Сара Джоузеф
Сега и завинаги (16)

Шестнадесета глава

— Ти ли настояваше за голяма сватба? — поклати недоверчиво глава Тони, взирайки се в бъдещия младоженец.

— Разбира се. Защо не? — отвърна Дейвид, наливайки бира от каната в своята чаша. — Реших, че щом ние с Корт ще го правим, ще бъде както трябва, както му е редът, с всичките подробности.

— Аз по-скоро бих се измъкнал — отбеляза Тони.

— Ние с Кенди се измъкнахме — ухили се Ник — И знаете ли какво открих? И в двата случая си еднакво женен.

— Да, знам, че е така — каза Дейвид. — Но една църковна сватба е заявление, не мислите ли? Искам да кажа, тя ви събира с приятелите и семейството ви, позволява ви заедно да споделите щастието на момента. Тя потвърждава вашите намерения. Тя…

— Струва цяло състояние — обади се Тони. — Ето това е голямата сватба. Това е единствената полза от нея, доколкото аз разбирам.

Ник погледна към Дейвид и преметна ръка през рамото на Тони.

— Какво ще кажеш, а? Моят по-малък брат — милионер се притеснява за пари. Ще ти кажа, братко, че сърцето ми се изпълва с радост от това, че някой с твоето финансово състояние все пак може и да се прави на скромен.

— Не се правя, Ник — каза Тони. — Аз съм скромен, тъй като не съм милионер. Всъщност съм доста далече от тях.

— Може и да не си, но с това твое „топло“ местенце си доста подготвен за живота. Петцифрена заплата, акции, премии на половин година, здравна програма, която президентът много би харесал…

— Вярно е само това за здравната програма. Заплатата ми е около средата на петте цифри, възможностите за закупуване на акции са изключително скромни, както и премиите, които между впрочем не са два пъти в годината, а само веднъж. Както и да е, ако това, което планираме, се осъществи, а аз се надявам това да стане, тогава твоите преувеличения няма да са чак толкова силни. Но едва ли мога да се смятам за уреден в живота, докато това не стане.

— Значи преместването в Далас не е съвсем сигурно? — попита Дейвид.

— Още не — каза Тони, — но предстои. Близо е. А и самият аз се надявам да е още по-близо. Много бих искал да се върна отново в Далас.

— Предполагам, че и Елиз би искала — каза Ник.

— Да. На нея й харесва да живее в Гринич Вилидж, но знам, че й е трудно, в това положение и тъй далече от дома. Не че лекарят там не е добър — напротив, той е един от най-добрите. Просто знам, че тя би се чувствала по-удобно, по-сигурно, когато живее близо до приятелите и семейството си и посещава своя лекар. Как му беше името, Уелборн?

— Уелман — казаха едновременно Дейвид и Ник. Те се спогледаха учудено, а после се засмяха.

— Като че ли трите дами имат повече общи неща, отколкото ние си представяхме — каза Ник.

— Да, май е така — съгласи се и Дейвид. — Разбира се, Елиз и Кенди имат не само дългогодишно приятелство и един и същ акушер-гинеколог, но и общо фамилно име. Сега и двете са Джулиани, тъй като са омъжени за вас, момчета. А вдругиден Кортни вече ще бъде просто Балард.

— Хей, слушай — обади се Ник — ако се тревожиш и ако тя ще се разстрои, че не е от нашия род, ние винаги бихме могли да помолим родителите си да те осиновят.

Дейвид се засмя, приемайки предложението със същото чувство за хумор, с което то бе направено.

— Не, благодаря. От тридесет и осем години насам съм си Балард. Мисля, че вече съм свикнал. Ще си продължавам така.

— Е, добре. — Тони се протегна и премести каната с бира на другия край на масата, по-далеч от брат си. — Стига толкова за тази вечер, братко.

— Какво значи това „стига“? Та аз съм изпил само две чаши!

— Като те слушам, не ми изглежда да е така — Тони поклати глава с отвращение. — А питаш ли го дали иска да бъде осиновяван от нашия род? И без това си имат достатъчно деца и внуци, не мислиш ли?

— Само се пошегувах — каза Ник. — Върни каната на мястото й.

— Не. Не трябва да прекаляваш. Остави си място и за шампанското.

Ник изгледа Дейвид с любопитство.

— И шампанско ли ще пием след всичката тази бира? Искам да кажа — знам, че празнуваме, но няма ли да прекалим?

— Няма да пием шампанско тази вечер — каза Тони. — Ще го пием вдругиден, на сватбения прием, забрави ли?

— О, да, сватбата.

— Да, сватбата — Дейвид надигна своята чаша и изля в устата си последните останали в нея капки бира.

— Хей, нали не започваш да се плашиш? — попита Ник. — Защото, ако е така, няма никакъв проблем ние с брат ми да те разубедим да не правиш всичко това.

— Не се плаша — каза Дейвид.

— Добре — съгласи се Ник. — Няма и от какво да се плашиш. Изобщо не боли да загубиш извоюваната си с труд свобода. Нали, Тони?

— Не, никак, Дейв.

— Момчета, повярвайте ми. Не се плаша — каза Дейвид. — Поне не от сватбата или от това, че ще се оженя за Кортни. Повече се безпокоя за нея и за бебето.

Престорената смелост на Ник внезапно се изпари.

— Да не би нещо да не е наред?

— Не, не, разбира се, че не — успокои го Дейвид. — Последния път, когато я водих на консултация, Джон — искам да кажа доктор Уелман — каза, че всичко върви чудесно. Прекалено чудесно, според мен. — Забелязвайки учудването им, той добави: — Докторът каза, че бебето проявявало първите признаци на спадане.

— Спадане ли? — попита Тони.

— Господи — каза Ник и направи гримаса. Нали няма да изпадне от Кортни?

— Не, няма да изпадне — каза Дейвид, хилейки се.

— Просто спада и заема положение. Очевидно всички бебета се смъкват надолу няколко седмици преди да се родят. И ако наистина е така, има голяма вероятност то да се роди преди март.

— Виж ти! — възкликна Ник. — Ако я хванат болките, това ще попречи на първата брачна нощ.

Каква ти брачна нощ! — зачуди се Дейвид. Той би се смятал за щастливец, ако Кортни му позволеше да спи в едно и също легло с нея след сватбата. Да се любят? Това вече го бяха правили и той се надяваше отново да го правят, но в сегашното й състояние и дума не можеше да става за подобно нещо.

— Това ще провали и медения месец — отбеляза Тони.

— Няма да караме меден месец — каза Дейвид. — Поне не веднага след сватбата. Раждането съвсем е наближило. Може да отидем някъде през лятото, ако успеем.

— Заедно ли? — попита Тони. — Исках да кажа само двамата ли?

— А бебето? — попита Ник. — Вкъщи ли ще го оставите?

— Не, не можем да направим това — отвърна Дейвид. — Ще го вземем с нас.

Ник поклати глава.

— Това не ми прилича на меден месец. Когато се ходи някъде с деца трябва да се носят много неща. Пелени, одеяла, дрехи, шишета, колички… Дори и на кратки разстояния.

— Ти пък откъде знаеш? — попита го Тони. — Нали досега не си бил баща?

— Не, но съм бил по-голям брат пет пъти. Придобил съм известен опит. Ще ти кажа, че всеки път, когато мама и татко ходеха някъде докато бяхме деца, дори и на църква, тъй като бях най-големия, влачех торбата с пелените. Колкото повече деца имаха, толкова повече торбата натежаваше. Като че мама бе поставила оловна тежест на дъното й.

— Не само ти си носил торбата на мама през цялото време — каза Тони. — И аз съм я мъкнал. Но погледни на нещата откъм друг ъгъл — следващите торби с пелени, които ще мъкнем, ще бъдат пълни с нещата на нашите деца, а не на братята и сестрите ни.

— Да, моето дете… — каза Ник със замислен поглед. — Още не мога да повярвам, че ще бъда баща.

— И аз — присъедини се Тони. — Страхотна отговорност поемаме.

— Да, страхотна е — намеси се и Дейвид, — но аз с нетърпение я очаквам. Струва си да помогнеш за появата на нов живот на света и да го направиш значим. Това прави и мене значим, нещо повече от просто съществувание.

Ник сухо се изкашля.

— Като че досега съществуванието ти е било безсмислено. Колко престъпници си пратил зад решетките досега в кариерата си? Сто? Двеста?

— Аз не пращам престъпниците зад решетките — каза Дейвид. — Това е работа на областния прокурор. Моето задължение е да помагам да бъдат защитени добрите хора, онези, които са невинни, онези, които са обвинени в престъпления, които не са извършили. Онези, които са измамени от големи корпорации, или от някого с повече пари, повече влияние и които сами не могат да се справят с това.

— Занимавал ли си се някога с пласьори на наркотици? — попита Тони.

— Не — наблегна върху отговора си Дейвид. — Според мен пласьорите на наркотици, които са заловени, си заслужават наказание за това, което са извършили. Същото се отнася и за онези, които използват закона за лично облагодетелстване.

— Чуй го, братко — каза Ник. — Като че ли слушам твърдолинеен консерватор.

— Що се отнася до наркотиците — да — каза Дейвид. — Но по отношение на други въпроси, като основните човешки права и равнопоставеността пред закона, мисля, че съм по-скоро либерал.

Ник го изгледа продължително и изпитателно.

— Мислил ли си някога да се занимаваш с политика?

Дейвид се засмя.

— Кой? Аз ли? Никога! Твърде настрани съм от политиката. Пускам бюлетината си в изборната урна, подобно на всички други американски данъкоплатци и дотук се простират политическите ми стремежи.

— Да, но с твоите познания и амбиции и физическо присъствие — каза Ник, — вероятно би могъл да напреднеш в политиката. Занимавал съм се с рекламните кампании на доста бъдещи политици и мога да позная кой би имал успех в подобни начинания.

— Благодаря ти, но предпочитам да не издигам официално кандидатурата си — каза Дейвид. — Пожелавам успех на хората, които имат влечение към подобни неща. Единственото, което искам сега, е да се занимавам с право от девет до пет, след което да се прибирам у дома при жена си и детето си.

— Не ти ли минава мисълта да станеш съдия? — попита Ник, чувствайки желание да задълбочи темата.

Дейвид се поколеба, очевидно обмисляйки по-сериозно предложението на Ник.

— Може би — каза той. — Когато остарея. Когато почувствам, че съм готов. Но не сега.

— Е, когато му дойде времето — каза Ник, — само ми дай знак и ще направим така, че да станеш съдия.

— Ти работиш в рекламата — каза Тони. — Какво разбираш от провеждането на политически кампании?

— Да продадеш на гласоподавателите определен кандидат е същото, като да им продадеш тоалетна хартия, братко — каза Ник. — Представяш им продукта по такъв начин, че да ги развълнува, да привлече интереса им, да ги накара да почувстват непреодолимо желание да направят всичко възможно, за да го купят. Или, в случая с политиката, да изтичат до изборните бюра и да гласуват за твоя човек.

— Виж, Ник — каза Дейвид. — Ако някога реша да се кандидатирам за съдия, ти ще бъдеш първия, когото ще поканя да ръководи моята кампания. — Той допи последната глътка бира от чашата си и погледна часовника си. — Но точно сега трябва вече да се прибирам вкъщи. Бъдещата ми булка вероятно ме чака за вечеря.

— Не, не те чака — успокои го Ник. — И нашите булки не ни чакат.

— И къде е Кортни щом не си е вкъщи? — попита Дейвид.

— Тя не ти ли е казала? — учуди се Ник.

— Не, не ми е казала.

Тя още спеше сутринта, когато той излезе, за да отиде на работа, а и цял ден не бяха се чували.

— Те с Ели и Кенди имаха планове да излязат заедно тази вечер — обясни Тони. — Нещо като предсватбено парти, мисля. Нали разбираш, вечеря и кино. — Той поклати глава. — Въпреки това е лошо. Още не сте женени и се започва.

— Какво се започва? — попита Дейвид.

— Напъните на Кортни за независимост — обясни Тони. — Нали разбираш — това, че не ти е казала къде ще ходи, е сигурен признак, че и тя ще бъде същата като Ели и Кенди.

— Не са само двете — намеси се Ник. — Цялото женско племе изпитва този стремеж към независимост. Не че имам нещо против. Няма такова нещо. Харесва ми това, че Кенди мисли самостоятелно и взема решенията си сама. Просто бих искал да не е чак такава индивидуалистка, а да има повече склонност към игра по двойки. В края на краищата, нали затова е бракът — да бъдем заедно в отбора.

— Мислех, че е по-скоро нещо като съдружие — каза Дейвид. — Всяка страна прави това, което иска, със знанието и, по възможност, одобрението на другата страна. Това че си индивидуалност не бива да те отдалечава от партньора ти. Не бива да застрашава ничия свобода, нали?

— Да, но не е така — обади се Тони. — И тъкмо твоята свобода ще бъде застрашена. Преди да го осъзнаеш, тя ще иска да разбере къде отиваш, кога ще се върнеш и с кого ще се срещаш, докато не си при нея. Разбира се, това всичко се отнася само до теб. Тя е убедена, че на нея от Бога й е дадено правото да върши каквото си иска.

Дейвид сви рамене и стана, оправи вратовръзката си, облече шлифера си и взе куфарчето си.

— Е, в такъв случай, предполагам, че тази вечер аз ще бъда този, който ще я чака вкъщи.

— Така изглежда — потвърди Ник.

— Да, така е — съгласи се и Тони.

— Слушайте, момчета — каза Дейвид, — чудесно беше да се срещнем след работа и да пийнем. Трябва пак да го направим някой път.

— Да, непременно — съгласи се Ник.

— Ако все още съм в града, можете да разчитате на мен — обеща Тони. — Карайте внимателно. Улиците са ужасно хлъзгави.

— И вие — каза Дейвид. — Ще се видим на сватбата.

Докато си проправяше път през множеството в кръчмата към вратата, Дейвид си помисли, че би било добре, ако следващия път Ник и Тони са в по-ведро настроение. Те се бяха държали като двама паднали духом мъже, озовали се на обществено място без съпругите си, които обикновено им служеха за сигурно прикритие. Едва ли беше възможно бракът чак до такава степен да сломява духа на човека, да го прави тъй уязвим и несигурен.

Когато излезе отвън, той поклати глава и се измъкна под изливащия се дъжд. Може би подобно поведение бе естествено за някои мъже, но не и за него. Той никога нямаше да падне духом дотолкова, само заради това, че Кортни не е до него. Той би могъл да се задържи на краката си във всяка ситуация. А сигурно и тя би могла.

 

 

Кортни стоеше сред другите жени, подвикваше и пляскаше с ръце в такт с дрезгавия и силен ритъм на музиката.

— Не е ли страхотно? — попита Кенди на висок глас.

— Да, а освен това е и секси — каза Елиз. Тя пъхна два пръста в устата си и свирна толкова силно, че накара жените около нея да се обърнат и да се засмеят.

Кортни просто поклати глава недоверчиво и извика, когато мъжът стриптийзьор в средата на сцената пристъпи към работата си. Той бе започнал номера си, облечен в делови костюм от панталон, жилетка и сако. Но щом зазвуча музиката и той завъртя бедрата си, костюмът му мигновено се смъкна. След това той започна систематично да се лишава от различни детайли от облеклото си, докато накрая остана само по една тънка и украсена с пайети препаска. Ако гърдите му бяха малко по-космати и не беше чак толкова мускулест, щеше да изглежда почти като Дейвид, помисли си тя.

Накрая стриптийзьорът се приближи до ръба на сцената. Няколко жени от публиката изпищяха и се втурнаха към него, опитвайки се да мушнат пет и десет доларови банкноти в оскъдния му слип.

— Чудесна вечер, нали? — каза Елиз, отпускайки се в стола си, след като номерът бе свършил и стриптийзьорът бе слязъл от сцената. — Господи, Корт, радвам се, че предложи да дойдем тук.

— Напротив, удоволствието беше изцяло мое — каза Кортни и също се отпусна в стола си. — Реших, че ние трите имаме нужда да поизлезем някъде. Без мъже, без караници, да се позабавляваме просто така — по женски.

— Сега може и да се забавляваме — каза Кендис, — но ако Ник разбере…

— Какво ще направи? Ще те изпрати в стаята ти без десерт ли? — попита Елиз.

— Не, но може да каже на Тони и Дейвид — каза Кендис — и тогава всички ще загазим.

— Но ние нищо не сме направили — каза Кортни.

— Да не би да сме тръгнали да си търсим мъже по улиците, както правехме едно време като тийнейджърки. Вечеряхме и то с толкова добре балансирано меню, че даже и нашият лекар би го одобрил. Всяка от нас изпи по две джинджифилови бири и се поразпуснахме малко.

— Ти дори се поразпусна повече от нас — каза Елиз.

— Да — съгласи се Кендис. — В твоето напреднало състояние, вероятно въобще не трябваше да си тук.

— Защо?

— Е, доктор Уелман сигурно би се противопоставил, ако знаеше — каза Кендис.

— Но не знае. А това, което не знае, не може да навреди на никого.

— А Дейвид? — попита Елиз. — Той сигурно ще обезумее…

— От какво? От това, че съм се забавлявала? Вижте, нищо ми няма. Добре съм. Не съм се подлагала на кой знае какво напрежение, или на нещо рисковано. Чувствам се страхотно. Освен това, след два дни ще се омъжвам и имах нужда от малко волност. А също и вие двете.

— Е, и какво ще им кажем, когато ни попитат къде сме били цяла вечер? — притесни се Кендис! — Да излъжем и да кажем, че сме ходили на кино?

— Защо трябва да лъжем? — учуди се Кортни. — Чисто и просто ще си кажем истината. Ще кажем, че сме ходили на най-съблазнителния мъжки стриптийз в града и сме гледали как тълпа здрави мъже въртят бедра и поклащат хълбоци. Аз поне така ще направя.

— И какво мислиш ще каже Дейвид? — попита Елиз. — Не смяташ ли, че ще те ревнува и ще се ядоса?

— Ако стане така, това си остава негов проблем. Той все още не ми е съпруг. А докато стане, мога да правя каквото си искам. По дяволите, дори и след като се оженим мога да правя каквото си искам. В някакви разумни граници, разбира се.

— Разбира се — обадиха се едновременно Елиз и Кендис, разменяйки си съзаклятнически погледи.

— Виж, Корт, има нещо, което мисля, че трябва да знаеш — каза Елиз. — Мъжете се променят, след като кажат „да“.

— О, да — подкрепи я и Кендис.

— О, така ли? — попита Кортни.

— Да, точно така.

— И как?

— Ами, например, придобиват чувство за собствена територия — обясни Елиз.

— Територия, а? Както кучетата обикалят около някое дърво, така ли? — изкикоти се Кортни. — Бих искала да видя това.

— Не, не, нямах това предвид — каза Елиз. — Може би територия не е точната дума. Може би по-скоро е чувство за собственост. Нали разбираш, те искат да залепят етикети на всичко, което е тяхно и да не допуснат никого близо до него.

— Започват да се държат и бащински — каза Кендис. — Наистина като бащите.

— Искате да кажете, че трябва да съобщавам на Дейвид къде отивам и кога ще се върна? И ако не се прибера до определен час, той ще ме лиши от джобни пари и ще ми чете конско?

— Не, но определено ще се държи странно — каза Елиз. — Ако е като Тони, ще пухти и сумти известно време, а после ще млъкне и няма да ти говори…

— Или ще ти отговаря с кратки, едносрични изречения — поясни Кендис.

— Да, а след време ще се държи като наранен или обиден, като че си направила нещо, само за да му отмъстиш за нещо, което той е направил преди време.

— О, искаш да кажеш, че ще се държи като дете?

— Точно така! — едновременно се обадиха Елиз и Кендис.

— Тогава ще се наложи да го погалиш по главата и да му се извиниш — каза Елиз. — Ще трябва да го увериш, че не си искала да го нараняваш и че никога повече няма да правиш така, дори и когато всъщност нищо не си сторила.

Кортни ги изгледа за момент, а после поклати глава.

— Съжалявам, че ще ви разочаровам, момичета, но Дейвид не е такъв. Той е възрастен. Той се държи като възрастен.

— И Тони беше такъв.

— Да, и Ник също.

— Но се промениха — каза Елиз. — Както вече казах, в момента, в който произнесат „да“, те се променят.

— Дейвид няма да се промени — каза Кортни самоуверено усмихната.

 

 

— В какво? — попита Дейвид.

— В клуб за мъжки стриптийз — повтори Кортни. — Нали го знаеш? Близо до централната магистрала, точно до Стария град.

— Да, знам го. И за какво, по дяволите, сте ходили там?

— Всъщност, без особена причина. Просто си помислих, че тъй като Ели е в града и може би скоро ще се върне в Ню Йорк, би било чудесно ако трите заедно прекараме една вечер навън. Когато бяхме неомъжени често излизахме заедно.

Знаейки, че Дейвид я слуша, Кортни окачи шлифера в килера на долния етаж и бавно се изкачи по стълбите към стаята си.

— И редовно ли посещавахте такива заведения за мъжки стриптийз? — попита той.

— Не, и това е странното. До тази вечер никоя от нас не беше ходила на подобно място. Винаги сме говорили, че ще отидем, защото почти всичките ни познати — жени, имам предвид — са ходили. И тъй като ние не бяхме, аз реших, че би било добре да внесем известна промяна — вместо да заседнем в някое кино, да отидем на мъжки стриптийз. В края на краищата, мъжете непрекъснато гледат жени, които се събличат, особено по разни ергенски вечери.

— Да не искаш да кажеш, че това е вашата представа за женска вечер преди сватбата?

— Да, защо не. И ти ще имаш такава вечер, нали?

— Всъщност, не.

— О! И защо?

— Прекалено съм зрял за подобни младежки прояви.

Кортни застана пред вратата на стаята си, обърна се и го изгледа.

— Дейвид, Дейвид, никой мъж никога не е прекалено зрял за подобни неща. И не са младежки. Според мен са напълно естествени. Е, може би са малко извратени, но въпреки това са разбираеми.

— Искаш да кажеш, че ако аз заедно с група мъже тръгна да обикалям разни барове пълни с полуголи жени, ти не би имала нищо против?

— Зависи.

Кортни плъзна ръка по вътрешната стена на стаята си и натисна ключа за осветлението. Разговорът придобиваше нова насока, а тя не беше сигурна, че сега й се обсъждат подобни теми.

— От какво? — попита той.

— О, от много неща, предполагам. Коя вечер ще е това… И дали ще ходиш там с определена цел или просто защото ти се иска да се позабавляваш.

Или да си навлечеш неприятности, помисли тя. Вероятно, за да си отмъстиш на мен за нещо, което не съм сторила?

Може би в края на краищата Елиз и Кендис бяха прави, помисли си Кортни. Вероятно Дейвид имаше по-развито чувство за собственост, отколкото тя си бе представяла. Поне така изглеждаше.

— Ако ти можеш да отидеш на стриптийз, просто за да се забавляваш, не виждам защо аз да не мога.

— Е, щом е само за развлечение, не виждам какъв е проблемът — каза тя и понечи да влезе в стаята си.

Дейвид протегна ръка и я спря.

— За теб може би няма проблем, но за мен може и да има. Всъщност, така е.

Тя го погледна с недоверие.

— Ти се сърдиш, защото съм излязла тази вечер?

— Не, не се сърдя, че си излязла. Неприятно ми е, че сте ходили там. Господи, Кортни, та ти си бременна почти в деветия месец. Можеше да получиш болки по средата на онези номера и да родиш моето дете върху пода на бар.

— Но не получих болки, а и това не беше бар.

— Но там сервираха алкохол, нали?

— Не и на нас. В много ресторанти в града сервират алкохол, но ти не би ги нарекъл барове, нали? Не, разбира се, че не. Но само защото Ели, Кенди и аз сме отишли на място, което ти очевидно не одобряваш, въпреки че никога не си ходил там и не знаеш нищо за него, това ти дава правото да го наричаш бар.

През двете години, откакто познаваше Дейвид, Кортни само веднъж бе виждала ноздрите му да треперят от яд. Тогава той бе попаднал в една заплетена съдебна ситуация, разпитваше някакъв свидетел и бе извънредно ядосан от изобличаващите отговори на човека и от това, че не можеше да му попречи да говори. Когато сега забеляза ноздрите на Дейвид да треперят, а сините му очи да се присвиват до стоманени точки, тя разбра как се е чувствал свидетелят — като хванат в капан. Но тя не беше хваната в капан и нямаше да се върже на неговата собственическа мания. Щеше да прекъсне този разгорещен спор преди той да се обърнеше в безсмислена разправия, или още по-лошо — в неприятна свада.

— Съжалявам, Дейвид, но…

— Би трябвало да съжаляваш. Довличаш се вкъщи след полунощ, улиците вероятно вече са покрити с лед… Караш ме да се притеснявам до смърт. Не знаех къде си. Мислех, че ти се е случило нещо.

Тя пое дълбоко дъх, опитвайки се да запази спокойствие.

— Дейвид, ще си легна. Можеш да останеш тук и да пухтиш и сумтиш, ако искаш и цяла нощ, но аз ще затворя тази врата, ще се съблека и ще си легна. След два дни се омъжвам и имам нужда от почивка. Лека нощ.

Дейвид не се опита да я спре, въпреки че силно се изкушаваше да го направи. Той просто постоя отвън до вратата й, взирайки се в лъскавата месингова дръжка, после се обърна и бавно заслиза по стълбите.

— Жени — промърмори той ядовито. Никога нямаше да ги разбере. Особено Кортни.