Сара Джоузеф
Сега и завинаги (14)

Четиринадесета глава

— Доктор Уелман ще убие и двама ни — каза Кортни по-късно. Тя седеше до Дейвид на канапето в залата за игри, тялото й бе допряно плътно до него и двамата гледаха видеокасетата, която той беше взел. — След онези фетучини, а сега и това… Вероятно съм качила поне пет-шест кила. А определено не трябваше да става така.

Но за да покаже колко я е грижа за шестте килограма в повече, тя се впусна да опитва изненадата десерт на Дейвид — килограм шоколадови бонбони „Годайва“, които бяха сложени на коленете му. Тя намери един вкусен бонбон, завит в златисто фолио, взе го и разтвори хартията.

— Не се притеснявай — успокои я той. — В книгите пише, че в последния месец на бременността единственото занимание на бебето е да трупа килограми.

— Е, това се отнася за следващия месец, а какво да правя сега? Просто да продължавам да ям ли?

— В разумни граници. Той леко я потупа по корема. — Искам малкия вътре да е здрав и щастлив.

— Щастлив? Дейвид, със скоростта, с която се тъпча, това бебе ще се появи на бял свят застанало на краката си. Тогава ще видиш колко щастлива ще бъде тя.

— А ти? Ти ще бъдеш ли щастлива?

— Как мислиш? Щом свърши всичко това, ще бъда направо в екстаз.

— Да не искаш да кажеш, че нищо друго не ти трябва? Имаш всичко ли?

Би било чудесно да придобие отново предишната си фигура, помисли си тя, но знаеше, че той не говори за това.

— Какво друго ми трябва?

Дейвид пое дълбоко дъх и най-после изрече въпроса, който го измъчваше от месеци насам:

— А какво ще кажеш за съпруг?

Тя се обърна и го погледна стреснато. Въпреки че не беше сигурна защо трябва да бъде стресната. Тя си знаеше, че рано или късно въпросът ще бъде поставен. Просто не бе очаквала това да се случи тази вечер.

— Е? — попита той.

— Това предложение ли е?

— Да. Искаш ли да падна на колене и да го повторя?

— Не. Ако се преместиш, ще трябва и аз да се местя, а така удобно съм седнала…

— Кажи тогава? Ще се омъжиш ли за мен?

— Сигурен ли си, че наистина искаш да ти отговоря?

— Едва ли някога съм бил по-сигурен.

— Добре тогава — може и да не е много романтично, но: да, ще се омъжа за теб.

Романтично ли? Дори на нея й се струваше плоско, безизразно, прекалено рязко и суховато.

— И няма да помислиш за развод веднага след като се роди бебето?

— Защо трябва да правя подобни неща? Как въобще можа да си го помислиш?

— Защото спомена нещо подобно в деня, когато ми каза, че си бременна. Спомняш ли си?

— Така ли беше?

— Да, мадам, така беше.

— О — махна тя снизходително с ръка, — вероятно съм била много изплашена. Не знаех как ще приемеш новината за предстоящото си бащинство и не исках да се чувствам заклещена в ъгъла, като че се опитвам да те хвана в капан. Казах го просто, за да ти дам възможност да се измъкнеш по-лесно.

— И това ли беше единствената причина? Наистина ли не искаш развод веднага след това?

— Не. А ти?

— Господи! Не! Щом веднъж се оженя, ще остана женен.

— В беди и радост, за добро и лошо, в ад и рай?

— Позна, скъпа.

— Добре, защото това е и моята представа за брака. — Тя въздъхна и се отпусна на рамото му. — Господи, ако знаех, че ще е толкова просто да приема предложение за женитба, щях да го направя преди години.

— Не, не би го направила. Защото преди години мен ме е нямало. Радвам се, че си изчакала. — Той леко се извърна и я целуна по устните, вкусвайки шоколада и нуга-крема, които тя бе погълнала заедно с бонбоните. — Сега… за сватбата.

— Каква сватба?

— Нашата, разбира се.

Едва ли Кортни можеше да бъде по-зашеметена от репликата на Дейвид. После тя се замисли и се поотпусна.

— О, имаш предвид церемонията?

— Да. — Е, предполагам, че можем да се вмъкнем в кметството по време на обедната почивка и да…

— Не, няма да се вмъкваме в кметството по време на обедната почивка. Ще го направим както трябва.

— Дейвид, не можем.

— Защо?

— Та аз съм бременна в седмия месец, ето защо. Не се шият сватбени рокли за…

— Напротив.

— … за жени с моите размери. Откъде знаеш?

— Нека просто кажем, че съм помолил една приятелка да провери някои неща и да забравим за това.

— Една приятелка ли?

— Да, така казах.

— Аха. А аз познавам ли я?

— Хайде сега, Кортни, нека не започваме!

— Ти започна тази тема. Искам да разбера.

— Е, добре, познаваш я — призна той неохотно.

— Руса, със сини очи, прилича на манекенка и е омъжена за италиански рекламен агент?

Когато той не отговори, а просто се зазяпа в екрана на телевизора, Кортни без съмнение разбра коя беше неговата съучастничка.

— Кенди? Ти си изпратил Кенди да обикаля магазините в града и да търси сватбени рокли за бъдещи майки?

— Да. И се оказа, че има такива рокли. Какво толкова?

— Вероятно това е било страхотно вълнение за нея?

— Тя нямаше нищо против. Всъщност, тя предложи да го стори. Не съм я молил. Определено не се наложи да й извивам ръката.

— Да, сигурна съм. Пазаруването е нейното хоби. Не, то е нейната страст. Никога не може да откаже нещо, което дори и бегло наподобява тази дейност. Всъщност, Кенди дотолкова обича да пазарува, че тя би предпочела да живее в търговски комплекс, ако, разбира се, съпругът й, Ник, се съгласеше да се премести заедно с нея.

— Спести си сарказма, Корт. Тя само искаше да помогне.

— Въпросът е в какво друго ти е помогнала, за което аз не знам.

— За какво става дума?

— За сватбата, Дейвид. За нашата сватба. Тази, която ти искаш.

Той се изкашля — признак на нервност, който Кортни досега не беше забелязала.

— Ами… всъщност, във всичко.

— Всичко ли?

— Да, почти.

— Цветята, църквата, музиката, моята рокля… даже и списъка на гостите?

— Не. Още не сме обсъждали гостите, но работим върху това. А за роклята трябва ти да решиш. Последният път, когато говорих с Кенди, тя ми каза, че е подбрала няколко модела, които можеш да огледаш и пробваш и да си избереш, ако излезете двете заедно в събота…

Кортни поклати глава, чудейки се как успява да е толкова спокойна и щастлива, когато би трябвало да е отчаяна и дори ядосана. По всяко друго време и във всяка друга ситуация, ако някой се бе опитал да вземе някакво решение вместо нея, тя би почервеняла от гняв и би му прочела конското, без каквото и да е колебание. Но този случай беше различен. Тук Дейвид беше взел решенията и тя бе съвсем сигурна, че той го е направил с най-добри намерения и с желанието да улесни продължителните приготовления около сватбата.

— А твоят смокинг? Пазиш ли го още?

— Да, но мисля да си поръчам нов. Нали знаеш как е в поговорката: „Нещо старо, нещо ново, нещо назаем, нещо синьо“?

— Мислех, че това се отнася само за булката.

— Може би е така, но аз съм привърженик на равнопоставеността между мъжете и жените.

— Значи нов смокинг, а?

— Да.

— А ще има ли нещо старо, нещо назаем и нещо синьо?

— Старото ще бъдат чорапите ми, сини вероятно ще бъдат долните ми дрехи, а…

— Страхотно! Това ще бъде голяма изненада за гостите ни.

— А що се отнася до взетото назаем… Не знам. Още не съм решил какво ще бъде.

На Кортни внезапно й хрумна една идея.

— Мисля, че имам точно това, от което се нуждаеш.

— И какво е то?

— Джобен часовник, който беше на баща ми. Няма да ти го подаря, но ще ти го дам назаем за сватбата.

— От онези, които висят на верижка ли?

— Аха. Много е хубав. Златен, отвън е гравиран, а отвътре на капака има надпис. Всъщност, първо е бил на дядо ми, но той го е подарил на татко веднага след като се е прибрал вкъщи след Втората световна война. Колкото и да е невероятно, все още показва доста точно времето. Разбира се, когато се сетя да го навия.

— И ти ще ми дадеш назаем нещо, което очевидно ти е много скъпо?

— Да, мисля, че си достоен.

Дейвид я изгледа мълчаливо, изненадан от неочакваната й щедрост.

— Кортни, не знам какво да кажа.

— Тогава не казвай нищо. Давам ти го просто назаем.

— Не. Поне трябва да кажа „благодаря“. Благодаря ти.

— Добре тогава. Няма защо.

— А ти?

— Какво аз?

— Какво ще правиш ти със старото, новото и взетото назаем?

— Не знам. Не съм мислила за това.

— Е, по-добре е да се замислиш. Сватбата е съвсем скоро.

Едно все по-силно подозрение започна да се оформя във вид на буца под лъжичката й.

— Какво каза?

— Съвсем скоро е.

— Да не искаш да кажеш, че вече си определил датата и всичко останало?

— Да. Тъй като появата на малкия се очаква за средата на март, мисля, че не ни остава много време да я узаконим.

— Кога, Дейвид?

— Последната събота на февруари.

— Господи, но това е след по-малко от шест седмици. Не мога да се подготвя за шест седмици.

— Можеш.

— Не, не мога.

— Успокой се, скъпа. Трябва само да си вземеш рокля и да се помъчиш да изглеждаш колкото се може по-красива. Което, ако питаш мен, няма да ти представлява особена трудност. Ако беше по-красива, нямаше да повярвам, че си истинска.

— А другите неща? Църквата, свещеника, сватбения прием, гощавката?

— Помислено е за всичко това. Дори има и хотел за гостите, които не са оттук.

— Вие с Кенди ли сте го обмислили?

И със сватбената консултантка, която наех. Тя свърши по-голямата част от работата заедно със своите сътрудници. Но всъщност, и те нямаха много време. Наех ги едва преди месец.

Е, при сумите, които им плащаше, времето беше най-малкия проблем.

— Я да видим дали правилно съм те разбрала — каза Кортни. — Ти си наел консултантка? Дори преди да ми беше предложил да се омъжа за теб и преди аз да бях приела, ти си отишъл и си наел консултантка, която да урежда сватбата ни?

Каква абсолютна дързост, помисли си тя. Дейвид Балард вероятно беше най-арогантния, най-самомнителния, най-надменния, най-самоуверения, най-безстрашния, най-прекрасния човек, когото някога бе виждала.

— Нали не се сърдиш? — попита той.

— Аз да се сърдя? Не, разбира се, че не. Мисля, че това е най-милото нещо, което си направил досега.

— Сигурна ли си? Последното нещо, което искам, е да те ядосам или разстроя. И ако мислиш, че си в състояние ти да се заемеш с приготовленията, аз…

— Не, няма нищо. Ще оставим това на грижите на твоята консултантка. Тя е професионалист в тези неща, а не аз. Освен това, приготовленията около една сватба изглеждат вълнуващи само на повърхността, а всъщност това е едно голямо главоболие. Знам го. Нали помагах на Елиз да организира сватбата си с Тони. Спомняш ли си? Въпреки че и Кенди помагаше, имаше страшно много работа.

Работа, която тя не виждаше как може да свърши в сегашното си състояние.

В този момент главната й грижа беше бебето. Е, тя се грижеше и за Дейвид. Но тъй като той вече беше пораснал, повече или по-малко можеше и сам да се грижи за себе си.

— Е, ако си толкова непреклонна — каза Дейвид, — мисля, че единственото, което ти остава да правиш, е да си избереш рокля.

— Трябва да посещаваме и часовете по подготовка на раждането. Остават още два и свършваме курса.

— Да. А като че ли беше вчера, когато отидохме на първия час. Как само лети времето, а?

— На мен ли ще го разправяш? — Кортни имаше чувството, че времето щеше да лети още по-бързо сега, когато й предстоеше сватба.