Лий-Анн Уолъс
Перфектната половинка (5)

Глава 5

— Облечи се — заповяда Сорвър, вдигна Тина от себе си и скочи на крака.

Краката й трепереха и тя се препъна, усещайки болка между бедрата си, а мускулите й бяха отпуснати като желе. Стомахът й се сви. Щеше ли да я остави тук? Сърцето й се разтуптя силно.

— Сорвър… — Острата вълна от горещина, която премина през нея, я накара да замълчи.

— Тина, нямам време за игрички. Трябва да отида на мостика — изръмжа той.

Тя остана парализирана на място за две секунди, преди да се мобилизира и бързо да се завърти към саковете си с присвити в юмруци ръце и стиснати устни. Чантите й все още бяха там, където Сорвър ги бе пуснал, щом се качиха на кораба.

Игрички. Той си мислеше, че това е шибана игра. Тина едва успя да прикрие ръмженето, надигащо се в гърлото й. Много скоро той щеше да научи, че тя няма намерение да бъде мек и слабохарактерен противник.

Тина започна да рови в сака си с резки бързи движения. Отне й няколко мига да извади панталони и туника с дълъг ръкав. Тя измъкна бельо и меки обувки, за да завърши облеклото си.

По времето, в което бе облечена, Сорвър излизаше през вратата, нагръдника му си бе на мястото, а на краката му имаше тежки ботуши. Тина бе открила, че той носи същата поличка като останалите, но облечена на него, просто стоеше по по-различен начин.

— Идвам с теб — каза Тина.

— Не, не идваш — отвърна Сорвър, като се обърна, за да я погледне.

Най-силната й черта, като се изключи независимостта й, бе упоритостта. Не бе успяла да стигне до космоса само благодарение на ума си. Тя просто не приемаше „не“ за отговор и бе напирала и напирала, докато не видя името си в списъка.

Нямаше начин да не отиде с него! Тя вирна брадичка и го погледна.

— Идвам. Няма да стоя тук, изплашена до смърт, докато ти се справяш с тази ситуация.

Тихо ръмжене се откъсна от устните на Сорвър, преди той да се врътне на пети.

— Хубаво, но не изоставай, Тина. Няма да те чакам.

Тя откъсна поглед от него и пристъпи към вратата. Руменината отново се плъзна по бузите й. Не беше наистина изплашена и беше сигурна, че Сорвър го знаеше. Той вероятно бе способен да усеща всичко, което усещаше и тя, а страхът бе много надолу в списъка й. Мамка му, защо се чувстваше виновна?

Тя го последва извън стаята им и й се наложи почти да тича, за да не изостава от големите му крачки. Крилата му бяха всичко, което можеше да види, докато той маршируваше пред нея, и докато дългите му крака изяждаха разстоянието, звукът от стъпките му отекваше из кораба. Не минаха покрай нито един мъж, докато изминаваха краткото разстояние до целта им.

Напрежението се изливаше от него на талази, изпълвайки асансьора, който ги отведе до мостика. Сорвър посегна към нея и я измъкна от асансьора, повличайки я към центъра.

— Докладвай — нареди той.

Тина въздъхна. Мъже, всичките бяха едни и същи. Опълчи им се малко и всичките започват да ръмжат от недоволство.

Огромен мъж отляво с очи, по-скоро зелени, отколкото жълти, започна да говори.

— Щитовете издържат засега на деветдесет процента…

Тина се огледа. Като се изключи кратката й визита тук, след като се качиха на кораба, досега никога не бе стъпвала на командния мостик. По време на пътуването от Земята към Крепостта, главната станция на Коалицията, тя и останалите единадесет жени бяха допуснати единствено до пасажерската палуба, а по пътя към Деранти тя бе болна от постоянната промяна на гравитацията и бе прекарала цялото време в тоалетната. Корабът се разтърси, шокирайки я. Не беше нещо приятно.

Мостикът на кораба на Сорвър бе компактен. Имаха толкова много пространство в кораба… защо мостикът им бе така малък? Екран изпълваше цялата предна стена, показвайки кораба, който ги атакуваше, и мъж, седнал зад контролен панел, покрит с всякакви интересни бутони, копчета и дръжки по него. Тина винаги бе искала да се научи как се пилотира кораб или поне совалка. Може би половинката й щеше да я научи.

Корабът се разтресе отново и ръката на Сорвър се стегна около нейната. Тина се приближи до него. Ако всичко се прецакаше, поне щяха да са заедно.

Капитанският стол не беше далеч от мъжа на контролното табло, но бе повдигнат на малка платформа като на диктатор. Няколко стъпки зад стола на капитана имаше още две конзоли. Една отляво, една отдясно и това бе всичко. Зад тези две контроли табла, намиращи се зад стола на капитана, имаше монитори, на които преминаваше някаква информация, а по стените имаше снимки и диаграми на кораба. Светлина проблесна пред екрана и за първи път, откакто писнаха алармите, Тина осъзна реалността и стомахът й се сви.

Примигващите светлини обикновено бяха предупреждение. Когато медицинската апаратура присветне, веднага заставаш нащрек. Това винаги значеше, че нещо не е наред.

Някой ги атакуваше! Някакви непознати хора ги нападаха. Кой би направил подобно нещо? Разбира се, те вече не бяха в космическото пространство на Коалицията, затова можеше да е всеки.

Сорвър каза нещо, което Тина не разбра. Тогава екранът примигна и пред нея се появи едно от най-грозните същества, което бе виждала. Горчилка се надигна в гърлото й, и й се наложи да си поеме дълбоко дъх, за да не повърне.

Приличаше на Моргат, но… не беше. Общата форма бе там — огромен, крилат, подобен на гущер, с люспи и зъби, които изглеждаха много остри, но приликите свършваха дотук.

Отвратителна жълта усмивка зееше между широко разположените лепкави зелени люспи. Тя дори не можеше да си представи да ги докосне, а какво остава да е покрита с тези слузести люспи. Едното изцъклено черно око гледаше право към нея. Другото беше бяло, с голям белег, който го пресичаше. Тина потръпна, косъмчетата на тила й настръхнаха и в стомаха й се надигна жлъч.

Сорвър затегна хватката си около ръката й, докато съществото издаваше съскащ звук, наподобяващ смях.

— Малкият принц Сорвър. Никога не съм очаквал един от синовете на Нардок да бъде мъж, който ще се чифтоса. Виж се сега. Толкова красив. Кой би предположил, че хората ще се комбинират така добре с някой Моргат — каза извънземният от екрана.

Тихо ръмжене се откъсна от Сорвър и горещината, която избухна в Тина, едва не я свали на колене с неочакваната си сила. Значи това бе връзката между Моргатите и тези същества. Тя не можеше да откъсне поглед от злото същество на екрана, въпреки че й се искаше. Това бе като да гледа как някой умира. Наистина не искаш да го видиш и все пак не можеш да откъснеш погледа си.

— Какво искаше, Красгич? Защо ни нападна и наруши примирието?

Гласът на Сорвър проряза кожата й, остро като бръснач острие.

— О, искам това, което имаш ти, Сорвър, и смятам да го получа. Тя е толкова красиво малко същество, нали? Чудя се дали все още ще е красива, след като даде живот на новата генерация Красгич. Слушал съм много за репродуктивните способности на хората, но първо смятам да разруша кораба ти и да дам хубавото ти ново тяло на синовете си, за да се позабавляват. След това ще чукам новата ти половинка, докато не започне да крещи и да моли да спра. Дори може да те оставя да гледаш.

Неконтролируем огън лумна в тялото на Тина, когато Сорвър изрева оглушително. Тя изплака и направи крачка назад, докато той експлодираше до нея. Ръката й остана стисната в неговата, но сега в кожата й се забиваха остри, смъртоносни нокти. Тя го погледна от една ръка разстояние и тялото й застина на място. Милостиви боже, той бе огромен. Тя го зяпна невярващо.

Сорвър вече не бе малко над два метра висок… главата му докосваше тавана, а крилата му станаха толкова огромни, че докосваха конзолите в двата края на стаята. Красивата му златиста кожа, която бе милвала само преди миг, вече я нямаше. Кожените ремъци на нагръдника му трябва да са се скъсали от силата на трансформацията му, защото сега той лежеше на пода. Ботушите му бяха на парчета под краката му, които сега имаха криви остри нокти.

Сорвър беше истински Моргат, но бе и нещо повече. Мощен и заплашителен, той се издигаше над останалите мъже с половин метър. Само размерът на огромните резци в устата му бе достатъчен да накара всяка разумна жена да припадне.

Тина стоеше и го гледаше. Не можеше да направи друго. Тихо, зловещо ръмжене изпълни мостика, карайки косъмчетата на тила й да настръхнат.

— Ще трябва да минеш през мен, преди да сложиш ръце върху половинката ми. Мисля, че ще се насладя на това да те накъсам на парченца, Красгич. Ще започна от мекия ти корем и ще изтръгна черното ти сърце, докато все още бие.

Сорвър направи рязко движение с ръка и екранът почерня. Той погледна към мъжа вляво от него, без дори да поглежда Тина.

— Командире, взривете ги на парчета.

Мъжът погледна стреснато Сорвър.

— Но п-принце мой, примирието?

— Красгич го наруши в мига, в който ни атакува — отвърна Сорвър с толкова плътен глас, че тя го усети да отеква през нея.

Сорвър се обърна и задърпа Тина след себе си, острите му нокти се впиваха болезнено в ръката й, но той направи само две стъпки, преди тялото му да се разтресе силно. Той залитна и падна на колене, разтрисайки пода със силата на удара.

Дълбок рев се откъсна от гърдите му, когато тялото му потръпна и отново доби предишните си форми също толкова бързо, колкото се бе преобразил и преди миг. Тина едва остана на крака, когато той потръпна и се срина на пода.

— Сорвър! — Тя се хвърли напред, падайки на колене до него.

Корабът се разтресе и едва не я отхвърли настрани. О, господи! Беше толкова пусто без присъствието му вътре в нея. Мъртъв ли беше? Не, не, той не можеше да умре, нямаше да му го позволи.

Криле. О, господи, крилете му бяха навсякъде. Тя запълзя на колене, стигайки до главата му, и докосна шията му. Новата му физиология не бе толкова различна от човешката. Трябваше да има вена на врата.

Тина прокара ръце по шията му, отмествайки косата му, за да притисне пръсти до кожата му. Тя опипа наоколо, притискайки меката кожа под брадичката му, докато не откри това, което търсеше… силния, стабилен пулс на сърцето му.

— Жив е — въздъхна тя и част от напрежението й намаля.

— Медикът е на път за насам — каза иззад нея високият мъж, който Сорвър бе нарекъл командир.

Тя не успя да отговори… корабът се разтресе отново и се наклони. Тина протегна ръка към пода, за да запази равновесие, но дланта й се плъзна по гладката повърхност.

Ароматът на кръв бе силен, гъделичкащ носа й, а лекият метален мирис бе заменен от по-дълбок, нов нюанс. Тя погледна надолу към почти черната кръв, която се стичаше от дълбоките рани на китката й.

Господи, какво още се бе променило в нея? Дали бе останала някаква част от човешката й ДНК? Тя изпусна дълбока въздишка. Беше безполезно да се тревожи за това точно сега. Имаше много по-важни неща. Като това, че Сорвър не й бе обяснил какво представлява тази душевна връзка, която бяха осъществили, преди да завършат чифтосването. Когато се събудеше, щяха да си поговорят много сериозно за някои неща.

Сорвър й бе дал възможността да изучава раса, за която имаше много малко медицинска информация в архивите на Коалицията, макар и той самия още да не го знаеше. Тина нямаше намерение да бъде някоя незначителна, безполезна принцеса. Тя искаше да работи, да учи и открие всичко за расата, която вече бе и нейна, и щеше да се бори с всички за това свое право. Дори и това да значеше да се изправи лице в лице със Сорвър.

Корабът трепереше и се наклоняваше, докато Красгич продължаваше да атакува, но само след няколко минути медиците нахълтаха в стаята през асансьора пред тях. Тина забеляза как двама мъже привързаха крилете на Сорвър към тялото му с много голямо внимание.

Трети мъж застана до нея, докато тя гледаше как вдигат Сорвър от пода.

— Елате, принцесо, ще излекуваме ръката ви и може да ми разкажете какво се случи с принца ни.

Тина се обърна към мъжа, който бе протегнал ръка към нея. Тя не се поколеба да приеме помощта му. Моргатите вече бяха нейният народ. Трябваше да започне да им вярва. Най-добре да се случеше скоро, отколкото късно, а и тя искаше отговори за това, което се бе случило със Сорвър. Единственият начин да ги получи бе да стигне до „Медикал“.

— Благодаря — каза тя, поемайки ръката му. Люспите по дланта му бяха изненадващо меки и гладки, а ръката му — хладна срещу горещата й кожа.

Той й помогна да стане от пода и я поведе към асансьора. Тина гледаше как кръвта й капи по пода на асансьора, образувайки малка, лъскава локва.

Тя вече не бе човек. Да види люспите, дългата червена коса и зелени очи не я бе накарало да го осъзнае, но това, тази черна кръв, стичаща се от ръката й, я принуди да приеме истината като неоспорим резултат от тест. Резултатите не лъжеха, нито кръвта й.

Тина не знаеше как се чувства с новия си статус на не човек. Раздвоена бе най-доброто, което можеше да измисли за момента. Всъщност се чувстваше много раздвоена. Бе очаквала Сорвър да е доминантен задник и той й бе дал знаци, че би могъл да е такъв, но също така й бе показал нежната си, емоционална страна, която я бе улучила право в гърдите. Нещо в това този мъж да й показва уязвимостта си, винаги караше емоциите й да вземат връх.

Те излязоха от асансьора и тя последва мъжете, които носеха Сорвър надолу по коридора към „Медикал“. Корабът на Сорвър бе подобен на някои други кораби, на които Тина бе пътувала… практичен, обикновен и огромен. Коридорите бяха по-широки от обикновените и Тина предположи, че са ги направили такива, за да има място за крилете на Моргатите. Вратите бяха двойни… отново, заради крилете… а металният под под краката им бе твърд и устойчив на драскане заради ноктите на краката им. Но изглеждаше някак недовършен с всичките тези оголени кабели.

Устата на Тина остана отворена, когато влязоха в „Медикал“ на кораба на Сорвър. Той беше… малък. Само с две маси, но бе зареден с най-добрата апаратура, която тя нямаше проблем да разпознае.

Мъжът, който й помогна, се опита да я настани на една от масите, но тя отказа да отиде, докато двамата мъже, които носеха Сорвър, не го настаниха на втората маса. Те го сложиха по корем и освободиха крилете му в секундата, в която го настаниха. Едва тогава Тина отиде на другата маса и седна.

— Кажете ми какво се случи, докато оправям ръката ви — каза мъжът.

Корабът продължи да се тресе около тях, разтърсвайки я от време на време, докато мъжът почистваше раните й с дезинфекциращ препарат. Тина му обясни какво се бе случило, запазвайки мнението и наблюденията си за себе си. Нещо в този мъж я тревожеше. Тя тъкмо привършваше с разказа си, когато той затвори дълбоките рани с малко лазерно устройство.

Тина стисна зъби срещу изгарящата болка, докато лазерът обработваше малката рана. Боже! Това беше варварско! Не знаеха ли, че имаше упойки?

— Знаете ли… хората са склонни да развиват инфекции от изгаряния толкова често, колкото и от рани. По-добре щеше да бъде, ако бяхте зашили раната. — Тя се задъха, когато той премести устройството към другата рана.

Той я погледна с дълбоките си жълти очи, преди да насочи отново поглед към ръката й.

— Не би следвало да има проблеми сега, след като сте чифтосани. Телата на Моргатите не заболяват от инфекции, но кожата ви е много мека, затова може да остане белег. Медиците в двореца би трябвало да могат да направят нещо за това, щом стигнете там, тъй като на кораба нямам нужното оборудване за това.

Той се обърна, излая нещо на моргатски език към другите двама мъже, говорейки толкова бързо, че тя не успя да го разбере, и след това отново насочи вниманието си към ръката й. Тина стисна зъби и се опита да не изкрещи. Корабът се разтресе по-зле отпреди и някъде запищя аларма, а светлините започнаха да присвяткат от оранжево в червено.

— Имам нужда от проби от кръвта ви за сравнение — каза мъжът.

Тя погледна от този, за който смяташе, че е лекарят на кораба, към другия, който се приближи към нея с кръвен екстрактор в ръка.

— Добре съм, моля ви, погрижете се за Сорвър и вижте какво му има.

Тя стоеше напълно неподвижно, когато медикът даде лазера на помощника си и взе екстрактора. Господи, мразеше тестовете, мразеше непрестанното бодене и ръчкане. Всички онези тестове и сканирания, които управлението на Земята й бяха наложили, за да са сигурни, че е достатъчно здрава, че да се включи в космическата програма, почти я бяха подлудили. Тя беше лекар, за бога, щеше да знае, ако нещо не е наред с нея.

Медикът на кораба притисна екстрактора към шията й и Тина примигна, когато машината взе малка част от кожата й за проба и част от кръвта й. Ръката й туптеше там, където той бе третирал раната, но Тина го игнорира и се плъзна от масата, когато медикът се отмести.

Сорвър все още лежеше по корем на масата, крилете му висяха от двете му страни чак до пода. Внимавайки да не ги настъпи, Тина отиде до него и отметна косата от лицето му. Той не помръдна от лекия й допир, не реагира по никакъв начин и тя все още не можеше да го усети вътре в нея. Той имаше най-прекрасната мека коса, която бе виждала, и тя се стелеше около него.

Тъй като нямаше какво да прави, докато лекарят анализираше кръвта й и тази, която бяха взели от Сорвър, тя прокара ръце през косата му и я сплете на дълга до кръста плитка. Краищата се къдреха около пръстите й, формирайки прекрасни кръгчета. Сърцето й се сви. Ако беше буден, тя щеше да го закача за това колко красива коса има или да му покаже какви забавни неща биха могли да правят с косата, докато са в леглото.

Медикът изсъска, карайки Тина да вдигне рязко глава. Тя пристъпи към него.

— Какво има? Открихте ли нещо? — попита тя.

Той се обърна да я погледне, а жълтите му очи бяха пронизващи.

Тина го погледна в очите, отказвайки да се огъне пред погледа му.

— Моля ви, и аз съм лекар. Може би мога да помогна.

Медикът махна към екрана и отстъпи назад.

— Какво виждате?

Тя погледна екрана и погледът й се разшири, когато забеляза две отделни разделени ДНК клетки. Тя бе виждала човешката ДНК и дори бе ходила на лекции по генетика и микробиология, но никога не бе виждала нещо подобно, дори и докато учеше в Крепостта.

— Това е ДНК, но не прилича на нищо, което някога съм виждала. — Тя не можеше да откъсне поглед от екрана.

— Това е така, защото се е изменила не по-малко от шест пъти. Каквото и да сте били, принцесо, когато принцът се чифтоса с вас — той махна към екрана, — той се е превърнал в това, и именно това е причината за промяната му.