Сара Джоузеф
Сега и завинаги (9)

Девета глава

— Не мога да повярвам, че наистина ми причиняваш това — измърмори Кортни на Дейвид, който седна до нея в чакалнята на лекаря.

— Какво ти причинявам? — Той я изгледа от главата до петите, като задържа по-дълго погледа си върху закръгления й корем. Чудно, помисли си той. Само преди седмица беше съвсем плосък, а сега съвсем ясно се виждаше, че й предстои да става майка. — Това, че показвам загриженост за майката на моето дете?

— Не, притесняваш ме.

— Аз ли те притеснявам?

— Да, ти.

— Как?

— С присъствието си, ето как. Разбираш ли, тези консултации стават предимно в присъствието на бъдещата майка и нейният лекар. Бащите обикновено не присъстват. Никой не го и помисля.

— Е, може би не съм съвсем традиционен. Пък може да е време да се промени традицията. Сигурен съм, че един добър лекар би разбрал. — Въпреки че ти не ме разбираш. — Между другото, как му беше името?

— Уелман. Джон Фредерик Уелман. Имаше табелка на вратата, с големи черни букви. Не я ли забеляза?

В действителност, Дейвид бе твърде зает с грижите си за Кортни и не бе обърнал много внимание на надписа на вратата. Днес той бе дошъл с нея с единствената цел да се види с нейния лекар и да прецени дали го одобрява. В края на краищата, тук се залагаха нейното здраве и живота на бъдещото им дете. Но при споменаването на доктор Джон Фредерик Уелман, той почувства как го обхваща огромно облекчение. Той не само бе играл голф с доктора много пъти, но знаеше, че го смятат за един от най-добрите гинеколози в града. Но, разбира се, Кортни не знаеше, че той е толкова близък с доктор Уелман, а и той не изпитваше особено желание да й го казва в момента.

— И ако искаш да знаеш — продължи тихо Кортни, — ти няма да проникнеш по-навътре от тази чакалня. В никакъв случай няма да влезеш в кабинета с мен. Тук тегля чертата.

— Защо не искаш да вляза в кабинета с теб?

Как й се искаше той да не е така досадно упорит, така нахален като адвокат, какъвто той всъщност беше. Тя въздъхна, явно отегчена и нетърпелива.

— Защото не ти е мястото тук. Вътре ще бъдем само аз, доктора и сестрата, както винаги. Разбра ли? Не искам да те чувам или виждам как се мотаеш нервно из кабинета, задавайки разни ненужни въпроси, с което само ще изнервиш лекаря. — Да не говорим, че ще ме подлудиш още повече. — Освен това, в кабинета наистина няма достатъчно място. Той е съвсем като кутийка, трима души са съвсем достатъчни, за повече просто няма място.

— Добре, щом така ще се чувстваш по-добре. Ще те чакам в неговата приемна.

— Не искам да те виждам там. Нямаш никаква работа.

— Напротив, имам. Искам да разбера как се развивате двамата с Джуниър.

Кортни изскърца със зъби от гняв.

— Името й не е Джуниър.

— Не бъди толкова сигурна — изсмя се той.

— Чуй ме, Дейвид Балард, това бебе не е момче. Тя е момиче.

— Откъде знаеш?

— Просто го чувствам, това е всичко. Ако искаш можеш да го наречеш женска интуиция.

— Е, твоята женска интуиция може да е съвсем погрешно насочена. Някога замисляла ли си се за това? Признай си, ти просто се надяваш да е момиче. Няма начин да си сигурна.

— Но и ти не можеш да знаеш със сигурност, че не е момиче.

— Права си.

— Защо тогава продължаваш да я наричаш Джуниър? Може да е Кемпбъл, или Уитни, или Шелби.

— Господи, това ми напомня на някаква пухкава рошава топка — промърмори той.

— Но, ако по някаква странна случайност се окаже, че е момче — продължи Кортни, без да му обръща внимание, — още отсега мога да те уверя, че няма да се казва Джуниър.

Той бавно се обърна към нея и на лицето му се изписа израз на обида.

— А не ти ли харесва името Дейвид?

При вида му тя почувства някакво угризение. Не бе искала да го обижда, просто искаше да му покаже, че след като тя е майката, нейните предпочитания трябваше да са с предимство пред неговите.

— Добре е, защо. Но аз бих избрала нещо като Кристофър, или Филип, или Джъстин.

— Господи, Корт, та това са все едни лигави имена.

— Не са! Това са хубави, солидни, мъжествени имена, които звучат уверено и вдъхват респект.

— Може и да е така, но аз мисля, че Дейвид звучи по-добре. Можем за по-кратко да му казваме Дейв, но не и Дейви. А какво ще кажеш за Майк? Да, Майк Балард. С име като Майк никога няма да се чувства неуверен и плах. Ще може да отстоява позициите си на игрището или в съда.

— Игрище? Да не би да говориш за футбол?

— Да. Аз съм играл футбол, защо моето дете да не играе?

— Не мислиш ли, че е малко опасно?

— Е, не е по-опасно отколкото да се кара кола, да се върви по улицата, или пък човек да се измъкне от леглото си сутрин. Не можем да го държим затворен в балон през целия му живот. Не е възможно. Все някога ще трябва да се откъсне от полата ти и да напусне гнездото, за да види сам как се живее в истинския свят. Сигурно ще прави и грешки, но ще се поучи от тях и ще стане мъж. Както е било с теб. Когато си станала жена, имам предвид.

Той очевидно доста бе мислил за отглеждането на детето, реши тя, въпреки че наскоро бе разбрал новината. Но едно нещо продължаваше да я тревожи.

— Предполагам — каза тя, — ще изпитваш същите чувства, ако се окаже момиче.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, логично е, ако искаш синът ти да играе футбол и да опознава живота, да искаш и от дъщеря си същото.

— Не, не. Няма как. При момичетата е съвсем различно.

— Как така съвсем различно?

— Просто е така. Момичетата не бива да играят футбол, те са по-лесно нараними. Е, освен ако отборът не е само от момичета.

Учудването, изписано на лицето й всъщност прикриваше удоволствието, което тя вътрешно изпита от скритите засега негови прояви на загриженост. Или пък имаше нещо друго наум, а не просто загриженост.

— Дейвид Балард, да не би да си привърженик на разделението на половете?

— Не, разбира се, че не.

— Аз пък мисля, че е така. Е, може и да проповядваш равни права и възможности, когато си в кантората и съда, но дълбоко в себе си ти си привърженик на разделението на половете.

— Мисли каквото искаш. Аз предпочитам да гледам реалистично на нещата. Момичетата са различни от момчетата — физиологично, душевно и емоционално.

— О, така ли било?

— Да. Да вземем например едно момче и едно момиче…

— На колко години?

— Не знам. Избери някаква възраст, няма значение.

— Две — каза тя. — На две годинки.

— Добре. Ако съберем в една стая едно момиченце на две години и едно момченце на две години и им оставим две купчини с еднакви играчки — камиони и кукли. Не е необходимо въобще да се замисляш, за да познаеш какво ще вземе момченцето най-напред. Точно така, камионите.

— И на горкото момиченце няма да му остане нищо, освен да си играе с куклите, това ли искаш да кажеш?

— Да.

— Съжалявам, но мисля, че грешиш. Шансовете са и двамата да се насочат най-напред към куклите, а когато им омръзне, ще вземат камионите.

— Едва ли — каза той с недоверие.

— Да, Дейвид. На двегодишна възраст реакциите на двата пола още не са съвсем определени. Процесът, разбира се, е започнал, но все още не се е изяснил в съзнанието им. Всъщност, малките момченца имат по-голяма склонност да бъдат гушкани и глезени, отколкото малките момиченца на същата възраст, защото момчетата се развиват по-бавно. Те прохождат по-късно, проговарят по-късно и въобще всичко започват да правят по-късно. — Тя се усмихна на неговото учудване. — Знам го, защото наскоро четох една статия за това в едно от списанията за родители.

— И в тази статия твърдяха, че момчетата се развиват по-бавно?

— Точно така.

Горната му устна леко се изви от неудоволствие, а после се изпъна презрително.

— Е, може и да е вярно за някои момчета — каза той и нежно постави ръка върху заобления й корем, — но това тук ще бъде различно.

Кортни се почувства крайно неудобно от подобни прояви на интимност на публично място и избута ръката му встрани. В момента, когато пръстите й докоснаха китката му, обаче, вътре в корема й нещо потрепна. Тъй като никога преди не го бе усещала, тя за момент реши, че само така й се е сторило. Но неочаквано потрепването се повтори, този път по-силно, по-ясно и тя осъзна, че това бе нейното бебе, което се движеше и показваше първите си видими признаци на живот.

— Какво по… — Очите на Дейвид се насочиха към ръката му, а после към обърканото изражение на лицето й. — Бебето ли беше това?

— Не знам — отвърна тя, леко объркана. — Струва ми се да.

— Боже мой! — Втренчвайки се отново в корема й той се разсмя. — И кога прави така?

— Никога. Искам да кажа, сега го направи за пръв път.

Дейвид отново погледна лицето й и видя искреното учудване и радост в очите й.

— И двамата го усетихме. — Той покри ръката й, все още намираща се върху китката му и се наведе по-близо. — Мисля, че може би искаше да ни каже нещо, Кортни.

— Какво например?

Но Дейвид нямаше възможност да отговори. Джина, сестрата на доктор Уелман, отвори вратата и го прекъсна.

— Кортни — каза тя, поглеждайки Дейвид с усмивка, докато той помагаше на Кортни да се изправи, — докторът ще ви види сега.

 

 

— Състоянието й е добро — каза доктор Уелман малко по-късно, след като беше прегледал Кортни.

Тя седеше до Дейвид срещу бюрото на доктора. Столовете им бяха съвсем приближени, по-скоро поради ограниченото пространство на кабинета, отколкото от желание да бъдат близо един до друг.

— Сигурен ли сте?

— Напълно. Този път покачването на теглото й е стабилно, но не чак така изразено. Кръвното й налягане е нормално й, според мен, няма такъв болнав вид, както последния път, когато беше при мен. — Той вдигна поглед от картона на Кортни и се взря в Дейвид над рамките на очилата си за четене. — Може и да греша, но ми се струва, че и ти имаш нещо общо с това… татко.

— Кортни погледна Дейвид и видя, че той поне имаше благоприличието да се изчерви.

— Бих искал да мога да кажа, че е така — отвърна Дейвид, — но се боя, че ще излъжа. Виждате ли, аз научих за щастливото събитие едва преди няколко седмици. Дотогава Кортни бе свършила всичко сама. — Осъзнавайки грешката си той се изкашля притеснено. — Е, не чак всичко. Но сега нещата ще се променят. Сега и аз имам свое място в тази история и нямам намерение да го отстъпвам.

— Добре, радвам се да го чуя — каза доктор Уелман. — Предполагам, че ще се заинтересувате от курсовете за подготовка на раждането, които се провеждат в болницата.

— Курсове? — попита Дейвид, донякъде изненадан. Той обаче бързо възвърна самообладанието си. — Да, разбира се. Кога са те?

— Е, няма да е скоро. Поне за вас. В болницата дават указания на бъдещите майки и татковци в последните три месеца на бременността. Така всичко, което научите ще е още свежо в съзнанието ви, когато настъпи моментът.

— Последните три месеца, а? — попита Дейвид.

— Да. Ако усвоите необходимото прекалено рано, има голяма вероятност да го забравите докато дойде решителният час. Поне така мислят инструкторите. Аз не съм чак толкова сигурен. Ако наистина получите необходимата подготовка, тогава ще бъдете готови. Ако не сте добре подготвени, нищо не може да ви помогне. — Той поспря за момент и се намръщи. — Нали никога не сте припадали при гледката на кръв?

— Не — каза Дейвид, — мисля, че не съм.

Тъй като Кортни вече бе слушала тези указания на доктор, Уелман при първото си посещение, сега се чувстваше като пето колело. Не само, че й беше отегчително, но и отчаяно й се искаше да посети дамската тоалетна.

— Не се притеснявайте — каза тя. — Ще бъдем готови. А ако той припадне, просто няма да му обръщаме внимание.

Дейвид усети в себе си прилив на гордост от начина, по който тя каза „ние“. Значи тя вече го смяташе за неизбежна част от живота си. Ако само и той успееше да я накара да осъзнае, че тя и детето са чат от него… Но той знаеше, че за това е необходимо време.

— Кога според вас трябва да се запишем в тези курсове? — попита той.

Доктор Уелман отново погледна изследванията на Кортни.

— Да видим… Кортни, ти си към края на петия месец, почти в шестия. Добре е да се обърнете към тях след една-две седмици. Но в никакъв случай по-късно от шест седмици. Ако изчакате прекалено дълго, може и да не успеете да завършите курса. Или може да станете нагледен пример за разучаване. Не се смейте, случвало се е и преди. Досега мисля, три или четири раждания са ставали по време на часовете. Но Джина може да ви разкаже повече, ако имате някакви въпроси. Тя работи като инструктор там две вечери седмично, когато не е с мен в болницата да помага при ражданията. Тя е тъкмо човекът, който може да ви е от полза при подобни случаи.

— Интересува ли ви още нещо? — попита той, като затвори папката с документите на Кортни и свали очилата си.

— Не, мисля, че засега това е всичко — каза Дейвид.

— Е, добре тогава. Ще се видим след три седмици, Кортни. Ако междувременно нещо се случи, имате телефонния ми номер. Не се колебайте да го използвате.

— Няма — Дейвид стана и протегна ръка. — Приятно ми беше да се видим отново.

Отново? Кортни стрелна подозрителен поглед към Дейвид.

— И на мен, Дейвид. Как си с голфа напоследък?

Голф? — позачуди се тя. Те са играли голф заедно?

— На практика никак — отвърна Дейвид. — Толкова съм зает в кантората и съда, че стиковете ми вероятно са хванали паяжина.

— Е, не е зле да ги поизчистиш — каза доктор Уелман. — Това хубаво време няма да продължи още дълго. Зимата идва, да знаеш.

Кортни се отдалечи от разговора на спортни теми, излизайки тихо от кабинета и тръгна по коридора. Последното нещо, което й се слушаше в момента, бяха съветите, които един играч на голф даваше на друг. Необходимо й бе да намери място за почивка, и то спешно.

— Е, ако не успея да намеря време тази година за игра — каза Дейвид, — винаги има следваща година.

Доктор Уелман се засмя.

— Догодина по това време ще сменяш пелени.

— Да, защо не? Предполагам, че ще се редуваме да го храним през два часа.

Усмивката на доктор Уелман се сви до лека изненада.

— Колкото и благородни да са подбудите ти в това начинание, Дейвид, мисля, че ти изобщо не си подготвен за това, което ви предстои.

— Какво искаш да кажеш?

— Кортни не ти ли е казала?

— Какво да ми е казала?

— Разбирам, че не е — Доктор Уелман се изкашля. — Тя има намерение да кърми бебето.

— Да го… кърми? — Това доста учуди Дейвид, което се виждаше и от изражението му.

Доктор Уелман се засмя отново и го потупа по гърба.

— Е, ами че някои неща всъщност са точно за това. Те си имат и предназначение, не са само за да изпълват дрехите или… как да го кажа? Да носят моментно удоволствие на онези от нас, които принадлежат към мъжката половина.

— Но тя не е казала нищо.

— Е, познавам Кортни, така че не се учудвам.

— Защо?

Докторът го изгледа продължително.

— Значи ти ще имаш общо дете с нея, а не знаеш, така ли?

— Не, не знам.

— Защото Кортни Еймис е много независима дама, Дейв. Тя има силна воля, уравновесена е и до такава степен е свикнала сама да взема решения и да си ги изпълнява — например това за кърменето, — че вероятно не изпитва необходимост да се консултира, с когото и да е по какъвто и да било въпрос. Не знам как е при теб, но аз я намирам за изключителна. Е, може би в днешно време не е чак неповторима, но въпреки това е нещо различно.

— Да, в доста отношения — Дейвид въздъхна в знак на съгласие и поклати глава. — Е, предполагам, че ще се видим след три седмици.

— Ще дойдеш ли пак?

— Да, защо не?

— Е, наистина, защо да не дойдеш. Обикновено бащите се появяват един или два пъти — когато трябва да потвърдя, че съпругата наистина е бременна и когато трябва да я заведат в болницата.

— Е, този баща ще бъде различен — каза Дейвид, посочвайки се с пръст. — Ще бъда до Кортни през всеки етап на пътя.

— Виж, това вече е необичайно.

— Може и да е така, но това е първото ми дете, Джон. И, кой знае, може и да е последното. Искам да го изживея. Искам то да е нещо важно.

Дейвид тъкмо си тръгваше, когато доктор Уелман го повика.

— Има още нещо.

— Да, какво е то?

— Просто в случай че искахте да питате, но ви е било неудобно, докато Кортни беше в кабинета. Няма никаква опасност вие двамата да се любите чак до края на бременността. Просто трябва да внимавате.

Дейвид се опита да потисне червенината, която заплашваше да избие по бузите му от смущение. Ако докторът знаеше поне половината от истината, помисли си той. Да се любят с Кортни? Та той дори не бе спал с нея. Даже се съмняваше, че едва ли би му позволила да й хване ръката.

Внезапно една мисъл, един остроумен план започна да се оформя в съзнанието му. Трябваше да има някакъв начин да се пречупи тази нейна безкрайна независимост.

— Повярвай ми, Джон. Що се отнася до Кортни, не мога да бъда друг, освен внимателен.

Той махна с ръка и леко усмихнат се отдалечи по коридора към фоайето.