Серия
Съдба сред звездите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Claimed, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,8 (× 30 гласа)

Глава 13

Бяха изминали три дни, откакто Тина доведе на бял свят яйцата си. Сорвър все още не разбираше какво бе задействало паник атаката й. Емоциите й бяха толкова силни в него, че едва бе успял да довърши битката със Синдър, вместо да падне на пода и да стисне в ръце главата си. Но той успя да приключи битката и дори прие съвета на Тина да не го убива.

Знаеше, че тя е права. Ако беше убил брат си, щеше да съжалява и това щеше да усложни още повече ситуацията с баща му. Брат му бе жив, едва-едва, и нямаше да е в състояние да предлага отново неща, които да наранят децата му.

Той погледна надолу към Тина, която седеше на дивана в апартамента им, а ръцете му висяха отпуснати върху бедрата му. Крилете му тежаха като олово на гърба му, тежестта от последните дни го повличаше към дъното. Тина седеше в ъгъла на дивана с крака, подпрени под брадичката й, и ръце, обвити около тях. Почти не го поглеждаше и не му говореше, когато се обърнеше към нея.

Слънцето светеше през високия прозорец зад нея и косата й блестеше като пламък. Светлата тежка маса висеше на рошави къдрици надолу по гърба й и върху крилете й. От трите месеца, през които живееха заедно, единственият път, в който бе виждал косата й такава, бе, когато я изнесе от тъмницата.

Тази ситуация не можеше да продължи така. Той нямаше да го позволи. Тя не бе говорила с него, откакто се събуди от дълбокия, дрогиран сън, в който я бе сложил Баврик. Приятелят му бе излекувал Тина от нараняванията, които бе получила по време на раждането, и й бе дал нещо, което да я държи спокойна, докато спи.

Но когато се събуди, тя не бе онази Тина, която той познаваше и обичаше, и продължаваше да отказва да говори с него, без значение какво опитваше той. Всеки път, в който пробваше да я докосне или прегърне, тя се дърпаше назад. Почти не ядеше и той знаеше, че не спи много.

Празният поглед в очите й го пробождаше болезнено в гърдите и свиваше на възел стомаха му всеки път, в който го видеше, карайки го да му прилошава. Емоциите й бяха изчезнали, сякаш не изпитваше нищо. Той не знаеше какво прави, за да крие чувствата си от него, но никак не му харесваше.

Тревогата за нея го бе държала неотлъчно в апартамента му от мига, в който я бе донесъл от „Медикал“. Беше до нея от три дни, грижеше се тя да има всичко, което й е нужно да й е удобно и да е добре.

Не, определено нещата не можеха да продължават така, но той нямаше представа какво трябва да направи, за да я измъкне от тази черупка, в която се бе скрила.

Сорвър пристъпи напред и падна на колене. Искаше да я докосне, но в същото време се боеше да не я изплаши и да не я накара да се паникьоса отново. Емоциите й, малкото, които можеше да усети, бяха тежки и горчиви вътре в него, и възможността той да е причината за всичко това, почти разби сърцето му. Беше й обещал, че никога няма да я нарани, но тя бе наранена.

— Паври!

Нищо. Никакъв отговор. Сорвър стисна зъби. Трябваше да има нещо, което може да каже, за да я накара да реагира. Той прокара ръка през лицето си, разтърквайки очите си.

— Тина, не разбирам какво става — каза той, неспособен да скрие емоциите в гласа си. — Беше толкова доволна да видиш яйцата и нито за миг не изгуби надежда, че те ще са добре, макар Баврик да настояваше, че нещо не е наред. Изправи се пред Синдър и бях толкова горд с теб от начина, по който защити децата ни.

Той пое дъх и го изпусна накъсано.

— Знаех, че ще си перфектната половинка за мен, и ти ми го доказваш с всяко малко нещо, което правиш. — Той посегна надолу към нея внимателно, бавно, за да не я изплаши. Пръстите му докоснаха крака й много леко. Нищо агресивно, без нужда или собственически жест. Просто леко плъзване на пръстите му по кожата й. Той ги задържа там, преди да ги плъзне леко отново нагоре.

— Тина, трябва да ми кажеш какво се случи. Искам да разбера, искам да поправя това, което се е объркало помежду ни, и да видя отново щастливата красива жена, която познавам.

Започна се с леки боцкащи иглички от топлина в гърдите му и Тина си отдръпна крака от ръката му. Гневът й започна да нараства, беше като скрит под пласт земя, и само нежното докосване бе успяло да проникне през него, но тя все още отказваше да говори. Сорвър стисна зъби, а челюстта му изпука под натиска. Как може да поправи нещата, след като не знае какво се е случило? Как можеше да поправи всичко, ако тя отказва да говори с него?

Той посегна отново към нея и хвана леко крака й.

— Паври, ако не говориш с мен, няма как да разбера. Аз искам да разбера. Искам да знам какво се случи с теб, след като те оставих с Баврик и Седрик. Те ли те нараниха? Или са казали нещо за децата ни?

Тих звук, придружен с лек прилив на емоции, премина през него, по-силен от всичко, което бе усетил през последните три дни. Гърдите му се стегнаха, правейки дишането трудно, и той се почувства така, сякаш някой току-що е изтръгнал сърцето му.

Тина го погледна за първи път, откакто се събуди в „Медикал“ и празният й поглед почти унищожи каквото бе останало от сърцето му. Защо не можеше да почувства това, което изпитваше тя? Защо се чувстваше така, сякаш между тях имаше невидима бариера?

— Излъга ме, Сорвър. Ти ме излъга. Ти си точно като баща ми, използваш това, което изпитвам към теб, за да ме контролираш. Мислех, че си различен, но в минутата, в която ме получи точно там, където ме искаше, ми показа точно какъв мъж си в действителност. — Макар да говореше с тих, почти печален глас, думите й режеха като бръсначи. Тя се обърна, опитвайки се да се отдалечи повече от него, но този път не опита да издърпа крака си от ръката му.

Сорвър се замая, шокът го накара да отдръпне ръката си от Тина, докато гледаше надолу към нея. Не, не беше възможно. Никога не би я излъгал. Той поклати глава, неспособен дори да изрече удивлението си. Как въобще бе възможно да го сравнява с онова чудовище баща й, за което му бе разказвала през изминалите месеци, бе напълно непонятно за него. Срещу всичките му ценности бе това да се отнася с една жена така, както баща й се бе отнасял с майка й. Точно по тази причина му бе толкова трудно да разбере как баща му и брат му си бяха позволили да се отнесат така с Тина.

Само изричането на думите накара гърдите му да се свият болезнено. Той погледна към нея с празен ум, преди да се изправи на крака и да се препъне няколко крачки назад, едва успявайки да се задържи изправен. Той поклати глава. Кога я бе излъгал? Тя бъркаше. Сигурно не бе разбрала нещо или се бе объркала от нещо, което бе казал. Защо не го бе попитала за всичко това?

Тина, която той познаваше и обичаше, щеше да му поиска обяснение, щеше да се скара с него и да го нарече копеле. Тина, която познаваше, никога нямаше да обвие емоциите си в черупка, криейки се и отказвайки да се изправи пред проблема.

Той се завъртя, а в гърдите му се надигна леко ръмжене.

— Кога съм те излъгал, Тина?

Тя се обърна бавно, насочвайки празния си поглед към него. Пръстите, които бе обвила около краката си, се напрегнаха, острите й нокти се впиха в кожата й, докато под тях не се появиха малки капчици кръв, но Тина не реагира на болката, която си причиняваше.

Сорвър се намръщи надолу към нея. Това не бе правилно. Имаше й нещо.

— Обеща ми никога да не ме нараняваш, Сорвър. Каза ми, че съм в безопасност с теб, но излъга. Позволи им да ме дрогират, за да можеш да ме държиш тук заключена, за да можеш да ме контролираш и да се отнасяш с мен като с робиня. Не си по-различен нито от твоя баща, нито от моя.

Сорвър залитна назад. По лицето й се стичаха сълзи и все пак той не можеше да почувства почти нищо от нея. Тя не направи никакъв опит да избърши сълзите, сякаш не осъзнаваше, че са там.

Той не знаеше за какво говори тя. Никой не й бе давал опиати, откакто Баврик я бе излекувал, но всичко това бе направено за нейно добро. Той я държеше в апартамента си, само за да я защитава, да я държи далеч от баща си, брат си и всеки мъж, който иска да я нарани. Нямаше желание да има робиня. Точно затова бе избрал именно нея, вместо покорните жени, които обикновено расата му отвличаше.

— Паври, никога не съм те лъгал. Всичко, което направих, е, за да си в безопасност. Никога нямаше да позволя на Баврик да те упои, ако не мислех, че е за твое добро.

— Тогава защо продължаваш да ме дрогираш, Сорвър? Каква е целта ти, че да ме превърнеш в празната черупка, в която съм, ако не е, за да ме контролираш?

Крилете му трепнаха силно зад него. Мъртвешкият й глас предизвика вълна от тревога вътре в него. С няколко бързи стъпки той се озова до нея, отпускайки се на колене. Сорвър посегна към нея, този път без колебание, нищо не можеше да го накара да остане настрани. Тя говореше с него, взаимодействаше си с него и за пръв път от три дни в гърдите му се зароди надежда.

Той обви ръце около прасците й и погледна директно в зелените й очи. В тях липсваше искрата, която винаги бе там. Липсваше му веселието й, докато се шегуваше с него.

— Паври, никога не съм искал да те контролирам. Никога не съм искал покорна жена, която да прави всичко, което заповядам, без да се оплаче нито веднъж. Обичам те точно такава, каквато си, и не искам да се променяш.

Зелените очи на Тина се напълниха със сълзи, но когато проговори, гласът й бе все така мъртвешки и лишен от емоции.

— Тогава защо продължаваш да ме дрогираш?

Сорвър погледна към нея. Гласът й ехтеше в ума му. Празният поглед не се откъсваше от него и в дълбините му нямаше никакъв въпрос. Неговата Тина, жената, която обичаше, имаше най-изразителните очи, които бе виждал. Тя го изпълваше с толкова чувства, че понякога го заливаше. Изпълваше живота му със смях и шеги, енергично отвръщаше на всяка негова закачка, а с нежните си докосвания и топлината в погледа си му доказваше, че изпитва чувства към него, и че е щастлива да са заедно.

Тази жена не бе същата жена, която той обичаше, която галеше, докато даваше живот на яйцата им, които щяха да станат първите им три деца. Тя беше права, бе само черупка на жената, в която се бе влюбил.

Възможно ли бе Баврик да й е дал нещо, което е имало неочакван ефект? Сорвър скочи на крака, грабна Тина на ръце и се насочи към вратата.

Той очакваше тя да го попита къде отиват, но не го направи, и този факт, заедно с всичко останало му показа, че има нещо наистина нередно с нея. Той все още не знаеше какво бе причинило паник атаката или защо го обвиняваше, че е като баща й. Тя казваше, че използвал това, което тя чувства към него, срещу самата нея, но в това нямаше никакъв смисъл.

Той не искаше да я контролира, но единственият начин, по който би могъл да получи подобна сила, бе, ако тя го обича. Сорвър едва не се закова насред коридора. Беше ли възможно? Можеше ли тя да го обича и осъзнаването на това да бе причинило паник атаката?

Принуждавайки се да продължи да върви, той обмисли идеята. Това щеше да обясни много, но нямаше да я притиска да му казва. Това бе нещо, което тя щеше да му даде, когато е готова.

Освен това бе казала, че точно като баща му, той иска да я държи заключена. Като затворник. И до някаква степен бе права. Той я държеше в апартамента им, но за да я защити, а не защото баща му го бе наредил. Беше го направил, за да я защити от баща си.

Когато пристигнаха, той не бе могъл да я опази, и не искаше това никога да се случва отново, но да я държи заключена, не бе отговорът. Тя заслужаваше повече. Имаше право да излиза на слънце и на свеж въздух, имаше право да се научи да използва крилете, които са й дадени.

Сорвър нахълта в „Медикал“ и веднага се насочи към стаята на Баврик. Приятелят му вдигна погледа си от конзолата и леко ръмжене се изтръгна от гърлото му, което секна, щом ги видя.

— Баврик, нещо нередно се случва с Тина. Не мога да усетя емоциите й и тя настоява, че сме я дрогирали. Ти ми каза, че лекарствата, които й даваш, няма да й навредят — каза той.

Не беше наистина гневен на Баврик, но цялата ситуация бе много изнервяща и той нямаше идея как ще реагира Тина, когато лекарството бъде премахнато от системата й. Може би щеше отново да се паникьоса или да му бъде адски разгневена. Той можеше да се справи с гнева й, но страхът й разкъсваше сърцето му, и всичко, което искаше, бе да поправи всички грешки.

— Да — отвърна Баврик. — Бяха краткотрайни лекарства, ефектът от които би трябвало да е изчезнал отдавна. Би трябвало да са се уталожили до шест часа след приема им. — Той тръгна към тях със скенер в ръка.

— Може ли да реагират по различен начин заради човешката ДНК на Тина? — Сорвър я намести в ръцете си, притискайки я силно към гърдите си, докато Баврик прокарваше скенера над тялото й.

Тя не направи опит да се включи в разговора и тревогата се разгоря по-силно в Сорвър, стягайки гърдите му. Тя бе така отпусната, без гняв или раздразнение, не усещаше нищо от нея, сякаш бе изключила емоциите си или бе издигнала бариера помежду им.

Баврик издаде лек звук и забърза към машината, която стоеше в коридора в далечния ъгъл.

— Какво? — попита рязко Сорвър.

— Прав сте, принце мой. Лекарствата, които дадох на Тина, са реагирали много по-остро при нея, отколкото реагират при нас. Ефектът им, имайки предвид теглото й, което пресметнах, би трябвало да е точно такъв, какъвто при нас. Лекарствата са създадени да успокоят емоционалните реакции, но вместо това те напълно са заглушили емоциите й. — Баврик се зае с машината, вкарвайки данните в малка конзола, докато говореше.

Сорвър се наведе надолу и притисна устни към меката кожа на челото на Тина.

„Толкова съжалявам, че не го забелязах по-рано, паври. Страдала си цели три дни.“

Той не получи никакъв отговор, но дори не очакваше такъв. Баврик се върна с подкожна инжекция в ръка.

— Съжалявам, че сте преживяла всичко това, принцесо. Създадох лек, който ще обезвреди ефекта на лекарството, което ви дадох преди три дни. Може да отнеме няколко часа, докато напълно го извади от тялото ви, и ако не се оправите до вечерта, върнете се, за да направим още изследвания, макар да мисля, че няма да е нужно.

Баврик притисна малкото устройство до шията й и Сорвър почувства как тя се напрегна за миг, преди да се отпусне отново.

— Благодаря ти, Баврик. Ще се върнем, ако не се оправи — каза Сорвър и излезе от стаята за прегледи.

Той беше на средата на коридора, точно минавайки покрай стражите пред тронната зала, когато Тина прошепна.

— Къде отиваме, Сорвър?

Той все още не можеше да усети никаква емоция от нея, но все пак се почувства като победител.

— Правя това, което трябваше да направя преди месеци, паври. Смятам да ти покажа новия ти дом.

Приливът на емоции бе толкова слаб, че той едва го почувства, но Тина обви ръце около раменете му и сгуши лице във врата му. Тези малки жестове му казаха всичко, което биха могли да му кажат думите или емоциите й.

Той щеше да й покаже всяка красива част от дома си, а след това щеше да я запознае с хората, които значеха най-много за него. Когато бъде готова, щяха да говорят за случилото се и за това защо се бе паникьосала така. Можеха да се справят. Имаха остатъка от живота си, а нетърпението му нямаше да го доведе доникъде.

* * *

Тина прокара пръсти по топлата черупка на едно от яйцата. Беше минала седмица, откакто Сорвър я бе отвел при Баврик. Седмица, през която с действията си той й показваше, че може да му има доверие.

Говориха много за това как бе вярвала, че я е излъгал, и той й обясни защо бе позволил на Баврик да я упои. В паниката си тя бе забравила, че той може да почувства всичко, което изпитва и тя, и без да се налага Сорвър да й обяснява, се бе досетила, че той е бил ужасно изплашен. Дълбочината на паниката й го бе ужасила, особено след като бе нямал представа какво я бе причинило.

Бе решил, че единственият избор, който бе имал, имайки предвид нараняванията й и потенциалната опасност да се нарани още повече, бе да я упои и да открие какво бе предизвикало паниката й. Но нито Баврик, нито Седрик знаеха причината, а Тина отказваше да им каже.

О, тя подозираше, че Сорвър се бе досетил, но той нито я попита, нито я притисна да признае факта, че го обича. Даваше й време и това я караше да го обича още по-силно. Грижеше за нея през последната седмица и държеше в прегръдките си, без да я притиска да споделят по-голяма интимност. Показваше й с удоволствие дома си и я представяше на избрани членове от семейството и приятелите си. Всичко я караше да го обича все повече и повече.

Но това, което напълно завъртя главата й, бе подаръкът, който й направи. Подаръкът на свободата и красотата на това, което можеше да изпита, докато лети. Търпението му, докато я обучаваше, начинът, по който я наблюдаваше внимателно, за да е сигурен, че няма да я нарани, и факта, че не я притискаше да прави повече, отколкото бе способна, я караше да се влюбва в него все по-силно. Когато тя се измореше, спираха. Когато разтегнеше мускул, той я водеше при Баврик, за да може лекарят да я излекува.

Тина въздъхна и помилва отново яйцето под ръцете си. И тримата — Сорвър, Баврик и Седрик — пристъпяха на пръсти около нея, отнасяйки се с нея не така, сякаш е крехка, а сякаш е безценна.

Тя се премести към следващото яйце, поставено в малката си люлка, и погали гладката му повърхност. Инкубационната стая бе ужасно гореща… много по-гореща от времето навън, което бе като горещ летен ден на Земята. Планетата на Сорвър представляваше най-вече джунгла с тропически климат. Следобедните бури се задаваха с притеснителна редовност, и това, което той й обясни, тя свърза със сезона на мусоните, продължаваше пет месеца от много дългата им година, през които валеше почти непрестанно.

Обясни й защо сградите им са толкова големи, защо имат нужда от толкова вътрешно пространство и защо градът им представлява мрежа от тунели между сградите. Всяко публично пространство бе заето с градини, над които имаше покрив, който можеше да се затваря по време на дъждовния период.

Инкубационната стая бе напълно откъсната от останалата част от света и яйцата й стояха върху малките си легълца, положени на рафт в средата на стаята. За да стигнеш до тях, трябваше да преминеш през две врати, така че температурите да се уеднаквят. Тина идваше да посещава яйцата си всеки ден, след като дрогата бе напуснала системата й.

Тя откри, че времето, което прекарва с малките си, макар това да бяха само няколко минути на ден, беше време да мисли за всичко, което се беше случило, и за начина, по който бе реагирала, когато научи, че е влюбена в Сорвър. Като лекар тя лесно бе разпознала, че се бе държала ирационално. Страхът я бе накарал да мисли за Сорвър неща, които не бяха истина.

Той не искаше да я контролира и никога не бе опитвал да го прави. Не я бе заключил, за да я накаже или измъчва. Бе я държал в апартамента им, за да я защити и да бъде в безопасност, което той й обясни по време на един от разговорите им, когато призна, че не е бил прав да постъпи така.

Сорвър се измъчваше от вина, задето не се е борил за правата на половинката си. В опита си да я защити, той я бе обвил в пашкул и бе затворил пътя й навън, за да е далеч от брат му и баща му, но това не бе животът, който той искаше за нея. Не беше типът живот, който според него заслужаваше тя. Той се бореше с баща си, за да подсигури тя да има същите права като останалите половинки на планетата, и започна този процес, като я запозна с колкото се може повече хора.

Мъжете около нея започваха да я приемат, щом я видеха. Вече не спираха да я гледат удивено, когато минаваше покрай тях. Вече не шепнеха зад гърба й. Сега, когато я видеха, се покланяха уважително, учтиво питайки с кого е обвързана и откъде идва. Всеки мъж, с когото се срещнеше, с изключение на краля и Синдър, се отнасяше към нея с уважение, сякаш тя бе нещо, което трябва да бъде пазено, а не наранявано и контролирано.

Изминаха дни и тя все още не можеше да помисли за любовта си към Сорвър без сърцето й да затупти силно и да почне да трепери, но постепенно анализираше това, от което се боеше, и осъзнаваше, че страховете й се безпочвени, започваше да признава, че мъжа, в който се бе влюбила, нямаше нищо общо с баща й.

Най-после започваше да осъзнава, че не всички мъже са като баща й, и няма да използват чувствата й срещу нея. Тя бе прекарала толкова много време, бягайки от миналото си, от прецаканото си детство, и бе отказвала да говори за това, без да спре за миг и да анализира това дълбоко вярване, че всеки мъж иска да й причини болка.

Сега виждаше, че Сорвър не иска да я нарани, не желае да я контролира и заключва. Всичко, което искаше той, бе да обича нея и децата им и да изгради живота си с нея. Живот, изпълнен с любов и смях. Живот, пълен с приятели и семейство, и най-вече живот, в който ще е до нея през всеки един ден.

Разговорът, който бяха провели тази сутрин, сега се върна в спомените й, когато пристъпи до третото, последно яйце. Тина го погали нежно, това бе домът на едно от бебетата й, докато мъничето стане достатъчно голямо, че да се излюпи.

Макар да започваше да приема, че Сорвър е различен от баща й, че не е като мъжът, който я бе отглеждал през първите дванадесет години от живота й, все още не му бе казала, че му има доверие. Връзката им не беше същата, след като се бе разпаднала и след неволното й дрогиране.

Тя го обичаше. Не можеше да го отрече, но все още не му го бе казала и не знаеше как да го направи. Не знаеше как да премине през бариерата помежду им. Тя бе там всеки път, когато бяха заедно, а когато бяха разделени, беше някак неестествено. Това слагаше окови на връзката им и тя бе сигурна, че това бе довело до молбата на Сорвър от тази сутрин.

„Паври, искам да си щастлива с мен, с децата ни. Ще ти дам всичко, което пожелаеш, за да си доволна. Ако все още искаш да учиш с Баврик, тогава ще се погрижа да го направиш. Ако искаш човешки жени за приятелки, ще намеря такива жени и ще ти ги доведа. Ако искаш собствен дом или да живееш извън палата, ще наредя да ти построят дом. Всичко, което поискаш, ако е по силите ми да ти го дам, ще го получиш. Помисли над това, което те прави щастлива, и ми го кажи, за да мога да ти го осигуря.“

Тина погледна към яйцето под ръцете си, топлината му проникваше през кожата й. Не й трябваше да мисли за това какво ще я направи щастлива. Тя вече го знаеше, но Сорвър не разбираше. Не беше вещ, човек или нов дом това, което щеше да я направи щастлива.

Това, което искаше повече от всичко, бе нещата между тях да са постарому. Искаше това разстояние помежду им да го няма. Искаше връзката, която имаха преди, докато се шегуваха и се смееха заедно. Искаше той да я гледа със страст в очите и похотта му да кара вътрешностите й да се свиват. Искаше си своята половинка, а не изключително предпазливия мъж, който винаги ще се бои да не я изплаши.

Тя просто не знаеше как да получи това, за което копнее. Дали ако му каже, че го обича, щеше да бъде достатъчно? Щеше ли да му покаже, че тя не вярва, че той е мъж, който би я наранил, който би я насилвал? Щеше ли да се успокои около нея и да свали гарда си достатъчно, че да може отново да се смее? Ако думите не бяха достатъчни, какво би могла да направи?

„Паври, би ли дошла в тронната зала, моля те?“

Гласът на Сорвър в ума й я накара да се задъха. Тя дръпна рязко ръце от яйцето, за да е сигурна, че няма неволно да впие нокти в него и да пробие дупки в нежната черупка.

Не бяха общували по този начин, след като Баврик й бе дал дрогата, която я бе превърнала в зомби. Сорвър й даваше пространство и в отговор на това тя също ми бе дала уединение.

„Да. Идвам веднага.“, отвърна тя. Беше някак странно да контактуват така след толкова време, но… липсваше й. Наистина й липсваше. Липсваха й нежните шеги на Сорвър, които бяха само за нейните уши. Да й шепти порочни неща, които винаги събуждаха топлината вътре в нея и я караха да се изчервява. И тихите любовни думи, които усещаше по-интимни и по-лични от тези, които изричаше на глас.

С бързи стъпки тя се насочи към вратата, където едва не връхлетя върху Седрик. Той обви ръце около раменете й, за да я задържи на крака.

— На къде си се разбързала, малка сестричке?

Тина погледна нагоре към него. Той бе започнал да я нарича така, откакто Сорвър я бе завел да се срещне със семейството им. Седрик идваше с тях, в случай че семейството им реагираше като баща им, но всичките им братовчеди я бяха приели с отворени обятия. Чичовците им? Не чак толкова.

— Сорвър иска да отида в тронната зала. Не каза защо, но звучеше някак спешно — отвърна тя.

Седрик погледна надолу към нея за един дълъг миг, преди да хване много по-малката й ръка в своята и да я поведе надолу по коридора. Ниско ръмжене се откъсна от гърдите му, сигурен знак за гняв, и ако това не бе достатъчно, крилете му плеснаха във въздуха, преди отново да ги притисне към гърба си.

— Седрик, какво правиш? — попита Тина леко разтревожена.

Не го бе виждала такъв. През всичките пъти, в които й преподаваше уроците на Баврик, той никога не показваше моргатската си страна. Седрик бе най-спокойният от братята. Този, който не се впрягаше.

— Идвам с теб в тронната зала. Имам лошо предчувствие за това, Тина. Нямам доверие на татко, че няма да направи нещо, с което да те нарани. Бесен е, че Сорвър игнорира заповедите му и те извежда навън. Сорвър ще има нужда от помощта ми да те защити, ако татко нареди на стражите да те отведат. Някои от тях ще откажат, но повечето ще направят каквото им е наредено.

Тина не отговори нищо. Той бе прав. Ако крал Нардок нареди на стражите си да я убият или да я затворят отново, Сорвър щеше да им нужда от помощ, за да я защити, дори и да се промени в другата си форма. Той не беше непобедим.

Тъкмо щяха да влязат в коридора, който водеше към тронната зала, когато Седрик я издърпа през врата, която не бе виждала досега. Неочакваният блясък в бялата тронна зала я заслепи, но тя можеше да чуе ясно гласовете.

— … поискахте аудиенция с мен. И ето, тук сте. Какво искаш, човеко? — изръмжа крал Нардок.

Човеко? Там имаше хора? Тина присви очи срещу светлината, опитвайки се да види кой стои в стаята.

— Тук сме, за да отведем една от нашите жителки. Тина Греъм е официален жител на Земята. Към Алианса не е отправена молба за промяна на жителство, от което следва, че г-ца Греъм остава под командването на правителството на Земята и юрисдикцията на Коалицията. Имаме право да поискаме заминаването й и връщането й към задълженията й — каза познат глас.