Лий-Анн Уолъс
Перфектната половинка (12)

Глава 12

Тина погледна Баврик шокирана. Той говореше за убиване на бебетата й. Точно това значеше „прекъсване на процеса“. Всичко в нея застина, докато ръцете на Сорвър се стегнаха около раменете й и пръстите му я стиснаха болезнено.

През връзката им се изливаха толкова много емоции. Тя не можеше да разбере никоя от тях. Те я изпълваха, смесваха се с нейните собствени, и тя усещаше как я притискат надолу. В Сорвър не бе останала никаква надежда. Беше умряла от думите на Баврик, но по някаква причина Тина не искаше да се отказва. Нямаше да се откаже, докато не види скановете.

Леката болка от пръстите на Сорвър прочисти ума й. Не можеше да се предаде точно сега. Бебетата й имаха нужда от нея. Тина стана от стола, а краката й се разтрепериха от усилието. Господи, чувстваше се толкова слаба. Тресеше се и вероятно бе изпаднала в шок.

— Тина, не бива да ставаш все още. — Сорвър се опита да я накара да седне обратно.

Тя изпръхтя. Изглежда гневът щеше да бъде емоцията на деня. Е, ако той трябваше да крещи, за да се справи със ситуацията, тя нямаше нищо против. И на нея малко й се искаше да закрещи.

— Трябва да видя — каза тя, и откъсвайки се от ръцете му, се запрепъва към конзолата.

Тя сграбчи ръката на Седрик, за да запази равновесие, и погледна екрана. Сканираните изображения на трите яйца бяха наредени на екрана. Краката на Тина затрепериха още по-силно, когато голяма част от напрежението спадна в тялото й.

Не беше толкова лошо, колкото си представяше. Всички части от яйцата, за които бе учила през последните три месеца, бяха по местата си и се виждаха ясно във всяко яйце. Жълтъчният сак беше с добри размери, поддържайки израстващите бебета, а ембрионите и жълтъчните сакове бяха подържани от добро количество албумин.

— Може би Баврик трябва да направи няколко теста на ембрионите, за да разберем какъв е проблемът, или ако не смятате да приключите инкубационния период, той може да ги изследва, за да видим какво е причинило малформацията — каза Синдър от другия край на стаята.

Тина откъсна поглед от конзолата, за да погледне назад към него. Леки искри от гняв започнаха да проблясват в гърдите й и това не бе от Сорвър, който все още седеше зад родилния стол. Синдър, подмолното копеле, бе намислило нещо. Той я мразеше толкова много, колкото и баща му. Защо бе предложил Баврик да тества и да изследва яйцата?

Сорвър погледна брат си и Тина почувства шока му. Тя не бе шокирана. Тя бе сигурна, че Синдър има задни мотиви да стои тук и те не бяха, защото никога не е виждал снасяне на яйце.

— Какви тестове можеш да направиш, Баврик? — попита тихо Тина, без да откъсва поглед от Синдър.

Крилете на Баврик трепнаха и той въздъхна излъчвайки неудобство.

— Мога да взема проби от жълтъка и от ембриона. Мога да проверя ДНК-то за генетична мутация. Мога да направя още инвазивни сканове, за да видя развитието на скелета и органите, но, Тина… има причина да не практикуваме често подобни тестове върху яйца.

Тина не откъсна поглед от Синдър, когато попита:

— И каква е причината за това, Баврик?

Нямаше наистина нужда да пита. Много добре се сещаше какво щеше да каже Баврик, но искаше да ги чуе изречено високо и ясно на глас.

Лекарят прочисти гърлото си, закашля се сухо, преди да отговори.

— Инвазивните тестове и сканиране на ембриона по време на инкубацията имат седемдесет и пет процента вероятност да го убият. В ранните дни, когато Моргатите започнаха да взимат половинки, всяко яйце се изследваше и имаше стотици загуби при смърт на ембриона. Не сме тествали яйца по този начин повече от петнадесет години — отвърна той.

Тихо ръмжене се изтръгна от Сорвър, но Тина го игнорира. О, Синдър беше копеле. С епични пропорции при това. Беше чувала за майчиния инстинкт на жената да защитава малките си, но винаги бе мислела, че при хората този ген липсва. На Земята все още бе често срещано майки да нараняват децата си. Но сега знаеше, че е грешала.

Тя заобиколи конзолата, отбягвайки следите от кръв по пода.

— Ти, кучи син — каза тя, насочвайки се към Синдър. — Знаеше какво ще причини подобно тестване на яйцата ми и все пак го предложи.

Гневът на Сорвър блесна в нея. Всеки миг той щеше да набере мощ и да експлодира, трансформирайки се, и тя нямаше да направи нищо, с което да го успокои. Синдър да се оправя със Сорвър, когато е така побеснял. Тина оголи зъби към Синдър и изсъска, гледайки как крилете му трепнаха зад него, преди да ги притисне към гърба си.

Тя забучи единия си пръст с остър нокът в гърдите му, докато го гледаше право в очите.

— Никога няма да позволя яйцата ми да бъдат тествани и няма да позволя на теб или баща ти да принудите Баврик или някой друг лекар да направи подобни тестове. Това са моите яйца, децата ми със Сорвър, и, Господ да ми е на помощ, ако направиш нещо, за да ги нараниш, ще те изкормя, докато спиш.

Той погледна надолу към нея и тя почти можеше да почувства гнева и омразата му. Те увиснаха във въздуха помежду им, гъсти като дим, който се опитваше да я задуши. Синдър се обърна към Сорвър.

— Нима ще позволиш на това отвращение да продължава да създава нисши деца? Нямаш ли никакъв срам, Сорвър? Моргатският народ е перфектен подбор от генетично наследство… как може да позволиш на бял свят да се появят деца, които не са перфектни, които може да са деформирани или болни? — Гласът му бе ръмжене, никаква топлина към брат му, никаква радост от щастливия миг, който току-що бе споделил с тях.

Какво им беше на него и баща му, че продължаваха да я наричат отвратителна? Да, тя бе човек. И какво от това? Тя можеше да каже същото за тях, за всички Моргати, но Тина винаги бе вярвала, че всяко същество има правото да живее, и това се отнасяше с пълна сила към все още развиващите й се бебета.

— Нямам нужда да обяснявам действията си нито пред теб, Синдър, нито пред баща ни. Половинката ми не е отвратителна, нито пък децата ми. Следващия път, в който си позволиш да я наречеш така, няма да можеш да излезеш прав оттук — изръмжа Сорвър.

Изпълни я водовъртеж от емоции, толкова силен, че едва не отне дъха й. Тя знаеше, че Сорвър я обича. Казваше й го през цялото време, показваше й го всеки ден, и тя самата можеше да го почувства. Но това не бяха неговите емоции. Бяха нейните. Сълзи изпълниха очите й и тя си пое накъсано дъх. О, господи! Беше се влюбила в него.

Звук на отвращение се откъсна от Синдър и тя се обърна, за да го погледне. Той гледаше надолу към нея, а жълтите му очи бяха толкова пронизващи, че изпратиха тръпка надолу по гръбнака й.

— Ти причини това на семейството ми. Татко трябваше да те убие в деня, в който пристигна, и да изстрада загубата на един син. Поне ако нямаше половинка, Сорвър никога нямаше да предаде на следващото поколение низшето си ДНК. Може би трябва да зарадвам татко и сам да сложа край на живота ти.

Тина почувства идването му, мига, в който гнева на Сорвър се превърна в заслепяваща ярост и хищникът в него застана на преден план. Тя се хвърли назад, подхлъзвайки се на кръвта по пода и се оказа по задник до масата за прегледи.

Сорвър се хвърли към Синдър, заковавайки го към вратата, която изпука и се разцепи на парчета под силата на телата им. Ръмжене и трошене, размяна на удари и на бой изпълни помещението, докато те преминаха и през другата врата, пренасяйки битката в коридора на двореца.

„Не го убивай, Сорвър. Може да е задник, но знаеш, че никога няма да си простиш, ако убиеш собствения си брат.“

Ръмженето в главата й бе единственият отговор. Тя издиша дълбоко. Е, беше му казала. Ако не иска да я послуша, нямаше какво да направи по въпроса, но ако Сорвър убиеше брат си, нещата, меко казано, щяха доста да се усложнят.

Седрик стигна до нея и й помогна да се изправи. Тина се вкопчи в ръката му, а краката й се огъваха, докато се връщаше отново до конзолата. Тя започна да изучава изображенията на трите яйца. Едното изглеждаше като напълно развито моргатско бебе. Другите две изглеждаха… различно. Тя посегна и докосна екрана с ръка, милвайки изображенията на развиващите се ембриони.

— Баврик, трябва да ми се довериш, че тези бебета са добре. Изглеждат точно така, както би трябвало да изглеждат — промърмори Тина.

Той погледна към екрана за няколко дълги секунди.

— Тина, те въобще не приличат на моргатски ембриони. Нямат опашки и главите им са прекалено големи. Как може да са нормални?

Тя му се подсмихна, макар да се бе вкопчила в Седрик.

— Така е, защото не са моргатски бебета. Те са човешки.

* * *

Баврик я погледна сякаш си е изгубила ума.

— Човешки? Тина, това не е възможно. От това, което ми каза ти, вашата раса ражда малките си. Не би трябвало да могат да оцелеят и да се развият по този начин.

Тина въздъхна заради упоритостта му. Краката й започнаха да треперят и тя впи нокти в твърдите люспи на ръката на Седрик.

— Не знам какво да ти кажа, Баврик. Всичко, което виждам, е, че изглеждат точно така, както изглеждат добре развиващите се човешки фетуси. Никога не съм чувала да се е случвало подобно нещо, но няма да ти позволя да ги тестваш и да рискувам да ги изгубя, само за да разбереш какво са те. Те са първите по рода си, деца на смесените гени и ние трябва да ги защитаваме.

Той я погледна, а златистите му очи бяха напрегнати. Главата му се завъртя, изучавайки отново екрана.

— Мислиш ли, че може да са… женски? — попита той и самата дума „женски“ бе изречена така колебливо и с такава емоция, че сърцето на Тина се сви.

Седрик се задъха до нея, разпервайки криле.

— Това въобще възможно ли е? — попита той, а гласът му бе изпълнен с надежда.

Тина погледна отново към екрана. Беше ли възможно? Можеше ли това да са мъничките й момиченца? Беше ли възможно двамата със Сорвър да са създали първите моргатски момичета?

— Аз… не знам. — Тя нямаше никакъв опит с това. Не беше във възможностите й да прецени, а не искаше да им дава напразни надежди, рискувайки да ги разбие, ако при излюпването всички се окажат момчета. — Предполагам, че е възможно. Трябва да изследваш Сорвър, за да провериш дали промяната позволява на спермата му да създава и момичета, и момчета. Но ако се окаже, че не може, ще сте му дали надежда, само за да му я отнемете след това.

Баврик кимна, а погледът му все още бе насочен към екрана. Той сякаш не искаше да се отдръпне.

— Да, права сте, принцесо. Има някои сканове, които можем да направим, и които няма да застрашат малките, но ще ни дадат повече информация за тях. С вашето позволение, разбира се. На този етап мисля, че ще е най-добре да пазим информацията за различията при бебетата помежду си. — Той се обърна, за да я погледне. — Ако позволим тази информация да излезе от тук, ще има хора, които ще настояват яйцата да бъдат тествани, Тина. Права си. Ако има дори капка шанс да бъдат женски, трябва да ги защитаваме. Те са безценни и незаменими.

Той говореше за бащата на Сорвър. Кралят определено щеше да иска да знае дали първите деца на сина му са момичета. Това щеше да промени всичко. Дъхът на Тина секна за миг. Той щеше да я приеме, ако е способна да дава живот на момичета. Стомахът й се сви.

Главата й се замая, карайки я да залитне към Седрик, който я вдигна на ръце, преди Тина да успее да възрази.

— Не спори, Тина. Едва се държиш на крака — простена Седрик.

Той беше прав. Беше се вкопчила толкова силно в него, че единственото, което й пречеше да разкъса ръцете му с ноктите си, бяха твърдите му люспи. Ако това беше Сорвър, щеше да е го е наранила. Тя се отпусна в обятията му, докато Баврик минаваше покрай тях, возейки яйцата на количка с колелца към инкубационната стая.

Седрик я положи да легне на масата за прегледи с изненадваща нежност, внимавайки изключително много с крилете й, преди да отстъпи назад, за да може Баврик отново да активира скенера.

Двамата със Сорвър щяха да бъдат родители. Боже господи! Щяха да имат три бебета. Тина никога не се бе грижила дори за едно бебе. Как щеше да се справи с цели три? Тя се обърна, за да погледне трите бели яйца, стоящи в малките люлки върху количката.

Сърцето й трепна. Как да не им даде всичко, което има? Три малки същества разчитаха на нея да направи всичко, за да са добре и да бъдат защитени, и да им се позволи да продължат растежа си. И Сорвър. Дали да му кажеше, че има възможност две от бебетата да са момичета? Или трябваше да го запази за себе си и да му го съобщи, когато е напълно сигурна?

Мразеше дори самата идея да го разочарова. Той щеше да бъде повече от разочарован… щеше да бъде съкрушен. До ранните часове на нощта бяха говорили за опитите на хората му да бъдат приети в Коалицията. Главната пречка, стояща на пътя им, бе неспособността на расата им да създава женски индивиди, поради което се налагаше да крадат половинките си от другите раси… а сега и факта, че бяха във война.

Всеки опит на Моргатите да проведе преговори с другите раси с цел придобиване на жени за половинки се бе провалял. Дори опитали да си купят жени, което се приело зле от Коалицията, според която това било форма на робство. Помолили за доброволки и били отхвърлени от всяка общност. Отвличането останало единственият им шанс да се сдобият с половинки, но много често жените предпочитали да се самоубият, вместо да преминат през промените, които да ги превърнат в половинка на един моргатски мъж.

Тина все още не разбираше как може тези жени да изберат да сложат край на живота си. Да бъде обвързана със Сорвър не бе смъртна присъда. Той се отнасяше към нея с огромно уважение… през повечето време, и я обичаше с всеки дъх, който поемаше.

А сега тя също го обичаше.

Погледна нагоре към скенера, който се спускаше към нея, без да вижда ясно клетката, за която бе закачена кутията на лазера, и прехапа устни, започвайки леко да трепери. Но това не попречи на треперенето, нито на конвулсиите, които започнаха да разтърсват тялото й, ускорявайки ритъма на сърцето й.

Как се беше случило? Не, не, това бе много глупав въпрос. Тя знаеше отговора. Сорвър я бе накарал да се влюби в него. Беше прекрасен, грижовен, забавен и интелигентен. Знаеше точно как да й достави удоволствие в леглото и не се притесняваше да й покаже, че му е харесало, и че тя също му доставя удоволствие. Той беше великолепен, макар и да не бе от голямо значение. И преди беше излизала с красиви мъже, които в крайна сметка се бяха оказали задници.

Разковничето беше в малките детайли и през последните няколко месеца чувствата се бяха трупали в нея, докато сега… е, сега повече не можеше да ги отрича.

Тя го обичаше въпреки всичките си тревоги. Би трябвало да е щастлива за това, че изпитва силни чувства към бащата на децата си, мъжът, с който възнамеряваше да прекара остатъка от живота си, но истината бе, че не беше.

Това накара тялото й да се стегне, готово да бяга. Искаше да изтича при него, за да го нарани, предизвиквайки го той също да я нарани, за да докаже, че всичко, което е мислила за мъжете през целия си живот, е истина. Той щеше да я нарани. Тя знаеше, че ще го направи. Нямаше да успее да се сдържи.

Той беше мъж, а те правеха точно това с тези, които ги обичаха. Използваха тази любов, тази дълбока заслепяваща емоция, която някой изпитва към тях, и я изопачаваха, карайки влюбения да кърви. Превръщаха любовта в окови, заключваха и приковаваха човека, за да не може никога да избяга, и тогава бяха способни да се отнасят с тях така, както пожелаеха.

Тина се задъха, опитвайки да си поеме дъх. Първо щяха да дойдат обидите. Щеше да й измисля различни имена, щеше да изрича злобни коментари за дрехите, които носи. Щеше да говори за някои несъвършенства по тялото й или че е прекалено дебела. Косата й винаги щеше да бъде или в различен цвят, прекалено къса или прекалено дълга. Или щеше да й казва колко е безполезна, задето не може да си направи хубава прическа. Щеше да й казва, че е грозна и създава грозни деца.

Тръпка премина надолу по гръбнака й, карайки я да затрепери по-силно. Щеше да се оплаква за храната и за това, че не готви добре. Малките злобни коментари щяха да целят да унищожат гордостта и себеуважението й, докато не се превърне в нищо, ако не е той, докато не може да направи нищо без наставленията или командите му. Щеше да се фокусира върху него и в това да задоволява нуждите му, опитвайки да спечели одобрението му само заради най-малката похвала, но в крайна сметка, нямаше да е достатъчно добра дори и за нея, и той щеше да отиде при някоя друга.

— Тина, всичко наред ли е? Ритъмът на сърцето ти е много бърз. — Гласът на Баврик проникна през мислите на Тина, карайки я да подскочи.

Дъхът се изстреля от нея, само за да заседне и замръзне в гърлото й, карайки дробовете й да се свиват от болка, докато се опитва да си поеме дъх. Сърцето й забърза още повече ритъма си, биейки толкова силно, че тя можеше да го усети как се блъска в ребрата й. Капчици пот избиха на челото й, докато гледаше към Баврик с разширени и нефокусирани очи.

Някой отпусна ръка на рамото й и Тина подскочи, отмести се и удари главата си във все още обграждащата я клетка на скенера, докато се опитваше да слезе от масата.

— Тина! — Твърд мъжки глас изръмжа зад нея, карайки я да се обърне. Седрик гледаше въпросително надолу към нея, а Баврик се приближаваше от другата й страна. Мъже. Навсякъде имаше мъже. Можеше да чуе гласовете на други през счупената врата.

О, господи! Трябваше да избяга от тях. Искаха да я наранят. Искаха да я заключат в тъмното. Щяха да й се смеят, докато плаче от страх, молейки да я пуснат. Щяха да й се подиграват, когато се подмокри, защото не са й позволили да отиде до тоалетната, и щяха да отказват да й дадат храна, оставяйки я жадна и гладна с часове.

— Не — прошепна тя. Вече не беше малко момиченце. Беше възрастна жена. Можеше да се пребори с тези мъже, които искаха да я наранят. — Не! — изкрещя тя по-силно, преди да се смъкне от масата и да хукне към вратата.

Никой мъж повече нямаше да я заключва. Никой мъж нямаше да има отново контрол над нея, принуждавайки я да бъде това, което иска той, да действа така, както иска той, и да изтърпява болката, която й причиняваше.

Тя беше до вратата, когато мъжете зад нея се раздвижиха, а звукът от ноктите им, тропащи по пода, я принуди да насили разраненото си тяло да се движи по-бързо. Мъжете в предната част на „Медикал“ я изгледаха удивено, когато тя изтича покрай тях, излизайки в коридора.

Тъмна кръв покриваше белия каменен под, както и капки и пръски по стените. Спомените я връхлетяха, белият камък се превърна в стар под, а стените станаха жълти, но кръвта беше същата. Тъмна, засъхнала кръв, разпръсната в пръски и твърди форми от ръце по стените. Капки по пода и следи от влачене надолу по коридора.

След това дойдоха виковете, изпълвайки ума й. Виковете на жената, на която не можеше да помогне, виковете на единствената жена, която я обичаше. Жената, която я прегръщаше в нощите, когато имаше кошмари. Жената, която я оставяше да яде колкото си иска, за да навакса всичките хранения, които бе пропускала.

Тина тичаше, подхлъзвайки се по мокрите петна от кръв на пода, почти заслепена от сълзите, които изпълваха очите й и се стичаха по лицето й. По-силен шум от тракане на нокти, вече много близо зад нея, я накара да проплаче силно.

— Тина, спри. Не бива да тичаш. Баврик трябва да те излекува.

Дълбокото ръмжене зад нея я накара да се свие и да проплаче.

Той лъжеше. Не искаха да я излекуват. Искаха да я скрият. Тина не спря. Продължи да тича, зад ъгъла и надолу по коридора, докато краката й под нея не отказаха и тя не се срина на пода с болезнен вик, докато крилете й се заплетоха и изкривиха болезнено. Инерцията я изхвърли напред, карайки я да се плъзне по покрития с кръв под.

Огромна мъжка форма се изпъна пред нея и изръмжа толкова тихо, че косъмчетата на ръцете и на тила й настръхнаха тревожно. Изгарящ гняв премина през нея. О, господи! Тя погледна нагоре към кошмара, който бе Сорвър, и който се приближаваше все по-близо до нея. Тина започна да се влачи по пода в опит да се отдалечи от мъжа, от който искаше да избяга.

— Не — прошепна тя, и макар да се опита да го спре, се плъзна към разярения мъж. Ридание се изтръгна от гърлото й, а звукът отекна в тихия коридор.

— Тина — каза той, толкова тихо и опасно, че през тялото й премина силна тръпка.

Тя не можеше да говори, не можеше да каже нищо, докато шокът я караше да не откъсва поглед от чудовището пред нея.

— Получава паник атака — каза друг глас някъде зад нея.

— Знам. Мога да го почувствам. — Чудовището погледна надолу към нея. — Паври, какво се случи? Какво те изплаши толкова много?

Тина преглътна и поклати глава. Нямаше да му каже. Ако му кажеше от какво се бои, той щеше да го използва срещу нея. Точно както баща й бе използвал страха й от тъмното. Тя тръгна назад, плъзгайки се по мокрия под.

Само ако можеше да избяга. Само ако можеше да намери къде да се скрие, той може би щеше да спре да я търси, но тя не успя да получи това, което искаше. Той посегна към нея, а докато огромните му нокти се доближаваха все повече и повече към нея, тя се прилепи до пода, а от гърлото й започнаха да се надигат ридания.

Тя се извиваше и дърпаше, повдигайки се на колене, готова да се затича, само за да се блъсне в мъжа зад себе си.

— Не, не, не — плачеше тя, дърпаше се срещу ръцете, които я стискаха, опитваше се да се измъкне.

Още един чифт ръце я дръпна, ноктите се забиха в ръката й, карайки я да се свие. Твърди ръце притиснаха силно гърдите й, преди да я понесат надолу по коридора.

„Всичко е наред, паври. От каквото и да се боиш, ще се справим с него, и никога повече няма да те е страх.“

Тина не отговори, от гърлото й се надигна ридание и тя се завъртя, ритайки и бутайки срещу мъжете, които не искаха да я пуснат. Той бе това, от което се боеше. Той и всички други мъже, които искаха да я заключат точно както бе правил баща й. Тя дишаше тежко, а звукът отекваше в тихия коридор, в който се чуваше само лекото трополене на нокти по камъка.

Те спряха толкова бързо, колкото бяха тръгнали, и пред нея застана друг мъж, притискайки нещо студено към шията й.

Не. Не можеха. Но лекото убождаше в шията й й показа, че определено могат.

Той я предаде. Беше й обещал, че ще е в безопасност с него, а сега я дрогираше. Само Господ знае какво щеше да й причини, докато бе в безсъзнание. Може би щеше да се събуди в малка тъмна адска дупка като тази, в която я бяха набутали след пристигането й.

Въобще имаше ли значение? Сорвър я бе излъгал, точно както баща й винаги лъжеше майка й. Главата на Тина се отпусна върху гърдите на Сорвър, клепачите й трепнаха, докато се опитваше да остане будна, но тъмнината неизбежно я погълна.