Сара Джоузеф
Сега и завинаги (13)

Тринадесета глава

Дейвид отключи с ключа, който му беше дала Кортни и влезе, но в къщата беше съвсем тихо. Прекалено тихо, според неговите разбирания. Той отвори уста, за да я повика, но успя да спре, преди да произнесе името й. Може би е горе в спалнята и си почива, помисли той. Ако беше така, не би искал да я безпокои. Нямаше значение, че предишната нощ тя го бе обезпокоила.

Това не зависеше от нея. Докато лежеше на канапето в игралната зала и се опитваше да спи, усещаше как тя непрекъснато снове напред-назад между стаята и банята, което изобщо не му позволи да заспи през нощта.

Как ли се чувства тя, помисли той и поклати глава, след което отнесе в кухнята книжната торба пълна с кулинарни изненади. Тя не можеше да спи точно когато имаше най-голяма нужда от сън, но въпреки настояванията му да намали натоварването си, продължаваше да работи без почивка. В крайна сметка, да бъдеш жена, при това бременна, вероятно не беше кой знае колко забавно.

Когато прибра всички храни в хладилника, Дейвид се качи на горния етаж, ослушвайки се за някакъв звук от Кортни. Когато минаваше покрай кабинета й, той хвърли един поглед вътре, но видя, че няма никой и в този момент долови някакво слабо хленчене откъм края на коридора. Той ускори стъпките си, които потъваха в дебелия килим и стигна до полуоткрехнатата врата на спалнята. Едно побутване с ръка бе достатъчно тя да се отвори напълно.

Кортни седеше на ръба на леглото, облечена в хавлия, която не беше напълно загърната. Главата й бе почти така отпусната, както и влажните й коси, а раменете й се тресяха от плач.

Първата мисъл, която мина през главата на Дейвид беше, че е станало най-лошото — че тя е започнала да ражда преждевременно. Той хвърли шлифера и куфарчето си на пода и се втурна към нея.

— Корт! Скъпа! Какво има?

— О, Дейвид — каза тя, а по бузите й се търкаляха сълзи, — всичко е толкова безнадеждно.

— Кое?

— Аз. Махни се. Не ме гледай.

— Няма да се махна, докато не ми кажеш какво е станало. Да не би да се е случило нещо с бебето?

— Не! Нищо й няма, глупчо. За бога, нали имаш очи. Не можеш ли да видиш какво ми има?

— Наранила ли си се? Да не би да си паднала, или нещо друго?

— Де да беше така просто!

— Корт, престани да плачеш. Моля те. Започваш да ме плашиш. Кажи какво има.

— Аз съм дебела и грозна — ето какво има. Дрехите ми не ми стават вече. Виждаш ли? — Тя се опита ядовито да притвори хавлията върху издутия си корем, но не успя. — И не стига това, ами мога да видя краката си, само когато съм седнала. А не мога да направя и нищо с косата си. Виж я. Прилича на някаква проскубана изтривалка, която е залепена за главата ми. По кожата ми има петна и… О, Дейвид!

— Какво?

Тя най-после вдигна поглед към него, а лицето й се изкриви в измъчена гримаса.

— Имам ивици по кожата.

Ивици по кожата? Значи това беше нейният проблем! Това я беше разстроило толкова много!

— Да, големи, грозни, тлъсти ивици. Не знам как са се появили. Сигурна съм, че ги нямаше вчера, когато се къпах, но сега са се появили.

— Къде?

— По корема ми. Къде другаде очакваш да бъдат?

— О, скъпа. — Той я обви с ръце и я притисна към себе си. — Не ме интересува дали имаш ивици по кожата.

Тя опря ръцете си върху гърдите му и се опита да го отблъсне от себе си, но той не искаше да я пусне.

— Теб може и да не те интересува, но мен ме интересува. Толкова усилия полагах да не се получат такива ивици. Сигурно съм измазала поне няколко килограма най-скъпи кремове досега. Надявах се, че ще ги избегна, но май съм си изгубила и времето, и парите. — Тя отново го отблъсна. — Ще ме пуснеш ли?

— Защо? Аз само съм те притиснал до себе си.

— Да, знам. Ако си спомняш, така започна всичко.

Това бе в крайна сметка причината, довела до появата на тези ивици, помисли си тя. Малко прегръдки, малко целувки, малко търкаляне между чаршафите и ето я сега — коремът й беше толкова голям, че вече почти бе забравила как изглеждат краката й, а на всичкото отгоре този огромен корем бе покрит с розови ивици.

— Никога вече няма да мога да нося бикини.

— Кой го казва?

— Аз го казвам. Да не мислиш, че искам хората да ме гледат с тези белези? Вероятно децата ще се плашат от мен.

— Това не са белези, Кортни.

Дейвид бавно прокара ръката си върху корема й, разтваряйки хавлията й. После сведе поглед и видя целомъдреното й бельо. Допреди няколко седмици то може би й беше по мярка, но сега се бе смъкнало доста под тежестта на издутия корем, така че разкриваше пъпа й. Той плъзна ръка малко по-надолу и видя „ужасните белези“ — три тънки розови ивици, подаващи се над колана й.

— Как тогава ще ги наречеш?

Ивици, помисли си той. Те наистина бяха истински ивици по кожата. Но той знаеше, че ако й каже истината, тя можеше да се разстрои още повече, а и без това беше достатъчно притеснена.

— Доказателство за живот — каза той след известно колебание. — Безценен живот.

— О, престани да ме гледаш и се махни.

— Не, няма да се махна заради някакви си малки чертици върху корема ти. Аз мисля, че те са прекрасни.

Тя изохка недоверчиво.

— Ами, глупости.

— Не, не са глупости. Прекрасни са, аз ти го казвам.

И за да подсили искреността си, той наведе глава и постави лека целувка върху всяка от трите ивици.

— Престани — каза тя, но протестът й бързо заглъхна, тъй като топлото докосване на устните му върху кожата й развълнува нервните й окончания. Тя не бе получавала подобни дози внимание от негова страна от доста месеци насам и това очевидно й се беше отразило. Дейвид готвеше за нея, пазаруваше заедно с нея, посещаваше ежеседмичните занимания за подготовка на бъдещите майки, двамата ходеха заедно на обществени и уединени места, но никога не бе опитвал да се сближи дотолкова с нея. И сега, когато го направи, тя не знаеше как да постъпи, какво да каже, как да реагира.

— Защо? Неприятно ли ти е?

Той увеличи леко натиска върху едното си рамо и успя да я избута назад. Щом успя да я качи изцяло върху леглото, той легна до нея и ръката му нежно започна да гали корема й, като пръстите му достигаха дрехите й, а даже и по-надолу.

— Не е неприятно — каза тя. — Но ще стане.

— Моите целувки и нежности ще те накарат да се чувстваш зле?

— Не, лежането в това положение ще ме накара да се чувствам зле. — Само след момент тя изстена шумно и болезнено. — Точно така. Ето че се започва.

— Какво?

— Гърбът ми. Не мога да лежа неподвижно на него повече от секунда или две без прекъсване.

— Тогава се обърни. Ето, дай да ти помогна.

Той бързо се отдръпна към края на леглото, за да й направи място да се претърколи настрани. Тя понечи да се обърне, но хавлията й се разтвори и това накара сърцето му почти да замре и нещо да го присвие при вида на пристегнатите й гърди.

Е, грешката си беше негова, реши той. Той настояваше тя да се измества и сега трябваше да си понесе последствията. Той едва се въздържа да не изстене. Да лежи до нея и да я държи в ръцете си бе доста непоносимо за мъжествените му пориви, но пък да я гледа в този вид и да не може да предприеме нищо, направо можеше да го изкара отвъд границата на здравия разум. Как само се беше променила! Не само в големината на корема, но и в големината на гърдите. Господи, колко големи бяха станали! Струваше му се, че са поне два пъти по-големи, отколкото преди пет месеца. Но най-голяма промяна бе настъпила във връхчетата им. Те бяха сменили цвета си от много бледорозов до предизвикателно чувствено тъмно розово.

— Искаш ли да ти разтрия гърба? — попита той с дрезгав и чувствен глас. — Спомняш ли си, че инструкторът в последния час по подготовка за раждането ни каза, че това е полезно за теб, че ще те накара да се чувстваш по-добре?

— Може, но не натискай много.

Тъй като той бе с лице към нея, беше му лесно да се протегне и обвие ръка около кръста й. Докато пръстите му започнаха да масажират извивката на гръбнака й, той видя как очите й се притварят, устните й се открехнаха и дълбоко от гърлото й се изтръгна леко сладостно стенание.

— Добре ли е? — попита той.

— Много по-добре. О, Дейвид, само ако знаеше…

Само ако знаех? Само ако тя знаеше, помисли си той. Той бе живял сам почти толкова дълго, колкото и самата тя. Не поради липса на възможности, а по-скоро поради нежелание да се обвърже. По необясними за самия него причини, жените, с които той бе общувал, просто не му бяха харесвали достатъчно. Но Кортни сега… тя беше различна. Тя му харесваше по най-първичен начин, дори и сега, въпреки състоянието си.

Той осъзна, че беше необходим само един малък знак от нейна страна, че иска да се люби с него и той с готовност би консумирал повторно връзката им. В момента тя обаче просто не беше в такова настроение. Най-малкото, чувстваше се доста дискомфортно.

Той лежеше с ръка, сгъната под главата си, вместо възглавница, а с другата си ръка продължаваше да масажира гърба на Кортни. Пръстите и палеца му с нежна сръчност действаха от двете страни на гръбнака й и той усещаше как напрегнатите мускули бавно се отпускат. Ако можеха завинаги да останат легнали по този начин, Дейвид бе сигурен, че това би го направило щастлив и доволен.

Той вдигна поглед от пищната й гръд, и го спря върху лицето й. Каква красива гледка, помисли си той. Естествено, дългите й гъсти мигли бяха прихлупени върху високите й скули. Цветът на кожата й беше съвсем равномерен, като само на няколко места имаше едва загатната розовина. Устните й бяха пълни и предизвикателни. Той не можеше да открие никакви следи от предишното напрежение, тъй като тя неочаквано бе заспала.

Внимавайки да не я събуди, той се претърколи и стана от леглото. Би могъл да прекара следващите няколко часа — а дори и дни — просто като лежеше до нея и я гледаше, възхищавайки се на красотата й, мечтаейки за бъдещето, което те можеха, или пък не можеха да имат заедно, но знаеше, че тя има нужда от почивка. Най-добре беше да я остави на спокойствие, реши той, и се насочи към вратата.

 

 

Два часа по-късно Дейвид вдигна поглед от вестника, който четеше, седнал до кухненския бар и видя Кортни, застанала на вратата на кухнята. Тя бе пооправила косата си, беше си сложила малко грим и бе облечена в прилепнали панталони и широка блуза, които по-скоро подчертаваха, отколкото прикриваха състоянието й.

— Успя ли да подремнеш? — попита той.

— О, да — отвърна тя. — Май съм имала нужда от сън повече, отколкото мислех. В един момент бях будна и нещастна и последното нещо, което си спомням, е, че се събудих от съня си.

— Сутринта имаше доста работа в кантората, а после си се върнала и вероятно си свършила доста работа тук. Затова беше толкова изтощена. Трябва да караш по-леко, Кортни. Трябва да си доставяш повече удоволствие.

— Май в последно време само това правя. Но като говорим за доставяне на удоволствие… Казвали ли са ти някога, че страхотно разтриваш гърбове?

— Е, не току-така ми казват Дейвид „магическите пръсти“.

— Кой? — попита тя, докато той стана от мястото си и отиде да види какво ври на печката. — Кой ти казва така?

— О, откъде да знам? Просто някои хора.

Вероятно жени? — зачуди се Кортни. Но тя бързо изтика този въпрос в задните кътчета на съзнанието си — там, където му беше мястото. Не бе нейна работа да се занимава с жените от неговото минало. Това си беше негова работа, а не нейна.

И тогава тя забеляза множеството извадени върху шкафовете тенджери и тигани.

— Ти си приготвил вечерята?

— Да. Трябва да ядем нещо.

— Но тази вечер беше мой ред. Ти готви снощи.

— Това, че ще сготвя две вечери една след друга няма да ме умори. Освен това, аз обичам да готвя. Поне в твоята кухня. Повярвай ми, да забъркаш някакво ястие на това място е радост, а не мъчение. Ти имаш всякакви кухненски съдове и прибори, даже и такива джунджурии, които нормалните хора почти не знаят за какво служат.

— Май тайната ми е разкрита, а? — каза тя, прикривайки усмивката си.

— Каква тайна?

— Аз съм маниачка на тема кухненски уреди, Дейвид.

Той се засмя.

— Е, има и по-лоши неща. Я си представи, ако си падаше по дизайнерски рокли или картини на деца с големи и тъжни очи. — Смехът му заглъхна, когато отвори едно чекмедже, откъдето извади някакво дървено съоръжение, дълго около петнадесет сантиметра, със заоблена дръжка в единия край и назъбено острие в другия. — Тъй като си специалистка в областта на кухненските прибори, кажи ми какво, по дяволите, е това. Всеки път, когато отворя това чекмедже, то веднага се напъхва в ръката ми, като че ме моли да го използвам за нещо.

— Това е свредел за лимони. Помага да се изстиска сока от лимоните много по-лесно, ако го правиш на ръка.

— О! А тази джунджурия? — Той посочи друго съоръжение, което приличаше на тъп нож с плосък край, по който имаше миниатюрни дупчици.

— Това е ренде за кората на цитрусови плодове. Вместо да се реже кората на лимоните заедно с горчивата бяла част, се използва този уред и се получава само кора. Чудесни малки стърготини.

— Да, във всяка кухня би трябвало да има поне два такива уреда. Въпросът е дали го използваш.

— Да, когато ми трябват тънки стърготини от кората на цитрусови плодове.

— Предполагам, че не е много подходящо за белене на картофи?

— Не толкова, колкото моята картофобелачка.

— Имаш ли такава?

— Всъщност, имам дори две. Едната само бели, а другата бели и издълбава.

— О! Издълбава картофи?

— Не, издълбават се ябълките, а не картофите. Е, може картофите, ако искаш да ги пълниш. Но аз я използвам предимно за ябълки.

— Пълнени картофи? Това звучи интересно.

— Напомни ми, да ти сготвя някой път.

— Непременно. Но не тази вечер. Сега ще опитаме един от моите специалитети.

— Пържола с печени картофи?

— Не.

Тя подуши въздуха, но долови само острото ухание на подправки.

— Май не е и рибата на скара, която готви миналата седмица.

— Не е, но става топло.

— Нещо тестено?

Той се ухили и помръдна вежди предизвикателно.

— Става все по-топло. Опитай пак.

— Макарони?

— О, вече е съвсем горещо. Какви макарони?

— Спагети?

— Съвсем близо си, почти ще се опариш. Изведнъж устата й се изпълни със слюнка.

— О, Дейвид, да не искаш да кажеш, че си сготвил фетучини „Алфредо“?

Той просто наклони глава на една страна и й се ухили скромно.

— Наистина ли? Господи, любимото ми ястие.

— Знам, затова го направих.

— Но не трябваше. Не бива да ям такива силни храни. Всичкото масло и сметана, които се слагат в тези макарони — фетучини „Алфредо“… Ще стана цял тон докато се роди бебето.

— Хайде, хайде, малко по-силна храна от време на време няма да ти навреди. Освен това, няма да ядем само макароните. Направил съм и салата. Защо не седнеш, а аз ще сервирам.

Тя се обърна с намерението да направи точно така, както той бе предложил, но един поглед към масата беше достатъчен да я спре. Той бе сложил на масата най-хубавите й съдове от порцелан и кристал и най-скъпите й сребърни прибори. В центъра имаше букет с цветя, а от двете страни — свещи.

— Кога направи всичко това? — попита тя.

— Докато ти спеше.

Той се беше върнал вкъщи след напрегнат ден в кантората, бе успял да разсее нейното лошо настроение, да й направи най-хубавия масаж, който някога й бяха правили и все още имаше енергия да слага маса и да готви вечеря? Този мъж бе истинско съкровище, помисли си тя като притегли един стол и седна. Не, дори нещо повече. Той беше рядък скъпоценен камък и всяка жена с ум би се опитала да го върже за себе си светкавично.

Тогава какво те задържа? — попита едно гласче в съзнанието на Кортни. Тя беше жена с ум. Защо не се опитваше да го върже? Защо не престанеше да се насилва да му намира недостатъци, вместо просто да го приеме такъв, какъвто беше?

Лекотата, с която Дейвид се движеше в кухнята й, я накара да почувства зараждането на някакво странно чувство у себе си. Отначало тя помисли, че вероятно това са движенията на бебето. Но после осъзна, че детето нямаше нищо общо с това. Чувството си беше съвсем нейно.

Господи, помисли си Кортни, тя май се влюбваше в него. Работеше в една и съща кантора заедно с него вече две години, бяха прекарали заедно една незабравима седмица в Сан Франциско, а скоро щеше да роди неговото дете. И въпреки това, тя едва сега осъзна, че го обича.

— Почакай само да видиш какво съм приготвил за десерт — каза Дейвид, като донесе две чинии със салата, едната от които постави на масата пред Кортни.

— И десерт ли си направил? — попита тя леко.

— Не, не съм го направил. Купих го.

Ако само Дейвид знаеше за откритието, което тя бе направила преди малко, помисли Кортни.

Да, ако знаеше, ако ти му беше казала, обади се оптимистичния й вътрешен глас, може би щеше да бъде толкова изненадан, колкото и ти самата. А вероятно би могъл да те изненада с реакциите си.

Но ако той нищо не подозира, обади се песимистичния братовчед на вътрешния й глас, горкия човек би могъл да се изплаши до смърт, би могла да го отблъснеш завинаги. И тогава какво ще правиш?

От друга страна, намеси се отново пронизителния оптимистичен гласец, той може изобщо да не се изплаши. Замисляла ли си се някога, че той може би очаква от теб някакъв знак за твоите чувства? А? Хрумвало ли ти е такова нещо?

Имаше един-единствен начин това да се изясни, реши Кортни, събирайки цялата си смелост, която щеше да й бъде необходима, за да му го каже.

Но необходимостта да сподели с Дейвид внезапното си и зашеметяващо откритие, своята вътрешна радост от това, че той бе толкова мил и добър към нея и трепета, че трябваше да се разкрие, натежаха внезапно върху вече поотпуснатите й усещания. Неочаквано в очите й започнаха да напират сълзи. Изплашена, че отново може да избухне в ридания, тя сграбчи салфетката си, бързо я разтвори и покри лицето си с нея.

— Хей, какво има? — каза той, като се протегна и я прегърна. — Да не би да казах нещо нередно?

— Не, разбира се, че не. Вината не е в теб, а в мен. Всичко това, което ти направи… Толкова си мил, Дейвид.

— Е, благодаря, но това не е повод да плачеш, нали така?

— Напротив. Ти правиш толкова много. Искам да кажа, ти работиш по цял ден, после се прибираш и трябва да продължиш да работиш. А аз напоследък само хленча, стена, оплаквам се, плача и…

Той я притегли към себе си.

— Няма нищо, скъпа. Всичко е наред, разбирам те. Ти просто си затруднена, това е всичко. Щом се роди бебето, всичко ще бъде пак както преди.

— Там е работата, Дейвид. — Тя свали салфетката от очите си и силно издуха носа си в нея. — Нищо няма да е както преди. Всичко ще бъде различно.

— Е, това не е чак толкова лошо, нали? Всяко нещо рано или късно се променя, нали така?

— Предполагам.

Но дали и той щеше да се промени? Щом се появеше бебето, дали той щеше да престане да идва всеки ден и да се мярка само през уикенда? Дали щеше да продължи да бъде тук, когато тя щеше да има нужда от него? Господи, тя силно се надяваше, това да е така. Но можеше и да стане другояче, ако той не узнаеше какво изпитва тя към него. А можеше и да избяга, ако разбереше какви са чувствата й…

— Харесвам те, Дейвид. Много те харесвам. Нали го знаеш?

Харесва го? Съвсем неочакваното й признание естествено го изненада силно.

— Всъщност — каза тя, отхвърляйки всичките си мисли за предпазливост, — мисля, че дори малко съм влюбена в теб.

— Така ли?

Тя кимна със сведен поглед, стараейки се да не го гледа, изпитвайки страх от това, което щеше или нямаше да види.

— Е, предполагам, че да ме обичаш малко е по-добре, отколкото изобщо да не ме обичаш.

Безизразният му и леко разочарован глас накара Кортни да вдигне очи. Дали това, което видя в погледа му, беше болка? Нима го беше наранила? Определено й се струваше така. И ако беше така, тя бързо трябваше да поправи стореното, заради себе си и заради него. Трябваше да го накара да разбере какво бе искала да каже, но не по прекалено агресивен начин.

— А ако те обичам не малко, а повече? Тогава какво ще кажеш, Дейвид?

Той я изгледа мълчаливо и продължително и в него проблесна надежда.

— Ако казваш това, което си мисля, че казваш, а Господ ми е свидетел, че се надявам да е така, това ще бъде обвързване за цял живот, Кортни. И за двама ни.

Смесица от страх и радост заплашваше да я завладее.

— Дейвид?

— Не го казвай, ако наистина не го мислиш. Искам първо да си сигурна за себе си.

— Мисля, че съм сигурна. А ти?

Той внезапно избухна в смях. После се взря в тавана и отметна назад, а после и напред хубавата си глава, замаян от недоверие.

— О, скъпа, аз съм абсолютно сигурен, че те обичам още от самото начало. Дори преди да ми кажеш, че ще имаме дете.

— И в Сан Франциско ли?

— Преди това. Сан Франциско беше глазурата на тортата. Това ми помогна да видя нещата по-ясно, по-фокусирано.

— Но ти никога не си казвал нищо.

— Кога съм имал време? В кантората имахме късмет, ако успеехме да присъстваме на едни и същи събрания, или да се разминем в коридора. По цял ден тичаме и работим за други хора. А когато не сме били в кантората, в редките случаи, когато сме попадали на някакви събирания, и там никога не сме били сами заедно. На коледни празненства, на сватбата на твоята приятелка Елиз, където ти ме подмами.

— Ти имаше смокинг. Трябваше ни мъж със смокинг, за да се изравни бройката на шаферите.

— Знам. Но дори и когато ме покани на вечерята в твоята къща преди време, около нас пак имаше купища хора.

— Не чак толкова. Моята къща може и да е голяма, но нямам място в трапезарията чак за толкова много хора.

— Е, знаеш какво имам предвид. Става дума за това, че ние никога не сме имали възможност… докато не разбрах, че заминаваш за Сан Франциско да уреждаш нещата по сключването на сделката с Брайънт.

Внезапно просветление я осени.

— Ти нарочно ли дойде там?

— Разбира се! Знаех, че можеш да се справиш с нещата и без чужда помощ. Никога не съм се съмнявал в това. Но прецених, че това може да бъде единственият шанс да бъдем заедно сами. И ако не беше онова земетресение, или трус, или каквото и да беше това, по дяволите, щяхме пак да сме в същото положение, както и преди да заминем. Да се виждаме в кантората, да те гледам, да се опитвам да те опозная. Господи, говоря като някой гимназист, влюбен в училищната кралица на красотата.

Така звучеше, но тя не му го каза. За нея способността на един достолепен адвокат все още да умее да проявява чувства и несигурност в личните си взаимоотношение бе доста привлекателно качество. Привлекателно и много, много мило.

— Можеше да ми се обадиш и да ме поканиш да излезем, нали?

— А ако го бях направил, щеше ли да се съгласиш да излезеш с мен? Ти — „праволинейната“ мис Кортни Еймис?

— Не съм чак толкова праволинейна. Какво те накара да мислиш така?

— Не какво, а кой? Боби Бушнел. Той се изтърва да каже на едно събиране, че веднъж те е поканил на среща, а ти си го отрязала. Казала си му, че срещите противоречат на административната политика на кантората.

— Казах му го, защото не исках да излизам с него. Той е добро момче, мисля, но просто не е моят тип. Освен това, с теб беше по-различно.

— Как така?

— Ами, ако излезех с теб, това наистина би било нарушение на правило номер едно на кантората за прекаленото сближаване на служителите. Но според мен правилата, особено глупавите, са създадени, за да бъдат изпробвани, престъпвани и нарушавани.

Дейвид сложи едната си ръка върху корема й, а с другата я прегърна през раменете.

— Е, добре, ние нали нарушихме това правило? Направо го смазахме.

Той приближи лицето й до своето и устните му се допряха до нейните. Кортни не се опита да се измъкне, тя просто се остави на това безкрайно приятно усещане. Крайно време беше, реши тя, да си позволи малко удоволствие. Време бе да започне да получава нещо приятно от тяхната връзка. Всъщност, време беше и за Дейвид. Да живеят заедно и да не се доближават един до друг, когато в действителност и двамата го искаха, бе доста мъчително. Но като че ли тези дни вече отминаваха.