Сара Джоузеф
Сега и завинаги (12)

Дванадесета глава

— Къде си го сложила да спи?

По лицето на Кендис се изписа учудване, което я накара да спре, както вървеше между редиците закачалки с дрехи за бъдещи майки.

— Върху канапето в залата за игри — каза Кортни. — И не съм го слагала аз. Той сам си избра да спи там. Ако реши, че иска да спи в истинско легло, има си чудесно собствено такова.

— Да, в неговия апартамент — присмехулно изсумтя Кендис и продължи да разглежда дрехите. Тя побутваше закачалките една след друга, като всъщност не гледаше какво виси на тях. После внезапно спря. — Знаеш ли какво? Досега не го съзнавах, но ти си жестока и безсърдечна жена, Кортни Еймис.

— Как така?

— Ами, Дейвид има тежък ден в кантората, опитва се да балансира везните на правосъдието, после идва при теб вкъщи, надявайки се да намери малко нежност и топлота. И какво получава вместо това? Възможността да спи върху някакво старо канапе на буци в студената зала за игри.

— Ами! Как ли не пък студена? Та залата за игри е едно от най-топлите помещения в къщата. А и канапето няма буци. Всъщност, то е доста удобно. Знам, защото съм подремвала един-два пъти върху него.

— Да подремнеш следобеда е различно от това цяла нощ да се опитваш да спиш на него.

— Не го чух да се оплаква.

Като не намери нищо подходящо на закачалките пред себе си, Кортни се доближи до следващата редица.

Кендис също прехвърли, набързо дрехите, като в един момент докосна с корема си доста по-издутия корем на Кортни.

— Няма и да го чуеш. Горкият човек, той сигурно си мисли, че ако изрази и най-малък протест срещу начина ти на действие, ти ще го изхвърлиш.

— Е, ако не му харесва, винаги може да си отиде.

— Ето. Виждаш ли какво имах предвид? Това ако не е признак, че си жестока и безсърдечна жена, не знам какво е.

— По дяволите, Кенди. Това е моята къща, ти май го забравяш. Аз съм я купила. Аз плащам данъците и сметките си. И не съм го канила да се пренася при мен, той се самопокани.

— Знам, но поне можеш да си малко по-любезна.

— Любезна съм! Да не би да мислиш, че в момента, в който той влезе през вратата аз започвам да крещя по него? Е, не е така. Вечерите ни обикновено са доста тихи.

Всъщност, помисли си Кортни, те бяха почти на границата на пълната скука.

През трите седмици, в които Дейвид живееше при нея, те прекарваха вечерите по един и същи начин — вечеряха рано, а после заедно гледаха телевизия. А ако на никого не му се гледаше, Дейвид обикновено се качваше в кабинета на Кортни, за да поработи, а самата Кортни отиваше в стаята си да чете. Обратно на това, което мислеше Кендис, техните отношения с Дейвид бяха много цивилизовани. И изключително платонически. Животът й с него я караше да подлудява, беше почти ад.

— Не спите ли заедно нощем?

Кортни бавно се извърна и погледна безизразно приятелката си.

— В моето положение? Не ставай смешна.

Кендис се изсмя.

— Аз съм в същото положение и това съвсем не пречи на Ник.

— При вас е различно. Вие с Ник сте женени. А ние с Дейвид не сме.

— А би могло. Ако ти не беше така дяволски упорита.

— Не съм упорита.

— Така ли?

— Да. Просто съм предпазлива и разумна. И Дейвид е такъв, ако искаш да знаеш. Искаме да сме сигурни, че сме подходящи един за друг, преди да се обвържем за постоянно.

Кендис хвърли подчертан поглед към набъбващия корем на Кортни.

— По-добре ще бъде да не чакаш прекалено дълго. Малкият ще се роди, без да знае как му е фамилното име.

— Не е „малкият“, а „малката“. А фамилното име ще бъде Еймис-Балард.

— С тире? И ти ще прикачиш на горкото дете фамилно име с тире?

— Разбира се, защо не?

Кендис сви горната си устна присмехулно и същевременно с отвращение.

— Ами, звучи малко снобски, ако питаш мен.

Кортни просто се ухили.

— Но аз не те питам.

— Да, така е.

— И предполагам, че знаеш какво означава това?

— Да се разкарам?

— Позна, скъпа ми Кенди!

 

 

— Мислиш ли, че тя подозира нещо? — попита Дейвид по-късно същия следобед. Той седеше зад бюрото си, телефонната слушалка бе пъхната между рамото и брадичката му, така че ръцете му да са свободни, за да рови из купищата съдебни протоколи, които преглеждаше цяла сутрин.

— Абсолютно нищо — каза Кендис. — И това би могло да ни докара неприятности.

— Как така?

— Господи, Дейвид! Ако тя разбере какво правиш — какво ти помагам да направиш — преди да си готов да й го кажеш, тя ще се разсърди не на шега. Никой, а най-малко Кортни, не обича да заговорничат зад гърба му.

— Аз не заговорнича — каза той. — Аз просто се подготвям за неизбежното. Освен това, имам предчувствието, че тя ще бъде доволна. О, преди да съм забравил — свърза ли се с Елиз и Тони?

— Всъщност, Ели ми се обади тази сутрин.

— И?

— Ще дойдат. На Тони му е доста трудно, но е успял да направи някои размествания в програмата си за първи февруари. Ели спомена, че се говорело за ново преместване.

— Къде ще го прехвърлят този път? Според Кортни неговата компания вече го е изпращала във всички по-главни градове в Съединените щати, а също и в някои не толкова главни.

— Ели не беше сигурна. Или в Европа, за да отворят собствено представителство, или обратно в Далас.

— В Европа?

Дейвид отбеляза в съзнанието си, че трябва да направи проверка как вървят на пазара акциите на компанията, за която работеше Тони Джулиани. Предстоящо разрастване на бизнеса? Дори само слухът за това можеше да промени цената в някаква посока. И ако акциите скочеха нагоре, той би искал да е в изгодна позиция за действие.

— Така твърдеше тя. Честно казано, по-скоро ми се иска да се върнат обратно тук. Но мисля, че съм пристрастна. Аз харесвам Далас.

— Може би си права, но не мислиш ли, че перспективата за живеене в Европа е по-вълнуваща?

— Аз мога да открия достатъчно вълнение и тук, у дома. Не ми трябва да ходя в Европа за това.

— Като стана дума за дом, как върви търсенето на къща?

— Страхотно — каза Кендис.

— Намерихте ли нещо?

— Да, и няма да повярваш къде.

— Да не би да е онази къща, която се продава на съседната улица до Кортни? Знам, че тя ще е доволна, ако живеете наблизо.

— Не, не е тази къща.

— О, жалко.

Дейвид потисна разочарованието си от отрицателния отговор на Кендис. Той си помисли, че ако Кендис живееше наблизо, Кортни навярно би променила решението си да се захване отново с правото след раждането на бебето. Не че той имаше нещо против тя да се върне в кантората, напротив. Просто му се искаше тя да остане вкъщи и да бъде пълноценна майка докато тяхното дете тръгнеше на училище. Но той имаше силното подозрение, че това, което той би искал, нямаше особено значение за Кортни. Тя беше силна и решителна жена, която държеше да прави нещата по свой път. Все пак, ако той по някакъв особено дипломатичен начин успееше да повдигне този въпрос, да я накара да възприеме неговия начин на мислене, може би пък щеше да успее да постигне своето.

— Не се натъжавай толкова. Това е нещо като комплект от добра новина и лоша новина. Чу лошата част, но ти остава да чуеш и добрата.

— Искаш да кажеш, че има и нещо добро около вашата къща?

— Да. Имаш ли свободна минутка? Знам, че си зает и не бих искала да ти отнемам повече време, отколкото можеш да си позволиш.

Той се вгледа в купчината бумаги пред себе си — тази работа никой не можеше да свърши вместо него.

— За теб, Кенди, имам цялото време на света. Казвай.

— Е, въпреки че въпросната къща не е на улицата, където живее Кортни, тя е в съседното каре. И ако всичко върви както досега, ние с Ник ще подпишем документите по прехвърлянето следващия четвъртък.

Нещата се развиваха все по-добре, помисли Дейвид и лицето му се проясни.

— Това наистина е добра новина.

— Да. И ние с Ник така мислим. От доста време търсим къща. Всъщност, от месеци насам. Той хареса онази къща на съседната улица до Кортни, но там имаше нещо, което аз не одобрих. И тогава попаднахме на другата — тази, която сега ще купуваме. Приказна е. Четири спални, три бани, огромна всекидневна с изглед — дръж се! — към басейна. Всичко излъчва разкош. О! Има и кухня, която би харесала дори на Кортни. Разбира се, не е голяма колкото нейната, но и аз не съм кой знае каква готвачка. Моите специалитети са предимно ястията от замразени храни и рибата туна. Предполагам, че затова Ник непрекъснато настоява да се науча да готвя. Той казва, че от време на време може да понесе моите ястия, но само от време на време — да речем веднъж на две години, или нещо подобно.

— Обзалагам се, че ако говориш с Корт, тя ще те посвети в някои от най-големите тънкости в кулинарното изкуство.

— Тънкости? — изсмя се Кендис — На този етап мисля, че е по-добре да се захвана с основите.

Кендис чу как иззвъня вътрешният телефон на Дейвид и попита:

— Трябва ли да привършваме?

— Като че ли трябва. Съжалявам.

— Не, не се извинявай. Не биваше да те безпокоя в службата.

— Няма нищо. Виж, защо аз да не ти се обадя по-късно и да обсъдим нашата малка изненада? По-подробно.

— Ще чакам. Чао.

Дейвид приключи разговора с Кендис, след което натисна мигащия бутон на телефона си.

— Балард.

— Здрасти, аз съм.

Той се усмихна и се облегна назад, доволен от това, че чуваше гласа на Кортни.

— Здрасти, как си?

— Ами, честно казано — малко съм потисната.

— Защо? — попита той непринудено, като ни най-малко не беше изненадан или обезпокоен от това, което твърдеше тя. В края на краищата, променливите настроения и леките депресии бяха част от състоянието й. Поне лекарят бе казал така. Беше нещо свързано с хормоналното неравновесие, което предизвикваше нестабилност в настроенията и мислите й. В един момент можеше да бъде усмихната и ведра, а в следващия момент беше възможно да избухне в сълзи. Но от друга страна, той познаваше жени, които не бяха бременни, а изпадаха в подобни кризи.

— Ами, преди малко исках да отида до магазина, но проклетата кола не можа да запали. Мисля, че нещо не е наред с акумулатора.

— Имаше ли проблеми, когато се прибираше от кантората към къщи?

— Не.

— Значи, на паркинга запали нормално?

— Да.

— Тогава не е от акумулатора. Вероятно е нещо друго. Но не се тревожи, ще го оправим. За какво искаше да ходиш до магазина?

Може би, за да напазарува и да му сготви нещо екзотично и вкусно за вечеря, надяваше се той.

— О, нищо конкретно. Просто исках да поизляза за малко.

— Но ти излиза тази сутрин.

Цели четири часа, помисли си той, си работила в кантората, по времето, когато всъщност би трябвало да си вкъщи и да си почиваш.

— Знам, но когато се прибрах, нямаше какво да правя и реших да поизляза.

Да купи нещо за бебето, може би. Дейвид поклати глава от недоумение. Ако тя продължаваше да купува дрехи и играчки, сигурно скоро щеше да се наложи да правят пристройка до къщата.

— Виж — каза той, — защо не ми дадеш списък на нещата, които искаше да купиш и аз ще ги взема на връщане.

— Не, не се безпокой.

— Не ме затрудняваш, наистина. Какво искаше да купиш?

Кортни се поколеба.

— Обещай, че няма да се смееш.

— Обещавам, разбира се.

— Нещо сладко.

— Само това ли? Нещо сладко?

— Е, не. Всъщност, щях да си купя един килограм шоколадови бонбони „асорти“, да ги донеса вкъщи и да се отдам на порока. Нали разбираш, да се тъпча, докато гледам следобедния сериал по телевизията.

Кортни гледа следобедни сериали по телевизията? Дейвид успя да извърне глава от слушалката, за да не чуе тя как се изкикоти.

— Май добре стана, че колата не можа да запали, а? Тъкмо сега най-малко от шоколадови бонбони се нуждая.

— Скъпа, ако толкова силно ти се яде шоколад, аз…

— Не, Дейвид, няма. Поддадох се на едно неустоимо и натрапчиво желание, а не биваше. Достатъчно съм напълняла вече, а ми остават още три месеца. Кой знае как ще изглеждам на Коледа и Нова година. Всичките тези празненства. Всичките вкуснотии…

— Не е необходимо да ходим по празненства — каза той.

— Напротив. Някои от клиентите ни биха се обидили. Не можем просто да не отидем, те ще се засегнат.

— Техните чувства едва ли имат такова значение като твоите. Освен това, повечето от тях знаят, че си бременна. Ще ти влязат в положението.

Вместо отговор, тя въздъхна тежко.

— Виж — каза той, — нека поработя още малко и после ще се опитам да си тръгна по-рано. Довечера ще излезем, може да успеем да отидем на кино.

— Искаш да кажеш, че ти можеш да успееш да отидеш на кино. Спомняш ли си какво стана последния път, когато ходихме? Аз през цялото време притичвах между салона и тоалетната, дори не разбрах за какво беше филмът.

— Тогава ще взема под наем някоя касета и ще я пуснем на видеото. А ако разсипем малко пуканки и кока-кола по пода, изобщо няма да усетим разликата.

Кортни се засмя.

— Добре. Успя да ме убедиш.

— Искаш ли да гледаш нещо по-специално?

— Нещо забавно.

— А някого, когото би искала да гледаш?

— О, както обикновено: Мел Гибсън, Харисън Форд, Том Селек, Алек Болдуин…

— Да, знам. Кевин Костнър, Брус Уилис, Денис Куейд… Никога не мога да разбера какво намирате вие жените в подобни типове.

— Жените намират в тях същото, което мъжете виждат в Мишел Пфайфър, Мег Райън, Ким Бейсинджър и Деми Мур.

— Да не забравиш и Кари Фишър и Мерил Стрийп — подсети я Дейвид.

— Опазил ме бог. Разбира се, че няма.

Дейвид замълча за момент, слушайки дишането на Кортни. Този обикновен звук го успокои повече, отколкото предполагаше. После вниманието му бе привлечено от купищата книжа, натрупани върху бюрото му.

— Слушай, по-добре да се захващам за работа. Колкото по-скоро свърша тези неща, толкова по-скоро ще се прибера вкъщи при теб.

— Внимавай — каза тя. — Започна да вали преди малко. Вероятно следобед движението ще бъде убийствено.

— Добре, ще внимавам. До скоро, скъпа.

— До скоро.

Той бавно постави слушалката. Кога ли и тя щеше да започне да употребява любезни обръщения към него, както той правеше? Той не очакваше да чуе „любими“ или пък „единствени“, но все пак от време на време едно „скъпи“ би било приятно.