Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Съдба сред звездите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Claimed, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,8 (× 49 гласа)

Информация

Форматиране
ganinka (2016)

Издание:

Автор: Лий-Анн Уолъс

Заглавие: Перфектната половинка

Преводач: Ralna

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2016

Тип: новела

Националност: американска

Редактор: galileo414; desi7y; ganinka

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10122

История

  1. — Добавяне

Глава 14

Тина застина. Познаваше този глас. Ръката на Седрик се стегна около нейната. Стомахът й се присви остро и тя изсъска от неочакваната болка. Дълбоко ръмжене премина през тронната зала.

Тя примигна, опитвайки се да накара очите си да се фокусират срещу заслепяващата светлина, която проникваше през високите прозорци, осветявайки цялата зала. Малка група стоеше скупчена на уважително разстояние от трона на крал Нардок, на който той се бе изтегнал спокойно, сякаш нямаше никакви грижи на този свят.

Сорвър стоеше от едната страна на трона му, тихо ръмжене все още ехтеше от гърдите му, но тревогата в стомаха й успя да потисне гнева, който се носеше от него. Той бе разтревожен. Тревожеше се, че тя ще иска да го изостави и да замине със своя народ. Не беше нужно да й го казва. Тя го познаваше достатъчно добре, за да знае какво ще си помисли той. Особено имайки предвид сегашното състояние на връзката им.

Тина откъсна ръка от тази на Седрик и излезе иззад огромната статуя, която ги криеше, така че всички да я видят. Той се опита да я сграбчи, но тя избегна ръцете му, заобикаляйки статуята. Сорвър заслужаваше да знае какво мисли тя. Не можеше да го остави да се тревожи, че някой ден ще поиска да го напусне. Макар да й бе казал, че никога няма да я пусне да си отиде, ако тя го поискаше, той я обичаше достатъчно силно, че да й го позволи. Щеше да разбие сърцето му, но той би го направил.

— Алиансът не ме е попитал дали аз искам да бъда отведена — каза Тина, заставайки до Сорвър. Хвана ръката му и я стисна. — Нямам никакво намерение да си тръгвам. Сорвър е моята половинка и аз го обичам. Искам да изградя живота си с него. Душите ни са обвързани и не можем да бъдем разделени.

Той също стисна ръката й, заливайки я с емоции, които никога не бе усещала от него. Толкова много топлина се надигна в гърдите й, че тя усещаше ще се експлодират.

„Паври.“

Всичко бе точно там, в тона му, отекващ в главата й. Любов, неизмерно щастие и облекчение.

„Обичам те, Сорвър. Съжалявам, че се държах на разстояние. Не знаех как да ти го кажа и как да пробия стената помежду ни.“

Нежни пръсти повдигнаха брадичката й и тя погледна в най-прекрасните жълти очи. Вертикалните ириси бяха разширени, докато гледаха надолу към нея.

— Нищо от това вече няма значение, паври. Ти ме обичаш и аз те обичам с всичко, което представлявам. Ще направим така, че нещата да проработят. Няма да позволя на никой отново да застане между нас.

Погледът й се плъзна по твърдите черти на лицето му и към мекия водопад на дългата му коса, висяща през рамото му, запечатвайки в ума си този момент, който щеше да помни през целия си живот. Той носеше оръжията си както обикновено, но този път бе сложил и нагръдника си. Винаги, която го сложеше, й напомняше за деня, в който за пръв път се чифтоса с него на кораба му. Тръпка се спусна надолу по гръбнака й.

Искаше да го целуне, да обвие ръце и крака около тялото му, да се вкопчи в него като лепка, но нямаше време за това. По-късно. По-късно щеше да му покаже колко много значи той за нея. Щеше да му покаже с думи и дела какво изпитва към него в сърцето си. Щеше да му го казва всеки ден, всеки час, ако е наложително, за да не се съмнява никога, че иска да остане с него и да бъдат заедно до края на дните си.

Някой прочисти гърлото си и Тина откъсна поглед от Сорвър, за да погледне към групата мъже. Всички те я гледаха с отвратени изражения. Висок, поне по човешките стандарти, мъж стоеше на чело на групата. Тина сви ръце в юмруци, а острите й нокти се впиха в дланите й.

Дейн Петерсън.

Докато беше жива, никога нямаше да го забрави. Хубавата външност криеше човек с отвратителен характер и злоба, дълга километри. Начинът, по който се бе подигравал на нея и на останалите жени, които бяха в първата група, пристигнала в Крепостта, винаги щеше да гори ярко в спомените й до края на живота й. Гнусните, пренебрежителни коментари, които правеше и отвратителните му шеги, с които мъжът целеше да ги нарани и унизи, я бяха накарали да го намрази от самото начало.

Лек порив на любопитство премина през нея, но изчезна също толкова бързо. Сорвър без съмнение искаше да знае защо тя мрази толкова силно Дейн.

— Хората нямат половинки. Не признаваме никакви съюзи, които са различни от брак, извършен под наставленията на оторизиран член на правителството или на някоя от религиите ни — каза Дейн, а гласът му бе изпълнен с отвращение. Същото, което бе чула в гласа му и когато за пръв път пристигнаха на станцията.

Преди тя или Сорвър да успеят да отговорят, гласът на крал Нардок проехтя в залата.

— Какво ще ми предложите, за да ви върна жената?

Тина изсъска от гнева, който се надигна в нея. Кучи син! Тя не беше награда, с която да търгува или да заменя. Не можеше да я продаде! Ръмженето на Сорвър бе дълбоко, шумно и изпълнено с гнева, който гореше вътре в нея.

— Татко, Тина е моя половинка. Няма да я върна на хората, нито ще ти позволя да я използваш като пионка в игричките си. — Той се обърна, пристъпвайки заплашително към групата. — Вече не сте на Земята, дребни човечета. Поисках Тина и я направих своя, това са всички церемонии, които са нужни. Коалицията няма да застане срещу половинка и мъжа й. Нито ще разделят една жена от малките й, а Тина е майка на децата ми. Тя няма да тръгне с вас. Никога няма да напусне тази планета.

Топлина изпълни гърдите на Тина, карайки я да се задъха. Тя се притисна срещу Сорвър, игнорира оръжията, които се впиваха в тялото й, и стисна силно ръката му. Не, тя също никога нямаше да го пусне.

Устните на Дейн се присвиха при споменаването на децата.

— Възпроизвеждал си се с нея? Нашата раса дори не е съвместима с вашата!

Един от мъжете пристъпи напред и прошепна нещо в ухото на Дейн, преди отново да се оттегли до другите мъже. Дейн погледна към пода, а на лицето му се появи усмивка, карайки го да изглежда много самодоволен, когато погледна към тях.

— Алиансът на Земята не признава потомство със смесени гени на друга раса. Вашите… деца никога няма да бъдат приети на Земята, нито ще им бъде позволено да живеят там. Не могат да поискат гражданство или да използват човешките си гени, за да изискат някакви облаги от Земята. Не сме тук за хайвера ви. Искаме само г-ца Греъм. Може да задържите… децата — каза Дейн, без да оставя никакво съмнение относно мнението си за децата, родени при съчетаването на ДНК-то на двете раси.

Тина изръмжа тихо и пристъпи напред с ръце, стегнати в юмруци. Щеше да разкъса гърлото на този задник. Децата й не бяха „хайвер“, но Сорвър я задържа до себе си.

„Спокойно, паври.“

Тя не искаше да е спокойна. Искаше да изкорми Дейн и да се изкъпе в кръвта му.

— Прав си — изръмжа Сорвър. — Децата ми ще останат тук с мен, както и Тина. За интелигентна раса ми се виждаш по-скоро глупав, човеко. Тина е моя. Не е чак толкова трудна концепция за разбиране.

Тя погледна Дейн. Задникът имаше същото отвратено изражение на лицето, докато гледаше Сорвър, каквото имаше, докато гледаше нея. Той нямаше да се откаже, докато не получи това, за което бе дошъл. Беше чувала много слухове за него, докато учеше в медицинското училище на Коалицията през трите месеца, прекарани в Крепостта.

Щом му беше поставена задача, той не се отказваше никога от нея и бе готов да убие всеки по пътя си. Той бе атакуващото куче на Наставник Грийн.

„Сорвър, той няма да се откаже, докато не получи това, за което е дошъл“, прошепна Тина през връзката й и бе изпълнена с топлина.

„Съгласен съм, паври. Нямам доверие на този мъж, че няма да се опитат да те наранят или да те вземат със сила. Ако нещо се случи, искам да тичаш към статуята и да избягаш през вратата.“

Тя изпрати вълна от топлина обратно към него, вложи всичко, което изпитва, цялата си любов, опитваше се да му покаже без думи колко много значи за нея това, че я защитава, но ако си мислеше, че щеше да избяга и да го изостави да се бие сам, то той грешеше адски много. Бащата на Сорвър проговори отново, преди тя да успее да реагира.

— Това е неприемливо. Или взимате жената заедно с отвратителните деца, или не взимате никой. Не искам следи от безполезната ви раса на планетата си. Няма да позволя още от воините ми да бъдат съсипани от хората. Вие сте слаби и тази жена направи сина ми слаб. Ако не ги вземете, ще трябва да ги унищожа, за да не разпространяват заразата си.

Седрик изръмжа зад тях. Той пристъпи до нея, когато горещ, заслепяващ гняв се надигна в Тина. Нейният гняв, гнева на Сорвър и под всичко това истинско удивление. Тя нямаше проблем да повярва, че крал Нардок би убил нея и децата й. Искаше да го направи от мига, в който бе слязла от совалката преди толкова месеци. Тя не вярваше, че блъфира, когато каза на хората да вземат децата й. Но очевидно Сорвър никога не бе вярвал, че баща му наистина би я убил.

— Къде е Синдър? — попита тихо Сорвър.

Седрик отговори, преди Тина да успее.

— Той все още е в Медикал. Имаше усложнения при една от метакарпалните кости на крилото му. Трябваше да бъде счупена и наместена отново. Не е в състояние да става.

Сорвър изсумтя и се обърна, скривайки я зад гърба си, и разпервайки криле, за да създаде бариера пред нея.

— Половинката и децата ми, няма да ходят никъде, татко. Ако ги заплашиш отново, ще бъда принуден…

Тина притисна пръсти към голата кожа на гърба му между крилете му и сърцето й заби силно, тъй като много добре знаеше какво смята да каже той.

— Сорвър, не можеш да заплашваш краля. Ще те убият заради измяна.

Тихо ръмжене се изтръгна от гърдите му и гневът му се разгоря вътре в нея. Той обърна леко глава, говорейки през рамо.

— Паври, спря ме последния път, когато той те заплаши, и те послушах, защото беше ранена, но няма да го направя този път. Поведението му и начинът, по който се отнася с теб, срамят расата ни. Всеки друг мъж, който си позволи да се отнася с жена така, както той се отнася с теб, досега щеше да бъде осъден и да понася последствията от действията си.

Седрик се размърда до нея, вдигайки криле, когато от гърдите му се чу ниско ръмжене. На Сорвър ли бе гневен? Или яростта му бе насочена към баща му и начина, по който се отнасяше с нея?

Сорвър игнорира брат си и заяви:

— Единствената причина никой да не каже нищо е, че той е кралят. Но вече няма да стоя настрани и да му позволявам да се отнася с теб толкова непочтително. Без значение дали баща ми иска да го признае, или не, ти си моята половинка. Ти си кралска принцеса и заслужаваш защитата на всеки член от кралското семейство.

Сорвър се обърна към баща си.

— Още веднъж заплаши половинката ми и ще бъда принуден да ти докажа, че не ме е направила слаб. Ползите от чифтосване с човек надхвърлят многократно това, което смяташ за слабост, татко. И тя е първият ни шанс от петнадесет години насам да дадем живот на момичета. Няма да ти позволя да унищожиш това заради изкривеното ти желание да ме накажеш. Не си ядосан на Тина и не нея искаш да нараниш. Аз бях този, който не ти се подчини. Аз съм този, който трябва да бъде наказан.

Седрик пристъпи напред, сложи ръка на рамото на Сорвър и заяви:

— Аз също ще защитавам Тина с живота си.

— Това е много мило и сантиментално — прекъсна Дейн ръмженето, идващо от краля. — Но не променя нищо. Тина Греъм е жител на Земята. Тя е член на Коалицията и като такава имаме право да я отведем. Няма да плащаме за нея, нито ще се пазарим, и определено няма да вземем някой от хайвера й.

— Млъкни, човеко — каза краля, ставайки от трона си. — Моят син отказва да ви я даде. Той няма да промени мнението си. Ако наистина я искате, ще трябва да съберете парчетата от нея, след като дам един урок на сина си.

Гневът на Сорвър избухна толкова силно и толкова бързо, че Тина залитна назад, сякаш я бяха ударили. Когато успя да възвърне равновесието си, Сорвър стоеше пред нея, крилете му бяха опънати в цялата си дължина, докато той се извисяваше над нея и над всички други в залата.

О, господи! Беше се преобразил. Нагръдникът му се клатеше напред-назад на пода, кожените му каишки бяха скъсани на две, а ботушите му бяха само съдрана материя под краката му.

— Изведи Тина от тук — заповяда той, гласът му бе толкова нисък, че премина през нея като удари по барабан.

Седрик сграбчи ръката й и започна да я дърпа назад. Какво правеше? Не можеха да излязат! Сорвър имаше нужда от тях, Седрик трябваше да му пази гърба.

— Седрик, не можем да тръгнем. Трябва да пазиш гърба на Сорвър. Дейн няма да пропусне възможността да го нападне, докато той се бие с баща ви. — Седрик обаче не искаше и да чуе. Той продължи да я дърпа към статуята, но преди да успеят да стигнат до нея, прозорците експлодираха навътре и в тронната зала влетяха крилати зверове.

Тина извика, когато стъклата се разхвърчаха навсякъде, а малки парченца от тях се забиха в нея. Погледът й се прикова към грозното лице на Красгич, който летеше към тях. Седрик изръмжа и ръката му се стегна болезнено около нейната.

Гневният вик на Сорвър отекна, когато той размаха мощните си криле, издигайки се над пода. Чу се звук от стрелба, последван от още един вик, когато бащата на Сорвър бе отхвърлен назад към трона си.

Седрик изрева гневно до нея и се хвърли към човешките мъже, стоящи в средата на залата, които държаха оръжията си, насочени сега към ранения крал, оставяйки Тина сама.

Странен звук я накара да погледне настрани. Дейн гледаше към нея с оръжие, насочено директно към сърцето й. Омразата на лицето му я накара да се препъне назад.

Времето сякаш забави ход, докато тя гледаше как заряда от оръжието му се изстрелва към нея. Беше инстинктивно, нещо първично в нея, някоя нова част от нея, която я накара да разпери криле и да ги обвие около себе си, за да се защити, но това не спря заряда да я удари, нито болката, която разкъса тялото й и тишината, която проряза за миг хаоса.

* * *

Болезненият вик на Тина се вряза в него, парализирайки го за миг. Сорвър се завъртя, размахвайки мощно криле, за да остане във въздуха. Мъжът, който бе поискал да отведе Тина, стоеше под него с оръжие, насочено към нея. Тишината в залата бе оглушителна за няколко мига, преди виковете и хаосът отново да се отприщят. Страхът на Тина присви стомаха му и започна да му се повдига.

Красгич и хората се биеха със стражите на палата. Още от охраната нахълтваше през главната порта на тронната зала, а други се биеха навън зад прозорците с хората на Красгич, във въздуха се стрелкаха тъмни форми, сблъсквайки се в битка.

Къде бе отишъл Красгич? Как бяха преминали през защитата на планетата им? Сорвър поклати глава. Нямаше значение. Бяха тук и най-важното бе да ги победят. Да защити Тина и децата им бе главният му приоритет.

Сорвър се хвърли към мъжа, към който Тина бе реагирала толкова силно. Омразата й към него почти го завладя и го накара да бъде по-предпазлив. Той никога не бе очаквал мъжа наистина да се опита да я убие, но очевидно бе решил, че след като не може да я отведе, трябва да я елиминира. Може би това са били нарежданията му от самото начало.

Каквато и да бе истината, Сорвър не го бе грижа. Човекът щеше да умре. Можеше да го застреля, но предпочиташе да го убие с голи ръце, кърваво и болезнено. Насочи се към него, стрелкайки се надолу към пода с протегнати напред ръце. Вероятно го бе усетил или бе почувствал раздвижването на въздуха, защото се обърна, вдигна оръжието си към Сорвър, но бе твърде късно.

Сорвър впи ноктите си в тялото му и се издигна над пода. Дейн започна да ругае и да се гърчи, опитваше се да вдигне оръжието си, но Сорвър обви много по-голямата си ръка около неговата, с която държеше оръжието, и стисна. Човекът изпищя, а Сорвър стисна по-силно, чупейки деликатните кости.

Тъмно задоволство се надигна в него, когато другият запищя като жалкото същество, което беше, докато Сорвър бавно откъсваше ръката му.

— Моля те, моля те. О, господи, моля те! — молеше се той, плачейки с глас.

— За какво ме молиш, човеко? За снизходителност? За прошка? Или за безболезнена смърт? — попита Сорвър. — Или се молиш на бога, в който вярваш, да дойде и да те спаси?

Мъжът изскимтя, жалък звук, който още повече разяри Сорвър. Той размаха по-мощно криле, за да се издигне по-високо, сякаш почти не забелязваше тежестта на Дейн. Когато не получи друг отговор и силен плач, Сорвър изръмжа и изви ръце.

Обвивайки едната си ръка около главата му, опашката му се мяташе гневно ту в едната, ту в другата посока. Той щеше да убие всеки, който посмее да нарани половинката му. Всеки, който се опиташе да му я отнеме, щеше да преживее същата съдба като тази на жалкия безполезен мъж в ръцете му. Сорвър впи нокти в твърдия череп на мъжа и откъсна главата от раменете му, преди да пусне безжизненото тяло през прозореца навън, а главата на пода на тронната зала.

Вълна от тревога се надигна в него, карайки го да прелети залата към Тина. Той прибра криле и падна надолу към пода, разтваряйки ги само за миг, за да омекоти кацането си. Той се приземи мощно върху двамата човешки мъже, които се приближаваха към нея.

Сорвър сграбчи мъжа пред него, счупвайки врата му, преди жертвата му да успее да издаде дори звук, и хвърли тялото настрани. Вторият мъж тъкмо се обръщаше към него, когато го покоси. Ноктите му разкъсаха тялото му от врата до слабините му. Мъжът изпищя и през залата отекна ужасяващ болезнен звук. Сорвър изрита умиращия мъж силно, избутвайки го назад.

Тина се изправи, облягайки се на статуята на баща му, която той мразеше още от дете. Едното от крилете й висеше отпуснато зад нея, тъмни капки кръв се стичаха по пода, а на рамото й имаше огромна синина, простираща се назад към гърба й.

Той пристъпи напред, възнамерявайки да я отведе при Баврик, но ужасеното й изражение, вълната от страх вътре в него и писъкът й в ума му го накараха да се обърне.

„Сорвър, пази се!“

Двама от хората на Красгич се приближаваха към него. Съдейки по размерите им и двамата бяха млади, неопитни и съответно лесно за убиване.

„Паври, скрий се зад статуята“, нареди той.

Колкото повече се приближаваха мъжете, толкова по-ясно ставаше колко са млади. Нямаха лепкавата секреция между раздалечените си люспи, като при възрастните индивиди, и очите им не бяха изпъкнали. Все още не бяха възрастни.

Сорвър изръмжа. Тези кутрета мислеха, че могат да го победят, че могат да са достатъчно силни, че да сразят един от синовете на Нардок. Вълна от веселие премина през него. Явно баща им бе направил големи пропуски в обучението им, но той с радост щеше да ги научи на всичко, което би трябвало да знаят за воините на Моргат.

Дълбок смях се изтръгна от гърдите му, когато пристъпи напред, за да застане пред младите си противници. Те се спогледаха, преди да насочат отново разтревожения си поглед към него.

— Баща ви ви е изпратил на заколение, кутрета. Не си мислете, че ще се отнеса снизходително с вас, само защото сте наивни хлапета — каза Сорвър. Щеше да им даде само една възможност да избягат. Ако откажеха, просто щеше да ги убие.

Крилете им трепнаха зад тях, докато се колебаеха.

— Не сме деца — каза единият.

Сорвър се разсмя. Сега не бе време за веселие, но просто не се сдържа.

— Кутрета, още дори не сте си сменили първите пера. Колко сте големи? Тридесет? Тридесет и пет?

— Достатъчно големи, че да знаем, че си откраднал от нас жената, която може да ни даде сестри. Татко ни възложи да му върнем половинката. Няма да се провалим — отвърна по-младият.

Вълна от страха на Тина премина през него, карайки го да изръмжи. Те нямаше да се доближат до Тина, и ако Красгич иска да жертва синовете си, проблемът бе негов. Никой все още не знаеше дали Тина е способна да даде живот на момичета. Сорвър не го бе грижа колко заблудени са момчетата пред него и нямаше време, за да им го обяснява. Пък и като повечето от потомството на Красгич, те така или иначе нямаше да го послушат. Все пак той беше Моргат.

Потомството на Красгич бе отглеждано да мрази него и народа му. Бяха отгледани да вярват, че Моргатите са откраднали планетата, жените им и способността им да се размножават, но нищо от това не бе истина. Техният баща и лидер бе лъжливо, измамно чудовище, което промиваше мозъците на собствените си деца, за да ги накара да вярват във всичко, което им казва.

Сорвър замахна с ноктите си, хващайки двамата млади воина неподготвени. Единият падна на пода с рана, зееща на гърлото му, а кръвта му се стичаше по пода. Другият положи безполезни усилия да се защити, но не беше никакво предизвикателство за огромните височина, сила и бързина на Сорвър.

Виковете му се смесиха с тези на мъжете, които се биеха, изпълвайки тронната зала, което доведе силен вой отвън, разпръскващ още стъкла през счупените прозорци.

Сорвър отвърна на рева със собствен, карайки всеки мъж в залата да спре и да се обърне към него.

Дълбок глас изплющя през стаята.

— Сорвър е мой.

Сорвър се обърна и изръмжа, виждайки баща си да стои пред трона си с разперени криле и готов за битка. Още един рев отвън накара баща му да полети навън през прозорците. По дяволите, той бе ранен.

— Искам женската си! Мъжът, който ми я доведе, ще бъде почетен над всички други!

Страхът на Тина се надигна остро в него и Сорвър изрева, докато думите на Красгич отекваха в залата. Всяко едно от копелетата му в залата и навън зад прозорците отвърна на думите на баща си.

Сорвър се изправи, доближавайки се до Тина, за да може да я защити. Това, което наистина искаше, бе да я вдигне на ръце и да я изведе от тук, но не можеше едновременно да лети, да я носи и да се бие с мъжете, които ги нападаха. Единственият начин бе да я държи в ъгъла и той да й бъде щит.

— Паври, мини зад статуята. Ще те защитавам, докато дойде помощта — нареди Сорвър.

Отвърна му единствено тишина. Той се завъртя, търсейки Тина, но откри само следи от кръвта й по пода. Гърдите му се стегнаха болезнено, преди сърцето му да започне да блъска силно в гърдите му. Забързано той мина зад статуята, за да намери вратата открехната, а подът покрит с кървави следи водещи навън. Богове, не! Защо бе излязла? Не беше безопасно да се скита сама из палата.

„Паври, къде си?“

Леката вълна от веселие не успя да скрие тревогата, която я изпълваше.

„Реших да отида на разходка, хубавецо. В тронната зала стана малко пренаселено.“

Сорвър изръмжа и стисна зъби. Сега не беше време тя да проявява темперамента си. Той отвори вратата и с трудност напъха огромното си тяло през входа, който не бе създаден за почти триметрови мъже.

„Паври, не е време за шеги. Красгич изпрати всеки от синовете си след теб. Трябва да знам къде си.“

Той не дочака отговора й. Тръгна по следите от кръвта й, водещи надолу по коридора към предната част на замъка.

„Съжалявам, Сорвър.“ Обля го вълна от тревога и страх. „Вярвам, че съм на път към предната част на двореца, но имам чувството, че се загубихме… ох, знам къде сме. На път сме да излезем в задния двор за тренировки.“

Сорвър изруга. Как се бе отдалечила толкова много? И защо никой от стражите на двореца не я бе завел в „Медикал“? Тук трябва да бе пълно с охрана.

„Тина, кои сте вие? Кой е с теб?“

„Ние сме аз и… мъжът, който е опрял оръжие в главата ми.“

Сорвър се хвърли напред с рев, затичвайки се към предната част на двореца. Ако минеше през големия вход, щеше да излезе по-бързо, отколкото, ако следи кървавата диря оставена от Тина. Той размаха криле в мига, в който премина през разбитите дървени врати.

„Идвам, паври. Няма да оставя този мъж да те вземе.“

Силният размах на крилете му го отведе високо в небето и около двореца.

„Може би ще искаш да побързаш, Сорвър. Имаме компания.“

Страхът в гласа на Тина стегна стомаха му и му подсказа, че мъжете, които са се присъединили при тях, не са Моргати. Той размаха по-силно криле, използвайки цялата скорост, на която беше способен огромния размах на крилете му.

Сорвър прелетя през крилото, в което бяха разположени апартаментите на семейството му, зави наляво, за да избегне кулата на стражите, и се спусна към казармите и двора за тренировки.

Силен женски писък раздра въздуха и емоциите, които се блъснаха в Сорвър бяха толкова силни, че го накараха да отскочи назад във въздуха. Той изруга, докато успее да възвърне контрола си и да продължи да лети. Това не бе просто страха на Тина. Не, беше много по-силно.

Сорвър почувства сякаш сърцето му щеше да изскочи от гърдите му. Никога, дори веднъж в осемдесетгодишния си живот не бе чувствал подобен страх. Неговият и този на Тина. Не можеше да я изгуби. Не и сега. Не и след като знаеше, че тя го обича. Не и след като най-после го бе признала не само пред себе си и пред него, но и пред цяла група мъже, стоящи в тронната зала.

Порив на вятъра избута Сорвър настрани от пътя му, той промени ъгъла и вдигна криле така, че да се насочи в посоката, която искаше, но нещо се блъсна в него, отпращайки го настрани.

Нокти се впиха в крилете и люспите му, изпращайки заслепяваща болка през тялото му. Сорвър изрева, но не от болка, а от гняв.

Той впи нокти в нападателя си и двамата започнаха да падат към земята, а във въздуха отекваха ръмженето и виковете им.

— Сорвър!

Писъкът на Тина накара сърцето да застине в гърдите му, но тътена на двигател бе това, което изпрати вълна от паника през него. Не. Ако я качаха на совалка, щеше да му отнеме часове, за да я последва. Нямаше да им позволи да я задържат при себе си толкова дълго време. Нямаше да позволи тя да изживее подобен ужас.

Той сграбчи главата на мъжа, който се бе вкопчил в него, и заби ноктите си, за да може да има по-добър захват, докато падаха надолу, и единственото, което ги спираше да не се разбият бързо на земята, бе неспирното махане на слабите крила на мъжа.

С бясно завъртане той счупи врата му и принуди увредените си криле да се разтворят. Тялото на убития падна на земята, но цялото внимание на Сорвър бе насочено към фигурите, летящи към малката совалка, която се рееше във въздуха.

В гърлото му се надигна тихо ръмжене, което ескалираше все повече и повече, докато не се превърна в оглушителен рев, който разтърси небето. С мощен размах на крилете Сорвър се изстреля след мъжа на Красгич с едно-единствено намерение наум.