалнята им, след като бе навлякъл друга от странните си поли.

— Сорвър, говори с мен — почти му се замоли тя. Не можеше да разбере какво чувства той. Толкова много емоции се блъскаха в нея, че не можеше да различи кои са нейни и кои негови.

Той прокара ръка през косата й, разрошвайки плитката, която все още бе на мястото си, и която почти бе запазила формата си.

— Тина, това е нередно. Нещо тук се е объркало. Не би трябвало да умеем да правим това.

Той наистина бе разтревожен. Ама наистина. Тина въздъхна. Чувстваше се сякаш в нея вилнееше торнадо и тя щеше да бъде засмукана от него всеки момент.

— Ами добре. Нека говорим с някой лекар и да видим какво мисли той, но, Сорвър, нищо от това — тя махна с ръка помежду им — не беше нормално.

— Не, по дяволите — изруга той.

Той звучеше толкова като човек в този миг, че Тина само го изгледа удивено, и дори не възрази, когато той я вдигна на ръце и я понесе навън от спалнята. Той дори не си направи труда да обуе обувки или да вземе някакво оръжие. Мъжете, покрай които минаваха, го гледаха ужасени. Всеки един от тях гледаше пресните следи от захапка на рамото му и тя подозираше, че досега би трябвало да са се излекували. Но не бяха. Около тях се надигна шепот, разпространявайки се като горски пожар.

Докато стигнаха до „Медикал“, вече ги следваше цяла тълпа.

„Криле.“

„Захапка.“

Думите бяха прошепнати отново и отново, носейки се от уста на уста. Тина започваше да разбира част от тревогите на Сорвър, докато той нахълтваше през вратата на това, което би трябвало да бъде „Медикал“. Те бяха аномалия. Той умееше да се преобразява. Тя имаше криле. Чифтосването им не бе нормално, нито по стандартите на Моргатите, и дори най-развинтеното въображение не би могло да измисли нещо подобно.

— Баврик! — изкрещя Сорвър и Тина извъртя очи.

Той се тревожеше прекалено много. Наистина, вероятно имаше перфектно обяснение за всичко това. Нечифтосан мъж, облечен в някакъв вид престилка, и за разнообразие само с едно оръжие, завързано на бедрото му, изскочи от една от стаите и се закова на място, щом ги видя.

— Какво, в името на боговете, се случва, Баврик? — попита Сорвър — Кажи ми, че всички странни неща могат да бъдат обяснени от човешкото ДНК на Тина.

Погледът на Баврик се насочи към ухапаното рамо на Сорвър.

— З-З-Захапка! — заекна той. — Женските не хапят. Защо си го ухапала? — попита той, поглеждайки директно към нея.

Около тях се чуха приглушени гласове и Тина се огледа, за да види, че са обградени от мъже, които разговаряха тихо помежду си. Тя погледна обратно към Баврик и отговори:

— Той ме захапа и се почувствах наистина добре, и просто исках да споделя това с него. Още откакто се появиха новите ми зъби, нуждата да го захапя само ставаше все по-силна, и сметнах, че това е най-правилното нещо, което мога да направя, естествена част от чифтосването.

Баврик я гледаше с отворена уста цяла минута, преди да забележи останалите мъже около тях. Той махна на Сорвър и Тина да го последват и затвори вратата след тях.

Сорвър влезе в медицинската стая и Тина се почувства като у дома си. Беше като дузина други стаи за преглед, в които бе ходила, с медицинско легло и скенер над него, конзола и монитори на стената. Единствената разлика бе размерът. Моргатите бяха голяма раса и стаите им бяха проектирани съобразно с това.

Сорвър я сложи да седне на подплатеното легло за прегледи и се приведе над нея, докато Баврик обикаляше из стаята. Тина придърпа кърпата по-стегнато около тялото си, докато го гледаше как се приближава към нея с кръвен екстрактор в ръка.

„Сорвър, спокойно. Всичко ще бъде наред.“ Тя опита да прогони част от паниката, която вилнееше в него. Погледите им се срещнаха и тя можеше да види тревогата в жълтите му очи.

„Тина, нищо не е наред. Не би трябвало да можем да комуникираме по този начин.“ Гласът му в главата й бе тих и колеблив, сякаш се боеше да използва тази нова дарба. Защото бе точно това. Дарба.

Тя се пресегна и хвана ръката му, внимавайки с ноктите си.

„Сигурна съм, че Баврик ще разбере, че това е напълно нормално при комбинирането на човешка и моргатска ДНК.“

— Мисля, че е най-добре да започнем с пълно сканиране и тестове — каза Баврик. — Можете ли да легнете, принцесо? Моля?

С помощта на Сорвър и няколко болезнени стона, Тина успя да легне по гръб с разперени под нея криле. Не беше никак удобно и когато Сорвър изпъна крилете й, тя не бе прекалено горда и проплака леко.

Тина гледаше как метална рамка се спуска от тавана и прикачения скенер към нея започна да върши работата си над тялото й. Баврик взе проби от кръв и кожа от шията й и забърза от скенера, бавно приближавайки към нея.

Когато апаратът се задържа ниско над стомаха й за няколко дълги, напрегнати секунди, на Тина й се прииска да протегне ръка към Сорвър. О, господи. Бебе! Защо това я караше да откача? Разбира се, тя искаше деца… в далечното бъдеще. Беше мислила, че има години пред себе си, преди да започне да мисли за деца.

Сякаш той разбра, и да, разбира се, че разбра, все пак можеше да усети това, което усещаше и тя, Сорвър плъзна ръка по рамото й, стисвайки я леко.

— Всичко е наред, паври, всеки ден се люпят нови. Нашият син ще бъде наред, ще видиш.

Какво? Той да не би да каза люпят? Не, определено не го бе чула. Той имаше предвид бебе. Сигурно това беше грешка в интерпретацията. Люпене не значеше родено… то… значеше излюпено от яйце, а тя бе бозайник, човек, хората раждаха бебета.

Остър звук от вълнение дойде от Баврик в съседната стая и сърцето на Тина застина за миг.

— Какво? — почти изкрещя тя в същия миг, в който гласът на Сорвър изплющя:

— Какво има?

— Принце мой, половинката ви носи три развиващи се ембриона.

Ето… Баврик каза „ембриона“. Сигурно е било проблем с интерпретацията. Ръката на Сорвър потрепери върху рамото на Тина. Отне й миг да осъзнае напълно какво бе казал Баврик. Изумление и шок изпълниха тялото й през връзката й със Сорвър. Поне тя не бе единствената, която се бореше да осъзнае какво току-що им бе разкрил Баврик.

Когато Сорвър направи две стъпки към лекаря, Тина простена:

— Да не си посмял да ме оставиш тук, Сорвър! Помогни ми да стана, по дяволите!

Напълно дезориентираната й половинка я смъкна от масата, и карайки я неволно да изкрещи от болка, я понесе към Баврик и към това, което той гледаше на екрана на конзолата. Тина погледна екрана, примигна и се вгледа по-внимателно.

— Какво, по дяволите…? — издиша тя, докато гледаше ясното изображение на екрана.

Баврик посочи към монитора.

— Ембрион едно, ембрион две и ембрион три.

Тина поклати глава, умът й започваше да се върти. Тя впи нокти в рамото на Сорвър.

— Това не е… имам предвид, виждам бебетата. Разбирам го. Тризнаци. Раждането на повече от едно дете е нещо нормално на Земята, но, Баврик, има нещо нередно. Репродуктивните ми органи не би трябвало да изглеждат така. — Гласът й трепна, докато се опитваше да разбере това, което виждаше.

Баврик я погледна и тя почти можеше да усети съжалителния му поглед.

— Разбира се, че не, принцесо. По време на трансформацията ви вашите репродуктивни органи са се променили, за да можете да произведете моргатско поколение. Ние сме раса с ген, подобен на влечугите, и повечето от нас мътят яйца.

Яйца?

Влечуги?

Мътене на яйца?

Думите ехтяха в мозъка й. Кръвта бучеше в ушите й и те станаха странно топли.

Можеше да приеме да бъде хапана и трансформирана от мъж от друга раса. Можеше да приеме временно да изгуби мечтата си да бъде лекар на извънземни. Дори можеше да преживее петте дни „ваканция“ в тъмницата. Крила, нокти и странни зъби? Никакъв проблем. Тризнаци? Раждането на три деца се случваше само на пет процента от всички раждания на Земята, но какво от това, можеше да го приеме.

Да мъти яйца?

Беше прекалено много.

Ето защо доктор Трагеш не й бе позволил да си види медицинския картон. Определено наистина вече не бе човек.

Замая се, докато кръвта бучеше в ушите й.

— Тина, добре ли си?

Гласът на Сорвър бе някак далечен. Тина не отговори. Вече бе припаднала.

Тина сподави един стон. По дяволите, беше припаднала! Никога не припадаше. Руменина запали шията й, разпространявайки се към бузите й.

Леко веселие трепна през нея.

— Паври.

Гласът на Сорвър бе изпълнен с веселие.

Нежна ръка помилва косата й и Тина въздъхна. Това беше… приятно. Но тя все още не искаше да отвори очи и да го погледне. Той вероятно бе лепнал огромна тъпа усмивка на лицето си и тя трябваше да се скара с него, задето е идиот. Е, той наистина беше идиот, щом й се подиграваше, че припадна. Нисък смях помилва кожата й, топъл и секси като самия грях.

— Спри да ми се смееш — заповяда тя, без да отваря още очи.

Този път той се засмя силно.

— Но ти ме улесняваш толкова много, паври.

Тина отвори очи и погледна към Сорвър, само за да види огромната усмивка на лицето му. Тя изсумтя и се обърна на леглото. О! Болката бе изчезнала. Можеше да се движи, без да агонизира от страданието, раздиращо тялото й. Сигурно Баврик й бе дал нещо.

— Колко време бях в безсъзнание? — Тя все още бе в „Медикал“, затова сигурно не бе минало много, и все още не бе облечена с друго, освен с кърпата, в която я бе увил Сорвър след банята им. Не й беше студено… въздухът в стаята бе топъл… но се чувстваше гола и уязвима.

Сорвър приглади косата й и още една вълна от веселие премина през нея.

— Достатъчно дълго, че Баврик да приключи със скановете и тестовете, които трябваше да направи, и да излекува инфекцията на ръката ти, за която ще ми обясниш по-късно. Освен това ти инжектира някои мускулни стимулатори и болкоуспокояващо.

Толкова дълго? Сигурно е била пропаднала преди часове, нима Сорвър бе останал при нея през цялото време? Сърцето й се разтуптя силно и устните й трепнаха. О, господи! Може би не можеше да го направи, не можеше да бъде част от такава връзка. Той можеше да бъде точно като баща й и тя да се окаже наранена или дори по-лошо. Ръката на Сорвър се стегна около косата й за миг, преди да се отпусне.

— Знаеш ли, че докато спиш, издаваш най-сладките звуци, паври?

Отново долови веселие в гласа му, но сега бе леко пресилено.

— Не съм спала. Бях в безсъзнание. Не издаваш звуци, когато си в безсъзнание — каза Тина, мръщейки му се.

— И откъде знаеш?

О, много сме любопитни. Тина се завъртя настрани, окрилена, че може да се движи, без да изпитва болка, и погледна Сорвър. На кораба бяха прекалено заети да правят секс, за да поговорят един с друг. Той не знаеше почти нищо за нея и тя знаеше много малко за него.

— Защото съм лекар, Сорвър. Знам разликата между съня и безсъзнанието, и освен това, докато спя, не издавам звуци.

От него към нея премина поредната вълна веселие и той се наведе близо до нея.

— Откъде знаеш? Гледала ли си се, докато спиш? Толкова ли често припадаш, че да имаш документ, доказващ, че не издаваш шум, когато си в несвяст?

— Никога не припадам. — Той беше нетърпим тъпанар, задето й се подиграваше.

— Но, Тина, ти току-що го направи.

Смях изпълваше думите му и й се прииска да го удари.

— Е, защо се случи, паври? Коя беше причината? Фактът, че си бременна, или фактът, че бебетата са три? Или беше, защото ще трябва да мътиш яйца?

О, той можеше да се смее колкото си иска, но майтапът щеше да е за негова сметка, когато разбере, че хората имаха абсурдно кратък цикъл. Разбира се, ако и това вече не се бе променило.

— Престани да ме дразниш. — Тя не бе истински ядосана, а по-скоро наранена, задето той намира за толкова забавно това, което преживяваше. Това беше фундаментална промяна в тялото й. Защо му беше толкова чудно, че е откачила?

Той погледна надолу и изражението му стана сериозно.

— Паври, не целя да те нараня и се извинявам, ако съм го направил. — Погледът му стана напрегнат и Тина едва се сдържа да не погледне настрани. — Обичам те, Тина. Никога не бих казал и направил нещо, с което да те нараня. Не и умишлено.

Сърцето й буквално спря. То застина за миг в гърдите й, преди да започне да бие толкова силно, че със сигурност Сорвър го бе чул.

О, господи! Той я обичаше. Дали очакваше да му отвърне със същото? Тя все още не бе сигурна, че го обича. Всъщност бе почти сигурна, че не е влюбена. Не си бе позволила да се влюби в него, защото това я ужасяваше, но трябваше да каже нещо, не можеше просто да го остави да виси.

— Сорвър, аз… аз… ние сме заедно само… — Сърцето, което бе предпазвала толкова дълго, заседна в гърлото й, а дланите й станаха влажни и лепкави.

— Тина, всичко е наред. Не очаквам все още да изпитваш същото. Просто искам да разбереш, че не съм имал намерението да те нараня. — Той отново помилва косата й и с нежното докосване Тина за пръв път се почувства почитана.

Не. Това не бе достатъчно. Тя реши, че иска да опита да има връзка с него, да види докъде биха могли да стигнат. Нямаше да позволи на страха да контролира живота и щастието й.

— Не е така, Сорвър. Не е като да нямам чувства към теб. — Тя си пое дълбоко дъх, опитвайки се да се успокои, но не се получи. — Страхувам се да се влюбя в някой. Боя се да бъда уязвима и да бъда наранена. Да позволя на някой да има тази власт над мен ме ужасява. Лудост е, знам, но не мога да го превъзмогна.

Гореща топка от гняв експлодира в гърдите й и Сорвър изръмжа.

— Кой те е наранил, паври, за да те накара да се боиш от любовта?

Тя погледна настрани към скенера, който висеше от тавана. Беше отишла в медицинско училище, за да може да лекува болести, да поправя счупени кости и да спасява човешки животи. Всичко бе логика и наука. Можеше да поправя хората, но емоциите бяха пълна каша. Там имаше много повече за разбиране и по-трудно за поправяне, знаеше го от опит.

— Баща ми — прошепна тя. — Майка ми го обичаше, а той я биеше. — Ръката на Сорвър се стегна около нейната. Той преплете пръсти в нейните, мълчаливо давайки й сили. Не каза нищо, но бе до нея и това бе достатъчно. — Често ме заключваше в един малък шкаф и чувах как я удря. Чувах я да го моли да спре и да му казва, че го обича, но той никога не спираше. Често спеше с други жени и ги използваше, за да измъчва майка ми, казвайки й колко по-хубав е сексът с тях, за разлика от този с нея. — Тина се задъха, свивайки се под тежестта на гнева на Сорвър и под тежестта на собствените си спомени, но бе започнала и трябваше да довърши.

— Бях на дванадесет, когато той едва не я уби. Извиках полиция и те го арестуваха, но майка ми никога не ми прости за това, което направих. — Тя беше студена, толкова студена, че трепереше. Никога преди не бе казвала на някой за баща си. Винаги се бе срамувала от детството си.

Тина изписка, когато Сорвър я дръпна от леглото за прегледи, настанявайки я в скута си. Той продължи да мълчи, притискайки я към себе си и карайки я да се чуди какво щеше да си помисли, ако не можеше да усети емоциите кипящи вътре в него.

Той притисна челото си към нейното.

— Съжалявам, че си минала през всичко това, Тина. Едно дете никога не би трябвало да изживее подобно нещо. — Той хвана брадичката й с ръка и повдигна лицето й. Блестящите му жълти очи се съсредоточиха на нея, а издължените зеници бяха разширени. — Мъж, който наранява половинката си, или която и да е било жена, не е достоен за любовта й. Той не заслужава нейната привързаност и лоялност — каза той, а увереността струеше от гласа му.

Тя погледна в блестящите му очи и дъхът й секна, но той не дочака отговора й.

— Тина, никога няма да те нараня, ще те ценя без значение колко време ще ти отнеме да ме заобичаш. Ще заслужа любовта ти, защото съм достоен мъж, паври, и ще прекарвам всеки ден, доказвайки ти, че заслужавам твоята любов. Обещавам ти, ще бъдеш в безопасност с мен, с тялото, душата и сърцето си.

Сърцето, за което говореше той, се сви за миг, а после започна да тупти учестено, тя бе сигурна, че този път Сорвър можеше да го чуе. Тя преглътна буцата в гърлото си.

Това, което наистина казваше той, бе, че иска тя да му се довери. О, той не изрече самите думи, но тя го усети, когато й каза, че никога няма да я нарани.

„Довери ми се, никога няма да те нараня.“

Точно това бе казал той.

Но Тина не се бе доверявала на мъж със сърцето си, откакто бе осемгодишна и бе започнала да разбира какво казваше баща й на майка й, докато я удряше. Но каква връзка щяха да имат, ако тя не пробваше? Ако отказваше да отвори сърцето си и да опита, любовта му щеше да изчезне и евентуално това щеше да ги раздели.

Тя щеше да ги раздели.

Тина погледна в очите му, пое дълбоко дъх и го изпусна бавно. Тя вдигна ръка и го сграбчи за тила.

— Вярвам ти, Сорвър, и знам, че трябва да се науча отново да се доверявам. Ще опитам заради теб, тъй като искам да съм жена, достойна за любовта ти.

Зениците му се разшириха така рязко, че тя се учуди, че той не припадна. Тих стон се изтръгна от гърдите му.

— Ти си тази жена, паври. Ти вече си.