Лий-Анн Уолъс
Перфектната половинка (2)

Глава 2

Болката изтръгна Тина от черните дълбини на безсъзнанието, премина през нея, карайки я да се събуди с викове. Ръце притиснаха плътта й, която сякаш се опитваше да се откъсне от костите й.

Господи, всеки милиметър от тялото й бе обхванат от пламъци, сякаш бе протрита и обгоряла. Тина се бунтуваше срещу ръцете, които опитваха да я задържат на място. Гърбът й се изви, когато вълна от ужасяваща болка премина през нея, изтръгвайки още един вик от гърлото й.

Шум от гласове, някои дълбоки, а други спокойни, пронизваща болка, която отново я изпрати по спиралата надолу към безсъзнанието.

След незнайно колко време болката спря и Тина се надигна от пластовете тъмнина. Светлина проникваше иззад затворените й клепачи и с леко трепване тя ги отвори. О, господи, къде беше? Защо не можеше да си спомни нищо? Очите я заболяха за миг, докато привикне със силната светлина. Няколко примигвания и можеше да види панелите на тавана над нея.

Пред погледа й се появи лице — лице, което познаваше — новият й колега. Първоначалната й паника започна да стихва.

— Тина, можеш ли да ме разбереш? — попита доктор Трагеш.

— Да — проговори тя през маската, покриваща долната част на лицето й. Какъв странен въпрос.

— Добре, много добре. Преживя голямо приключение, което все още не е завършило. Температурата ти все още се покачва и дробовете ти не работят на сто процента от капацитета си. Налага се маската да поостане за още малко.

Тина кимна и завъртя ръка с намерението да разтегне схванатите си мускули, само за да осъзнае, че е завързана за болничното легло. Сърцето й пропусна удар, преди да затупти лудешки. Защо бе завързана? Защо не можеше да си спомни? С това сериозно бяло петно в паметта си не можеше да си спомни как се бе озовала в „Медикал“.

Защото бе точно там. Обикновено би могла да разпознае новото си работно място само по миризмата му, но сега с маската, покриваща устата и носа й, единственото, което можеше да подуши, бе въздухът, примесен с лекарства, който й подаваха през нея.

Беше странно да бъде от другата страна. Не се бе разболявала от години. Обикновено тя бе тази, която лекуваше пациента, разчиташе данните на апаратурата и правеше тестове.

Бяха я сложили в една от капсулите за интензивни грижи, и макар да бе странно, че е в съзнание, сигурно е била много близо до смъртта. Всяка капсула имаше собствен страничен източник на въздух и вътре имаше нужната апаратура да бъдат направени всякакви тестове и дори, ако трябва, да бъде извършена операция.

Стаята жужеше от шума на всички монитори и машини, и, стреснато и с леко неудобство, Тина осъзна, че тръбичките, жиците и мониторите бяха привързани към голото й тяло.

— Какво се е случило с мен, д-р Трагеш? Как се озовах тук? — Тина се изпъна под ремъците, които я държаха неподвижна.

Доктор Трагеш сложи нежно ръка на рамото й.

— Спомняш ли си нападението, Тина?

О, господи! Нападението! Викове и пушек, присвяткващи светлини и страх изпълниха ума на Тина. Всичко, което успя да направи, бе да кимне, което си бе голямо постижение, имайки предвид маската и обездвиженото й тяло.

— Намериха те в безсъзнание, когато се върнахме на станцията. Отне ни осем часа, докато се приберем, и не сме сигурни колко време си лежала там ранена. Нещо те е ухапало, и едва когато ти взехме кръв за анализ, открихме, че е бил Моргат. Много е вълнуващо, Тина, защото ти си първият човек, който някога е бил хапан от тази раса. Следя състоянието ти вече трета седмица. Това е най-бързата трансформация, която някога съм виждал. Обикновено Моргатската трансформация изисква шест месеца, ако жената преди това не се самоубие.

Умът на Тина вече кипеше, когато докторът приключи. Моргат. Три седмици! Спомените започнаха да я връхлитат и тя се разтрепери. Силна болка се надигна ниско в стомаха й, а дробовете й пламнаха, когато си спомни тихото ръмжене на гласа на мъжа.

Някъде отстрани запищя аларма и лекарят се изправи, за да провери мониторите, свързани към тялото й. Тина си пое дълбок, успокояващ дъх, след това още един. Честно казано, тя нямаше нищо против, че я бяха изучавали. Бе медицинско лице все пак. Ако беше отговарящ лекар в подобен случай, тя също би искала да изучи пациента, но не й се искаше те да знаят, че онзи мъж от Моргат бе накарал тялото й да пулсира, нито за неудобната влага между бедрата й, подготвяща я за секс.

Тина се намръщи. Това не би трябвало да се случва. Беше взела блокера, преди да напусне Земята. Не би трябвало да изпитва сексуално влечение към когото и да било. Доктор Трагеш вероятно можеше да й каже какво се случва. Не трябваше да забравя да го попита.

Беше достатъчно неудобно, че докторът и студентите по медицина ще обсъждат трансформацията й… а сега и възбудата й щеше да бъде документирана от всички тях. Тина се стегна под ремъците, които я държаха. Повече от всичко на света искаше да може да стане и да избяга. Тогава лицето й пламна, подобно на трескавото й тяло. Проклето предателско тяло. Как можеше да й причинява това?

Доктор Трагеш се върна с лека усмивчица на лице и блясък в очите.

— Ще останеш тук още известно време, Тина. Да поръчам ли да подготвят информативен таблет? Ако бях на твое място, щях да искам да науча всичко за расата, която ме е променила.

— Би било чудесно, доктор Трагеш. Нямам много големи познания за точно тази раса. В материалите от Коалицията нямаше нищо за Моргат… и бихте ли ме освободили? Моля? — Тина щеше да се моли, ако се налага. Беше беззащитна и уязвима, завързана гола към медицинското легло, ситуация, която вече мразеше.

— Не. Расите от открития космос не са включени в учебния материал на Коалицията. Те не идват често в нашия край на космоса, а и никога не сме имали вземане-даване с тях. — Той я погледна за един дълъг миг, преди да се пресегне към ремъците. — Ако се опиташ да си тръгнеш, Тина, ще се наложи отново да те завържа.

Тя кимна и отпуснала тялото си, очаквайки доктор Трагеш я освободи. След това зачака с нарастващо нетърпение да й дадат информативния таблет. Един мъж й донесе малко устройство и й го подаде, докато плъзгаше поглед по едва прикритото й тяло, извивайки леко устни. Тина игнорира и него, и начина, по който кожата й настръхна. Вместо това включи таблета и изчака да влезе онлайн.

Изобретен с цел хората да могат да учат от него, таблетът имплантираше информацията направо в човешкия мозък. Бърз скан на машината, с който разчете мозъчните й показатели, и устройството постави информацията в мозъка й във формат, в който щеше да бъде асимилирана най-добре. Всички раси бяха различни и умението на таблета да адаптира информацията за всяка различна раса се считаше за техническо чудо.

— Дай ми цялата налична информация за расата Моргат — нареди Тина на таблета, когато на екрана се появи логото, изписано на езика на Коалицията.

Миг по-късно от таблета излезе силна светлина, която я сканира, разчитайки мозъчните й вълни. Секунди по-късно предаде серия от примигвания и информацията премина през мозъка й. Спецификация на расата, особености при чифтосване, детайлни описания на планетата Моргат, на социалната й структура и дори снимка на кралското семейство, историята на опитите на Моргат да бъдат приети в Коалицията, и на последно място, но не и по важност, всички медицински детайли за трансформацията на жени от различни раси в половинки. Всичко това премина за миг през съзнанието й.

На Тина й се зави свят, след като получи информацията. О, по дяволите! Това не можеше да се случва с нея. Защо я бе избрал? Защо не я бе оставил на мира? Гърдите й се стегнаха и й стана трудно да си поеме дъх. Паник атака. Господи, имаше паник атака.

— Дишай дълбоко, Тина. Всичко ще се оправи, просто дишай дълбоко — окуражи я доктор Трагеш, бързайки да застане до нея.

Сърцето на Тина затуптя силно, докато тялото й започна да трепери, карайки алармите на мониторите отново да запищят из стаята. Стомахът й се сви и тя се задъха срещу маската. Пред зрението й всичко стана размазано, когато очите й се напълниха със сълзи.

О, господи! Всичко, за което бе работила, вече го нямаше. Мечтата й. Изчезнала. Всеки час, в който бе учила, борбата й да бъде приета в космическата програма. Изчезнала заради един мъж. Едно проклето ухапване и животът й се бе променил завинаги.

— Ще ти дам нещо, което да ти помогне, Тина. Гледай да не подскочиш, когато забия иглата.

Тя почти не можеше да чуе гласа на лекаря, толкова силно кръвта бучеше в ушите й, но докосването на подкожния инжектор до кожата й бе хладно и Тина почти не забеляза леката болка, когато иглата премина през кожата й.

Тя започна да се успокоява, дишането й се нормализира, а сърцето й забави ритъма си. Клепачите й натежаха и тялото й започна да се отпуска.

— Какво ми дадохте? — попита тя леко замаяно. Подмолно копеле, какво ли й бе инжектирал?

— Седатив. Когато се събудиш, ще се чувстваш много по-добре. Поспи, Тина, трябва да си силна за това, което предстои.

Тя знаеше това. От всичко, което бе научила току-що, обществото на Моргат не бе за хора с меки сърца и не трябваше да има никакви съмнения, че нейната половинка щеше да пристигне, за да си я прибере. Винаги се връщаха, за да приберат половинките си.

Два дни по-късно Тина бе прегледала всяка част от информацията, която бе имплантирана в мозъка й. Доктор Трагеш реши да я пусне да излиза от „Медикал“, когато страхът и паниката й се превърнаха в упорито отричане да бъде някаква слабохарактерна глупачка, която ще седи и ще плаче за неочаквания път, по който бе поел живота й.

Тя можеше да се вкопчи в отрицанието и да откаже да приеме ситуацията, но това нямаше да промени нищо. Моргатският мъж щеше да дойде за нея и тя нямаше какво да направи по този въпрос. Те винаги се връщаха за половинките си и небесата да са на помощ на онези, които решат да застанат на пътя им. Нямаше къде да избяга или къде да се скрие, можеше само да приеме съдбата си в мига, в който той дойде за нея.

Но това не значеше, че Тина ще коленичи и ще бъде послушна малка половинка. Щеше да се бори за това, което искаше, а точно сега искаше да изучи Моргатите. Трябваше да разбере как действаше процеса на чифтосване и какво точно се случва с тялото й. Мечтата й не бе умряла, просто бе леко променена.

Но доктор Трагеш й бе попречил. „Все още си прекалено крехка, за да прочетеш медицинския си картон, Тина.“ Той бе обещал да й позволи да го направи, когато стане по-силна.

Това определено я бе изнервило, но трябваше да се съгласи с него. Наистина бе прекалено крехка в момента. Не физически. Тялото й бе във фантастична кондиция, силно, пъргаво и готово за всичко, но отвътре тя бе пълна каша.

Умът й постоянно се насочваше към мъжа, който я бе ухапал. От файла на Коалицията знаеше, че Моргатите обикновено избират половинките си измежду една от шест раси. Тя не разбираше защо бе избрал нея, защо бе избрал човек. Разликите между расите им бяха огромни.

Но тя щеше да го накара да й обясни, дори ако й се наложеше да използва сила, за да измъкне информацията. Може би, ако разбереше причините му, нямаше да се чувства толкова объркана. Обаче не се чувстваше объркана за това, което желаеше, и за това, което смяташе да изиска.

Никой не знаеше много за Моргатите откъм медицинска гледна точка, особено за ритуалите им по чифтосването. Единствената информация, която получи от таблета, бе, че те са доминираща раса, която краде половинките си от цялата вселена. Това бе толкова варварска практика, но изглежда се смяташе за нещо нормално, и умът й не го побираше, защо Администратор Паркър не я бе предупредил за това, когато й предложи работа в станция Деранти.

Всъщност тази позиция беше единствената, която й бе предложена, което бе леко подозрително, поне според нея. След три месеца в интензивни тренировки в Крепостта, единственото работно място, което Администратор Паркър бе намерил за нея, бе на Деранти, в далечния край на Коалиционния космос, в сектор, който бе известен с това, че е нападан често от пирати от открития космос.

Тя трябваше или да приеме позицията, или да се прибере у дома, а Тина нямаше никакво намерение да се връща вкъщи. Но тя не бе единствената жена, получила подобно подозрително назначение. Три от другите жени, с които бе пристигнала в Крепостта, също бяха разпределени на опасни позиции.

Всички жени, напускащи Земята, бяха под контрола на мъжете, които бяха назначени на ключови работни места, и повечето от тях бяха дали да се разбере, че според тях жените нямат място в космоса.

Сега бе ясно, че времето й на Деранти е към края си. Тъкмо когато бе започнала да се чувства като у дома и бе започнала да създава приятелства, щеше да бъде замъкната на чужда планета и да има един господ знае какъв живот. Едно от нещата бяха напълно ясни на Тина… в мъжко доминантно общество като това на Моргат, несигурните и слаби жени нямаше да оцелеят. За да има живот, в който да бъде щастлива, щеше да й се наложи да се бори за това, което желае.

Тина премина през станцията, като отбягваше обитателите и посетителите, и се плъзна покрай пратките с провизии, които бяха на път за сектора за стоков обмен. Деранти бе търговска станция. Но от пръв поглед никой не би могъл да го разбере. Дори в района с най-висок трафик персоналът поддържаше всичко кристалночисто и блестящо. Само доковете и товарните складове изглеждаха добре използвани като другите станции, на които Тина бе ходила преди.

Тя преминаваше през пълните с хора коридори, проверявайки знаците по стените, изписани на езика на Коалицията, за да бъде сигурна, че този път няма да се изгуби. Дори след времето, прекарано на станцията, и промените в тялото й, гравитацията на Деранти все още я изваждаше леко от равновесие и все още я усещаше малко по-тежка, сравнена с тази на Земята.

Промяната, която отровата на мъжа от Моргат бе направила на тялото й, накара косата й да се промени осезаемо и сега тя не просто бе станала кървавочервена, вместо светло морковената, каквато беше през целия й живот, но бе дълга чак до под дупето й. Затова си бе насрочила среща с фризьора на станцията, за да направи нещо по този въпрос.

Имаше повече коса, отколкото бе имала през целия си живот, а нея хич не я биваше да си прави прически. Обикновената конска опашка бе всичко, което бе успяла да направи, затова да отреже част от дължината й бе главният й приоритет. Никога не бе искала да харчи парите си за всичките приспособления за оформяне на коса, които имаше на Земята. С нейния късмет сигурно ако ползваше някое, щеше да си оскубе всичките косми по главата.

Вървейки през станцията, напълно облечена за първи път от седмици, беше някак сюрреалистично. Да бъде на крака, без да е свързана към някой монитор в „Медикал“, беше страхотно. Всяко малко движение, всеки път щом се променеше ритъма на сърцето й, всичко се записваше и изучаваше.

Доктор Трагеш водеше детайлни записки за всеки път, в който мисълта за мъжа, който бе нейна половинка, изпратеше вълна от възбуда през тялото й. Как ли щеше да изглежда? Щеше да бъде комбинация от Моргат и човек. Със сигурност щеше да има криле, и всеки път, като се замислеше за тях, през тялото й преминаваше гореща вълна, карайки мониторите да полудеят. Начинът, по който тялото й реагираше само при мисълта за този мъж, направо я подлудяваше. Никога преди не бе реагирала така към мъж.

Части от тялото й бяха разранени и болезнени въпреки лечението на доктор Трагеш. Човешкото тяло не бе създадено така, че в него да има забити разни тръбички за по-дълъг период от време. Доктор Трагеш бе предложил да я сложи в капсула за регенериране, но Тина толкова отчаяно искаше да излезе от „Медикал“, че бе отказала. Май трябваше да приеме предложението. Едва ли щеше да отнеме много време.

Един от най-препълнените етажи в станцията бе разкрасителният сектор, предлагащ обслужване за всички раси в Коалицията. Тина го бе разгледала през втория си ден на станцията. Сега нямаше нужда от другите им услуги, а само от фризьорския салон заради косата си, тъй като по тялото й не бе останало нито едно косъмче. Всичките бяха изчезнали като с магическа пръчица. Тина се ухили отново, докато вървеше към етажа. Това бе едно от нещата в трансформацията, за които не смяташе да се оплаква. В предната част на фризьорския салон всички столове бяха запълнени, освен един. Столът точно до прозореца.

Да седне на стол в най-популярния салон за красота на станцията се оказа едно доста неудобно изживяване заради костюма, в който бе облечена, и начина, по който платът се търкаше в деликатната й плът. Медицинският работник, който беше донесъл униформата й от стаята й, беше Бришналиан, а те не носеха бельо. Ама, наистина, доктор Трагеш трябваше да изпрати някой, който познава човешките привички.

— Косата ти изглежда прелестно след трансформацията, Тина. Какво би искала да направя с нея? — попита Пиксар, фризьорът от расата Рамберл.

Изглежда всички на станцията знаеха какво се бе случило с нея. Някой хора я отбягваха, когато излезе от „Медикал“. Някои я гледаха с любопитство, а други с отвращение. Тина игнорираше всички тях. Не я бе грижа какво мислят за нея.

Пиксар прокара пръстите и на четирите си ръце през косата й, едновременно галейки и разплитайки косата й.

— Бих искала да ми я отрежеш до раменете — отвърна Тина.

Пиксар изцъка неодобрително.

— В много общества ценят високо дългата коса. Сигурна ли си, че искаш да го направиш? Да отгледаш такова количество коса ще ти отнеме адски много време, освен ако не си платиш да ти я регенерират.

Тина кимна. Знаеше го и не бе проблем.

— Моля те, хич не ме бива да си правя прически. Ако е по-къса, мога просто да я вържа и да не се тревожа за нея.

Дълбока разочарована въздишка бе единственият отговор на думите й. Пиксар се отмести, за да подготви инструментите си, и Тина се погледна в огледалото за пръв път след трансформацията.

Беше се опитала наистина силно да не гледа промените в тялото си, докато се обличаше в „Медикал“, но нямаше как да не забележи светлите люспи, обвиващи се около талията й, и покриващи част от гърба й. Те бяха чувствителни колкото останалата част от кожата й и много гладки на допир.

Блестящи зелени очи я гледаха от лицето, което едва можеше да разпознае като своето. Мамка му, дали въобще все още бе тя? Майката на Тина винаги й бе казвала, че е красива, но със сухата си, морковена на цвят коса и с лешникови очи, вместо зелени, Тина винаги си бе мислила, че изглежда като умита.

Бледа, прасковено кремава кожа със съзвездие от лунички по носа, я държаха далеч от слънцето и от всякакъв вид тен. Никога не се доверяваше на продуктите за предпазване от слънцето, без значение колко защита се предполагаше, че осигуряват. Никога не вярваше на рекламите. Веждите й бяха най-хубавата част от лицето й. Те се извиваха нежно над очите й и почти не й се налагаше да полага грижи, за да поддържа формата им. Поне това не се бе променило.

Сега те рамкираха блестящите й зелени очи, карайки ги да изглеждат най-забележителната част от лицето й. Нещо в лицето й бе различно, но Тина не можеше да разбере какво е. Всичко, което знаеше, бе, че не прилича на жената, която винаги е била.

Какво още бе откраднал този мъж от нея? Горещата топка гняв, която нарастваше през последните два дни, накара Тина да стисне зъби, докато чакаше завръщането на Пиксар. Но… поне изглеждаше като човек. Може би промените, през които бе преминала, бяха само повърхностни.

Странно усещане се зароди в стомаха й, нежно подръпване, което искаше от нея да стане от стола и да излезе навън. На Тина й се наложи да използва цялата си воля, за да остане на стола, но когато Пиксар се върна зад нея, усещането се усили още повече.

Ръцете му отново се заровиха в косата, сплитайки я на дълга плитка. След това завърза с ластик долната и горната част на плитката.

— Искаш ли да си вземеш косата? — попита Пиксар.

Тина вдигна поглед, за да срещне неговия в огледалото. Очите на расата Рамберл бяха най-смущаващите, които някога бе виждала… бели ириси, без зеница и без цвят около тях. Очите на Пиксар бяха лавандулови на цвят и си пасваха идеално с лекия лилав оттенък на кожата му.

— Защо ще искам да си взема косата? — попита Тина. Кой би искал косата си? Много странно.

Пиксар изцъка отново с език, преди да отговори.

— Търговците от Сърчин биха платили много пари за коса. Мъжете им я губят цялата, когато за пръв път влязат в размножителен период, и заместителите на коса са голям бизнес в техния свят. Човек би могъл да направи цяло състояние, продавайки коса на Орбиталната станция на Сърчин.

Да прави пари не й беше проблем. Длъжността, която заемаше, бе добре платена, а когато завърши стажуването си и стане дипломиран медик на Коалицията, заплащането й щеше да се увеличи многократно. Да стигне до Сърчин би било доста трудно, освен ако търговците им не дойдеха на станцията, но Тина нямаше идея колко още ще бъде тук. Мъжът от Моргат можеше да пристигне по всяко време, а освен това не искаше косата си. А и да я продаде й се виждаше някак… странно.

Тя погледна към Пиксар в отражението на огледалото.

— Можеш да я вземеш, Пиксар. Продай я на следващия търговец от Сърчин, който стъпи на станцията, и използвай парите, за да си купиш нещо хубаво.

Очите му се разшириха толкова много, че тя едва не се изкикоти.

— Сериозно ли говориш? Ще ми позволиш да взема ценната ти коса?

Тина кимна и се усмихна на шокирания фризьор. Широка усмивка се разля по лицето му и тя видя чифт зъби като на акула. Тръпка премина надолу по гръбнака й, благодарейки на бога, че нейните са прави и не толкова остри. Ако имаше зъби като неговите, вероятно щеше да се е осакатила досега. Пиксар започна да си тананика доволно, докато подготвяше лазерния бръснач.

Подръпването в стомаха на Тина се превърна в пърхане на пеперуди. Сърцето й заби лудо в гърдите и тя изпусна разтреперано дъх. Господи, това беше само подстрижка, защо бе толкова нервна?