Сара Джоузеф
Сега и завинаги (7)

Седма глава

Както бе обещал Дейвид, след киното те вечеряха в един недалечен луксозен ресторант на Грийнвил Авеню, където нямаше опашки и персоналът имаше готовност да нахрани двама изгладнели, но леко позакъснели, клиенти. Но постепенно Кортни осъзна, че ако я попитаха, не би могла да отговори какво вечеря, или какъв е вкусът на храната. Мисълта й се въртеше около загадъчната забележка на Дейвид и тя прекара остатъка от вечерта в размисли какво ли се криеше зад нея.

Той бе казал, че тя би могла да върти съдебните заседатели около малкия си пръст. Дали това бе комплимент? Май че така беше. Или поне тя силно се надяваше Дейвид да го е казал с такава цел.

Но друга част от нея не можеше да престане да се пита дали той бе изрекъл тези думи просто, за да я омае и привлече да спи отново с него. Тя се надяваше да не е така. И заради него, и заради себе си.

Не че тя имаше нещо против подобна перспектива. Напротив, тази идея извикваше в съзнанието й спомени за други моменти, които двамата бяха преживели. Ръцете му, движещи се така нежно и все пак тъй настоятелно по тялото й; устните и езикът му, които я покриваха с целувки и заличаваха у нея всякаква способност за рационално мислене; тялото му — стройно, мускулесто, силно…

Не, нямаше да мисли повече за това, каза си тя, докато пътуваха към дома й. Мисълта за неговото тяло само би подкопала устоите на твърдата й решимост да продължи да живее сама. Тя успя да потисне напиращият в себе си смях, осъзнавайки, че е твърде късно да мисли за самостоятелен живот, предвид състоянието си. Но, както казваше баща й, „По-добре късно, отколкото никога“.

И все пак, ако Дейвид би искал…

Тя хвърли лек поглед към него, докато той мълчаливо седеше до нея. Беше съвсем различен от това, което тя бе свикнала да вижда в кантората — красив, уверен, строг и любезен. Вместо това, проблясващите в прозорците на ниската спортна кола светлини от светофарите придаваха на лицето му някакво мистериозно зловещо изражение, подобно на маска с ъгловати черти. В тази светлина той изглеждаше почти демоничен.

— Искаш ли да пием кафе?

Въпросът на Дейвид я изтръгна от замисленото й състояние и я върна към действителността.

— Кафе ли? Не, не ми се пие. — Кафето само щеше да я държи будна по-дълго време. А след изминалия ден най-голямото й желание беше да се довлече до леглото си и да се пъхне в него.

— А десерт искаш ли?

Кортни се изсмя.

— Чудя се как въобще можеш да мислиш за ядене след цялата тази вечеря.

— Аз бях този, който вечеря, а ти яде само салата. Е, мога да хапна още нещо. Не нещо солидно, разбира се. Сетих се! Какво ще кажеш за фунийка сладолед? Или, не — по-добре замразен плодов крем с кисело мляко.

— Замразен плодов крем с кисело мляко? — Кортни почувства как апетитът й започва да се обажда. Крем след салатата — и цялата й диета щеше да отиде по дяволите. Дали пък наистина бе чак така?

— Да, това не е лошо — каза той.

— Знам. — Тя хвърли поглед към часовника на китката му. — Но сега е почти полунощ. Отворено ли е някъде по това време?

— Сигурен съм, че ще намерим нещо. Според календара се задава зима, но с тази топлинна вълна напоследък, би трябвало все някъде да е отворено. Собствениците на заведения, където продават сладолед и замразени плодови кремове с кисело мляко трябва да са луди, ако затворят преди полунощ в такова време. — Изведнъж той щракна с пръсти. — Всъщност, мисля, че знам най-подходящото място.

— Къде е то?

— Е, ако искаш вярвай, но то е само на около половин миля от твоята къща. Поне беше там миналата година. Може междувременно да са го закрили. Надявам се да не е така. Беше страхотно. Има огромни сладоледи във вафлени фунийки. Не са като ония предварително опакованите, тези ги пълнят пред теб. Спомням си, че можеше да си поръчаш плодов, или шоколадов, или сметанов. И отгоре ги поливаха с най-различни неща. Имаше и разни шоколади — с лешници, или чист шоколад, аерошоколад с карамел… Само казваш какво искаш и ти го дават.

Той бе произнесъл магическата дума: шоколад.

— Казваш, че било само на половин миля от моята къща, а?

— Да. Ако все още работи, можем да си вземем по някой и друг сладолед и да ги ядем по пътя.

На Кортни едва ли й трябваше повече от частица от секундата, за да реши.

— Е, убеди ме. Да вървим.

Но тя си каза, че замразеният плодов крем е единственото, с което ще му се остави да я съблазни. С храната все пак беше по-лесно. Пък и Дейвид Балард бе различен. Дори и да й струваше всичките останали усилия, тя бе твърдо решена да прекарат остатъка от така наречената им среща в изцяло платонични занимания.

 

 

Вкусът на шоколад върху устните на Дейвид почти подлуди Кортни. Той откъсна устните си от нейните, само за да се насочи към шията й. Тръпки на вълнение се плъзнаха надолу по гърба й, тя се чувстваше безпомощна, коленете й се огънаха и тя бе на път да загуби контрол върху себе си. Тя даже като че ли не можеше да владее ръцете си, тъй като безуспешно се опитваше да пъхне ключа в ключалката.

— Дай по-добре на мен — каза Дейвид с дрезгав глас, а ръката му се плъзна в нейната и измъкна ключа. Тъмните му присвити очи за миг се отклониха от нея, докато той сръчно отключи вратата само с едно врътване на китката си. — Имам усещането, че ако в следващите пет минути не се вмъкнем зад тази врата, ще нарушим моралните устои на жителите от квартала.

Кортни не разбираше как може гласът му да е толкова спокоен, така да се владее, когато тя беше на ръба на нарушаването на своите собствени морални устои. Тя си беше обещала, преди да излезе, че няма да му позволи отново да се домогне до нея и да я прелъсти. И до входната врата тя почти бе успяла да спази това свое обещание.

През цялата вечер той се беше държал като джентълмен, нито веднъж не я бе докоснал и с най-малък намек за интимност, нито пък бе подхвърлил някакви мъгляви забележки, които биха могли да се изтълкуват като сексуални намеци. Тя бе сигурна, че неговото поведение не бе предварително обмислено, нито пък той имаше някакви намерения за прелъстяване. Той просто й беше казал „лека нощ“, след което бе повдигнал брадичката й, бе се навел над нея и бе поставил на устните й целувка, която беше почти като случайно докосване. Но тъкмо това докосване бе предизвикало избухването на потисканите от нея месеци наред емоции.

Но от неговото поведение личеше, че и той е таил у себе си подобни мисли, реши тя, спомняйки си пламъка, който само преди, миг бе видяла в очите му, преди той повторно да потърси устните й. И тъкмо тази втора целувка бе за нея всичко, което бе внезапно и безвъзвратно изгубено. Тя се почувства обгърната от някаква топлина и уют и нямаше никакво желание или воля да го спре. Тя не би и могла да го спре, защото, истината бе, че го желаеше толкова силно, колкото и той нея.

Щом влязоха в къщата, Дейвид затвори и заключи вратата след тях и насочи цялото си внимание към нея. Той я прелъстяваше с устните си, вдъхваше й живот с ръцете си, като същевременно я правеше все по-безпомощна, подобно на положението, в което се намираха.

Кортни знаеше, че на сутринта ще съжалява за случилото се между нея и Дейвид. Тя също знаеше, че ще се чувства още по-виновна от преди. Но ако тази нощ бе предопределена за единственото им преживяване, тя знаеше, че не би се отказала и би била щастлива.

— Къде е спалнята ти? — попита я той след минута, а дъхът му беше горещ до разголеното й нежно рамо.

— На горния етаж, последната стая вдясно.

Без повече думи той я грабна и понесе нагоре по стълбите.

Тя си представи сцената, която щеше да се разиграе в стаята й. Той щеше бавно да я разсъблече, както и тя него, целувайки се в някакво безумно забвение. После, когато повече не можеха — да издържат, щяха да се повалят на леглото и той щеше да я люби до зори, а може би до пладне, или до по-късно. Те щяха да преоткрият тайни местенца по телата си и всичките онези радости, които бяха изживели заедно в Сан Франциско.

Виденията й бяха красиви и упойващи. За жалост, действителността им нанесе болезнен удар, когато Дейвид я пренасяше покрай вратата, на кабинета й. Телефонът внезапно иззвъня и за момент той се поколеба.

— Забрави за всичко — измърмори тя във врата му, а ръката й го милваше, по главата. — Не обръщай внимание на този проклет телефон. Едва ли е нещо важно по това време.

Но той пристъпи напред, опитвайки се да спре касетата на телефонния секретар със записа на гласа й и женският глас, който се обади разби всичките й надежди за непосредствено близкото бъдеще…

— Мис Еймис? Обажда се Ронда Портър. Вие не ме познавате, но познавате баща ми, Едуард Брайънт.

Кортни застина й чу как гласът отсреща спря, за да си поеме дълбоко дъх. Осъзнавайки внезапното й отдръпване, Дейвид спря, тъкмо когато се канеше да отвори вратата на спалнята й.

— Татко… татко почина рано тази сутрин. Той искаше аз да… — гласът на Ронда Портър прекъсна и продължи след малко вече изпълнен с явна и обяснима емоционалност. — Съжалявам, но не ми е лесно. Всъщност, едва ли ми се е налагало да правя нещо по-трудно. По-тежко е даже откакто мама умря. Но тогава татко се занимаваше с всичко около погребението, аз не съм правила нищо. Преди да умре, той ме помоли да ви уведомя колкото се може по-скоро за неговата смърт. Той искаше да знаете колко много е ценял вашата помощ и внимание и всичко, което направихте за него приживе. И мистър Балард също. След това трябва да се обадя и на него. Е, не знам какво повече да ви кажа, освен че погребението ще бъде следващия вторник.

Ронда Портър каза едно тихо и сърдечно „довиждане“ и затвори телефона. След малко нещо изщрака и връзката се прекъсна.

Кортни установи, че по някое време докато тя говореше по телефона, Дейвид я бе поставил да стъпи на пода. Сега той стоеше до нея и изражението му бе така сдържано, както и нейното, без следа от предишната страст.

— Той беше добър човек — каза Дейвид. — Джентълмен в истинския смисъл на думата.

— Да, а изглежда е бил и много болен.

Дейвид я погледна за момент, усещайки печал в гласа й и му се искаше да я притисне до себе си, за да я утеши.

— Нещо със сърцето ли?

— Не знам, възможно е — отвърна тя. — Но ми се струва, че може и да е било рак.

Виждайки учудване в погледа му, тя добави:

— Веднъж, при една от многобройните ни срещи, той спомена случайно за болките в стомаха си. Бях му предложила чаша кафе, а той отказа — учтиво, разбира се. Той винаги бе толкова учтив, толкова… сладък.

Тя вдигна поглед към Дейвид и той видя напиращите в очите й сълзи.

— Дявол да го вземе — промърмори той и я притисна до себе си. — Много съжалявам, Кортни.

— И аз.

Те постояха така още известно време, без да казват нищо, намирайки утеха в общото споделяне на тъгата си и утешавайки се с факта, че все пак и двамата бяха живи.

— Не съм имал намерение това да се случва — каза той.

— О, знам. Господи, Дейвид, та той беше на осемдесет и осем години. Но никой не си е и помислил, че ще умре тъкмо днес.

— Не, нямах това предвид. Исках да кажа, че нямах намерение това да се случва. Ние да се озовем тук в тази ситуация. Когато ти се обадих следобеда, последното нещо, което съм имал намерение да правя, бе да те вкарам в леглото и да те любя. Искаше ми се просто да излезем и да сме заедно — без да се налага да сме с някой клиент или някой от кантората, или да правим нещо, свързано с работа. Просто исках да сме двамата и да имаме възможност да се опознаем повече.

Тя се отдръпна и го погледна.

— Мислех, че вече се познаваме. Не сме чак абсолютни непознати, нали?

Той я погледна тъжно.

— Е, до тази вечер може да се каже, че сме били.

— До тази вечер? — Едно неприятно усещане, което бързо се превърна в смътно подозрение започна да надделява над нейното състояние на безтегловност.

— Да, тази вечер — каза той. — От колко време работим заедно? Две години? Е, сега за пръв път успях да те видя с пусната коса, така да се каже. И това ми хареса. Много. В кантората и двамата сме доста сдържани. Бизнес, нали знаеш. Но предполагам, че това е нормално. Тази вечер, обаче, открих, че е приятно да съм с теб. Мога само да се надявам, че и на теб ти е било приятно да си с мен.

Кортни беше прекарала добре. „Беше“ бе същественото в случая. Сега тя вече не бе чак толкова уверена в това. Той и преди я беше виждал с пусната коса. Всъщност, той бе виждал косата й разбъркана от лудориите им и разпиляна по възглавницата. Та той дори я беше виждал гола. Но какво ли представляваше всичко това за него — просто поредната авантюра по време на командировка?

Усещайки, че гневът й надделява над разочарованието, тя се обърна с гръб към вратата на спалнята си и тръгна към стълбите.

— Съжалявам, Дейвид, но става късно и аз…

— Не, не се извинявай. Не е необходимо. Разбирам те.

Не, нищо не разбираш, помисли си тя, докато слизаха по стълбите към входната врата. Не би могъл да разбереш, мистър Дейвид „Всемогъщи“ Балард.

С всяко следващо стъпало тя все по-осезаемо го усещаше зад себе си и това само още повече подсилваше гнева й. Тя знаеше, че ако той я бе докоснал, или дори ако отново се бе опитал да я целуне, това би могло да завърши с плесница. И ако това би й донесло някакво облекчение, то само би объркало Дейвид и би го накарало да зададе някои въпроси — въпроси, на които тя все още не беше готова да отговори.

 

 

Кортни прекара остатъка от седмицата в обмисляне на стратегията, която щеше да предприеме в понеделник сутринта. Тя прехвърляше различни варианти, представяйки си как ще съобщи на Дейвид тайната, която доста време бе пазила от него, както и евентуалната му реакция. В една от сцените той бе зашеметен от радост, прегръщаше я и съобщаваше на всички в кантората за състоянието й и за това, че безумно я обича — всичко това на един дъх. В друга сцена той пушеше в тих пристъп на ярост, съобщавайки й хладнокръвно, че тя сама е виновна за състоянието си и сама да потърси начин да се измъкне от него, защото той не би искал да има нищо общо с нея и детето й. Имаше и трета сцена, където той оставаше спокоен и равнодушно казваше: „Е, и какво от това? Голяма работа!“.

Тя обаче отхвърляше една след друга идеите си за представяне на нещата. В полунощ тя най-после осъзна, че независимо от усилията й да обмисли начините, по които можеше да изложи своето виждане по въпроса, всичко се свеждаше до една проста необходимост — Дейвид трябваше да узнае, че тя е бременна с неговото дете и колкото по-скоро му кажеше, толкова по-добре щеше да бъде и за двамата.

Ще му кажа чисто и просто истината, реши тя в понеделник сутринта, докато се качваше с асансьора към офисите на петнадесетия етаж. И каквато и да е реакцията му, ще му кажа какви са плановете ми за нашето дете и как той се вмества, или не се вмества в тях.

Тя знаеше, че заклет ерген като Дейвид, който водеше свободен живот и имаше дълги списъци с настоящи и бивши приятелки, не би искал да се обвързва. Но неговите желания не значеха нищо за нея. Нямаха значение и нейните желания. Сега те трябваше да мислят за бебето, а не единствено за себе си.

— Добро утро, мис Еймис. — Бърнис й се усмихна иззад бюрото си, подавайки на Кортни пощата.

— Добро утро, Бърнис. Дойде ли вече мистър Балард?

Бърнис премигна, като че ли от изненада, а после се ухили.

— Да, всъщност вече дойде.

Кортни почувства как тръпки на подозрителност полазиха по врата й.

— Защо ме гледаш така? Да не би да ми се е размазало червилото или нещо друго?

— Не.

— Тогава какво има?

— Нищо. Поне аз не знам да има нещо. Но май става нещо, а?

— Какво например?

— Ами, вие и мистър Балард.

Само с усилие на волята си Кортни успя да не пребледнее или да покаже някакво друго смущение от подмятането на Бърнис.

— Аз и мистър Балард?

— Да, вие двамата като че ли сте настроени на една и съща вълна тази сутрин. Преди няколко минути той дойде и попита дали сте тук. Всъщност, той говореше със съвсем същите думи и дори със същия тон като вас.

Кортни все още се чувстваше крайно неудобно, но не чак така, както преди Бърнис да обясни забележката си. Тя се усмихна и взе писмата си.

— Гениалните мозъци мислят почти еднакво, предполагам.

Тя тръгна по коридора към своята стая, опитвайки се да се освободи от неудобните си усещания, поне дотолкова, че да не забележи нещо секретарката й.

— Кога е първата ми среща за днес?

Алиша спря за момент да пише и погледна календара с ангажиментите върху бюрото си.

— Чак в единадесет. Защо, искате ли да я отменя?

— Не, а може би да. Всъщност, не знам още. Ще видим.

— Без да каже нещо повече тя влезе в кабинета си и затвори вратата след себе си. Остави куфарчето с документи и дамската си чанта върху бюрото си, след което вдигна слушалката на телефона и набра вътрешния номер на Дейвид. Обади се секретарката му, Марша.

— Зает ли е мистър Балард? — попита Кортни.

— Да, зает е в момента. Има клиент при него, мис Еймис.

Кортни въздъхна разочаровано.

— Има ли въобще някакви свободни моменти днес?

— Почакайте, вратата се отваря. Мисля, че срещата му в девет часа е на път да приключи. Ако почакате, ще ви свържа.

— Не, не се безпокойте. В момента съм свободна. Ще сляза.

Тя затвори телефона и се отправи към вратата, като преди да излезе за миг се поспря, за да се огледа в малкото огледало, закачено над шкафовете, които се простираха по дължината на кабинета й. Добре изглеждаше. Е, едва ли би могла да спечели конкурс за красота с тези сенки под очите — резултат от лошия й сън през нощта — но въпреки това не изглеждаше чак толкова зле.

Кортни бе изминавала разстоянието до кабинета на Дейвид неведнъж, но този път, неизвестно защо, то й се стори по-дълго от обичайното, като че ли нямаше край. Тя мина покрай канторите на другите съдружници, откъдето зад затворените врати се чуваха приглушени гласове и тракане на пишещи машини. След това тя стигна до фоайето, откъдето се отклоняваше един коридор, водещ към стаята на Бърнис и приемната, и друг, през който се стигаше до стаите за почивка, залите за служебни заседания и конферентната зала.

Тя поспря, колкото да си поеме дълбоко дъх, молейки се краката й да не я върнат назад без това да стигне до съзнанието й. След това, събирайки малкото кураж, който й бе останал, тя се отправи към кабинетите на старшите съдружници.

Въпреки че килима в тази част на коридора беше същият, той необяснимо защо изглеждаше по-дебел, по-плюшен, по-малко утъпкан от посетителите. Дори вратите бяха вече не от обикновените боядисани дървени плоскости, а по-изящни, двукрили, от по шест опушени дървени елемента. Освен това вратите тук бяха по-малко и на по-голямо разстояние една от друга, което подсказваше по-голямото пространство на стаите. Тя си спомни, че тези стаи наистина бяха доста по-големи и имаха широки прозорци, откриващи величествена панорама към Далас. Това бе само един от ония малки луксове, които си позволяваха старшите съдружници — и на които тя едва ли някога вече можеше да се надява.

Марша Билингз, секретарката на Дейвид, седеше зад бюрото си и яростно пишеше на компютъра си. Според Кортни, Марша беше еталон на секретарка в юридическа кантора. От върха на добре поддържаната й червенокоса прическа до високите токове на изрядно лъснатите й обувки лъхаше професионализъм. А на всичкото отгоре изглеждаше скромна и консервативна, но и много стилна в своя тъмносин костюм от две части. Кортни знаеше, че тя е малко над четиридесетте, омъжена от почти двадесет години и с трима тийнейджъри вкъщи, и въпреки това спокойно можеше да мине за жена към трийсетте.

— Мистър Балард още ли е с клиента си? — попита Кортни, борейки се усилено с неврастеничното си желание да изгризе ноктите си.

Марша вдигна поглед от стенографския си бележник, покрит с неразгадаеми драскулки, усмихна се и натисна бутона за повторение на номера върху телефона си.

— Съжалявам, така се бях задълбочила в този материал, че не съм ви чула да влизате. Ако питате за това, мистър Балард вече не е с клиентката, тя си тръгна, но тъкмо тогава дойде мистър Станхоуп и сега двамата са вътре заедно.

Отчаянието на Кортни стигна дотам, че й се щеше да ритне с всички сили бюрото на Марша. Но, разбира се, не го направи. От една страна, Марша не би я разбрала, а от друга — това, че изкарва яда си върху неодушевени предмети само би насочило всички към нейната глупост и не би и помогнало да си реши проблемите.

— Колко мислите, че ще продължат? — попита тя, надявайки се, че не говори твърде високо.

— Е, при тях не може да се каже — отвърна Марша. — Ако обсъждат някое дело, може и да не е много дълго. Но ако си говорят за състезанията по голф, за което имам солидни подозрения, или си разказват разни смешни истории, дочути в бюфета на игрището за голф, това може да продължи и цял ден. Защо, да не би мистър Балард да ви трябва спешно?

— Ами… — Да, по дяволите, трябва ми! — Не, всъщност не.

— Мога да се обадя и да му кажа, че го чакате.

— Не, не си правете труда. Мисля, че работата може да почака.

Налага се, помисли си Кортни и се насочи към вратата.

— Кое може да почака? — попита Норман Станхоуп, който тъкмо излизаше от кабинета на Дейвид.

— О, не е нещо чак толкова важно. — Кортни отмести поглед от ниския закръглен адвокат и видя вътре в стаята високата стройна фигура на Дейвид. — Просто изникна нещо, което исках да изясня, да чуя още едно мнение за него. В момента работя върху един договор за съдружие.

— Е, тогава си дошла тъкмо при подходящия човек. — Станхоуп се обърна към Дейвид. — Значи ще се видим на обяд?

Дейвид кимна.

— Точно в дванайсет, ако успея да се измъкна. — После каза на Кортни: — Влизай.

— Почакай малко, не бързай толкова. Искам да кажа една-две думи на тази малка дама. — Станхоуп се пресегна и взе ръцете на Кортни. — Нали нямаш нищо против да те наричам малка дама? Искам да кажа, да не би това не засяга чувството ти на феминистична свобода?

Кортни не можа да сдържи усмивката си. Обута с обувки с високи токове, тя се наведе над шейсет и три годишния адвокат, който бе поне с двайсетина сантиметра по-нисък от нея, но ако въпреки това той предпочиташе да я възприема като малка, е, какво пък толкова.

— Ни най-малко, сър. Не съм особена феминистка.

— Добре, защото последното нещо, което бих искал да направя, е да те обидя. Е, просто исках да ти кажа, че ние всички сме много доволни от твоята работа. Направо сме горди, всъщност.

— Благодаря, мистър Станхоуп.

— Норман — каза той. — Ти вече работиш почти две години с нас — мисля, че е крайно време да започнеш да ме наричаш Норман.

— Благодаря, Норман.

— Е, май не е чак толкова трудно да се каже, а?

— Не, изобщо не беше трудно — каза тя, леко развеселена.

Но, поглеждайки отново към Дейвид, си помисли: Като чуеш каквото имам да ти казвам, можеш да изпиташ желание да ме убиеш.

Норман Станхоуп се наведе по-близо, стисна леко ръцете й и й прошепна:

— Ние те наблюдаваме, Кортни. Продължавай да работиш все така добре.

— Това и възнамерявам да правя, сър.

В този момент Станхоуп изненадващо, постави ръцете на Кортни в ръцете на Дейвид, при което й намигна и потупа и четирите ръце, след което отстъпи настрани.

— Е, сега е изцяло твоя, Дейвид, оставям ви сами. Грижи се добре за нея.

Дейвид се усмихна леко.

— Вярвай в мен, Норман, ще се справя.

— Стар хитрец е той, а? — каза Кортни, когато двамата бяха оставени на спокойствие в кабинета на Дейвид.

— Стар — да, но хитрец? — Дейвид се изсмя, докато сядаше зад бюрото си. — Сега може и да е такъв, но съм готов да заложа поршето си, че в предишния си живот е бил търговец на змийска отрова и е пътувал с покрития си фургон. — Виждайки любопитното изражение на лицето й, той поясни: — Не исках да прозвучи пренебрежително, или клюкарски, просто исках да кажа, че езикът му има естествената способност да овладява всяка ситуация. Когато е необходимо, може да те омагьоса.

— И на мен така ми се струва.

— Или може да те сплаши до смърт, ако е необходимо. Особено в съда. Затова е дяволски добър адвокат. Но стига за Норман — каза той, облягайки се на стола си. — Ти каза, че имаш някакъв проблем с договора за съдружие.

Е, време е да се свалят картите, помисли тя.

— Да, така казах.

Дейвид изчака малко, давайки й възможност да говори, но тъй като тя мълчеше, той попита:

— Е, какъв е проблемът?

— Всъщност, няма проблем. Аз просто казах така, за да мога да те видя.

— Добре. За какво искаше да ме видиш?

Кортни отвори уста и не искаше нищо, освен да излее цялата история. Но внезапно я обхвана силен нервен пристъп и съмнение. Дейвид изглеждаше толкова спокоен и невъзмутим, седнал там зад голямото си бюро, че не й се щеше да нарушава ведрата атмосфера. А тя бе сигурна, че ще я наруши. След като му кажеше, техните отношения никога вече нямаше да бъдат същите.

Внезапно всичките сценарии, които през последните седмици бе обмисляла, нахлуха в главата й. Тя ясно виждаше как Дейвид побеснява от гняв и я заплашва, виждаше го да се присмива като демон над нейното положение. Над тяхното положение, по дяволите.

Въпреки връхлитащите я видения, които почти я задушаваха, тя си пое дъх и стана. Отиде до широките прозорци и застана с гръб към него.

— Не ми е лесно, Дейвид. Знам, защото съм го изживяла вече и знам, че не ми беше лесно.

— Кортни, какво за бога… — Той отмести стола си и понечи да стане.

— Не! Седни си на мястото — каза тя, по-скоро доловила, отколкото видяла движението му. — Повярвай ми, по-добре ще е да го чуеш седнал.

— Какво да чуя, по дяволите?

Тя се обърна и го погледна.

— Помниш ли онази седмица, когато бяхме в Сан Франциско?

Тя видя как мрачното му изражение се поразведри.

— Да?

— Искам да знаеш, че беше… хубаво. Не, беше нещо повече. Беше нещо, което ще запомня — в много отношения. И преди да си казал каквото и да е, искам да знаеш, че това, което се случи, не беше преднамерено. И двамата попаднахме в ситуация, която не бяхме планирали. Искам да кажа, господи, откъде бихме могли да знаем, че ще има земетресение, или трусове, или каквото и да е, нали?

— Да — каза той колебливо.

— Разбира се, че не бихме могли. Поради това и не би имало начин да планираме нещо. Но ние просто попаднахме в тази ситуация — бяхме хванати в капан, така да се каже — и, донякъде, се оставихме на хормоните да ни завладеят. — Чувствайки, че запасите й от решителност привършват, тя се намръщи ядосано. — Разбираш ли какво ти говоря?

Дейвид бавно кимна, но изражението му бе непроницаемо.

— Да, дотук поне. Продължавай.

— Всъщност, искам да кажа, че не те обвинявам. Господи, ако го направя, тогава би трябвало да започна да обвинявам и себе си, защото и аз бях там. В онзи момент, предполагам, бих могла да кажа „не“, но не го направих. Но не мисля, че съм направила грешка. Естествено, не мисля, че и ти си сбъркал, но фактите са налице — направихме, каквото направихме и сега…

Тя спря, принуждавайки го с това да я подтикне да продължи.

— Да, и какво сега?

— Е, сега, когато съм бременна, просто исках да го знаеш, защото ако е имало грешка, то тя е била и на двамата и аз няма да искам от теб нищо, което ти нямаш желание да дадеш. — Думите й изхвърчаха от устата й, езикът й едвам успяваше да ги изговори, а очите й се опитваха на всяка цена да избегнат погледа на Дейвид, докато тя сновеше напред-назад из стаята. — Знам, че цениш свободата си, ергенското си безгрижие и всичко, което произлиза от това. Но, въпреки това, искрено вярвам, че трябва да поемеш своя дял от отговорностите по отглеждането на детето. Бракът, предполагам, е възможност, разбира се, но на този етап е много малка. Мисля, че дълбоко в себе си съм като теб — всъщност не ми се иска да се омъжвам. Мисля, че все още не съм готова за подобно обвързване. Но в даден момент, когато бебето се роди, мисля, че трябва да се погрижим за някаква сватбена церемония, или нещо подобно. Нищо сериозно, разбира се, само нещо малко и напълно формално, колкото да се узакони детето. Господи, дори не е необходимо някой да знае, че сме го направили. А после можем да се разведем и да продължим живота си както обикновено. Е, ако искаш, можеш да виждаш детето, но това можем да обсъдим по-късно, след като то се роди. Ако обаче не държиш да го виждаш, аз не бих имала нещо против. Както вече казах, не съм дошла, за да искам нещо от теб. Мислех, че трябва да знаеш все пак, въпреки че аз ще поема изцяло нещата в свои ръце. Мисля, че това е мое право, след като аз съм майката. А и за детето би било по-добре да е с мен. Съгласен ли си?

След това тя се обърна и го погледна. Той седеше и се взираше в нея безмълвно, с леко отворена уста, а постепенна сянка на смущение покриваше лицето му.

— Е, всъщност това имах да ти казвам. — Кортни тръгна към вратата. — Съжалявам, че ти отнех толкова време. Нямах такова намерение, знам, че си много зает. Като се замисля, и аз имам много работа, така че май е по-добре да вървя.

Дейвид видя как тя леко му се усмихна и тихо излезе от кабинета му. След малко той възвърна способността си да говори.

— Бременна? — промълви той с дрезгав глас, а устните му бяха толкова пресъхнали, че трудно се отваряха. — Тя е бременна?

Мислите нахлуха в главата му. Мисли за Сан Франциско и хотелската им стая. Спомени за това как бяха прекарали вътре два дни, без каквото и да е друго занимание, освен правенето на любов и в очакване някой в кантората да забележи, че ги няма и да ги спасят. Спомни си как бе установил със закъснение, че не са взели никакви предпазни мерки.

Внезапно, действителността го прониза, почти като удар от електрически ток и го изправи на крака.

— Господи, ще бъда татко!