Сара Джоузеф
Сега и завинаги (18)

Осемнадесета глава

Кендис почука на вратата на малката баня.

— Кортни, добре ли си? Започнаха да свирят сватбения марш.

— Само няколко секунди, моля те — отвърна Кортни.

— Но ти седиш вътре вече почти три минути!

— Три минути са нищо в сравнение с времето, което употребих, за да обуя този чорапогащник. Ще дойда, не се притеснявай.

— Добре, но побързай.

След по-малко от минута Кортни отвори вратата и се измъкна, притеснена както от големия си корем, така и от тясното пространство. На Кендис се стори, че тя е леко зачервена, но не обърна особено внимание на това.

— Имаш ли нужда от помощ за чорапогащника?

— Не, благодаря. Оправих се и сама.

Когато Кендис се обърна и тръгна към фоайето, Кортни извърна глава и погледна към банята. Новият й чорапогащник се бе превърнал в една влажна купчинка с телесен цвят върху пода. Тя го погледна презрително, опитвайки се да си внуши, че в нейното положение изобщо не си струваше да си създава затруднението да го обува. Толкова беше неудобен. Сега беше там, където му беше мястото.

Докато вървеше полека през фоайето към вестибюла, където я чакаха Елиз и Кендис, тя се молеше да успее да издържи през следващите няколко часа без особени затруднения. Последните няколко минути, които бе прекарала в банята малко я изплашиха. И преди бе получавала леки контракции, но не толкова често. Тя го прие като предупреждение, че нещо не беше съвсем както трябва, че нещо може би щеше да се случи, но реши да не позволява това да я спре. Тя щеше да се омъжи за Дейвид буквално след няколко минути. Трябваше да мисли само за това и за нищо друго.

Когато Кортни стигна до вестибюла, Елиз й подаде букета от бели рози и орхидеи, а после бързо огледа булката от всички страни, за да се увери, че всичко е наред. Воалът беше на мястото си, шлейфът също падаше добре и имаше само няколко едва забележими гънки, образували се при седенето в колата по пътя до църквата.

— Наред ли е всичко? — попита Кортни.

— Всичко е чудесно — отвърна Елиз. — Готова ли си?

— По-готова едва ли мога да бъда — каза Кортни. — Хайде, по-бързо да свършваме с това.

По-бързо? Една мисъл премина през съзнанието на Елиз, докато тя тръгна пред Кортни по пътеката към църковния олтар. Но после тя мислено сви рамене и отхвърли глупавото и неоправдано подозрение, което бе просветнало у нея.

Кендис и Елиз вървяха бавно по пътеката, стараейки се стъпките им да бъдат в ритъма на музиката от органа, която изпълваше сводовете на огромната църква. Когато стигнаха до олтара, органистът премина към по-висок регистър, което бе сигнал за гостите да станат прави. Всички се изправиха и сред общото шумолене се обърнаха към задната част на църквата.

Тъй като баща й бе отдавна починал и нямаше близък приятел, който да я предаде на младоженеца, Кортни вървеше сама по пътеката. Тя усещаше върху себе си многобройните погледи и долавяше шепота от многото коментари. Дано изглеждам добре, мислеше си тя, дишайки дълбоко и на равни интервали. Надяваше се да успее да стигне до олтара и до Дейвид, без да се случи нещо, което би объркало и двамата, като например да се спъне в роклята или да припадне. Той изглеждаше тъй красив и прекрасен, тъй… толкова невинен, застанал там и я чакаше. Ако само знаеше…

Кортни стигна до олтара и свещеникът изчака докато тя подаде букета си на Елиз, след което започна церемонията. Той тихо накара нея и Дейвид да си подадат ръце, после се усмихна и огледа гостите.

— Скъпи присъстващи — започна той, — събрали сме се днес по радостен повод — да съединим тук присъстващите Кортни и Дейвид във връзките на свещен брак…

Както го слушаше, Кортни изведнъж почувства, че смисълът на думите му не достига до нея. Внезапно, подобно на мощна вълна я обгърна една силна болка, по-силна от първата, която бе почувствала преди това. Тази вълна помете усещането й за всичко, което ставаше около нея, мислите й, способността й да мисли. Единствено благодарение на усилията на волята си тя успя да не издаде някакъв звук и да не изплаши Дейвид с това, което ставаше с нея. Вместо това, тя призова на помощ всичките знания и умения, които бе придобила в многобройните курсове за изучаване на метода на Ламаз. Наложи си да съсредоточи вниманието си върху някакъв предмет зад свещеника, вдиша дълбоко през носа и бавно издиша поетия въздух през устата.

След няколко секунди болката започна да стихва и накрая отмина. Тя се чувстваше слаба и трепереща и бавно възвърна вниманието си към това, което ставаше, около нея. Един поглед към Дейвид й беше достатъчен да види загрижеността в очите му. Той повече от всички останали тук имаше право да знае какво става, осъзна тя, но се поколеба да го изрази гласно и само му се усмихна леко и като че ли малко извинително и леко кимна утвърдително.

— О, господи — каза Дейвид гласно, без да съзнава, че прекъсва свещеника.

Не обръщайки внимание на лекото раздвижване сред публиката, преподобният Томпсън вдигна поглед от страниците на молитвеника си и изгледа строго и изкосо Дейвид. После изгледа и Кортни, видя червенината, която обливаше бледите й страни и осъзна какво бе причинило неочаквания възглас на младоженеца. Той се изкашля и продължи да говори, този път по-силно, за да успокои шума сред присъстващите.

— Дейвид, повтаряй след мен: Аз, Дейвид, вземам теб, Кортни, за моя законна съпруга…

— Аз, Дейвид, вземам теб, Кортни, за моя законна съпруга… През колко време са болките?

— На три-четири минути — отвърна Кортни. — Не знам точно.

Преподобният Томпсън отново се изкашля.

— … да бъдем заедно в добро и зло, в радост и скръб, сега и завинаги…

— … да бъдем заедно в добро и зло, в радост и скръб, сега и завинаги — повтори Дейвид. — Джон е тук. Искаш ли веднага да тръгнем за болницата.

Кортни поклати глава.

— Не, не докато не се оже… — Тя изохка и спря, като пусна ръката на Дейвид, за да хване корема си. — О, господи! Пак започна.

— Джон, по-добре е да дойдеш! — извика Дейвид, подхващайки Кортни, която тъкмо понечи да се свлече на пода. — Бебето тръгна малко по-рано.

Елиз хвърли своите цветя и букета на Кортни към Кендис. Кендис, на свой ред, подаде цветята, а също и своя букет, на някакъв съвсем непознат човек, седнал на първия ред. И двете се втурнаха към Кортни, Елиз коленичи така, че Кортни да се подпре на скута й като на възглавница.

До този момент всички гости вече се бяха изправили и говореха шепнешком, изпъвайки вратове, за да успеят да видят какво става.

Дейвид свали сакото на смокинга си, сгъна го и внимателно го сложи под главата на Кортни. Елиз вече можеше да стане й да се опита да помогне с нещо.

Дейвид наблюдаваше Кортни, държейки ръката й и пресмяташе продължителността на контракцията по часовника си. Най-после тя въздъхна дълбоко и той се отпусна.

— Стига глупости — каза той. — Отиваме в болницата.

— Не, нищо ми няма — противопостави се тя.

— Как ли не.

С настървено ръмжене тя сграбчи предниците на украсената му с жабо риза така, че той се изравни с нейното ниво.

— Чуй ме, Дейвид Балард. Ние няма да напуснем тази църква докато не се оженим! Разбра, ли?

— Но ти имаш болки, за бога!

— Не ме интересува. Ще завършим това, което сме започнали.

— По-късно — каза той. — Можем да се оженим и по-късно, след като се роди бебето.

— Не! Или ще се ожениш за мен веднага, или изобщо никога няма да се ожениш за мен. И не са глупости. Това беше твоя идея. Не си ли спомняш? Дяволски добра идея.

— По-добре да направиш както тя иска, Дейвид — намеси се Джон Уелман. — Това е сериозно нещо, тя не се шегува.

— Но бебето… — опита се да протестира Дейвид.

— То ще се появи, когато му дойде времето, независимо дали мястото е църква, болница или задната седалка на линейката.

Доктор Уелман коленичи до Кортни и опипа корема й.

Почти толкова объркан, колкото и разтревожен, Дейвид се взря в преподобния Томпсън, като че търсеше някакъв знак свише.

— Да караме по съкратената процедура, става ли? — предложи свещеникът.

— Да, мисля, че да — съгласи се Дейвид.

За гостите следващите няколко минути преминаха като миг. За Дейвид обаче времето се влачеше безкрайно. За Кортни, която лежеше върху килима, времето не беше нищо друго, освен поредица от контракции, накъсвана от кратки моменти на трудно достижимо просветление, когато тя трябваше да повтаря думите, казани от свещеника. В един момент тя усети, че Дейвид слага нещо на пръста й — венчалният пръстен, осъзна тя замаяна, измъквайки се за секунда от своя транс.

— Къде е твоят пръстен? — попита тя.

— Ще го намеря по-късно — успокои я той.

— Не, сложи го сега. Ели, къде е пръстенът?

— Ето го, Корт — каза Елиз.

— Дай ми го.

Елиз й подаде пръстена и тя погледна към свещеника за указания.

— С този пръстен те вземам за свой съпруг… — каза преподобният Томпсън.

— С този пръстен те вземам за свой съпруг…

— И те дарявам с всичките си добродетели.

Кортни повтори думите като едва доловима въздишка.

— По силата на пълномощията, дадени ми от щатската власт на щата Тексас, ви обявявам за мъж и жена.

Усещайки учестеното биене на сърцето си, преподобният Томпсън най-после въздъхна облекчено. От години не се беше вълнувал така на сватба. И ако зависеше от него, нямаше никакво желание и друг път да изпитва подобно вълнение. Едно непредвидено раждане по време на сватба му беше достатъчно за години напред.

Той огледа присъстващите, които още стояха прави, дори някои се бяха навели през банките, за да виждат по-добре. При вида на напрегнатите им от очакване лица той се намръщи. После сведе очи и видя, че и младоженецът го гледаше. Внезапно свещеникът осъзна, че не бе свършил с всичко, противно на това, което си мислеше.

— О, съжалявам — каза той. — Забравих: Дейвид, можеш да целунеш булката.

Все още коленичил, Дейвид се наведе и постави устните си върху тези на Кортни. Не се обезпокои от това, че тя не отвърна на целувката му. Тя бе обхваната от поредната контракция и не обръщаше внимание на нищо, освен на страданието си.

След момент тя си пое дълбоко дъх и той разбра, че болката е отминала.

— Сега вече е официално, скъпа — каза той. — Имаш халката и всичко останало. Сега вече сме законно женени. Можем ли сега да тръгнем за болницата?

Тя се усмихна едва доловимо.

— Да. Помогни ми да стана.

 

 

— Някой иска ли кафе или нещо безалкохолно? — попита Ник и бръкна в джоба си. — Видях един автомат на ъгъла.

— Аз бих пийнала нещо, ако е без захар и без кофеин — обади се Кендис.

— Да, и аз — съгласи се Елиз.

— За мен кафе — каза Тони. — С много сметана и без захар.

— Значи, две диетични питиета и кафе със сметана — Ник тръгна по коридора на болницата, броейки монетите в ръката си.

— Ама че сватба! — обади се Тони.

— На нас ли ще разправяш — каза Кендис. — Беше много по-вълнуваща, отколкото вашата с Елиз. Да не говорим за нашата с Ник.

— Така е, защото ние с теб не бяхме бременни — каза Елиз. — А пък и вие с Ник се измъкнахте. Но не бих казала, че вашата сватба беше скучна.

— Не, в никакъв случай — призна Кендис с усмивка. — Просто беше доста спонтанна.

— Колко мислите, че ще продължи? — попита Тони.

— След тези чести контракции в църквата, не бих казала, че ще се забави — каза Кендис. — Пък откъде да знам? Не съм лекар.

— Изненадана съм, че не роди бебето в колата по пътя насам — каза Елиз.

— И аз — каза Кендис. — Но знаете ли какво? Може би това, че я докарахме, е позабавило контракциите.

— Възможно ли е? — усъмни се Тони.

— Защо питаш нея? — каза Елиз. — Не я ли чу току-що, че не е лекар?

Тони сви рамене.

— Говори като че разбира от тези неща.

— Две диетични безкофеинови кафета и две със сметана — каза Ник, който се появи иззад ъгъла на чакалнята.

— Съвсем навреме, братко.

— Слушайте, ако искате нещо друго — сандвичи, бисквити, сладолед, — там има цяла редица автомати.

— Може би по-късно — каза Кендис.

— А може би по-скоро, отколкото по-късно — възрази Елиз. — Не знам за вас, но аз умирам от глад. Обядвах много рано.

— Сега, като отвори дума, и аз усетих глад — каза Кендис.

— Можехме да отидем на приема, вместо да идваме тук — каза Ник.

— Да — подкрепи го Тони.

— Не, не можеше — възрази Кендис. — Нямаше да е правилно. Кортни има нужда да сме до нея.

— И въпреки че не го познавате достатъчно отдавна — добави Елиз — и Дейвид има нужда от вашата подкрепа, момчета.

— Да, но голямата сватба означава и голяма гощавка — каза Тони. — А тортата, която зърнахме вчера, не е за изпускане. Обзалагам се, че ще има и много неща за ядене. Дори може да остане много излишна храна.

— Не се заблуждавай — каза Ник. — Ще имаме късмет, ако въобще е останало нещо, докато се придвижим оттук до ресторанта на хотела. Дейв вероятно е поканил над двеста души на сватбата.

— Сто и десет, а не двеста — поправи го Кендис. — А и мнозина от тях няма да могат да дойдат на приема. Знам, защото помагах на консултантката, която Дейвид беше наел, да преброи отговорите на поканите.

— Ти си помагала на консултантката? — попита Тони.

— Да.

— Във всичко ли?

— Почти — отвърна Кендис. — Защо?

— И какво е менюто?

— Сватбена торта, шампанско, сладкиши, кафе…

— Имах предвид извън традиционните неща — каза Тони. — Каква е храната? Има ли нещо истинско за ядене?

— Моят съпруг — каза Елиз на Кендис, поклащайки презрително глава — само за ядене мисли. Ядене, ядене…

— Да, Тони, има истинска храна — каза Кендис. — Дейвид поръча на главния готвач на хотела да приготви печено, пълнена пуйка, морски деликатеси, много и различни зеленчуци, гарнитури и подправки. Той искаше да организира истинско празненство и вярвам, че в хотела са успели да го постигнат. Така че, моля те, престани да мислиш за стомаха си. Ще останат тонове храна.

— Дано. — Тони приседна на неудобното канапе в чакалнята и погледна часовника си. — Чудя се колко ли ще продължи.

 

 

— Виждам вече горната част на главичката — каза Джон Уелман. — Кортни?

— Какво?

— При следващата контракция искам да си поемеш дълбоко дъх, да задържиш въздуха и да напънеш колкото можеш по-силно.

Дейвид подръпна яката на дългата си зелена болнична престилка и се надвеси над Кортни.

— Справяш се чудесно, скъпа. Просто чудесно. Само още няколко минути и ще сме готови.

Тя го погледна с очи, замъглени от болка.

— Какво искаш да кажеш с това „ние“? Аз върша цялата работа!

— И я вършиш чудесно.

— Дейвид?

— Да.

— Трябва да ти кажа нещо.

— И какво е то, скъпа?

— Този метод на Ламаз не действа. Изобщо не помага. Аз… О, господи! Ето пак.

— Напъвай силно, скъпа. Напъни силно.

Кортни това и направи, полагайки всичките си усилия, докато Дейвид я подпря отзад, така че да седне. Лицето й се изкриви и силно почервеня. От гърлото й се изтръгнаха стонове.

— Добре, спри напъните — каза доктор Уелман. — Почини си малко.

Задъхана и обляна в пот, Кортни се отпусна назад върху родилната маса. Тя почувства как Дейвид стисна ръката й, обърна глава и го погледна, усмихвайки му се леко, но окуражително. Той бе удържал на обещанието си да бъде до нея по време на цялото раждане. Едва сега тя осъзна какво значеше това — тя и бебето означаваха много за него. А тя бе сигурна, че и за нея Дейвид и бебето бяха всичко.

Откъм долния край на масата, където стоеше лекарят, се чу силно изхлипване, последвано от рязък вик. Кортни отклони вниманието си от Дейвид и се надигна, опитвайки се да погледне в огледалото, закачено зад гърба на доктор Уелман. Сред купищата сини чаршафи успя да зърне една малка главичка, покрита с гъста тъмна коса.

— Я какви мощни бели дробове има това дете — отбеляза доктор Уелман. — Още не се е показало изцяло, а вече напира да се впусне в живота.

— Тя започва да проявява нетърпение — поправи го Кортни.

Дейвид рязко се вцепени.

— Момиче ли е?

— Не мога да бъда сигурен докато не го измъкна целия… него или нея — лекарят успя да надвика плача на бебето. — Едно е сигурно — при следващата контракция ще излезе. Хайде, татко, помогни на майката.

По съвета на доктор Уелман, Кортни отново започна да се напъва, толкова силно, колкото й позволяваше изтощеното й тяло. Накрая, когато се бе напънала с всичките си възможни сили и й се струваше, че не би могла да упражни по-голям натиск, едно огромно чувство на облекчение премина през нея.

Бебето — нейното и на Дейвид — беше родено.

Доктор Уелман надзърна към младия баща над ръба на синята си маска, а присвитите му очи грееха от смях.

— Е, татко, искаш ли да дойдеш да прережеш пъпа?

— Може ли?

— Нали в курсовете за подготовка на раждането са ви показвали как се прави?

— Да — отвърна Дейвид.

— Тогава, мисля, че можеш да го направиш толкова квалифицирано, колкото и аз.

Дейвид още веднъж се увери, че Кортни е добре легнала на масата, с глава, подпряна на възглавница, след което бавно се приближи към доктор Уелман. Въпреки множеството сини чаршафи, които покриваха тялото на Кортни, никак не му беше трудно да види мъничкото вресливо телце, което лежеше върху вече плоския й стомах.

— Господи! — възкликна той с развълнуван глас, а внезапно разтреперилите му се пръсти завързаха възелът на мъничката пъпна връв.

— Добре ли е тя? — попита Кортни.

— Скъпа — обади се Дейвид. — Той е просто чудесен.

— Той? Не, Дейвид, бебето е момиче.

— Не, скъпа, момче е. Виждам го. Определено е момче.

На Кортни изобщо не й хрумна да се чувства разочарована или недоволна от крайния резултат. Напротив, в нея се надигна едно вълнение, което заплашваше да я погълне.

— Момче? — попита тя, а очите й се изпълниха със сълзи на радост. — Имаме син?

— Здраво, щастливо, едро момченце — каза доктор Уелман. — И, доколкото разбирам от бебета, мога да кажа, че това тежи поне четири килограма, а може и повече. Яко малко човече, нали, татко?

Дейвид се ухили.

— Трябва да бъде голям. Ще бъде шампион на Америка по футбол.

Без да обръща внимание на самодоволните реплики, Кортни се усмихна, изпълнена с копнеж.

— Момче. Колко хубаво.