Сара Джоузеф
Сега и завинаги (17)

Седемнадесета глава

— Казах ти, че той ще се държи хладно към нея — каза Елиз. — Не бяха ли същите думи, Кенди?

— Да, чух те — кимна Кенди. — Така беше, Корт.

— Дейвид просто беше притеснен, това е всичко — каза Кортни, която бе седнала на ръба на леглото и се напъваше да обуе чорапогащника си. Тя успя да го вдигне до коленете, но после трябваше да спре. Губеше й се въздухът и тя се изправи, облегна се назад като подпря ръцете си на матрака зад себе си. Вдишваше бързо и късо, въпреки че би искала да си поеме по-дълбоко дъх, но не можеше. — Върнах се късно, а той не знаеше къде съм. Имаше пълното право да бъде разтревожен.

— Тоест, той все още ти говори? — попита Елиз.

— Ако не ми говореше, едва ли щяхме да се женим след няколко часа, нали? Щяхме да отменим сватбата. И нямаше да изтърпявам тези мъчения, опитвайки се да се облека.

Кортни си пое дълбоко дъх и отново се наведе, като едновременно с това се повдигна леко от леглото и хвана чорапогащника си. Щом успя да стане, тя отново започна да се опитва да обуе мъчителния аксесоар, подпирайки се сама от едната страна, а с другата ръка придръпваше материята нагоре. После смени положението, за да изравни чорапите.

— Как мразя тези неща!

— С всички ни е така — каза Кендис, съчувствайки на неудобството на приятелката си.

— О, господи — каза Кортни и спря за момент. — Каква ужасна мисъл!

— Кое? — попита Елиз.

— Почакай и ще видиш, какъв късмет имам само. В мига, в който успея да го обуя, ще ми се наложи да отида до тоалетната и после отново започва същото.

— Изобщо не мога да разбера защо се измъчваш с тези чорапогащи — обади се Кендис. — Нямаш ли колан с жартиери и чорапи?

— Да, но ми стават само чорапите. Коланът изобщо не се побира върху корема ми. Имате ли нещо против някоя от вас да застане зад мен и да ми помогне да вдигна това ужасно нещо?

Елиз се приближи, поклащайки, глава.

— Щом те кара да се чувстваш толкова неудобно, просто го махни и обуй три четвърти чорапи. Никой няма да разбере. Роклята ти е достатъчно дълга и широка и изобщо няма да личи.

— Бих го направила, но не мога — каза Кортни.

— Напротив, можеш — Кендис се протегна и взе чантата си от шкафа. — Имам резервен чифт, за в случай че се пусне бримка на тези, които съм обула.

— Не, благодаря, но не мога. Доктор Уелман не одобрява чорапите до коленете.

— Сериозно ли говориш? — учуди се Кендис. — Никога не ми е казвал подобно нещо.

— Да, но на мен ми каза. Последният път, когато ходих на консултация, бях направила грешката да обуя такива чорапи. Той ми прочете дълга лекция за това как те спират кръвообращението към краката и как ще причинят подуване на глезените ми. А тъкмо днес най-малко от подути глезени имам нужда, при все че никой няма да ги види. — Тя въздъхна облекчено, когато Елиз най-после успя да намести удобно ластика на чорапогащника върху корема й. — Въпреки голямото изкушение, по-добре е да не рискувам. Той ще бъде в църквата днес.

— Поканила си доктора на сватбата? — учуди се Елиз.

— Не, Дейвид го покани — отвърна Кортни.

— Те са стари приятели и играят заедно голф — обясни Кендис.

Елиз вдигна вежди изненадано.

— Колко е малък светът, а?

— Не е достатъчно малък — каза Кортни. — Вероятно го е поканил, за да бъде сигурен, че няма да се отклонявам от диетата си и да изпия чаша шампанско или да изям второ парче торта. Ха! Бих била щастлива, ако мога да изям дори и едно. Напоследък апетитът ми нещо се загуби.

— Де да беше така и с моя — обади се Кендис.

— Като стана дума за сватбената торта — каза Елиз, — видях я.

— Кога? — попита Кортни.

— Тази сутрин. Когато двамата с Тони излизахме от хотела, вратата на банкетната зала, където ще бъде тържеството беше отворена. Надникнахме и…

— Шшт! — спря я Кендис. — Не й казвай нищо повече.

— Защо? — попита Елиз.

— Да. Защо пък не? — попита Кортни, когато главата й се измъкна от дългия до пода комбинезон, който току-що бе успяла да навлече.

— Защото сватбеното тържество би трябвало да е изненада — изсъска Кендис раздразнено. — Ето, сега почти всичко развалих, като ви споменах, за това.

— Как така? — попита Елиз. — Да не би тя да не знае, че след венчавката ще има прием?

— Разбира се, че знам — обади се Кортни. — Просто не знам никакви подробности, като например цвета на салона, украсата, цветята, менюто. Ще ядем ли нещо, Кенди?

— Дано. Умирам от глад.

— Как може да не знаеш нищо за приема? — учуди се Елиз. — За бога, та това е твоята сватба!

Кендис се усмихна самодоволно.

— Дейвид е наел професионална консултантка по организирането на сватби.

— Да, Бог да я благослови — каза Кортни, като се протегна за роклята си и я извади от найлоновия плик. — Тя уреди всички подробности вместо нас. А също изтърпя и всичките главоболия да организира нещата за толкова кратко време. Но ти си видяла тортата, така ли е, Ели?

— Да, великолепна е, Корт.

— Е, разбира се — каза Кендис сухо. — Какво друго може да се очаква? Дейвид е известен адвокат в Далас. Той има репутация, която трябва да защитава, стандарт, който трябва да бъде поддържан. Такъв виден човек не би се задоволил с някоя дреболия от кварталната сладкарница. Той би искал най-голямото и най-хубавото, което може да се намери. Добре е, че може да си го позволи. Поканил е много влиятелни хора, на които трябва да направи впечатление.

— Какво е направил? — Кортни застина на мястото си, поразена от последната реплика на Кендис.

Кендис я погледна и премигна учудено.

— Какво искаш да кажеш?

— Въпросът беше какво разбираш под „много влиятелни хора“? — каза Кортни. — Ние с Дейвид се разбрахме да направим малка сватба — само приятели, някои колеги и няколко делови партньори.

Кенди бе дотолкова впечатлена, че зяпна от удивление.

— Виж ти! Дейвид трябва да е доста по-влиятелен, отколкото си мислех, след като смята кмета, губернатора и сенатора Блайсдел за свои близки приятели.

— Господи! Нима те ще дойдат? — Кортни се отпусна на столчето пред огледалото.

— Хайде не се разстройвай — каза Ели и погледна предупредително Кортни. — Може и да са важни, но все пак са просто хора. Ако се замислиш, те не са кой знае колко по-различни от нас с теб.

— Има една огромна разлика, която веднага мога да ти посоча — каза Кортни. — Аз съм бременна почти в деветия месец, а те не са! Какво ли си е мислил той, за бога, като е поканил всички тези известни хора на нашата сватба? Искам да кажа, достатъчно неприятно е, че сме чакали чак досега, докато напредна толкова много, за да се оженим, но да поканиш градски, щатски и национални величия да гледат всичко това…

— Може би той просто изплаща някои стари обществени дългове — предположи Кендис.

Кортни зяпна.

— Току-що ми хрумна още една ужасна мисъл.

— Каква? — попита Елиз.

— Ами, близко до ума е, че щом кметът, губернаторът и сенаторът Блайсдел ще бъдат на сватбата ми, вероятността да има и репортери е доста голяма. Репортери с камери и телевизионни оператори от различните канали и сателитни мрежи. Господи, боже мой! Цялата проклета страна ще разбере!

Елиз въздъхна и спокойно се пресегна към воала на Кортни.

— Успокой се и престани да трепериш. Нищо не знаеш със сигурност. А дори и да дойдат тези хора, те може би ще пътуват инкогнито.

— Губернаторът никъде не може да пътува инкогнито — каза Кортни. — А след последното гласуване в Сената за контрола над въоръженията, това не може да стори и сенаторът Блайсдел. Вероятно пред църквата ще се събере група протестанти от Националната асоциация на оръжейниците.

— Тя е безнадежден случай — каза Елиз. — Дай й чаша вода, Кенди, моля те.

Кендис кимна и тръгна да излиза от стаята, но Кортни я спря.

— Не искам вода. Това, което искам… това, от което имам нужда сега, е да проведа дълъг и личен разговор с Дейвид. Трябва да му кажа някои неща и само аз мога да го направя.

— Е, това е невъзможно — каза Елиз, — тъй като точно сега няма как да се свържем с Дейвид. Той се приготвя за вашата сватба, което и ти би трябвало да правиш, вместо да седиш и да се разстройваш от разни съмнителни предположения.

— Съмнителни ли? — попита Кортни. — Но Кендис току-що каза…

— Знам какво каза Кендис току-що, чух я. Тя каза, че Дейвид е поканил кмета, губернатора и сенатора Блайсдел. Поканил, Корт. Не съм я чула да казва нито дума за това, че те са приели поканата. Пък и откъде да знаеш, може изобщо да не дойдат. Помисли. Те са заети хора, непрекъснато получават покани като тази от Дейвид, но рядко успяват да присъстват. И ако и днес нямат възможност да се измъкнат, ще се окаже, че напразно си треперила.

Кортни се замисли за момент, после въздъхна безсилно.

— Нашата сватба трябваше да е малка. Така се бяхме разбрали двамата с Дейвид.

— Все още би могла да е такава — каза Елиз.

— Да, би могла — подкрепи я и Кендис, — но това никога не можеш да знаеш със сигурност, докато не приключиш с обличането и не тръгнеш, нали?

— Е, май е така — отстъпи Кортни и взе обиците и огърлицата от перли, които възнамеряваше да сложи. Но някъде в задните кътчета на съзнанието й продължаваше да тлее безпокойството. Тя нямаше нищо против да мине по пътеката към олтара в присъствието на няколко близки приятели и колеги — в края на краищата, почти всичките й познати знаеха за състоянието й. Но външни хора? Абсолютно непознати? И, което бе най-немислимото — пресата! Ако това се случеше, Дейвид можеше да се окаже притежател на световния рекорд за човека, който е бил женен за най-кратко време.

След двадесет минути, тъкмо когато привършваше с грима си, те чуха звънеца на входната врата.

— Кой може да е това? — попита Кортни.

— Ще отида да видя — каза Кендис и излезе от стаята.

— Ако е някой търговски пътник, не е уцелил подходящия момент — каза Кортни. Тя хвърли последен поглед към отражението си в голямото огледало, после се обърна към Елиз.

— Е, как изглеждам?

Елиз я изгледа за момент, след което й се усмихна.

— Красива.

— Благодаря ти. Страхувах се да не кажеш, че съм бляскава. Никоя жена в толкова напреднала бременност не би могла да блести. Не е приятно, но е факт.

— Чак като стигнем в църквата ли ще си сложиш воала?

— При това време навън, като че ли така е най-добре. Колко е студено?

— Не много — каза Елиз. — Все още е над нулата, но се очаква да стане мразовито по-късно вечерта, когато проникне нов въздушен фронт. Ще ти трябва палто. Имаш ли дълго дебело палто, което да ти става.

— Става ми, но не е дебело. То е от кадифе, подплатено със сатен. И е ярко розово, с качулка.

Елиз се изсмя.

— Аха, като на Червената шапчица.

Кортни изстена.

— В моя случай, както сама виждаш, вълкът е сторил доста повече, отколкото само да ме изплаши.

— Честна дума, Корт, бих искала да престанеш да говориш така за Дейвид. Той е добро момче, порядъчно момче. И, което е по-важно, той те обича.

— Знам. И аз го обичам, ако наистина искаш да знаеш. Мисля, че просто съм в гадно настроение. Като че всичко върви наопаки и няма скоро изгледи да се оправи.

— Още две седмици — успокои я Елиз — и всичко ще свърши.

— Ако имам късмет.

— Какво имаш предвид?

— Не знам. Просто имам странното усещане, че ще се забавя с две-три седмици. Искам да кажа, че напоследък нищо не се случва. Бебето като че престана да се движи. Преди тя ме риташе непрекъснато, а сега само си лежи.

— Нали всичко е наред?

— Да. Доктор Уелман казва, че сърдечните тонове са все така ясни, както и преди и че тя нараства добре.

— А може би в това е проблемът. Вероятно е прекалено голяма и затова вече не може да се движи.

Кортни сви рамене.

— Възможно е. Оох!

Тя трепна, хвана с две ръце стомаха си и започна да диша дълбоко и равномерно.

— Какво има?

Щом кратката контракция отмина, Кортни пое дълбоко дъх и бавно го издиша.

— Може би малко прибързано казах, че ще се забави. Просто този път се стегнах малко повече от преди.

— Да не би да започват болките? Да броя ли през колко минути са?

— Само ако искаш да загубиш своето време, а и моето. Нищо няма. Вероятно така ми се е сторило.

В този момент Кендис се появи на вратата широко усмихната.

— Никога няма да предположиш какво е направил твоят скъп бъдеш съпруг.

— Не ми казвай — каза Кортни. — Предполагам, че е наел екип от Си Ен Ен да отразява всички възвишени и досадни моменти на сватбата.

— Не, направил е нещо по-добро от това — каза Кендис. — Много по-добро. Изпратил е лимузина, която да ни закара до църквата.

— Лимузина? — попитаха в един глас Кортни и Елиз.

— Аха. Дълга, черна лимузина заедно с висок и красив униформен шофьор. Той е долу сега и ни чака с шапка в ръка.

— Какво ти разправях? — каза Елиз, като грабна палтото и шапката си, докато Кортни бързо извади от килера своето ярко розово палто. — Твоят Дейвид Балард е един на милион.

 

 

— Нали не си притеснен? — попита Тони, като гледаше как Дейвид за двайсети път крачи напред-назад. Те стояха вътре в помещението за молитви, близо до олтара, в задната част на църквата.

— Кой? Аз? Не, не съм притеснен. Може би съм изплашен до смърт, но не съм притеснен.

— Изплашен, притеснен — каква е разликата? — попита Ник. — Тя ще пристигне навреме, така че успокой се.

— Да, лесно ти е да го разправяш — каза Дейвид. — Опитах се, но не мога. Мисля, че няма да мога да се успокоя напълно докато не се уверя, че Кортни е стигнала благополучно до църквата, жива и здрава и че няма да промени решението си в последната минута.

В този момент свещеникът, преподобният Томпсън, се измъкна тихо иззад завесите, като изглеждаше едновременно весел и въпреки това тържествен.

— Без да искам чух последната ви забележка — обърна се той към Дейвид. — По-добре е да се вслушате в съвета на приятеля си и да се успокоите. Прекрасната ви невеста пристигна благополучно преди малко. Поговорихме си с нея в чакалнята, която е до вестибюла.

Дейвид шумно въздъхна от облекчение.

— Добре ли е тя, отче? Искам да кажа наред ли е всичко?

— Изглежда чудесно — увери го свещеникът с леко строг поглед. — Може би е малко притеснена, но в нейното напреднало положение, мисля, че това неудобство е разбираемо.

— Ето, както ти разправяхме? — каза Тони. — Напразно се тревожеше.

— Да, май бяхте прави — съгласи се Дейвид.

— Разбира се — намеси се и Ник. — Това е големият ден на Кортни. Би било много глупаво от нейна страна да не дойде на подобно събитие, а тя не е глупачка. Все пак, тя е главната атракция.

Ако тя е главната атракция, какво ли съм аз тогава, помисли си Дейвид. Може би втория банан? Да, втори банан, който като че ли вече бе пуснат в сокоизстисквачка. А дори още не беше женен.

— Е, готови ли сме, господа? — попита свещеникът. — Мога ли да дам знак на органиста?

— Давай, отче — каза Тони, като направи на свещеника знак с ръка, давайки му път пред тях да мине през завесата. — Хайде, Дейв. Булката и гостите чакат.