Лий-Анн Уолъс
Перфектната половинка (6)

Глава 6

На екипажа на Сорвър им отне три часа да победят Красгич… три от най-ужасяващите часа в живота на Тина. Корабът се тресеше и металът скърцаше, докато Красгич ги атакуваше.

Тина нямаше много време за мислене, след като ранени мъже започнаха да изпълват малката медицинска зала. Тя помагаше, където можеше, най-вече с леките рани.

След това се насочиха обратно към Моргат, но на пострадалия кораб му отне десет часа, вместо пет, за да стигне до дестинацията си. Тина седеше до Сорвър през цялото време, въпреки че Секлан се опитваше многократно да я изгони от залата.

Тя отказваше да следва заповедите му, и дори стигна дотам, че го заплаши със Сорвър, ако я докосне или накара друг да я изведе от залата. Докато стигнат до Моргат, тя бе сигурна, че може да спи дни, и че се нуждае отчаяно от храна и болкоуспокояващи.

Сорвър не бе трепнал през цялото време. Той бе в кома и всеки опит на Секлан да го събуди бе безуспешен. Но лекарят сканира и тества половинката й дотолкова, че вероятно би могъл собственоръчно да нарисува всяка клетка от тялото му. Според него единственото нередно, което виждаше, бе мутиралата ДНК.

Тина трепна, когато заслепяваща болка премина през тялото и в корема й, докато чакаше медицинския персонал да завърже крилата на Сорвър, за да го транспортират. Косата му все още бе сплетена в плитката, която тя му направи. Тя я нагласи на гърба, между крилете му, заигравайки се с усуканите й крайчета.

Господи, вината за състоянието му бе нейна. Защо я бе избрал? Защо не се бе спрял на жена от раса, с която Моргатите успешно са се чифтосвали досега?

Може би баща му е бил прав. Тя плъзна ръка по меката кожа на рамото му. Тя му бе дала тази слаба, тънка, лесна за нараняване човешка кожа. Погледът й се спусна надолу към ръцете му… тя бе откраднала и острите му нокти, първата линия на защита на воините от Моргат. Той би трябвало да я мрази за това, което му бе причинила. Може би, когато се събудеше, щеше.

Тина отстъпи, за да може двамата медицински работника да застанат до масата. Тя гледаше как завързват крилете на Сорвър, преди да го вдигнат.

Следвайки ги извън „Медикал“ и през кораба, тя дори не видя други мъже, докато не се оказаха на дока. Чу командира да казва на Секлан, че корабът е прекалено повреден, за да успее да премине през атмосферата на Моргат. Щяха да използват совалките, и тя и Сорвър щяха да са от първите тръгнали.

Оказа се, че трите часа по време на битката с Красгич не бяха най-страшното нещо, което е преживявала. Тридесет минути в совалката и тя вече знаеше, че ще е повече от щастлива вече да не излиза в открития космос. Тина стискаше зъби по целия път надолу, потискайки стоновете, който се опитваха да се откъснат от гърлото й.

Нямаше да си позволи да покаже слабост пред тези мъже. По времето, в което тя успя да си събере силите след кацането на совалката, подчинените на Секлан вече слизаха по рампата заедно със Сорвър, оставяйки я да тича след тях.

Горещият, влажен въздух я удари като шамар през лицето в минутата, в която стъпи на рампата на совалката. Тежък и задушен, въздухът бе като горещ летен ден точно преди да се разрази буря. Пот изби на челото й, а по гърба й започнаха да се стичат вадички вода, цялата подгизна за миг, а дрехите залепнаха за тялото й. Тина се забърза надолу към подчинените на Секлан и безценният им товар. Тя стискаше зъби, тъй като при всяка крачка, остра болка пронизваше тялото й.

През последните десет часа се бе опитвала да разбере какво й има, защо изпитва толкова силна болка, но без особен успех. Горещият застоял въздух почти не се движеше на малкото сечище, а миризмата на нагорещени камъни се носеше около тях. Тина си пое дъх. Адски се надяваше това място да не бе заобиколено от джунгла. Това определено щеше да я подлуди.

Група мъже, всичките нечифтосани, стояха около летящ медицински транспорт в близост до дърветата, и всички те бяха толкова въоръжени, колкото и мъжете на кораба. Секлан и медицинските работници се насочиха към тях, а Тина ги последва от разстояние с треперещи крака. Беше едно да види един или двама мъже, и съвсем друго, повече от дузина около транспортното средство.

Те изглеждаха толкова заплашителни, че самото им присъствие бе изпълнено със сила и тежест. Аура от гневна заплаха обграждаше всеки то тях. Тина трепна, докато се приближаваше.

Изпълни я нервно напрежение, карайки я да изпъне гръб въпреки ужасяващата болка, която разяждаше гръбнака й. Без Сорвър, който да я представи, тя нямаше идея кой кой е. Дори не знаеше името на баща му или тези на братята му.

Тя спря до кръга, образуван от мъжете и гледаше как двамата помощници поставиха много внимателно Сорвър в транспортното средство. Те нагласяха крайниците и крилете му с такава грижа, утешавайки я, че вероятно един от семейството му е наоколо.

Всички в групата сякаш я забелязаха едновременно. Почти като един те насочиха враждебните си погледи към нея, които варираха от блестящо жълто до тревисто зелено и всички цветове между тях. Не й бе нужно да си спомня информацията от таблета, че Моргатите са раса с доминиращо мъжко население. Тя можеше да го каже и просто докато стоеше и ги гледаше. Агресивните им стойки и снизходителните им, дори пренебрежителни погледи говореха по-силно от всякакви думи.

— Ти! — изръмжа един от мъжете.

Тина погледна към блестящите жълти очи на мъжа, който се приближаваше до нея. Баща му. Сорвър имаше неговите очи… бяха в същия оттенък на жълтото, а цветът на люспите му бе абсолютно същия като тези, които бяха останали по тялото на Сорвър. Но той не беше чифтосан. Как бе възможно да има трима синове, ако не се бе чифтосвал?

Той спря пред нея, извисявайки се заплашително. По-висок от Сорвър с няколко сантиметра и с по-широки рамене, бе повече от страшен. Буквално я ужасяваше, но Тина отказваше да му позволи да я плаши. Нямаше да му позволи да види страха й или да я превърне в бърборещ идиот.

— Ваше величество — каза тя с лек поклон.

Трябваше да внимава повече по време на часовете по етикет. Но по онова време всичко й се виждаше много лесно запомнящо се. Никога не си бе представяла, че ще бъде в контакт с някой владетел на планета. Те рядко напускаха домовете си, а Тина бе приела назначение на станция, където шансът за среща с кралска особа бе на практика нулев.

Сега тя стоеше не просто пред краля на Моргат, но пред бащата на Сорвър, чийто син бе в кома заради нея. Какво би могла да му каже в тази ситуация? Че съжалява? Изглеждаше като безсмислен жест, а думите нямаше да поправят това, което се бе случило със Сорвър.

Той не й даде възможността да каже каквото и да е било, дори да беше измислила нещо. Ръката му се стрелна и се обви около гърлото й, повдигайки я от земята. Сърцето на Тина заби силно, докато шията й бе обхваната от ужасна болка. Това, което се надигаше в стомаха й, преди да се обвърже със Сорвър, сега се разпростря през тялото й, карайки във вените й кръвта да закипи. Тина оголи зъби и изръмжа, гледайки го.

Господи, проклет кучи син. Тя познаваше побойникът, когато го видеше. Баща й бе такъв. Щеше да нарита задника на Сорвър, задето не я бе предупредил що за стока е баща му.

— Ти си тази, която причини това на сина ми. Ти го направи слаб и заради теб онзи глупак Красгич наруши примирието! — Горещият му зловонен дъх обля лицето й, задушавайки я с горещината и вонята си.

Тя сграбчи огромната му китка с две ръце.

— Сорвър не е слаб и ако наистина го мислиш, значи си глупак — изпъшка тя.

Той я разтърси като парцалена кукла, изпращайки вълна от болка от шията към гръбнака й.

— Ако синът ми умре заради теб, лично ще те накъсам на парченца и ще изпратя каквото е останало от теб на безценната ти планета, за да докажа, че те са прекалено слаби и жалки, че да бъдат от някаква полза за хората от Моргат.

Той стисна ръка, Тина се задъха и започна да се бори. Някой ден щеше да го издебне и да го свали, доказвайки му, че не е слаба, че хората не са слаби. Единственият начин да се справиш с побойник бе да се изправиш срещу него. Той изсъска още веднъж, обливайки лицето й с гадния си дъх, преди да я хвърли на земята като чувал с картофи. Тя се строполи с рязко тупване, а краката й се огънаха под нея.

— Жалка — изръмжа той, преди да се обърне. — Карток, Дерках, заведете я в тъмницата. Може да се наслади на гостоприемството на Тардик, докато чакам да видя дали синът ми ще оцелее.

Сърцето на Тина застина и се сви болезнено, преди да затупти отново лудешки. О, по дяволите, не! Тя не бе нарушила никакъв закон. Не беше дете, заслужаващо наказание. Тя погледна към бащата на Сорвър. Само през мъртвото й тяло щяха да я затворят в тъмница. Тя се изправи от твърдата земя, заставайки на крака. Двама мъже тръгнаха към нея, а крилете им бяха изправени назад. Тина се огледа бързо около себе си. Дърветата бяха достатъчно близо и би могла да тича към тях. Точно така. Можеше да се справи.

Тя хвърли бърз поглед към Сорвър, който лежеше на транспортното средство, и потискайки емоциите си, се обърна и побягна. По-късно щеше да се тревожи за вината, че го бе оставила сам. Тя премина през голата павирана настилка, където кацаха корабите… ако въобще бе нещо подобно. Не беше точно като площадките за излитане на Земята. По-скоро беше дупка, издълбана насред джунглата. Превозно средство не можеше да премине оттук по земята, а само по въздуха.

Неравно съсечените камъни, покриващи участъка, стърчаха навсякъде по пътя й, нащърбени и чакащи да се спъне в тях. Грубата повърхност не бе от значение за Моргатите, тъй като те имаха огромни нокти на краката, но Тина се препъваше в тях, докато тичаше към края на поляната, където бе пълно с огромни дървета… прикритие от дървета, които можеше да използва, за да избяга от мъжете, които искаха да я заключат в тъмница.

Ако само успееше да се добере до дърветата, можеше да се скрие някъде. Не беше измислила какво ще прави, след като избяга, но проклятие, нямаше да позволи на арогантния задник да я заключи в тъмница за един Господ знае колко време.

Сорвър можеше да остане в кома дни, дори седмици. По дяволите, той можеше никога да не се събуди. Не искаше да прекара остатъка от живота си заключена. Като дете бе прекарала достатъчно време под ключ.

Зад нея се чу вик, последван от ръмженето на повече от един мъж. Остри нокти започнаха да дерат скалите, а във въздуха се понесе шум от тежки криле.

Тина се затича по-силно, принуждавайки краката си да се движат по-бързо, махайки с ръце за баланс. Беше близо. Само още няколко метра стояха между нея и тъмните сенки на дърветата. Тя си пое дълбоко дъх, дробовете й горяха, сърцето й биеше, заседнало в гърлото й, докато се насилваше да тича въпреки болката, разкъсваща тялото й.

Ароматът на джунглата ставаше все по-силен, докато се приближаваше, остър и влажен като на дъждовната гора, която бе посетила с гаджето си от колежа. Тя сякаш я приканваше с обещания за безопасност.

Силен полъх на въздуха над нея я накара да проплаче. О, господи! Не можеше да погледне назад. Пот се стичаше по челото й, а температурата се повиши от неприятна в изгаряща.

Още един силен полъх. Не. Не. Гората беше точно там. Само на няколко метра. Можеше да го направи. Не можеше всичко да свърши така. Не можеше да се приближи толкова много, че да усети прохладния въздух по лицето си и да бъде отскубната далеч.

Над нея се спусна сянка и преди Тина дори да успее да изкрещи, груби ръце се обвиха около кръста й, издигайки я над земята.

— Не! — изкрещя тя, борейки се и извивайки се в ръцете, които стискаха талията й, но земята се отдалечаваше все повече и повече, докато се издигаха нагоре.

Тежкият размах на крилете завъртя горещия въздух около нея, карайки свободните кичури от косата й да се залепят на лицето й. Нокти се впиваха в чувствителните й люспи със страховита сила.

О, господи! Трябваше да се измъкне. Нямаше… не можеше… да им позволи да я заключат. Това щеше да я унищожи. Когато тъмнината се затвореше около нея, спомените започваха да я заливат. Горещият застоял въздух, приглушените звуци, които се опитваше да забрави от години. Тина си пое дъх, пропъждайки спомените и студа, който бяха донесли със себе си.

— Пусни ме, задник такъв! — изкрещя тя.

Те продължиха да се издигат по-високо и по-високо над сечището, докато не се озоваха над дърветата. Мъжът запази мълчание, докато Тина продължаваше да се гърчи, дърпайки острите нокти, които се бяха вкопчили в нея.

Проклет да е, всички да са проклети и да бъде проклет Сорвър, задето я бе забъркал във всичко това. Е, тя нямаше да се предаде без бой. Ако искаха да я набутат в дупка в земята, щеше да им се наложи да се борят с нея при всяка стъпка.

Гората се простираше на много километри във всички посоки, килим от зелено, което на места бе толкова тъмно, че чак чернееше, и в което би могла да се изгуби. Само тук-там се виждаше светлозелено в безкрайната тъмна маса под тях. Горещ порив на вятъра отметна косата на Тина от лицето й, а похитителят й усили скоростта. Мощните му криле разцепваха въздуха.

Тя се гърчеше, риташе с крака и се извиваше в хватката му. Дърпаше ноктите му и успя да се изплъзне няколко сантиметра от хватката му. Дори паренето от допира на острите му нокти към люспите й не я спря да продължи да се бори, докато не успя да откъсне пръстите му от себе си. И полетя надолу като оловна тежест, крещейки, докато носеше към дърветата.

О, по дяволите! Наистина не го бе обмислила като хората.

Целта й не беше да умре. Все още не бе готова животът й да приключи. Искаше бебета, шансът да изучава Моргатите и способността им да се променят, след като изберат половинката си. Имаше толкова много неща, за които да живее.

Тя летеше към земята, сърцето бе заседнало в гърлото й, докато въздухът пищеше през ушите й, почти оглушавайки я. Дърветата се приближаваха още повече, замазаното зелено петно вече се виждаше все по-ясно и по-ясно. Едно след друго листата вече приемаха форма. Дърветата не бяха ли по-близо? Защо отнемаше толкова време?

О, господи, това щеше да боли!

Тя бе такава идиотка. Наистина, да прекара ден-два в тъмницата нямаше да е чак толкова лошо. Нали? Нямаше да е по-зле от това да паднеш от небето през дърветата и да се озовеш потрошен и кървящ на земята в джунглата.

Писъкът на Тина бе прекъснат и от гърлото й се чу едно „ох“, когато нещо се блъсна в нея. Имаше чувството, че ребрата й са се строшили при сблъсъка, а дъхът заседна в гърдите й, докато дробовете й крещяха за въздух.

— Милостиви боже, принцесо. Ако умрете, принц Сорвър ще ни убие, а аз нямам намерение да умирам скоро — изръмжа един глас над нея.

Тина примигна, опитвайки да напълни дробовете си с въздух, но той я държеше прекалено силно. Тя пое още един агонизиращ дъх, а дробовете й бяха раздрани от остра болка.

— Прекалено силно. Не мога да дишам — задави се тя.

Мъжът отпусна хватката си, мърморейки извинително, и Тина си пое дъх.

— Моля ви, принцесо. Най-безопасното място за вас е в двореца. Без принца, който да ви защитава, друг мъж може да ви открадне и да превземе чифтосването ви с принца, а и не искате да сте сама в джунглата. Няма да издържите и час.

Тя стисна зъби, а очите й се напълниха със сълзи. Проклет да е, задето е толкова разумен. Точно в този миг й се искаше да го удари, този непознат мъж, който току-що бе спасил живота й, но мисленето й бе прекалено логично и думите му имаха голям смисъл. Падайки от небето, докато мислеше, че смъртта й е неизбежна, тя бе осъзнала, че не иска да умре, и че не бе готова да посрещне смъртта. Имаше прекалено много неща, които искаше да изживее в живота си, за да ги отхвърли с лека ръка.

Тина все още мислеше какво да каже, така че да не звучи жалка и мрънкаща, когато той добави:

— Ще поискам от крал Нардок да станете моя половинка, но ако Сорвър не се събуди или умре, кралят ще ви убие. Той никога не изказва празни заплахи.

Страхотно. Просто страхотно. Какъв брилянтен начин да започнеш връзка. С едната половинка в кома, а другата, заключена в тъмница. Какво още можеше да се обърка?