Джеймс Хадли Чейс
Удар за милиони (14)

V

Джек Бърнс седеше намръщен в колата с цигара между зъбите. От време на време поглеждаше часовника си. Минаваше вече един и петнайсет, а от Ейнсуърт нямаше и следа. Прозя се и го изруга, употребявайки всички най-лоши епитети, които му дойдоха наум. Доста време му трябваше, докато изразходва целия си речник, но веднага след това се почувства по-добре.

Ако този негодник Бърд си беше легнал да спи, мислеше Джек, поне можеше да си иде вкъщи. Но докато светлината на най-горния етаж не угасне, той не биваше да рискува.

Виждаше как сянката на Бърд се движи напред-назад в светлото петно на прозореца. Изглежда, нещо го тревожеше. Поведението му изобщо не беше на човек, който се приготвя за сън.

Бърнс отново се наведе през прозореца на колата, за да види на слабото улично осветление колко е часът. Само един и двайсет и пет. Прозя се отново така, че едва не му се откачи ченето.

Нощният патрул бавно приближи тротоара, почесвайки се по бедрото с гумената палка. Погледна към Бърнс в колата и без да бърза, се насочи към него. Спря откъм страната на шофьора и го изгледа подозрително.

— Чакате ли някого?

— Чакам края на света — отбеляза саркастично Бърнс. — Нима не сте чули? Вие и аз, и целият този смрадлив свят… След половин час всичко ще е готово — а после се наклони подозрително към полицая и снишавайки глас, добави: — Каза ми го моето отражение в сутрешната чаша чай. А то никога не се лъже.

Патрулът облегна крак върху калника на колата. Ситуацията му се стори занимателна.

— Пиян ли сте? — попита той с изпълнен с надежда глас.

— Виж какво бе, приятел, не виждаш ли, че съм зает? — отвърна Бърнс. — Карай си по пътя и гледай да хванеш някой крадец или прави нещо, но не ми досаждай.

— А тая приказка за края на света? — попита отново полицаят. — В моя чай сутринта нямаше нищо.

— Пиеш кофти чай, иди си у дома и си свари нов. Ако пък не ти се пие, свари си толкова, че да се удавиш в него.

Патрулът се замисли върху това с наклонена на една страна глава, без да изпуска Бърнс от очите си.

— Всичко може да завърши и с арест, приятелю — каза той с кротък глас. — Вече цяла седмица не съм арестувал никого. Какво ще кажеш да тръгнем двамата заедно към управлението?

Бърнс заклати глава.

— Някой друг път ще си играем на стражари и апаши, сега имам важна работа. Бъди добро момче и се разкарай. Ако чак толкова ти се иска да арестуваш някого, арестувай си някое маце и го закарай вкъщи.

— Аха, само че засега и ти ми стигаш — гласът на патрула стана изненадващо твърд. — Сержантът знаеш ли как ги обича ей такива чудаци като теб. Ще те вкара в килия номер шест, а там капе и е пълно с хлебарки. Пали мотора, братче, сега двамата ще се повозим.

Лицето на Бърнс изразяваше ужасна досада, когато извади картата си и я натика под носа на патрулното ченге.

— Я гледай к’во пише тука бе, натегач! Можеш ли да четеш? Моят старец и лейтенант Олин са така — той потърка показалците на двете си ръце. — Ако още малко се заяждаш с мен, ще си изгубиш значката, преди да успееш да я лъснеш.

Полицаят прочете документа и плю встрани.

— Частно ченге — рече той с досада. — Добре де, забрави го. Тоя Първис само ни създава неприятности.

— Той и на мен ми създава — въздъхна Бърнс. — Не съм спал човешки от миналата седмица, а и то беше съвсем случайно.

— Питам се само вие, частните копои, дето душите и надничате в чуждите ключалки, как изобщо можете да спите? — започна пак патрулът. — Ако аз правех всичко това, съвестта нямаше да ми позволи да затворя очи.

Бърнс видя, че светлината в стаята на Бърд угасна.

— Хайде, изчезвай! — бутна той ченгето. — Пиленцето, което дебна, май се готви да излети.

Униформеният хвърли поглед към потъмнелия прозорец.

— Бърд? Него ли дебнеш?

— Какво знаеш за него?

— Имам си и аз мои шефове и нареждания. Много ли те интересува какво знам?

Входната врата на сградата се отвори и Бърд бързо се спусна по стъпалата.

— Боже всемогъщи! — тихо процеди Бърнс. — Негодникът се стяга за дълъг път!

Бърд носеше куфар. Хвърли поглед към патрулното ченге и паркираната кола, а после бързо се отдалечи надолу по улицата.

Бърнс подскочи.

— Слушай, братче, това е много важно. Един от моите колеги трябва всеки момент да дойде и да ме смени. Ще му предадеш ли, че Бърд е тръгнал с куфар, а аз хуквам след него?

— Не ме интересува — отвърна нехайно патрулът. — К’во печеля от това?

— А някои твърдят, че полицията в този град не е корумпирана — с горчивина констатира Бърнс и извади от портфейла си банкнота от пет долара. — Стой тук, докато се появи. Не можеш да го сбъркаш. Ходи надут като петел, а вратовръзката му е рисувана на ръка.

— Ще му кажа — отвърна патрулът, а банкнотата изчезна в джоба му. — Много мило, че се запознахме.

Бърнс измърмори нещо и побърза след Бърд, който се беше стопил в тъмнината. Не беше лесно да съкрати разстоянието. Бърд крачеше бързо и веднъж или два пъти на Бърнс му се наложи да потича, за да не го изгуби от погледа си.

Отличният слух и подозрителността на Бърд му подсказаха, че е следен. Въпреки шума от стъпките на преследвача той не се обърна. Продължаваше да крачи бързо. Сви в странична улица и тихо изпсува. Нямаше много време. Влакът тръгваше в два, а той трябваше да си купи и билет. Но пък искаше да разбере дали наистина е преследван. Когато стигна до един тъмен участък от улицата, се спря и погледна назад. Преследвачът му беше нисък и дебел и крачеше бързо, като се криеше в сенките. Нямаше вид на полицай и това го озадачи.

Бърд продължи, докато стигна до оградата, покрай която се излизаше до гишето за билети. Имаше още десет минути. Спря в началото на алеята, обгърнат от гъстия мрак. Остави куфара до себе си и зачака. Бърнс беше твърде опитен, за да налети на такъв капан. Щом престана да чува бързите стъпки на Бърд, веднага разбра, че го е надушил и сега го чака някъде в тъмнината.

Бързо продължи, отминавайки отвора в оградата, за да може Бърд да го види, и закрачи надолу по улицата, докато не се убеди, че стъпките му вече не се чуват. После се върна на пръсти. Стигна отново до входа на алеята, в която се криеше Бърд, и спря, като се ослушваше.

Но колкото и тихо да се бе придвижвал, Бърд все пак успя да го чуе. Той разбра, че малкият дебелак няма да влезе в алеята, докато не се убеди, че него вече го няма там.

Времето течеше. Бърд нямаше минути за губене, нито можеше да позволи на преследвача си да разбере, че бърза за влака. Дясната му ръка се скри под палтото и се появи отново, измъквайки колта. Тихо започна да се прокрадва към отвора в оградата, движейки се по алеята като призрак.

Бърнс беше целият в слух. Сигурен бе, че Бърд се крие някъде тук, из тънещата в непрогледен мрак тясна алея. Реши да не се показва, да стои и да чака, докато Бърд се издаде. Не чуваше нищо. Не усещаше и надвисналата над него опасност. Изведнъж от мрака се появи ръка и го сграбчи за реверите на сакото.

Извика сподавено, чувствайки, че го дърпат силно напред, и замахна напосоки. После нещо тежко го удари по главата и той потъна в мрак.

Бърд завлече преследвача си в алеята, обърна го по гръб и бързо претърси джобовете му. Намери легитимацията на Бърнс, драсна клечка кибрит и я огледа. Международна детективска агенция! И все пак — следили са го! Той се изправи и срита злобно преследвача. На лицето му беше изписана решителност.

Сега нямаше време да мисли какво означава всичко това, трябваше да успее за влака. Остави тялото на Бърнс край оградата и забърза към гишето.

Четиридесет минути по-късно непрестанният звън на телефона пробуди Първис от най-дълбокия му сън. Докато търсеше слушалката, подпухналите му очи се спряха на часовника край леглото. Стрелките сочеха три и четвърт.

— Кой е? — попита с пресипнал сънен глас.

— Обажда се Ед — чу гласа на Ед Далас. — Бърд ни избяга. Бърнс е в болницата с фрактура на черепа. Мислех, че тази новина ще ви, зарадва.

— Знаеш ли как се е случило? — сънят отлетя от очите на Първис.

— Малката Джилис тази вечер беше при брат си. Отиде си към единайсет и половина. Останах да наблюдавам брата, докато прозорците му не угаснаха и вероятно си е легнал. Когато си тръгнах оттам, беше два часът. По пътя си срещнах Ейнсуърт, който бързаше да смени Бърнс. Тръгнах с него. Намерихме колата на Бърнс близо до жилището на Бърд, но не и самия Бърнс. Едно патрулно ченге ни каза, че Бърд е излязъл с куфар в ръка пет минути преди нашето идване, а Бърнс е тръгнал след него. Тръгнахме и ние след тях. Съдейки по посоката, очевидно Бърд се бе насочил към гарата. Намерихме Бърнс до една ограда с разбита глава. От Бърд нямаше и следа.

— Много ли е зле Бърнс?

— Зле е… Но ще оживее.

— Проверихте ли на гишетата за билети?

— Да. Ейнсуърт свърши това, докато аз откарах нашето момче в болницата. Продавачът на касата каза, че Бърд е взел билет до Шрайвпорт.

Първис подскочи в леглото.

— Шрайвпорт! Сигурен ли си?

— Сигурен съм, разбира се. Защо е тази паника?

— Веднага с Ейнсуърт вземете такси и елате тук — извика Първис така, че тъпанчето на Далас пропищя. — Веднага, важно е!

— Защо, за бога? Отдавна мина три и ужасно ми се спи.

— Проклети мързеливци, само за това мислите — изруга Първис. — Не ви плащам, за да спите! Фермата на Белморския затвор е близо до Шрайвпорт, на около петнайсет мили, а в този затвор Пол Хейтър излежава присъдата си. Това говори ли ти нещо?

Далас подсвирна от изненада.

— Идвам, летя! — извика и затвори.