Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Съдба сред звездите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Claimed, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,8 (× 49 гласа)

Информация

Форматиране
ganinka (2016)

Издание:

Автор: Лий-Анн Уолъс

Заглавие: Перфектната половинка

Преводач: Ralna

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2016

Тип: новела

Националност: американска

Редактор: galileo414; desi7y; ganinka

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10122

История

  1. — Добавяне

Глава 7

Тина. Сорвър не можеше да почувства нежната й топлина до себе си. В началото тя бе с него. Той можеше да я почувства през връзката й, страховете и тревогите й, раздразнението и гнева й. Сега единственото, което можеше да усети, бе едно далечно чувство на нещастие. Къде беше тя?

Сорвър се бореше да отвори очи. Сякаш клепачите му бяха залепени. Той раздвижи крилете си и простена, когато остра болка премина през тялото му.

Пресвета Нинвах, какво се беше случило с него?

— Принц Сорвър, прекрасно е да видя, че се събуждате. — Гласът на Баврик се чу до него.

Сорвър трепна… дори не бе забелязал Баврик да се приближава. С притъпени сетива от каквото и да му се бе случило, той бе уязвим, а това бе позиция, която не можеше да си позволи. Не можеше да защити Тина от другите мъже, ако е така. Когато този път опита да отвори очи, светлината почти го заслепи.

— Колко време съм бил в безсъзнание, Баврик? — Господи, това неговият глас ли беше? Не звучеше като него. Гласът му никога не е бил толкова груб.

— У дома си от пет дни, след като си бил в безсъзнание на кораба си за тринадесет часа. — Баврик стоеше точно до него със скенер в ръка.

Тина! Нищо чудно, че се чувстваше нещастна. Бе я оставил сама да се срещне със семейството му… семейство, което не я искаше и без съмнение не се бе отнесло подобаващо с нея.

Тъй като я познаваше, сигурно бе изкарала баща му извън нерви. Лека топлина запулсира в него. Тя бе всичко, което бе искал от половинката си, и нещо, което дори не бе могъл да си представи. Той едва не се засмя, спомняйки си как тя го учеше за телата им и всички прекрасни начини, по които можеха да бъдат заедно.

Щеше да бъде прекрасна майка на синовете му и той нямаше никакви проблеми да си представи как изживява живота си с нея. През цялото време щеше да се чуди какво ново е намислила. Сърцето му се сви и Сорвър се задъха при не изцяло болезненото усещане. По дяволите, вече се бе влюбил в нея. Беше намерила пътя към сърцето му само за ден. Бе се настанила трайно в него и той осъзна, че този факт въобще не го тревожи.

Изпъна крилете си нагоре, потискайки един стон, и се изправи в седнала позиция на леглото за прегледи. Отне му няколко секунди да се справи с болката.

— Къде е половинката ми? — попита той, докато Баврик го сканираше.

Баврик обаче игнорира въпроса му, докато отиваше към конзолата от другата страна на стаята.

— Какво си спомняш, принц Сорвър?

Сорвър потисна едно проклятие и протегна ръка, за да прокара пръсти през косата си само за да осъзнае, че тя е сплетена на плитка. Защо Баврик просто не отговори на въпроса му и защо усещаше Тина толкова далеч? Тя трябваше да е тук в двореца, при него.

— Спомням си всичко — отвърна той. — Бях на мостика на „Еринс Дал“, слушах как онова лайно Красгич ми казва, че ще ми отнеме Тина и ще я използва за разплод, и просто експлодирах. Или поне такова усещане имах. — Той сви рамене, спомняйки си какво се бе случило. — Мислех, че промяната беше болезнена, но това… това беше мъчително и невероятно удовлетворяващо в същото време. По-ободряващо от първата битка, по-добро дори и от секс.

— Сега как се чувстваш? — Баврик го погледна, а златните му очи бяха напрегнати.

Сорвър сви крилете си, разтегна ръцете и гърба си. Имаше нещо… нещо различно в него. Нещо, което не бе там, преди да ухапе Тина за втори път.

— Чувствам лека болка и неразположение. Усещам мускулите си така сякаш съм тренирал, без преди това да загрея правилно, но има и още нещо. Чувствам се… като в клетка, сякаш част от мен иска да излезе на свобода.

Баврик написа нещо на конзолата пред себе си, преди да вземе малък контейнер от бюрото и да се приближи към Сорвър.

— С твое позволение, бих искал да закача тези сензори за теб. Ако можем да разчетем показателите преди и след трансформацията, може да успеем да разберем как ти влияе мутиралото ДНК.

Сорвър го погледна. Мутирало ДНК? За какво, за бога, говореше?

— Проверихте ли Тина за мутирало ДНК? Засегнало ли я е? Може ли да се промени в нещо друго?

Ако и тя бе развила умението да се трансформира, това щеше да обясни защо се чувства толкова нещастна. Ако всички мъже, които се чифтосат с човек, добиеха същите способности, това щеше да им даде огромно преимущество във войната им с Красгич. Война, която сега отново започна с пълна сила. Проклети да са… ако бяха във война, Коалицията никога нямаше да се съгласи да станат част от нея.

Баврик размърда криле. Сорвър веднага забеляза движението. Баврик беше нервен, но в това нямаше никакъв смисъл.

— Не съм виждал половинката ти, принц Сорвър. Никой не я е водил при мен за начално сканиране или тестове, за някакви проблеми при промяната й. Няма никаква медицинска информация и на кораба ви за нея, затова не знам дали Секлан й е правил някакви тестове.

Тук имаше нещо нередно. Всеки мъж водеше новата си половинка в първия медицински център за сканиране и тестове, за да са сигурни, че промяната е завършила успешно, и за да се провери съвместимостта на двойката за размножаване. Баща му и братята му е трябвало веднага да доведат Тина при Баврик за преглед. Животът на сина му можеше да зависи от ранната намеса. Сорвър изръмжа. Само баща му можеше да се намеси в нещо толкова важно.

Силният гняв, който бе почувствал точно преди промяната, докато беше на кораба, отново започна да се надига в него. Ако Тина беше наранена или животът на сина му бе застрашен от действията на баща му, щеше да го убие. Крилете на Сорвър плеснаха и се разтвориха рязко, преди да успее да си възвърне контрола и да ги притисне отново към гърба си.

— Сложи ми сензорите, Баврик, и след това най-добре ми кажи къде е половинката ми, или ще разбереш от първа ръка какво ми се случи, докато бях на кораба.

Баврик просто кимна и сложи няколко малки квадрата на гърдите на Сорвър, на слепоочията му и няколко надолу по гръбнака му. Тогава той колебливо избяга в другия край на стаята, оставайки мълчалив.

— Баврик — заповяда Сорвър.

Баврик сграбчи облегалката на стола пред конзолата, а ноктите му се забиха в метала, оставяйки дълбоки следи.

— От слуховете, които чух от другите медици, вярвам, че баща ти е изпратил половинката ти в тъмницата. Тя е там, откакто корабът ти кацна.

Сорвър изкрещя. Можеше да го почувства. Този път приветства гнева и пусна на свобода това, което напираше да излезе от него. Същото чувство, което го бе изпълнило миг преди светът да се завърти пред него и той да изпадне в несвяст в кораба.

Той щеше да намери половинката си и след това щеше да покаже на баща ти точно в какво се бе превърнал, след като се чифтоса с човек.

* * *

Какво друго можеше да се обърка?

Това си бе помислила, преди да я бутнат в тази адска дупка и да я оставят сама. Само ако знаеше. Тина потрепери на студения под, а ноктите й задраха в неравния камък. Приветстваше всичко, което да наруши тишината и да й напомни, че все още е жива. Всичко, което да спре спомените да я нападнат. Старите спомени, а сега и новите.

Доктор Трагеш бе казал, че трансформацията й е приключила, но се оказа, че е грешал. Толкова много е грешал. Второто захапване на Сорвър явно бе задействало нещо в нея. Или може би е било третия или четвъртия път, в който я захапа. Не се бе случило, докато бяха тръгнали на път за новия й дом.

Тина смени позицията си и изсъска, когато остра болка се стрелна надолу по гръбнака й. Беше изключително благодарна на доктор Трагеш, задето през първата фаза от трансформацията й я бе държал упоена, но болката по време на промените в тялото й не бяха единственият проблем. Тина бе почти сигурна, че раната на ръката й се е инфектирала. Тъпият медик. Беше му казала, че хората са податливи на инфекции… очевидно все още бе достатъчно човек, че да хване инфекция.

Като се изключи звукът от собственото й дишане, времето бе малък черен ад, разтегнат до безкрайност, пронизван единствено от толкова агонизираща болка, че да изтръгва болезнени викове от гърлото й.

Светлината бе останала една и съща. Малък сребърен блясък през процепа на дебелата дървена врата. Не се справяше особено добре в осветяването на малката квадратна стая, в която я бяха хвърлили, но бе достатъчна, че да държи най-ужасяващите спомени далеч, както и някои от настоящите й страхове.

Да нарече това стая бе като да нарече колиба дворец. Бяха я сложили в килия. Килия без легло, без тоалетна или мивка, без дори слама на пода. Нямаше нищо, освен кофа, в която да се изхожда, и която никой не празнеше, след като двамата мъже я бяха предали на онзи, който я бутна тук.

Тя отново се чувстваше като малко момиченце. Като дете, чийто баща го е заключил в шкафа за наказание, за изтезание, за измъчване и за забавление. Тина бе благодарна, когато агонията стана непоносима. Не можеше едновременно да крещи, да се мята на пода и да си спомня, а болката прогонваше страха поне за малко.

Ако намерението им бе да я уморят от глад, значи се справяха много добре. Само два пъти бе получила парче от някакво сухо месо и чаша вода. Водата бе горчива и не след дълго, след като я бе изпила, бе припаднала. Не беше нужно да си гений, за да се сетиш, че мъжът я бе дрогирал. Може би му бе писнало да слуша виковете й.

Миризмата на кръв изпълваше килията достатъчно силно, че да потисне вонята, която се носеше наоколо. Бе останала само лека метална нишка в този аромат, а уханието на трева се бе засилило многократно. Кръвта й миришеше като гора, тучна и влажна, с леко сладък привкус.

Тя се сви на топка и потръпна от болката, която все още изгаряше мускулите й. Тежестта между раменете й я притискаше надолу. Дори и да искаше да се изправи, вероятно щеше да се озове по лице на пода.

Докато бе заключена, имаше много време да мисли, най-вече за чувствата си. Бе стигнала до заключението, че не е виновна за случилото се със Сорвър. Нямаше защо да се чувства виновна. Той бе този, който я захапа, който се чифтоса с нея, той бе този, който започна всичко това. Колкото повече мислеше за това, толкова повече осъзнаваше, че още му е ядосана за това, което й бе сторил, и щеше да му го върне тъпкано, но не можеше да спре да мисли за тежката топлина, която бе изпитвала в себе си преди атаката, и за това какво ли бе означавала. Отговорът, който намери, изпрати вълна от топлина през тялото й, карайки дъха да заседне в гърлото й и в същото време я ужаси.

За пръв път в живота си искаше връзката й да проработи, да види дали могат да са заедно завинаги. Самата идея да изживеят живота си заедно караше пеперуди да пърхат в стомаха й и тя искаше да опита. Все още не обичаше Сорвър, но го харесваше, както и начина, по който той се отнасяше с нея преди атаката. Никога нямаше да скучае със Сорвър до себе си.

Той никога не излизаше от ума й. Сега липсата му я влудяваше почти толкова, колкото и тишината. Липсваше й усещането да е вътре в нея… липсваше й нежното им веселие и горещата му страст. Сега на мястото на топлината в гърдите й зееше студена празнота.

Това бе само още една болка, добавена към останалите, които бе преживяла, и продължаваше да нараства. Острата болка в гърдите й бе толкова силна, че накара Тина да примигне в тъмнината. Последният път, в който се бе почувствала така, бе… на мостика на кораба, точно преди Сорвър да се преобрази.

Гняв. Толкова много гняв. О, господи, той бе буден! Дали идваше за нея? Може би мисли, че вече е умряла. Тина се завъртя, заставайки на колене, и едва не падна заради тежестта на гърба й.

Сълзи напълниха очите й, но тя отказа да им позволи да паднат, примигвайки бързо, но все пак една успя да потече надолу по бузата й и тя побърза да я избърше, драскайки лицето си с новите си остри нокти. Постоянно забравяше за тях. Проклятие, не искаше Сорвър да я вижда разплакана. Не искаше той да мисли, че е слаба.

Нащърбените камъни се впиваха в коленете й, докато тя чакаше тихо, ослушвайки се за всеки звук, който щеше да покаже, че се случва нещо. Ужасният гняв на Сорвър гореше мощен и силен в гърдите й, докато минутите отминаваха.

За миг дъхът й секна и устните й пресъхнаха. Коремът й се преобърна, когато в далечината се чу страховит рев, който разтърси камъните под коленете й.

Бесен не бе достатъчно силна дума, която да опише Сорвър. Тя почти съжали всеки, който се изпречеше на пътя му, докато се опитва да я намери. С изключение на краля. Него въобще не го съжаляваше и щеше да бъде много доволна, ако половинката й го разкъса на парчета.

Тина поклати глава. Не, това не бе правилно. Кралят бе баща на Сорвър и от първа ръка знаеше, че един родител може да прави каквито ужасни неща пожелае на детето си, и все пак да го обича по своя извратен начин. Кралят вероятно обичаше сина си и може би затова бе толкова разярен от избора на половинка на Сорвър, тъй като в неговите очи това го правеше слаб. И все пак това даваше ли му право да се отнася като с боклук с половинката на сина си?

Тя беше в шибана тъмница, за бога! Определено беше средновековно. Моргатите бяха еволюирала, технологично напреднала раса. Защо, по дяволите, имаха тъмница?

Още един рев, този път по-силен, разтърси пода под нея. Сърцето на Тина трепна толкова силно в гърдите й, че тя се изплаши да не изскочи. Дали той все още щеше да я иска, когато открие как се е променила? Може би вече нямаше да я гледа с тъмен пламък в очите и вече няма да я целува със страст, която не бе познавала досега.

Може би не докато миришеше на канал… или беше на кланица? На каквото и да миришеше, имаше нужда от баня и имаше нужда от нея вече няколко дни. Тина отпусна ръце пред себе си. Нямаше какво да направи с външния си вид.

Тупване и стонове се чуха през малката пукнатина във вратата, докато Тина седеше коленичила пред малката светлинка. Гняв и… решителност я накараха да подпре ръце пред себе си, задъхвайки се. Тежестта на емоциите на Сорвър бе достатъчна, че да я свали на пода. Тя се подпря на треперещите си ръце, а студеният камък бе нащърбен под меките й длани.

Неочакван спазъм в новите мускули на гърба й изтръгнаха вик от вече пресъхналото й гърло. Плитката й падна напред на рамото й, когато тя отпусна глава, борейки се с болката. Новата, много по-дълга маса падаше до ръката на пода.

Можеше да го усети, че идва. О, господи! Подът трепереше под тежките му стъпки, въздухът пращеше от емоциите му и така познатият гняв бе всепоглъщащ, изгарящ като горещ въглен в гърдите й.

— Сорвър — простена тя, а името му бе като нежна ласка на устните й.

Ниско ръмжене се чу от другата страна на вратата, когато огромното му тяло блокира малката сребриста светлинка. Вратата изскърца, а звукът от чупенето на дърво изстреля искри от болка към мозъка на Тина.

Със силен звук пантите се откъсна, Сорвър хвърли вратата назад, стоварвайки я с ужасна сила в стената зад него, но Тина игнорира всичко това, докато гледаше половинката си.

— Тина — простена Сорвър.

О, боже! Гласът му бе като хладен бриз в гореща лятна нощ, милвайки нежно сгорещената й кожа. Той беше огромен, толкова грамаден, че заемаше цялата рамка на вратата, че и повече.

Сърцето на Тина трепна. Бе дошъл за нея. Беше се събудил и тя бе първият му приоритет. Тя се бореше с емоциите, които се изливаха в нея, искайки да се разплаче и да се засмее едновременно. Искаше да го проклина и да го моли никога да не я изоставя отново. Дълбоките, тежки моменти обаче никога не са били любими на Тина, затова тя направи това, което правеше винаги в такива ситуации.

— Ти си мехлем за очите ми, красавецо. Наслади ли се на дрямката си? — попита тя, гласът й бе дрезгав, а гърлото пресъхнало.

Ноктите й задраскаха по каменния под, докато се бореше да се надигне, свивайки ръце в юмруци.

Дълбокият смях на Сорвър изпрати вълна от тъмно веселие през нея.

— Не, паври, не й се насладих. Ти не беше до мен, а аз копнеех за присъствието и докосването ти. Дори в безсъзнание почувствах липсата ти като острие в стомаха си.

Тръпка премина през тялото на Тина и болката не можеше дори за миг да се сравни с огромната топлина изпълваща сърцето й.

— И ти ми липсваше, Сорвър — прошепна тя.