Джеймс Хадли Чейс
Удар за милиони (19)

V

Бърд видя блесналия пламък в огледалото за обратно виждане, а миг по-късно му как задното стъкло се пръсна.

Рико извика и се сниши към пода. Инстинктивно кракът на Бърд настъпи рязко педала на газта. Огромният буик подскочи, но той умело го обузда и зави рязко в първата пряка уличка край насипа. Мощната машина подскачаше като бълха по неравния тесен път.

Бърд изведнъж усети тънка струя кръв, която се стичаше по врата му, и изруга. Най-вероятно раната е от строшеното стъкло, помисли той.

— Какво беше това? — чу се гласът на Рико откъм пода. — Кой стреля?

— Откъде, по дяволите, мога да знам! — сряза го Бърд. Но бързо схвана какво означаваше всичко това. Имало е някой доста наблизо, когато стреля в оная проклета кучка. Кола като тази на Рико можеше лесно да се идентифицира. Ако този, който стреля, се обади на полицията или пък открият трупа, преди да го е отнесла реката, Рико беше готов. Бърд не си правеше никакви илюзии, че Рико ще мълчи. Всеки по-настоятелен полицай беше в състояние да го накара да пропее като канарче. А това означаваше, че Рико ще хвърли цялата вина върху Бърд.

Той сръга Рико в ребрата.

— Дигни се! — извика му рязко. — Погледни голяма ли е повредата. Трябва да е бил някой от ония частни копои, които ме следяха. Започни вече да мислиш с главата си, Рико. Трябва бързо да направим нещо, ако искаме да се измъкнем. Това дяволско ченге видя колата. Не можем да поправим прозореца, преди цялата проклета полиция да се струпа на главите ни. Ако не намерят трупа, все още можем да ги излъжем, но в противен случай пропадаме.

— Ти ме натресе — хленчеше Рико и трепереше от страх. — Казах ти, че не искам да ме замесваш в убийство… Пусни ме да си отида… Не искам да ме хванат с теб.

Бърд замахна и перна Рико през лицето с опакото на ръката си.

— Млъквай, страхливо псе! — изкрещя той. — И двамата сме до гуша в тая гадна история. Само се опитай да ме издадеш и ще ти напълня с олово кухата кратуна!

Рико жално скимтеше, покрил лицето си с ръце.

— Бихме могли да им кажем, че колата е открадната от паркинга — размишляваше Бърд на глас. — Ако успеем да си направим алиби…

— Онова ченге ни видя — каза колебливо Рико. — Този път нямаме шанс. Олин само това чака…

— Успокой се — хладно го прекъсна Бърд. — Може и да не я намерят. Ще се върнем в клуба и ще видим какво ще се случи.

— Слушай! — застина Рико с пребледняло лице. — Полицейски сирени!

Бърд намали и зави в малка странична уличка. Спря, изскочи от колата и застана, ослушвайки се, на тротоара с револвер в ръка.

Изплашен, Рико гледаше през разбития прозорец към главната улица. Воят от сирените ставаше все по-ясен и близък. Те видяха три черно-бели полицейски коли, които препускаха към Юннон стрийт.

— Може би все пак няма да я намерят — мърмореше Бърд, сядайки отново зад волана.

Подкара бързо и припряно по тесните тъмни улици и след около пет минути стигнаха до клуба. Бърд вкара колата в паркинга.

— Овладей се — говореше тон на Рико, бършейки кръвта от врата си. — Излизай бързо, сега всяка минута е скъпа.

Докато се измъкваха от колата, към тях се приближи пазачът на паркинга. Съзрял кръвта по яката на Бърд, той зяпна, а когато видя отеклия нос на Рико и разцепената му устна, очите му щяха да изскочат.

— Някакъв пияница хвърли бутилка по колата и строши задното стъкло — започна да обяснява Бърд.

— Аха — кимна пазачът. — И защо?

— Някой търсил ли ме е, Тим? — попита Рико, държейки носна кърпа пред лицето си.

— Господин Далас ви търси. Казах му, че сте си отишли у дома, а той отвърна, че ще се опита да ви намери там.

— Имаш ли друга кола, Рико? — припряно попита Бърд. — Може да се наложи веднага да тръгнем.

— Тук имам и един пакард — тежко преглътна Рико.

— Приготви го на задния изход — нареди Бърд на пазача. — И по-бързо!

— Да, господине.

Бърд хвана Рико за ръкава и го задърпа към входа.

— Можем ли да му вярваме?

— Разбира се, Тим е добро момче. Ще направи всичко за мен.

— Това е добре, стига да е така — отбеляза Бърд саркастично. — Значи Далас е стрелял. Сигурно е дошъл да търси оная гъска и като не я е намерил, ни е проследил чак до брега.

Рико отвори вратата на канцеларията си, запали лампата и веднага се насочи към барчето. С трепереща ръка наля в две чаши уиски. Подаде едната на Бърд, а другата пресуши наведнъж.

— Ти ме забърка в тая каша — започна той. — Сега да видим как ще се измъкнем…

— Няма да е трудно, ако не намерят трупа, но ако го намерят… — Бърд повдигна рамене. — Можеш ли да научиш някак какво става там?

Рико отново напълни чашата си, след това вдигна слушалката и избра някакъв номер.

— Ти ли си, Сам? Обажда се Рико. Да. Искам да отидеш до Пайндърз Енд, и то веднага… Ченгетата са там… Да… Виж какво правят и веднага ми се обади… Ще спечелиш петдесет долара, ако се обадиш бързо.

— Къде са ония пет хилядарки? — попита Бърд, когато Рико затвори телефона. — Вземи ги, вземи и всеки долар, който можеш да изровиш оттук. Хайде, мърдай! Може да се наложи много бързо да изчезнем.

Рико облиза пресъхналите си устни.

— Чакай малко! Как я мислиш тая работа? Че аз не мога просто така да изчезна… Това е моят клуб, моят живот… какви ги говориш?

— Приготви мангизите! — сряза го Бърд. — Ти ако искаш, можеш да останеш, но извадят ли трупа от реката, аз трябва да съм далеч оттук. Няма да им позволя да ме пипнат…

— Но къде да отида? — хленчеше Рико, хванал се за ръкава на Бърд. — Какво ще стане с клуба, с моя живот?…

Бърд го отърси от себе си, както се пропъжда досадна муха, и рече:

— Можеш да дойдеш с мен до Ред Ривър Бейзън. Аз отивам там. Забрави ли? Там има половин милион, а може би и повече, там и Олин не може да ни пипне… Какво ти пука за тоя въшлив клуб, когато можеш да гушнеш много повече.

Рико излезе от стаята и Бърд го чу как вика Луиджи. Повдигна с безразличие рамене, седна и напълни чашата си. Рико се върна след десетина минути с куфар в ръка.

— Луиджи ще ръководи клуба, докато се върна — каза той. — Имам тук още няколко хилядарки, освен онези пет от Кейл… Нямаше да тръгна, ако не се налагаше, но…

В този момент иззвъня телефонът и прекъсна думите му. Рико вдигна слушалката, а Бърд от мястото си впери очи в него.

— Да, Сам… Аз съм, Рико… Какво става там? — заслуша се мълчаливо и Бърд забеляза как лицето му позеленя. — Господи!… Благодаря ти, Сам… Ела в клуба и потърси Луиджи. Той ще ти плати — остави слушалката и се обърна към Бърд, който вече беше скочил на крака и беше грабнал куфара. — Намерили са я. Сам видял как са я извадили от реката с куки… преди около три минути.

— Хайде тогава, мърдай бързо! Веднъж да се измъкнем оттук, спираме чак в Ред Ривър Бейзън.

Рико облече палтото си, сложи шапката и хукна след Бърд.

Тъмносиният пакард вече ги чакаше на задния изход.

— В джобовете на вратите имате дубликат на шофьорските документи — обясняваше пазачът, докато се въртеше около колата. — Резервоарът е пълен, а под задната седалка има един томпсън и патрони. Какво друго мога да направя за вас?

— Можеш ли да скриеш буика? — попита Бърд.

— Вече съм го направил — отвърна пазачът. — Оставих го на един празен паркинг на около миля оттук.

— Отлична работа! — похвали го Бърд. — Ако те питат, кажи, че не си ни виждал.

— Разбира се.

Рико се вмъкна в пакарда, мърморейки.

Бърд запали двигателя, излезе от паркинга и подгони колата към края на града.

Мак Адам, който стоеше в своята кола и търпеливо чакаше да се появи Джилис, разпозна Рико в пакарда. Стори му се, че другият зад волана е Бърд. Не се поколеба нито за миг. Инстинктът му показа, че е много по-важно да проследи тях, отколкото да виси и да чака Джилис.