Джеймс Хадли Чейс
Удар за милиони (18)

IV

Далас намери Мак Адам в някакъв бар от другата страна на улицата, срещу „Фру-Фру“, откъдето можеше да наблюдава главния вход на клуба.

Мак Адам беше мургав, едър като бик и създаваше впечатление на човек, надраснал дрехите си. Държеше чаша бира и зяпаше разсеяно през прозореца на бара.

Далас го смушка в ребрата и той рязко се обърна.

— О, ти ли си? — възкликна неволно. — Е, да, трябваше да се досетя. Видях Джилис преди четвърт час да влиза в клуба, а това означава, че и ти си някъде наоколо и скоро ще се появиш.

— Къде е Бърд? — попита Далас.

Мак Адам остро го изгледа. Не му допадна изразът в очите на Далас.

— В клуба, естествено. Иначе защо бих висял тука?

— Няма го в клуба. — Не знаеш ли, че има и втори изход?

— Е, добре де, какво според теб трябва да направя? Да се разделя на две? — въздъхна Мак Адам. — Не мога едновременно да следя и двата входа!

— Ако беше се закотвил малко по-надолу, можеше да ги наблюдаваш едновременно. Тогава щеше да видиш къде влиза и откъде излиза — сряза го Далас ядосан.

— Да, май че си прав — призна Мак Адам и лицето му помръкна. — Бях жаден като арабин в пустинята. И да ти призная, не дочаках да видя къде хлътна птичето. Трябваше да угася тоя пожар бе, приятел!… А за изходите си прав.

— Ясно ми е всичко. Отишъл си е, без да го видиш, а с него, струва ми се, и твоето бачкане… Рико също го няма в клуба, а Зоя е изчезнала. Да знаеш, че ако й се случи нещо, ти ще си виновен. Аз ще се постарая за това. Сега изчезвай оттук и се лепвай за Джилис, щом излезе от клуба. Оставям го на теб, а аз отивам да търся Бърд.

Мак Адам изпразни бързо чашата си и излязоха на улицата.

— Ако не успея да пипна Бърд, най-добре ще е да напуснеш службата — продължаваше да нарежда Далас ядосан. — Ние сме отговорни за това момиче. Тя беше една от нашите, а ти какви си ги надробил!…

— Да, бе, сгреших, но откъде можех да зная — успокояваше го Мак Адам. — Как мислиш да откриеш Бърд? Има доста преднина.

— Рико има един роудмастер буик. Прави голямо впечатление, а го няма на паркинга. Обзалагам се, че с него са откарали Зоя нанякъде. Ще се опитам да го открия.

Пазачът на паркинга се появи веднага, щом Далас запали фаровете. Той бутна в ръката му един долар и попита:

— Преди двайсетина минути господин Рико тръгна с колата си, а трябва на всяка цена да го намеря. Знаете ли в каква посока потегли?

— Обърна наляво и подкара към жилището си — отвърна пазачът. — Предполагам, че си е отишъл вкъщи, макар че никога преди не го е правил толкова рано.

Далас кимна.

— А господин Бърд беше ли с него?

— Да, заедно бяха.

— Добре, ще се опитам да ги намеря в апартамента на Рико — каза Далас и изкара колата.

Зави наляво и подкара с максимална бързина до кръстовището. Пътят направо водеше до апартамента на Рико, но Далас не можеше да си представи, че Рико ще отведе Зоя в апартамента си. Беше твърде предпазлив за подобно нещо. Далас прилепи колата до тротоара, далеч от нестихващия поток и заслепяващите фарове, и изскочи от нея. Насочи се към дребен старец, който прегърбен се пазеше от дъжда, надвесил сухото си тяло над количка с вестници.

— Хей, Джо, виждал ли си да минава оттук един голям буик с жълта броня?

— За колата на Рико ли говорите? — попита старецът и поклати глава. — Не съм я виждал. Попитайте патрула на ъгъла. Той вече цял час следи движението.

— Благодаря — рече Далас и се упъти към униформения полицай, който неподвижно, сякаш сраснал се с тротоара, следеше оживения автомобилен поток. Далас го приближи, но беше удостоен само с разсеян, незаинтересуван поглед. Той извади картата си и попита:

— Да сте виждали колата на Рико, голям роудмастер буик с жълта броня, да минава оттук преди около двайсетина минути?

Полицаят прочете документа, кимна с глава и го върна. Първис всяка година влагаше много средства във фондовете на полицията и болшинството от полицаите бяха приятелски настроени към неговата агенция.

— Да, видях го, кучия му син.

— В каква посока се движеше?

— Сви вдясно и се насочи към реката.

Студени тръпки полазиха по гърба на Далас. Можеше да се очаква.

— Благодаря — извика той на полицая и тичешком се върна към колата си.

Подкара бързо по Уест стрийт, зави наляво при първото кръстовище и подгони колата по широката улица край доковете. След няколко мили лудо препускане стигна до реката. Отново спря колата и изскочи от нея. Изгуби двайсетина минути да разпитва дали някои е видял буика на Рико и накрая успя. Високо рижаво момиче го бе забелязало.

— Разбира се, видях колата. Отиваше към стария насип — каза тя на Далас, гледайки го изпод широката периферия на шапката си. — Това беше Рико, но може и да съм се излъгала.

Далас влезе в колата и подкара край тесния насип. Сега вече беше сигурен, че Бърд и Рико са довели Зоя тук, за да я убият. Иначе каква работа имаха край реката? Чувстваше се отговорен за Зоя и караше бясно, без да спазва знаци и ограничения. Не обръщаше внимание и на здравия разум, който му казваше, че ако са възнамерявали да я убият, вече са го направили.

Скоро съвсем се заблуди в теснините между изоставените запустели складове. Бързото каране стана невъзможно. Той отчаян спря колата и излезе навън. Дъждът го заливаше, но Далас не му обръщаше внимание. Освети с джобното си фенерче високите постройки. Тихо ругаеше, без да знае на коя страна да поеме, когато изведнъж тишината беше разкъсана от острия изстрел на голямокалибрено оръжие.

Звукът дойде съвсем отблизо и Далас прецени, че е някъде в сградата зад редицата складове. Хукна, но му беше ясно, че е закъснял. Тичешком извади своя полицейски револвер калибър 38 и стигна до края на тясна алея. Спря и се ослуша, но нищо не чуваше. Тук някъде трябва да е, мислеше си, вперил остър поглед в редицата постройки. Всички врати към складовете бяха оковани в дъски и той разбра, че трябва да има и друг вход. Втурна се отново по тясната алея и се озова до някакво кръстовище. До ушите му достигна шум от палене на двигател. Хукна в тая посока и след малко се оказа на ново, Т-образно кръстовище точно в момента, когато тъмната сянка на голямата кола се отдалечаваше покрай разбитата висока ограда. Под слабата светлина на задните стопове Далас ясно различи жълтия цвят на бронята.

Колата вече се движеше твърде бързо, за да може да я стигне, затова вдигна револвера си и стреля. Шум от разбито стъкло му доказа, че изстрелът му не е отишъл напразно. Преди Далас да успее отново да стреля, колата ускори ход и се скри зад близкия ъгъл.

Той се спря за миг, за да обмисли какво да прави. Съвсем безнадеждно беше да търси тялото на Зоя в този мрак. Сигурно са го хвърлили в реката. Ако обаче действа бързо и повика навреме помощ, може би ще успеят да го извадят, преди да го е отнесло течението.

Върна се при колата, запали двигателя и потегли възможно най-бързо по тесните улички край насипа. Никъде нямаше следи от буика. Далас се луташе по пътя, спираше колата, ослушваше се и изгуби доста време, което даде значителна преднина на Рико.

Изведнъж съгледа денонощен бар на ъгъла на Уест и Юнион стрийт. Натисна спирачките, прилепи колата до тротоара и притича до бара.

Около дузина докери седяха край дълга маса, пиеха бира и играеха домино. Онова високо рижаво момиче, което беше познало Рико, стоеше на високо столче до бара. Никой от докерите не обърна внимание на Далас, само момичето едва се усмихна, когато той влезе. Далас мина край нея като ураган и влетя в телефонната кабина в ъгъла. Успя да улови Олин в момента, когато лейтенантът напускаше канцеларията си на път за вкъщи.

— Искаш ли Бърд? Ще ти го поднеса на тепсия — говореше бързо Далас. — Слушай ме. Обзалагам се, че преди малко Бърд пречука едно от момичетата на Рико. Сигурно са я хвърлили в реката. Видях колата им, когато напускаха местопрестъплението, и стрелях по тях. Мисля, че им разбих задното стъкло. Ако задействаш бързо твоите момчета, смятам, че може би ще намерите трупа, преди течението да го отнесе.

Олин знаеше, че Далас рядко греши. Той и преди беше работил с него и добре го познаваше. За радост на Далас, Олин не се впусна в излишни въпроси.

— Джордж, вземи няколко от твоите момчета и ела колкото можеш по-бързо на ъгъла на Уест и Юнион стрийт — напомни му отново Далас.

— Остани, където си — отвърна Олин. — Тръгвам веднага!

Далас закачи слушалката и отиде до бара, където си поръча двойно уиски.

— Хем, сладур, к’во стана, бе, намери ли твоя човек? — ухили му се рижавото момиче.

Барманът се наведе през барплота.

— Ей! Я се разкарай и остави човека на мира!

— Оставете я, тя ми е приятелка. Дайте й още един скоч.

Момичето се изплези на бармана и пресуши чашата си.

— Аз ще се махам от тая дупка — започна тя разговора. — Влязох за малко да се скрия от дъжда.

— Изпийте тоя скоч и си идете вкъщи — посъветва я Далас. Той изпи чашата си, потупа момичето по рамото и изскочи на дъжда.

Четири-пет минути по-късно се чу воят на първите сирени. Миг след това цялата Уест стрийт кипеше от пъплещите черно-бели полицейски коли. Олин се показа от първия автомобил и махна на Далас.

— Е, наистина си вдигнал голям шум — обърна се към него Олин, докато той влизаше в колата. — За твое добро ще е да завършиш успешно тази работа. А сега ми разкажи всичко.

— Карайте до Пайндърз Енд — каза Далас на шофьора и докато колата препускаше по Уест стрийт, кратко и стегнато докладва на Олин.

— Момичето се казва Зоя Нортън — говореше бързо. — Срещах се понякога с нея в свободното си време. Не е нещо сериозно, просто изпитвахме взаимна симпатия…

— Окей, окей! — прекъсна го нетърпеливо Олин. — Остави сега… Каква е ролята на Бърд в цялата работа?

— Не зная — излъга Далас. — Отидох в клуба, исках да видя Зоя. Както ти казах, тя работи при Рико. Нямаше я никъде. Видели са я да идва, защото палтото и шапката й бяха в гардероба, но нея я нямаше никъде, беше изчезнала. Намерих чантичката й в канцеларията на Рико, а той също беше изчезнал. Научих, че Бърд и Рико са тръгнали с колата на Рико. Тръгнах по следите им до Пайндърз Енд, на брега. Там ги изгубих. Слухтях и търсех наоколо и изведнъж чух изстрел. Когато успях да ги открия, видях само колата на Рико, изхвръкна като стрела. Стрелях и разбих задното стъкло. Обзалагам се, че Зоя е научила нещо за тия двамата и те са я пречукали.

— Какво е научила? — избухна Олин.

— Нямам представа, но може и да е нещо около аферата с Джейн Брюс.

— Чакай бе, ти дори не знаеш дали тази Зоя е била в колата.

— А къде другаде може да е била?

— Навсякъде. Сигурен ли си, че си чул изстрела?

— Напълно.

— Може би Бърд е ограбил Рико — предположи Олин с надежда в гласа. — Какво не бих дал само да го е направил.

— Не, не! Тук е замесена Зоя, сигурен съм.

— А защо им е притрябвало да я убиват? — възпротиви се Олин. — Бъди разумен — после го изгледа остро и изпитателно. — Да не би да криеш нещо от мен?

— Целият ми живот е пред теб като на длан — каза Далас. — Не ме гледай така недоверчиво.

— Пристигнахме — заяви шофьорът и спря колата.

Далас и Олин излязоха. От останалите полицейски коли също наизскачаха момчетата на Олин, очаквайки заповедите му.

— Къде чу изстрела? — попита Олин.

— Точно тук, и струва ми се, дойде някъде откъм онази сграда — махна Далас с ръка към мрачните очертания на складовете.

— Е, добре, момчета. На работа! — даде знак Олин. — Прегледайте всички дупки и ъгли. Ако някой намери нещо, да свирне.

Момчетата се разделиха по двойки и започнаха внимателен оглед на складовете.

— Аз отивам към брега — заяви Далас. — Идваш ли и ти, Джордж?

— Остави тая работа на речната полиция — кратко отвърна Олин. — Обадих им се, преди тръгна.

— Смятам, че там ще я намерят — упорстваше Далас. — Затова ще отида.

Олин повдигна рамене, но последва Далас до края на оградените складове. Стигнаха до нещо като задънена улица.

— По тоя път няма да стигнем до реката — измърморя Олин.

Под светлината на джобното си фенерче Далас разглеждаше внимателно разкаляната уличка.

— Тук е спирала някаква кола. Погледни, ето следи от гумите, а това мазно петно е от масло — после Далас насочи светлината към нисък и мрачен свод. — А оттук накъде ли се отива? Искаш ли да огледаме?

Светлината на фенерчето ги отведе до тъмен смрадлив коридор. В калта по пода ясно личаха следи от стъпки.

— Някой е минал оттук, и то съвсем скоро — заключи Далас.

Преминаха по цялата дължина на тъмния коридор, несмущавани от плъховете, които се бяха изпокрили, уплашени от необичайните шумове и присъствието на толкова много хора. Когато стигнаха до края на коридора, в началото на каменните стъпала Далас започна да души въздуха.

— Барут! Тук мирише на барут! — извика той. — Усещаш ли го?

— А ти как мислиш? Да не би да съм без нос? — измърмори Олин и измъкна револвера си. — А сега стой настрана и остави аз да огледам.

Той бързо се втурна по стъпалата, последван от Далас. Озоваха се в широко помещение, пълно с отпадъци от бурета и стари строшени сандъци. Тук сред отвратителната смрад на плесен и гнило, миризмата на барут беше по-силна. На Далас му се стори, че усеща, макар и едва доловим, тънък аромат на мускус.

Намериха врата в един от зидовете. Отвориха я. На около трийсетина стъпки под тях на светлината на фенерчетата се виждаше тъмната повърхност на реката, която лениво влачеше мътните си води.

— Оттук са я изхвърлили — процеди през зъби Далас.

— Така изглежда — съгласи се Олин. — Ето там и човек от речната полиция. Най-добре ще е да ги извикаме да търсят тук.

Той започна да дава сигнали с джобното си фенерче и скоро в далечината му отговориха с ярък сигнал от прожектор.

— След няколко минути ще са тук — каза Олин. — Изчакай ги и поеми ръководството. Аз ще ида да събера моите момчета.

От височината Далас продължи да дава сигнали с фенерчето си, движейки го нагоре-надолу. Някъде в далечината се чу пронизителното изпищяваме от полицейската свирка на Олин. Светлината на патрулния катер се приближаваше. Когато Олин се върна, катерът се люлееше върху тъмната повърхност на реката, точно под мястото, където стоеше изправен Далас.

— Някъде долу трябва да има труп — викаше Олин. — Изхвърлен е оттук. Хващайте се на работа и гледайте да го намерите. Не може да е отплувал много далеч.

Запалиха мощен прожектор, който освети ярко в широка ивица повърхността на реката. Далас стоеше и пушеше, докато речната полиция систематично проверяваше дъното на реката с огромни куки, прикрепени към дълги прътове.

Мина цял час, докато намерят тялото на Зоя. Тогава Далас и Олин се присъединиха към полицаите на катера.

— Ето я! — извика един от младите униформени служители на речната полиция, когато се появи една от куките. Той и един негов колега откачиха внимателно тялото.

— Това ли търсите? — обърна се сержантът от речната полиция към Олин.

— Това е — отрони Далас със свито гърло.

Беше мъртва и въобще не приличаше на оная Зоя, която познаваше. Гледаше трупа с широко отворени и изплашени очи, а тялото му потръпваше от ледени конвулсии.

Сержантът хвърли мушама и закри подпухналото лице на Зоя Нортън.

— Е, какво чакаме? — запита Далас с рязък, скован глас. — Да отидем и да пипнем ония мръсници.