Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Галактическа болница (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Major Operation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 17 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ОПЕРАТИВНА НАМЕСА. 2002. Роман. Изд. Квазар, София. Кристална библиотека. Фантастика, No.31. Превод: Елена ПАВЛОВА [Major Operation / James WHITE]. Формат: 20 см. Страници: 221. Цена: 6.99 лв. ISBN: 954-8826-21-6.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

ОПЕРАТИВНА НАМЕСА

На цялата странна и прекрасна планета имаше само трийсет и седем пациенти, нуждаещи се от лечение, и те много се различаваха както по размер, така и по степен на физическо увреждане. Естествено, пациентът в най-лошо състояние трябваше да бъде лекуван пръв, макар че в същото време бе и най-големият — толкова голям, че при суборбиталната скорост на катера им — над десет хиляди километра в час — пътуването от единия до другия му край отнемаше цели девет минути.

— Проблемът е голям — каза Конуей сериозно, — и дори височината не го прави по-малък. Нито пък липсата на обучени помощници.

Мърчисън, която делеше малкия наблюдателен мехур с него, каза хладно и малко предпазливо:

— Изучавах драмбонските материали още до пристигането ми тук преди два месеца, но съм съгласна, че да го видиш за пръв път в целия му размер, наистина те удря в слънчевия сплит. Що се отнася до липсата на помощници, сигурно осъзнавате, докторе, че не може да оголите Болницата от персонала и поддръжката й само заради един пациент с размера на континент — има хиляди по-малки и по-лесни за лекуване болни, които също се нуждаят от нас! — Тя разгорещено завърши: — И ако все още смятате, че аз лично съм дошла късно, трябва да поясня — тръгнах веднага щом началникът ми реши, че наистина ви трябвам… като патолог.

— От шест месеца разправям на Торнастър, че тук ми е нужен добър патолог — отвърна меко Конуей. Мърчисън изглеждаше прекрасна, когато се ядосваше, но беше още по-хубава, когато не беше разгневена. — Мислех, че всички в болницата знаят защо те искам, което е и причина да сме в тази тясна наблюдателница, да гледаме онова, което и двамата много пъти сме виждали на касета и да се караме, когато можем да се порадваме на малко непрофесионално поведение…

— Пилотът на линия — обади се слаб гласец от високоговорителя на наблюдателницата. — Губим височина и вече обръщаме, тъй че ще кацна на пет мили източно от терминатора. Реакцията на очните растения по изгрев си струва да се види.

— Благодаря — каза Конуей, а на Мърчисън обясни. — Не съм планирал да гледаме през прозореца.

— Аз пък съм — отвърна тя и лекичко го удари с юмрук под брадичката. — Теб мога да те гледам по всяко време… — Тя внезапно вдигна ръка. — Някой рисува жълти триъгълници по пациента ни!

Конуей се засмя.

— Забравих, засега не си се занимавала с комуникационните ни проблеми. Повечето от растителността на повърхността е чувствителна към светлината и, както някои от нас смятат, може би служи за зрение на звяра. Създаваме геометрични и други фигури като насочваме лъч лазерна светлина от орбита в тъмните или здрачни райони и го местим бързо. Ефектът е нещо като рисунка по светлочувствителен екран. Засега не сме установили видима реакция. Вероятно… съществото не може да реагира дори и да иска, понеже очите му са сензорни рецептори, а не трансмитери. В крайна сметка, и ние не можем да пращаме съобщения с очите си.

— Говори само от свое име — обиди се тя.

— Не, сериозно — настоя Конуей, — започвам да се чудя дали земезвярът не е сам по себе си разумен…

Кацнаха малко след това и внимателно стъпиха на податливата повърхност, като мачкаха по няколко растителни очи с всеки метър напредък, фактът, че пациентът има безброй милиони други не ги караше да се чувстват по-добре.

Когато се бяха отдалечили на около петдесет метра от кораба, Мърчисън внезапно каза:

— Ако тези растения са очи — а това е съвсем естествена хипотеза, след като са чувствителни към светлината — защо има толкова много от тях в район, където общо взето рядко се случва нещо опасно? Панорамното зрение би било много по-полезно да координира дейността около устите му.

Конуей кимна. Те коленичиха внимателно сред растенията, дългите им сенки сияеха в жълтото на затворените листа. Той посочи следите им от входния люк на кораба — бяха също така яркожълти, и размърда ръка, така че отчасти да закрие някои растения от светлината. Листата частично в сянката му или дори съвсем леко засегнати от нея, реагираха точно като онези, които бяха отрязани от светлина. Свиваха се плътно, за да разкрият жълтите си долници.

— Корените им са тънки и много, много дълги — каза той, драсквайки леко с пръсти, за да покаже белезникавото коренче, което се стесняваше в тънко жило, преди да изчезне от поглед. — Дори с миньорско оборудване или по време на изследвания с лопати не бяхме способни да стигнем до края им. Да си научила нещо ново от разкопките?

Той покри оголения корен с пръст, но задържа и двете си длани леко притиснати към земята. Загледана в него, Мърчисън обясни:

— Не много. Светлината и мракът, освен че карат листата да се отварят или свиват, предизвикват и електрохимични промени в подепидермалната среда, която е така препълнена с минерални соли, че е чудесен проводник. Електрическите импулси, предизвикани от тези изменения, пътуват много по-бързо от евентуални сигнали до другия край на корена. Ей, какво правиш, скъпи, пулса ли му мериш?

Конуей поклати глава, без да каже и дума, и тя продължи:

— Очните растения са равномерно разпределени по горната повърхност на пациента, включително и в онези региони, където е интензивен растежът на въздухообновителни и изхвърлящи отпадъците растения, тъй че сянката или светлинната стимулация, възприети където и да е на повърхността, се предават бързо — на практика незабавно — към централната нервна система посредством тази богата на минерали мъзга. Но онова, което ме притеснява, е: каква е възможната причина такова същество да развие очна система с размер стотици квадратни мили?

— Затвори очи — отвърна Конуей с усмивка. — Каня се да те докосна. Кажи ми къде — колкото се може по-точно.

— Твърде дълго си бил в компанията на мъже и извънземни, докторе… — започна тя, после млъкна замислено.

Той нежно я докосна по лицето и после отпусна три пръста на рамото й, откъдето продължи по ръката.

— Лявата буза, на около инч от левия край на устата ми — каза тя. — Сега си сложил ръка на рамото ми. Май рисуваш хиксче на бицепса ми. Сега с един пръст, може би два или три, пипаш врата ми точно под косата… Приятно ли ти е? На мен да.

Конуей се засмя.

— Можеше и да е, ако не знаех, че лейтенант Харисън ни гледа и усмърдява пилотската кабина с горещия си дъх. Но, сериозно, нали разбираш за какво става дума — очните растения нямат нищо общо със зрението на съществото, според мен те са аналог на нервни окончания за натиск, болка и температура.

Тя отвори очи и кимна.

— Добра теория, но май не си много доволен от нея.

— Не съм — кисело отвърна Конуей — и бих искал да й намериш колкото се може повече слаби места. Нали разбираш, пълният успех на тази операция зависи от това дали ще успеем да се свържем със съществата, които създават контролираните с мисъл инструменти. До момента приемах, че тези същества са сравними по размер с нас и дори физиологичната им класификация да е напълно чужда, те може би притежават обичайния сетивен апарат — зрение, слух, вкус, докосване — и ще можем да се свържем с тях посредством някой от тези канали. Но сега се трупат доказателства в полза на един интелигентен вид, самия земезвяр, който е по рождение глух, нечувствителен и сляп, поне доколкото засега сме установили. Проблемът за предаването и на най-простите концепции е… — Той прекъсна, цялото му внимание привлечено от ръката, с която докосваше земята, после настоятелно нареди. — Тичай към кораба.

На връщане не внимаваха толкова дали настъпват растенията и щом люкът хлопна зад гърба им, гласът на Харисън изгърмя от вътрешния високоговорител:

— Компания ли очакваме?

— Да, но след няколко минути — каза Конуей, задъхан. — Колко време ти трябва да се махнем и да гледаме пристигането на инструментите през нещо по-голямо от прозорчето на този люк?

— Две минути за аварийно излитане — отвърна пилотът, — а ако се качите в контролната зала, може да ползвате скенерите, с които проверяваме за външни повреди.

Когато влязоха в контролната му зала, Харисън допълни:

— Но какво точно правехте, докторе? Искам да кажа, доколкото знам от собствен опит, предната част на бицепса не се смята за зона на еротична стимулация.

Когато Конуей не отговори, той умолително се обърна към Мърчисън.

— Той провеждаше експеримент — обясни тя кротко, — за да докаже, че не мога да виждам с нервните окончания на рамото си. Когато ни прекъснаха, тъкмо доказваше, че нямам очи и на обратната част на врата си.

— Задай тъп въпрос… — поде Харисън.

— Ето ги, идват — прекъсна го Конуей.

Те бяха три леко изпъкнали диска от метал, които сякаш мигаха, изниквайки и изчезвайки над терена, където падаше дългата утринна сянка на разузнавателния катер. Харисън усили увеличението на скенерите си, които показаха, че обектите не точно се появяват и изчезват, а се свиват ритмично до малки метални капки — няколко инча в диаметър — и се разширяват до облите остриета, които режеха повърхността. Няколко секунди полежаха настрани сред засенчените очни растения, после внезапно дисковете се превърнаха в плитки преобърнати купи. Промяната беше толкова рязка, че те отскочиха на няколко метра във въздуха, за да кацнат на двайсет фута встрани. Процесът се повтаряше на всеки няколко секунди, като единият диск бързо се търкаляше към далечния край на сянката им, а другият караше на зигзаг, за да очертае ширината й; третият пък се насочваше към кораба.

— Никога не съм ги виждал да се държат така — отбеляза лейтенантът.

— Ние причиняваме дълъг, тесен сърбеж — обади се Конуей, — и те дойдоха да го почешат. Може ли да останем в готовност няколко минути?

Харисън кимна, но допълни:

— Само не забравяйте, че ще сме на земята още две минути след като си промените мнението.

Третият диск все още идваше към тях на петметрови подскоци по средата на сянката им. Никога преди не ги беше виждал да показват такава подвижност и координация, макар че знаеше, че са способни да поемат всяка форма, която операторът им измисли, и че сложността на формата и скоростта на промяна се контролират само от скоростта и яснотата на мисълта на ползващия ги.

— Лейтенант Харисън е прав, докторе — обади се Мърчисън внезапно. — Предишните доклади твърдят, че инструментите се използват за обрязване на приземени кораби, тъй че те да паднат вътре в земезвяра, вероятно за по-близко проучване от негова страна. В тези случаи са се опитвали да изрежат сянката на обекта, използвайки засенчените очни растения като водач за размера и позицията му. Но сега, ако използваме собствената ти аналогия, те очевидно са се научили как да отгатнат какво предизвиква сърбежа.

По обшивката се разнесе силен удар, който подсказваше, че първият инструмент е пристигнал. Незабавно и другите два се обърнаха и тръгнаха след първия, и един след друг отскочиха във въздуха, описаха святкаща дъга над кабината и се стовариха върху катера. Страничните скенери ги показваха как се блъскат, разплесквайки се по обшивката в тънки метални палачинки, задържат се за малко, после падат долу. Секунда по-късно отново се удряха в друга част от катера. Но няколко мига по-късно спряха да прилепват, понеже точно преди да осъществят контакт, те си пуснаха остри игли, които прорязаха дълбоки драскотини в бронята.

— Сигурно са слепи — каза Конуей възбудено. — Инструментите вероятно са продължение на сензорния апарат на звяра, използвани да удостоверяват информацията, с която го снабдяват растенията. Те ни опипват за размера и формата, проучват състава ни.

— Преди да открият, че имаме слаба вътрешност — заяви твърдо Харисън, — предлагам да извършим тактическо отстъпление или направо да си обираме крушите от тук.

Конуей кимна. Докато пилотът свиреше беззвучна мелодия на контролния си панел, той обясни, че инструментите се поддават и на контрола на човешки мозък до разстояние от около двайсет фута, а отвъд това използващите инструментите си връщат контрола. Той каза на Мърчисън да мисли тъпи форми към тях веднага щом се появят в полезрението, каква да е форма, стига само да няма нокти или остри ръбове…

— Не, почакай — каза, когато му хрумна по-добра идея. — Мисли ги широки и плоски, с аеродинамичен купол и нещо като стърчащи стабилизатори и елерони. Задръж формата докато то пада и го плъзни колкото се може по-далеч от кораба. С малко късмет, ще му трябват три-четири скока, за да се върне.

Първите им опити не постигнаха успех, макар че формата, която накрая се удряше в кораба, беше толкова тъпа и огъната, че не можеше да причини сериозни щети. Но те се концентрираха здраво върху следващото сечиво и то се превърна в триъгълно крило, дебело само около инч и с топка в центъра. Мърчисън поддържаше общата форма, докато Конуей мислено оформяше крилата и стабилизатора, тъй че то да изпълни вертикално обръщане точно извън панела за директно наблюдение и да се насочи далеч от кораба в равно продължително планиране.

Планирането продължи дълго след като то мина извън техния обсег на влияние. Малко се кривеше и люлееше, после проряза стръмна ивица сред очните растения, преди да се приземи.

— Докторе, мога да те разцелувам… — поде тя.

— Знам, че обичате да си играете с момиченца и самолетчета, докторе — намеси се сухо Харисън, — но излитаме след двайсет секунди. Закопчайте коланите.

— Задържа си формата чак до края — каза Конуей, започвайки да се притеснява по неясна причина. — Дали би могло да се учи от нас, да експериментира може би?

Той спря. Инструментът се стопи, прие формата на обърната купа и отскочи във въздуха. Докато падаше надолу, се промени в планерната форма, набираше скорост по време на падането си, после се изравни на метър-два от повърхността и се насочи стремително към тях. Предните краища на крилете му бяха като бръсначи. И двамата му спътници също приемаха планерната форма, прорязвайки въздуха към тях от обратната страна на кораба.

Закопчайте се.

Те паднаха в ускорителните си кресла точно когато трите бързолетящи инструмента удариха обшивката, по случайност или нарочно, отрязвайки две от външните камери. Единствената, която още работеше, им показа еднометрова дупка, прорязана в тънката броня на катера, а един планер, приел нова форма, я разширяваше и се задълбаваше в нея. Вероятно беше добре, че не виждат какво правят другите два.

През дупката в обшивката Конуей виждаше ярко оцветен пълнеж и кабели, които също бяха разцепени от инструмента. После този екран угасна, точно когато стартовите дюзи ги натиснаха дълбоко в креслата.

— Докторе, провери кърмата за пътници без билет — нареди Харисън сурово, след като първоначалното ускорение започна да отминава. — Ако откриете някой, намислете му безопасна форма — някоя, която да не ни бърка повече по жиците. И по-бързичко!

Конуей не беше осъзнал пълния размер на щетите — само, че на контролното табло мигат повече от нормалното червени лампички. Пръстите на пилота летяха по клавиатурата му с такава скорост и мекота, че грубостта в тона му звучеше така, сякаш говори съвсем друг човек.

— Камерата — отбеляза Конуей успокоително, — показва и трите инструмента да преследват сянката ни.

Известно време цареше тишина, прекъсвана само от немелодичното тананикане на нахлуващия през разкъсаната обшивка въздух и неприбраните камери. Повърхността се кълбеше под тях и движението на кораба караше Конуей да се чувства по-скоро сякаш е в морето, а не във въздуха. Грижата им беше да задържат височината при много ниска скорост на полета, защото увеличаването на скоростта щеше да предизвика отбелване на повредените секции на обшивката или стопяването им поради триенето на въздуха, или нарастване на аеродинамичното съпротивление до такава степен, че корабът изобщо да не може да лети. За катер, който е класифициран като свръхзвуково летателно средство за операции в атмосферата, настоящата им ниска скорост беше глупава. Харисън сигурно се държеше за небето със зъби и нокти.

Конуей здравата се постара да забрави проблемите на лейтенанта, като се притеснява на глас за своите собствени.

— Мисля, че това доказва със сигурност, че земезверовете са нашите разумни творци на инструменти — каза той. — Високата степен на подвижност и адаптивност, показана от инструментите, изяснява това чудесно. Те сигурно ги контролират с разсеяно и не много силно гюле на умствено излъчване, предизвикано и предавано през кореновата мрежа и достигащо само на определено разстояние от повърхността. Толкова е слабо, че всяко съзнание на средностатистически земянин или извънземно може да поеме локален контрол. Ако употребяващите инструментите бяха същества, сравними с нашите размери и умствени способности — допълни той, като се опитваше да не гледа люлеещия се под тях пейзаж, — те би трябвало да пътуват под или през повърхностния материал толкова бързо, колкото инструментите летят над него, ако искат да задържат контрола си. Да се рови с тази скорост ще изисква да са облечени в самозадвижващи се защитно-пробиващи костюми. Но това не обяснява защо са пренебрегвали опитите ни за голямообхватен контакт през дистанционни устройства, вместо да разглобят комуникационните ни модули на съставните им части…

Мърчисън вмъкна:

— Ако обхватът на умствено влияние обхваща цялото му тяло, това означава ли, че и мозъкът на съществото също е разсеян? Или, ако то има локализиран мозък, къде се намира?

— Предпочитам идеята за централизирана нервна система — отвърна Конуей, — на някое сигурно и естествено добре защитено място — вероятно близо до долната страна на съществото, където има достатъчно минерали. Сигурно е разположена в естествена гънка на скалната повърхност на планетата. Очните растения и сходните типове вътрешни коренови системи, които анализирахме, стават все по-сложни и гъсти, колкото по-близо слизаме до неорганичната повърхност, което означава, че чувствителната на докосване мрежа там е подсилена от електропроводима растителната система, която предизвиква мускулните движения, а също и от другите типове, чиито функции и цели все още са ни неизвестни. Да, нервната система е до голяма степен растителна, но минералното съдържание на корените означава, че електрохимичните реакции, генерирани от всяко едно нервно окончание, ще предават импулси до мозъка много бързо, тъй че вероятно има един мозък и той може да е разположен къде ли не.

Тя поклати глава.

— В същество с размерите на половин континент, без видим скелет или костна система, която да създава защитен корпус и дебелината на чието тяло представлява тънък килим спрямо ширината, мисля, че ще е нужен повече от един мозък — един централен, може би, заедно с няколко нервни възела. Но онова, което наистина ме притеснява, е какво ще правим, ако мозъкът се окаже в операционното ни поле или опасно близо до него.

— Е, едно не можем да направим — отвърна мрачно Конуей, — и то е да отложим операцията. Докладите ти го изясняват идеално.

След пристигането си на Драмбо тя не си беше губила времето и в резултат на анализа й на хиляди проби, взети от тестовите сонди, копачите и проучващите медици от всички райони и нива на огромното тяло, беше съумяла да даде точна, макар и не съвсем пълна картина на настоящото физиологично състояние на земезвяра.

Те вече знаеха, че метаболизмът на чудовището е извънредно бавен и че мускулните му реакции са по-близо до тези на растенията, отколкото на животните. Волеви и инстинктивни мускули контролираха подвижността, поглъщането и храносмилането, циркулацията на работните му флуиди и изхвърлянето на отпадъчните продукти — всички те се управляваха или пораждаха от секреция на специализирани растения. Но именно онези, съставящи нервната система на пациента, с тяхната сложна коренова система, бяха пострадали най-зле от ядрената война на роторите, понеже бяха допуснали радиоактивен прах да проникне дълбоко в земезвяра. Това беше убило множество видове растения, беше предизвикало и смъртта на хиляди вътрешни животински организми, чиято цел бе да контролират растежа на различни видове специализирана растителност.

Имаше два отделни вида вътрешни организми и те приемаха задачата си много насериозно. Големоглавите риби бяха отговорни за култивирането и защитата на нужната флора и унищожаването на всички други — за такова голямо същество, метаболитното равновесие на пациента беше изумително деликатно. Вторият вид, еквивалентът на левкоцити, помагаше на рибата-работник в растителния контрол пряко, когато някоя от рибите бе наранена или се почувстваше зле. Те също така притежаваха чистата страст да поглъщат или абсорбират мъртвите членове на собствения си вид и рибите, тъй че дори нищожното количество радиоактивни вещества, всмукано от корените на повърхностните растения, можеше да е отговорно за смъртта на много голям брой левкоцити.

Самите мъртви области, разпрострели се далеч отвъд регионите, директно засегнати от бомбите на роторите, бяха предизвикани от неконтролирано развитие на вредни растения. Процесът, също като разложението, беше необратим. Спешно хирургическо отстраняване на засегнатите региони оставаше единственото решение.

Но в определено отношение докладите бяха и окуражаващи. Вече се предприемаха дребномащабни операции за проверка на вероятните екологични ефекти от отстраняването на разлагащи се растително-животински маси откъм морето или в съседство с живата част на земезвяра, както и да се проверят методите за радиоактивно обеззаразяване в голям мащаб. Беше доказано, че пациентът ще се излекува, но бавно; че ако разрезът бъде удължен до бездна с ширина над трийсет метра, неконтролируемият растеж на засегнатия район не можеше да се разпространи върху живата част, макар че за пълна сигурност се налагаше редовно патрулиране по разреза. Проблемът с разлагането не беше проблем на практика — експлозивният растеж продължаваше, докато растителните форми не използват всички налични вещества и загинат. На земята останките се превръщаха в много богат тор и представляваха идеална почва за самоподдържаща се база за медицински наблюдатели, каквато щеше да е нужна в следващите години. В случай че веществото се плъзнеше от шелфовото крайбрежие в морето, то просто се откъсваше и дрейфуваше по дъното, превръщайки се в ядивен килим за роторите.

Някои райони не биха могли да бъдат третирани хирургически, разбира се, по същата причина, поради която Шайлок[1] трябваше да запази своя паунд плът. Това бяха относително малки проблематични места дълбоко в сушата, чието състояние беше аналог на тежък кожен рак, но ограничени операции и много големи дози лекарства започваха да показват резултати.

— Но все още не разбирам негостоприемството му към нас — каза нервно Мърчисън, когато корабът направи остър страничен вираж и изгуби доста височина. — В крайна сметка, то не би могло да знае достатъчно за нас, за да ни мрази чак толкова.

Корабът минаваше над мъртъв район, където очните растения бяха обезцветени и увехнали и не реагираха на сянката им, Конуей се почуди дали големият звяр може да чувства болка, когато части от него умират — или усеща само загуба на чувствителността. При всяка друга форма на живот, която му беше попадала досега — а в Галактическата болница той срещаше и някои наистина странни — оцеляването беше удоволствие, а смъртта носеше болка; така еволюцията запазваше расата от просто вегетиране и смърт, когато животът станеше труден. Тъй че земезвярът почти със сигурност е усещал болка — и то силна — на стотици квадратни мили, когато роторите бяха детонирали ядрените си оръжия. Бе почувствал повече от достатъчно болка, за да побеснее от омраза.

Конуей трепна при мисълта за тази огромна и невъобразима болка. Някои неща започваха да му се изясняват.

— Права си — каза той. — Те не знаят нищо за нас, но мразят сенките ни. Този тук конкретно ги мрази, понеже самолетът, който е носил ядрените бомби на роторите, е създал сянка подобна на нашата точно преди големи части от тялото на пациента ни да бъдат изгорени и облъчени.

— Кацаме след няколко минути — предупреди Харисън внезапно. — Боя се, на брега, понеже тази кофа има прекалено много дупки, за да плава. Във видимостта на „Декарт“ сме и те ще ни пратят хеликоптер.

Конуей едва сдържа смеха си при вида на физиономията на пилота. Изглеждаше като полуизрисуван клоун. Напрежението беше изтеглило веждите на Харисън в глупашки извивки, а долната устна, която бе дъвкал от самото им излитане, беше подута и кървавочервена дъга — като карикатура на доброто настроение.

Конуей каза:

— Инструментите не могат да действат в този район и като изключим слабото радиоактивно излъчване, предизвикано от бомбите, няма опасност за нас. Можете да кацнете спокойно.

— Вярата ви в професионалните ми способности — уточни пилотът, — е направо трогателна.

От състоянието на неравен полет те завиха в трудноовладяемо пикиране с опашката надолу. Повърхността пълзеше, а после сякаш се нахвърли срещу тях. Харисън спря падането с пълна аварийна тяга. Разнесоха се звуци от разкъсване на метал и останалите светлини на таблото му почервеняха.

— Харисън, от теб се откъсват парчета… — поде радистът от „Декарт“, а после те наистина паднаха.

В продължение на дни след това наблюдателите спореха, опитвайки се да решат приземяване ли е било или катастрофа. Абсорбиращите удара опори бяха огънати, кърмовата секция бе поела още от инерцията в опита си да се сгъне навътре в кораба, а ускорителните кресла бяха убили останалото — дори когато корабът падаше, търкулна се настрани и широка, проблясваща ивица дневна светлина се появи в обшивката на няколко фута от тях. Спасителният хеликоптер пристигна на секундата.

— Всички навън! — нареди Харисън. — Основните щитове са повредени!

Взрян в мъртвата и обезцветена повърхност около тях, Конуей отново се замисли за пациента си. Раздразнено отбеляза:

— Малко повече радиация наоколо няма да е от особено значение.

— За пациента ви — не — съгласи се лейтенантът припряно. — Може да е егоистично, но аз мисля за собственото си поколение. След вас.

По време на краткото пътуване към кораба-майка Конуей мълчаливо се взираше през илюминатора и много се стараеше да потисне страха си и усещането за неадекватност. Страхът му се дължеше на реакцията след онова, което лесно можеше да се превърне във фатална катастрофа плюс мисълта му за дори още по-опасното пътуване, което щеше да му се наложи да предприеме само след няколко дни, а и всеки доктор би се чувствал дребен с пациент, който се простира далеч отвъд хоризонта и то във всички посоки. Беше самотен микроб, който се опитва да лекува тялото, в което се намира и Конуей внезапно закопня за нормалните отношения лекар-пациент в болницата — пък ако ще и малцина от пациентите му или колегите да можеха да бъдат наречени нормални.

Само шест от тежките кораби на Мониторния корпус бяха кацнали на Драмбо, опорите им бяха здраво забити в плитчините на няколко мили от един от мъртвите региони на брега. Другите изпълваха нощните небеса като рояци звезди. Медицинските екипи се групираха в и около приземените кораби, които стърчаха от гъстото супено море като сиви кошери. Земяните живееха на борда, докато извънземните, никой от които не дишаше въздух, доста се наслаждаваха на къмпинг на морското дъно.

Конуей беше свикал последното — както се надяваше — предоперационно събрание в товарния шлюз на „Декарт“, който беше пълен с драмбонска морска вода, филтрирана от съдържащите се в нея животински и растителни елементи, така че лъчът на прожектора да има шанс да си проправи път до екрана, закачен на предната стена на трюма.

Традицията изискваше драмбонският представител да открие събранието. Загледан в говорителя им — Шурешън, въртящ се като голяма подута поничка около празното пространство в средата на палубата — Конуей отново се зачуди как толкова смешно уязвим вид е съумял да оцелее и да развие извънредно сложна технологична цивилизация — макар че, вероятно, един разумен динозавър би помислил същото за земните хора.

Шурешън бе последван от Гарот, хъдлърския главен лекар, който отговаряше за лекарственото третиране на пациента. Главната грижа на Гарот беше дозирането и приложението на изкуствено хранене в районите, където разрезите щяха да прекъснат тунели на гърла между крайбрежните усти и наземните стомаси. И отново, за разлика от Шурешън, той не каза почти нищо и остави тази работа на проектора.

Големият екран се изпълни с образа на огромна устна шахта, разположена на около две мили навътре от планираната линия на разреза. На всеки няколко минути хеликоптери и малки товарни кораби кацаха до шахтата и изсипваха товара си от прясно месо на животни от крайбрежните плитчини и заминаваха. Монитори с багери и наземни машини избутваха храната през устната. Вероятно количеството и качеството бяха по-малки от приеманата по естествен път „вечеря“, но когато гърлото бъдеше запечатано по време на голямата операция, това щеше да е единственият начин големи райони от пациента да се снабдяват с храна.

Дезинфекциращите процедури бяха невъзможни за операция с такъв размер, тъй че помпите, които изсмукваха морска вода от брега, бяха прекарани през пластмасови тръби с голям диаметър. Водата бликаше в стабилен поток — с изключение на случаите, когато инструментите прерязваха тръбата — и течеше в хранителната шахта, като доставяше на земезвяра нужната работна течност и в същото време навлажняваше стените, така че левкоцитите да се плъзгат от време на време надолу, за да се бият с нашествието на вероятните опасни растителни форми, попаднали вътре по време на храненето.

Разбира се, това, което гледаха на екрана, беше само една от изпитаните преди няколко дни хранителни инсталации — имаше повече от петдесет усти в подобно състояние на готовност, разположени по протежение на предварителната линия на разреза.

Внезапно последва сребристо движение на земята до маркуча на помпата и един Монитор наблизо проскача няколко метра на един крак, преди да падне на земята.

Ботушът му с другия крак все още се намираше недалеч — там, където беше стоял. Инструментът, вече не сребрист, си проправяше път обратно под оплисканата с кръв повърхност.

— Атаките на инструментите нарастват по честота и сила — каза Гарот. — Те също така проявяват и значителна инициативност. Идеята ви да разчистим района около хранителните инсталации от очни растения, та инструментите да действат на сляпо и да им се наложи да подскачат наоколо в търсене на жертви, подейства само за кратко, докторе. Те изобретиха нов номер — пързалят се на десетина сантиметра под повърхността, на сляпо, разбира се, после внезапно развиват острие или режещ ръб и бодат или режат, преди да се върнат обратно отдолу. Ако не можем да ги забележим, умственият контрол е невъзможен, а да пазим всеки работещ монитор с друг, който носи детектор за метали, засега не върши много работа — така инструментът просто получава по-добра възможност да улучи някого. А съвсем наскоро — заключи той, — получихме сведения, че инструментите се свързват в комбинации по пет, шест и в един случай — десет броя. Мониторът, който докладва за това, почина няколко секунди по-късно, преди да успее да довърши доклада си. Състоянието на превозното му средство обаче красноречиво потвърждава тази теория.

Конуей кимна мрачно и каза:

— Благодаря, докторе. Но сега се боя, че ще трябва да понасяте и въздушни атаки. По пътя насам показахме на пациента как се планира, а той се учи бързо… — продължи с описание на инцидента, като добави последните открития на Патологията и техните заключения и теории за естеството на пациента им. В резултат на това срещата бързо се превърна в дебат и заплашваше да прерасне в яростен спор, преди Конуей да успее да се наложи като главнокомандващ и да върне земните и извънземни лекари обратно в ролята им на клиничен персонал.

Началниците на мелфианската и чалдъритската група изнесоха докладите си практически в един глас. Също като Гарот, и двамата се притесняваха от неоперативните аспекти на лечението на пациента. За хипотетичен наблюдател, който няма представа за действителния обхват на проблема им, това медицинско лечение би могло да бъде сбъркано с едромащабни разкопки, селскостопански мероприятия или дори още по-широкообхватно и масово отвличане. Но и двамата бяха твърдо убедени — и Конуей се съгласи с тях — че погрешният начин да се лекува кожен тумор е чрез ампутация на засегнатия крайник.

Количеството радиоактивни материали, освободени при взривовете в централните райони, беше сравнително малко и техните ефекти се разпространяваха сравнително бавно в дълбините на тялото на пациента. Но дори това състояние можеше в крайна сметка да се окаже смъртоносно, ако не се направи нещо да се спре. И, след като местата с леки поражения бяха прекалено многобройни и разположени на твърде много неподходящи за операция площадки, те бяха оголили отровената повърхност с наземни машини и я събираха на купчини за последващо обеззаразяване. Останалата част от лечението включваше помагане на пациента да си помогне сам.

Внезапно на екрана изникна образ от един от подземните тунели в район, засегнат от облъчването. В тунела имаше дузини живи същества, повечето — риби-работници с яки крайници, щръкнали от основата на уголемените им глави, а другите се носеха или се гърчеха към наблюдателния пост като големи прозрачни торби.

Като за жив район от земезвяра този не изглеждаше много добре. Работните риби, чиято задача се състоеше в посяването и контрола на вътрешните растения, се движеха бавно, блъскаха се една в друга и в левкоцитите, които, по принцип прозрачни, сега бяха млечнобели, което обикновено им се случваше точно преди смъртта.

Показанията на радиационния сензор не оставяха съмнение от какво умират те.

— Тези образци бяха прибрани малко след това — каза чалдъритът, — и преместени в лазарета в по-големите кораби и в Галактическата болница. И рибите, и пиявиците реагираха положително на същото обеззаразяване и регенеративно лечение, предписано на собствените ни хора, които са били изложени на радиоактивно облъчване. Бяха върнати на място да продължат спокойно работата си.

— Това същество — присъедини се възмутено мелфианецът, — поглъща радиацията от най-близките отровени растения или риби и отново се разболява.

О’Мара беше обвинил Конуей, че третира Галактическата болница като някакъв вид машина за извънземни кренвирши, макар че болницата лекуваше всичко драмбонско, което им беше възможно, а медиците от Мониторния корпус просто приличаха на тежкопострадали, когато не изглеждаха извънредно заети.

За самите тях нито Болницата, нито лечебните заведения на главните кораби бяха достатъчни да запазят равновесието. За да се позволи на пациента наистина да се бори с местните инфекции бяха нужни масови преливания на левкоцитната форма на живот от други — и то по-здрави — земезверове.

Когато за пръв път предложи преливането, Конуей се опасяваше, че пациентът ще отхвърли онова, което на практика представлява комплект антитела на друго същество. Но не стана така и единствените проблеми, които срещаха, бяха транспортни и снабдителни след като първите внимателно подбрани отвличания се превърнаха в мащабна продължителна практика.

На екрана се появи филм, който показваше един от Мониторите командоси да измъква левкоцити от дребен и отвратително здрав земезвяр от другата страна на планетата. Входната шахта беше в действие от няколко седмици и движенията на земезвяра я бяха накарали да се изкриви на няколко места, но все още беше използваема. Мониторите скачаха от хеликоптерите в зиналия тунел, тичаха и от време на време се привеждаха, за да избегнат теглещите механизми, които впоследствие щяха да извлекат плячката им на повърхността. Те носеха леки защитни костюми и обикновени мрежи. Левкоцитите бяха техни приятели. За тях беше много важно да не го забравят.

Левкоцитите притежаваха високо развита емпатична способност, която им позволяваше да различават приятелите на родителското си тяло от враговете, като просто следят емоционалното им излъчване. В резултат на това мониторите-похитители преливаха от топли, приятелски мисли, докато се занимаваха с работата си и така бяха в относителна сигурност. Но дейността им беше трудна и често разочароваща — да оплиташ, дърпаш и пренасяш масивните и инертни плужеци в транспортните хеликоптери. Потни и раздразнителни, каквито често бяха, Мониторите невинаги успяваха излъчват усещания за приятелство и помощ към „жертвите“. Случваха се моменти, в които някой монитор даваше воля на гнева и раздразнението си — към някоя вещ от оборудването си например — и в резултат на неговото избухване умираха мнозина командоси.

Твърде рядко се случваше да бъде убит само един човек от екипа. В края на филмчето Конуей видя как за минути загива цял екипаж на транспортен хеликоптер, понеже за един от мониторите беше невъзможно — дори и собственият му живот да зависи от това — да насочва приятни мисли към същество, току-що умъртвило негов колега, като му е инжектирало отрова, която задействала толкова силни мускулни спазми, че на практика човекът беше счупил всяка кост в тялото си. Нямаше нито защита, нито антидот против тези инжекции. Тежките защитни костюми, достатъчно здрави да устоят на иглите на пиявиците, затрудняваха дейността на мониторите, а съществата убиваха също толкова бързо и прецизно, и без да се замислят, както и лекуваха.

— Да обобщим — каза чалдъритът, когато покри екрана. — Преливането и изкуственото хранене вървят добре за момента, но травмите в нашия отбор продължават да се увеличават и скоро няма да имаме достатъчно работници. Следователно, препоръчвам най-сериозната операция да бъде преприета веднага.

— Съгласен съм — присъедини се и мелфианецът. — Като приемем, че трябва да действаме без съзнателното сътрудничество на пациента, по-добре е да започнем незабавно.

— Колко незабавно? — намеси се капитан Уилямсън, който се обади за пръв път. — Отнема известно време да се прехвърли цяла секторна ескадра на операционното поле. Хората ми се нуждаят от последен инструктаж и, ами, мисля, че флотският командир малко се притеснява в случая. До момента операциите му са били чисто военни.

Конуей мълчеше, опитвайки се да се насили да вземе решението, което беше избягвал вече няколко седмици. Щом дадеше нареждане за начало, щом започнеше да реже в този гигантски мащаб, беше обречен. Вече нямаше да има шанс да се оттегли и да опита отново, нямаше специалисти, които могат да го заместят, ако работата стане прекалено трудна и, най-лошото от всичко, нямаше време за отлагане, защото състоянието на пациента, оставен без лечение прекалено дълго, ставаше критично.

— Не се притеснявайте, капитане — каза, като усилено се опитваше да демонстрира увереност и сигурност, каквито не изпитваше. — Поне доколкото това касае хората ви, то си е военна операция. Знам, че в началото сте го смятали за отстраняване на катастрофа в особено голям мащаб, но сега за вас това се превърна в неразличимо от бойни действия положение, понеже на война се очакват жертви… и такива определено има и тук. Много съжалявам за това, сър. Не бях очаквал толкова тежки загуби и аз лично наистина се проклинам, задето научих онези инструменти да планират тази сутрин, понеже тази каскада ще ни коства още много…

— Няма как, докторе — намеси се Уилямсън, — пък и един от моите офицери известно време обмисляше аналогична идея, щабът прегледа като че ли всички допустими варианти. Но онова, което бих искал да знам обаче е…

— Колко скоро е това „незабавно“? — завърши вместо него Конуей. — Е, като се има предвид, че тази операция ще бъде измервана в седмици, а не в часове, и след като няма разумна причина да я отлагаме повече, предлагам да започнем работата призори вдругиден.

Уилямсън кимна, но се поколеба, преди да добави:

— Можем да заемем позиции дотогава, докторе, но току-що изникна още нещо, което вероятно ще ви накара да промените мнението си за сроковете… — той махна към екрана и продължи. — Мога да ви покажа картите и сметките, ако искате, но по-лесно ще е първо да ви съобщя резултатите. Проучването на здравите и по-малко засегнати земезверове, което помолихте да бъде извършено от нашите екипи за културен контакт — идеята беше, че може би ще е по-лесно да се установи контакт със същество, което не изпитва постоянни болки — вече приключи. Като цяло бяха покрити хиляда осемстотин седемдесет и четири участъка от всеки известен ни земезвяр, на повърхността бяха оставяни инструменти, които бяха следени от далечно разстояние за период до шест часа. Макар че телесният материал е практически идентичен с този на нашия пациент, включително и присъствието на донякъде опростена форма на очни растения, резултатите бяха изцяло отрицателни. Изпитваните земезверове не направиха опит да контролират или овладеят инструментите по какъвто и да е начин и получилите се леки промени са пряко проследим резултат от умственото излъчване на птици и неинтелигентни повърхностни животни. Вкарахме тези данни в компютъра на „Декарт“ и после в тактическия компютър на „Веспасиан“. Заключението не оставя никакви съмнения, за мое съжаление… — той заключи мрачно. — На Драмбо има само един разумен земезвяр и това е нашият пациент.

Конуей не отговори веднага и срещата бързо прерасна в задълбочаващ се хаос. Като за начало имаше няколко полезни идеи, които да се вметнат в цялостния план — или поне звучаха добре, преди капитанът да ги разбие на пух и прах. Но после вместо конструктивни предложения заваляха безсмислени аргументи и злонамерени забележки… и внезапно Конуей разбра защо.

Те всички бяха капнали и отрудени още към началото на събранието, което беше започнало преди пет часа. Костената долна черупка на мелфианеца беше отпусната до няколко инча от палубата. Хъдлърът вероятно беше гладен, защото водата в трюма беше прочистена от всички ядивни вещества, както и подът, което по сходен начин разочароваше постоянно въртящия се драмбонец. Над тях огромният чалдърит висеше от прекалено дълго време в сгънато положение, а другите земяни сигурно смятаха костюмите си под налягане за не по-малко дразнещи, отколкото Конуей — своя. Беше очевидно, че никой на това събрание не може да даде друг пълноценен принос, включително той самият, значи беше време да закрива заседанието.

Той даде знак за тишина и каза:

— Благодаря ви, на всички. Новината, че пациентът ни е единственият разумен земезвяр на планетата трябва да ни накара още по-здраво, ако това е възможно, да се борим за успеха на предстоящата операция. Това не е смислена причина да я отлагаме. Ще имаме предостатъчно работа утре. Аз лично ще прекарам наличното време като се опитам още веднъж да установя контакт и да получа сътрудничеството на пациента ни.

Само преди три дни бяха приключени модификациите на три сонди, направени колкото се може по-устойчиви на нападения от страна на мислеинструментите и двустранните им зрителни сензори бяха нагласени така, че да позволяват на Конуей да вижда — и ако е необходимо да ръководи — операцията където и да е отвън или в земезвяра. Първо провериха комуникационното оборудване.

— Нямам намерение да се превръщам в мъртъв герой — обясни той, ухилен. — Ако изпаднем в някаква опасност, ще се развикам за помощ преди всеки друг.

Харисън поклати глава:

— Втори ще си.

— Дамите първи — възрази Мърчисън твърдо.

Те потеглиха навътре в сушата към здрав район, гъсто обрасъл с очни растения. Там стояха неподвижно един час, после продължиха да се движат в права линия още толкова време. Спряха отново. Прекараха сутринта и ранния следобед в пътуване и почивки, без да получат специфична реакция от пациента си. Понякога караха в кръг в опит да привлекат вниманието му, все тъй без успех. Не се появи нито един инструмент. Техните наземни сензори не даваха знак, че нещо се опитва да подреже терена под тях. Като цяло денят клонеше към определението „извънредно разочароващ, но физически отпускащ“.

Когато падна мрак, те включиха фаровете на сондата, повъртяха ги и погледаха как хиляди очни растения се отварят и затварят внезапно под тази изкуствена светлина, но земезвярът все тъй отказваше да захапе примамката.

— В началото този мастодонт сигурно се е интересувал от нас — каза Конуей — и е бързал да огледа всеки странен обект на повърхността си. Но сега е просто изплашен и недружелюбен, а навсякъде има къде по-добри цели.

Екраните показваха няколко помпи и хранителни депа под постоянна инструментална атака, както и много тъмни петна на земята — и те не бяха от разлято масло.

— Все още си мисля — продължи докторът сериозно, — че ако успеем да се доберем близо до мозъка му, или поне в района, където се изработват инструментите, ще имаме по-добра възможност да се свържем пряко с него. Ако пряката комуникация е невъзможна, може би ще успеем изкуствено да стимулираме някои области, за да го накараме да мисли, че на повърхността са се приземили големи обекти и така да изтегли инструментите си, които атакуват помпените инсталации. Или пък можем да достигнем до осъзнаване на технологията му и това да ни даде…

Той прекъсна, когато Мърчисън поклати глава. Тя извади графика, съставена от трийсет или повече прозрачни пласта, които показваха вътрешните системи на пациента след шестмесечен тежък труд и с недостатъчни средства да се картографира както трябва. На лицето й се изписа изражението й за лекции, онова, което подсказваше, че тя търси внимание, но не и обожание. Каза:

— Вече се опитвахме да открием местоположението на мозъка на пациента, като проследим нервните пътища — тоест, мрежата корени, които носят метални соли и са способни да предават електрохимични импулси. Със случайни сондажи по повърхността и чрез директни наблюдения от сондите, открихме, че те е свързват, но не в централен мозък, а в плосък пласт от сходни коренчета, лежащи точно под повърхността. Те не се сливат директно в тази нова мрежа, а лежат странично, паралелно един на друг и достатъчно близо, за да могат импулсите да прескачат по индукция. Част от тази мрежа вероятно е отговорна за повърхностните мускулни движения, които някога са позволили на пациента да завладее конкретно тази територия от континента, докато най-сетне не е спрял да се катери, за да мачка враговете си. Значи е естествено да се приеме, че очните растения над и мускулите под имат пряка връзка, след като те дават първа тревога за друг земезвяр, който се опитва да се покатери върху този, както и последващата мускулна реакция е почти инстинктивна. Но има и много други коренови мрежи в този пласт — продължи тя, — чиято функция не ни е известна. Те не са кодирани по цвят — всички изглеждат съвсем еднакви, с единствена разлика дребните вариации в дебелината. Типът, който очевидно извлича минерали от скалите под повърхността, може да варира по дебелина. Тъй че съм решително против изкуствена стимулация от какъвто и да е вид. Много лесно може да предизвикаме гърч на някои подкожни мускули, а нещастните ни Монитори ще трябва да се оправят и с локализирани земетресения на всичкото отгоре.

— Добре — Конуей се смути по простата причина че възраженията й бяха смислени. — Но все пак бих искал да се добера до мозъка му или инструменто-създаващия район, и ако то не ни заведе доброволно, значи ние трябва да го издирим сами. Но времето ни вече свършва. Къде по твое мнение, е най-доброто място да потърсим?

Тя се замисли за миг, после каза:

— По презумпция мозъкът или районът за създаване на инструменти би трябвало да се намират в кухина или малка долина под повърхността, където съществото всмуква нужните му минерали. Има голяма, камениста пещера на около петнайсет мили от тук, точно такава, която би осигурила нужната защита отдолу и отстрани, докато масата на тялото над нея би я спасила от увреждания отгоре. Но има и дузини не по-малко подходящи места. О, да, би трябвало да има и постоянно снабдяване с храна и кислород, но тъй като това е квазирастителен процес и нашият пациент има вода вместо кръв, надали ще има проблем със снабдяването на заровен надълбоко мозък…

Тя прекъсна, а лицето и челюстта й се стегнаха в успешно потисната прозявка. Преди тя да продължи, Конуей отбеляза:

— Сериозен проблем. Защо не си го пъхнем под възглавниците?

Внезапно тя се разсмя.

— Вече съм го пъхнала. Не си ли забелязал?

Конуей се усмихна:

— Сериозно казано, искам да повикам хеликоптер да те прибере преди да си заспала. Нямам представа какво би станало, ако намерим онова, което търсим — като нищо можем да се окажем подложени на подземна експлозия или парализирани от менталното излъчване на мозъка. Осъзнавам, че любопитството ти е силно и изцяло професионално, но предпочитам да не идваш с нас. В крайна сметка, научното любопитство е убило повече котки, отколкото всяка друга разновидност.

— При цялото ми уважение, докторе — каза Мърчисън, без да показва такова, — приказваш глупости. Не сме имали показания за необичайно високи температури под повърхността, а и двамата знаем, че когато някой извънземен комуникира телепатично, той може да го прави само в рамките на собствения си вид. Инструментите са изцяло различен проблем, инертни, но подвластни на мисъл средства, които… — тя прекъсна, пое си дълбоко дъх и заключи кротко: — Има още една пилотируема сонда точно като тази. Сигурна съм, че на „Декарт“ ще се намери някой офицер и джентълмен, който ще те повози в нея.

Харисън въздъхна шумно и каза:

— Не се дръж като антиобществен елемент, докторе. Ако не можеш да ги победиш, остави ги да се присъединят към теб.

— Аз ще карам известно време — каза Конуей като се оправи с надвисналия бунт по единствения възможен начин при тези обстоятелства — като не му обърна внимание. — Гладен съм, а е твой ред да сервираш.

— Ще ти помогна, лейтенант — предложи Мърчисън. Докато Харисън отстъпваше мястото на мъжа й и се канеше да тръгне към камбуза, промърмори:

— Знаете ли, докторе, понякога обичам да се полигавя над гореща чиния, особено над вашите.

Малко преди полунощ те стигнаха района на подпочвено хлътване, обърнаха се с носа надолу и се закопаха. Мърчисън се взираше през илюминатора за пряко наблюдение до нея, като от време на време си водеше бележки за плетеницата фини корени, които минаваха през влажната, подобна на корк маса, представляваща плътта на земезвяра. Нямаше показания за допълнително кръвоснабдяване, нищо, което да подскаже, че съществото изобщо е живо в животински, а не растителен смисъл.

Внезапно се натъкнаха на покрив на стомах и се понесоха надолу между огромните растителни колони, които издигаха и снижаваха тавана, привличайки богата на храна вода от морето и изхвърляйки, много дни по-късно, отпадъчните материали, които не са били абсорбирани от специализираните растения. Растителните сталактити се простираха във всички посоки до предела на лъчите на фаровете. Всяка колона бе покрита с други специализирани растения, чиято секреция ги караше да се стягат, когато стомахът е бил празен прекалено дълго, и да се отпускат, когато е пълен. Други пещери, по-малки и по-близко разположени от стомасите, по същия начин поддържаха движението на водата в системата без да изпълняват храносмилателни функции.

Точно преди да стигнат до пода, Харисън изви сондата в позиция за гмуркане и завъртя предните резачки на максимална скорост. Те меко удариха пода на стомаха и продължиха нататък. Половин час по-късно залитнаха напред към коланите си. Мекото туптене на режещите остриета се повиши до оглушителен писък, който заглъхна щом Харисън ги изключи.

— Или сме стигнали същинската повърхност — каза той сухо, — или звярът има много яко сърце.

Те се изтеглиха леко назад, после промениха ъгъла си, за да продължат да си прокопават път близо до каменистата повърхност и резачките кълцаха вещество, което сега изглеждаше като много плътен и с множество жили корк. Когато изминаха няколкостотин метра, Конуей даде знак на лейтенанта да спре.

— Това не ми прилича на нещото, от което се правят мозъци — каза лекарят, — но, предполагам, ще трябва да погледнем по-отблизо.

Имаха възможност да вземат няколко проби и да огледат отблизо, но за кратко време. Докато си херметизират костюмите и излязат през задния люк, тунелът, който бяха прокопали, вече започна да увисва опасно и там, където мокрия, хлъзгав под се срещаше със стените му, течеше мазна черна течност. Нивото й нарастваше стабилно, докато не им стигна над глезените. Конуей не искаше да взима прекалено много от веществото обратно с тях в сондата. От по-ранните сондажи знаеше, че смърди до небесата.

Когато се върнаха обратно вътре, Мърчисън взе една от пробите. Приличаше малко на земен лук, разрязан напречно на две. Плоската долна страна беше покрита с дебели, подобни на червеи израстъци и всеки се делеше на много части преди да се свърже с нервната мрежа на известно разстояние над тях. Тя отбеляза:

— Аз бих казала, че секрецията на растението разтваря и абсорбира минерали и химикали от скалите и почвата, а заедно с инфилтриращата се тук долу вода осигурява смазката, която позволява на съществото да се премества, когато минералните запаси на даден участък се изчерпят. Но тук не виждам признаци за необичайна или концентрирана нервна мрежа, нито пък има следи от белезите, които инструментите оставят, когато си прорязват път през това вещество. Боя се, че ще трябва да опитаме отново някъде другаде.

Почти час мина, преди да стигнат до втората пещера и още три им отне преходът до третата. Конуей още от самото начало се усъмни в третото вероятно находище, понеже беше твърде близо до периферията, по негово мнение, за да помести мозъка. Но все пак не биваше да отхвърлят възможността при същество с този размер да има повече от един мозък или поне няколко неврални възела. Тя му напомни, че древните бронтозаври са имали два — а юрските гиганти бяха микроскопични в сравнение с пациента им.

Третото място беше и много близо до началото на първия срез.

— Можем да прекараме остатъка от живота си в претърсване на дупки и пак да не открием онова, което ни трябва — каза Конуей разгневено, — а не разполагаме с толкова време.

Ретранслаторните му екрани показваха, че небето изсветлява далеч над тях, а тежките кръстосвачи на Мониторите вече са заели позиции, изключват прожекторите при помпените станции и хранителните депа и от време на време се мяркаше Едуардс, който беше преместен на флагмана „Веспасиан“ в ролята на главен медицински координатор за проекта. Неговата работа беше да превежда медицинските инструкции на Конуей на езика на военните маневри за офицерите от флота.

— Пробните ти сондажи — сети се Конуей внезапно. — Приемам, че са разпределени на равни разстояния и стигат чак долу до повърхността? Имало ли е показания, че черната боза, която пациентът използва вместо лимфа, е по-оскъдна в някои региони? Опитвам се да открия част от съществото, която е на практика неспособна да се движи, понеже…

— Разбира се — възкликна Мърчисън възбудено, — това е сериозен фактор, който прави нашия пациент различен от всички по-дребни и неразумни земезверове. За по-добра защита на мозъка, а сигурно и на центровете за изработка на инструменти, те най-вероятно ще са разположени в неподвижен участък. Честно казано, сещам се само за дванайсетина сондажа, в които липсваше смазка или пък беше в много малки количества, но мога да проверя в справките на картите, ще отнеме само няколко минути.

— Знаеш ли — каза Конуей прочувствено, — все още не те искам с нас, но се радвам, че дойде.

— Благодаря — кимна тя и добави: — Струва ми се.

Пет минути по-късно тя вече разполагаше с цялата налична информация.

— Същинската повърхност в този район представлява малко плато, обкръжено от ниски планини. Въздушните сензори ни показват, че мястото е необичайно богато на минерали, но пък така е с почти цялата среда на земната маса. Пробните ни сондажи бяха доста нарядко разположени, тъй че съвсем спокойно може да сме пропуснали да извадим мозъчно вещество, но съм вече почти сигурна, че е някъде там.

Конуей кимна и отбеляза:

— Харисън, това ще е следващата ни спирка. Но е прекалено далеч, за да се придвижим до там по повърхността или под нея. Качи ни горе и уреди транспортен хеликоптер да ни прехвърли. А по пътя, ако нямаш нищо против, искам да минем край тунел четирийсет и три, колкото се може по-близо до разреза, така че да видя как реагира пациентът в ранните етапи на операцията. Непременно трябва да има някаква естествена защита срещу сериозни физически увреждания…

Той прекъсна, а настроението му внезапно скочи от силна възбуда до най-дълбока депресия.

— Дявол го взел, ще ми се да се бях съсредоточил върху инструментите от самото начало, вместо да залитам по роторите, а после да смятам тези прерасли левкоцити за интелигентните майстори на инструментите. Загубих прекалено много време.

— Да, но сега не си го губим — каза Харисън и му посочи ретранслаторните екрани.

За добро или зло, планетарната операция беше започнала.

Главният екран показваше колона тежки кръстосвачи, които си играеха на „следвай водача“ по протежение на първия дял от разреза, тласкачите им се забиваха дълбоко, а лъчевите преси отгръщаха ръбовете на раната така, че следващият кораб в редицата да проникне по-дълбоко. Както всички кораби императорски клас, те бяха способни да изпълняват голям брой страхотии в много точно премерени дози — от потапяне в сън на няколко улици, пълни с бунтовници, до атомна анихилация в континентален мащаб. Мониторният корпус рядко позволяваше на каквато и да е ситуация да стигне до точка, където се налага употребата на оръжия за масово унищожение като единствено решение, но те ги поддържаха като голяма и яка тояга — както повечето полицаи, законоподдържащите сили на федерацията знаеха, че вдигнатата заплашително сопа води до по-добър и по-дълготраен ефект от чупенето на черепи. Но най-ефективните им и действени оръжия за близък обсег — действени, понеже работеха еднакво добре и като меч, и като рало — бяха тласкачите.

Тласкащият лъч, който просто буташе и дърпаше — яростно, със сила до сто g — няколко пъти в минута, беше последствие от развитието на системите за изкуствена гравитация, които компенсираха ускоренията, използвани от федералните кораби, и на отражателните екрани, които даваха защита срещу метеоритите и позволяваха на кораб с достатъчни енергийни запаси да виси над планетарната повърхност както някогашните дирижабли.

Много рядко се случваше мониторите да бъдат принудени да използват тласкачите като оръжие или в пристъп на гняв — по принцип офицерите на огневите вишки се задоволяваха да ги прилагат за разчистване и заравняване на терена в новооснованите колонии — и за оптимален ефект фокусът им трябваше да е много тесен. Но дори един разсеян лъч може да има разрушителни последствия, особено върху малка цел като разузнавателен катер. Вместо да откъсват големи участъци от обшивката и да превръщат носещата конструкция под бронята в метална кайма, те хващаха целия кораб и го тресяха, докато екипажът в него не се предадеше.

Ала за сегашната операция фокусът беше много тесен и обхватът бе определен с точност до последния милиметър.

Сама по себе си гледката не бе кой знае колко впечатляваща. Всеки кръстосвач имаше три батареи тласкачи, които можеха да бъдат вкарани в действие, но те бутаха и дърпаха толкова бързо, че повърхността изобщо не изглеждаше променена. Само относително нежните тракционни лъчи, насочени между тласкачите, правеха нещо — издърпваха тясна ивица вещество и изкоренена растителност така, че следващият тласкач да проникне по-навътре в разреза. Чак когато отворът стигнеше до същинската повърхност и го удължаха няколко мили, другите ескадрили, които още се намираха в орбита, щяха да дойдат да го разширят до пропаст с достатъчна широчина, която да спре разпространението на растителната инфекция от поразените и разлагащи се части.

На фона на образите Конуей чуваше суровите реплики на докладващите офицери. Бяха сякаш стотици, всички казваха едно и също с най-малко възможни думи. На неравни интервали се намесваше спокоен, почти ленив глас, който нареждаше, одобряваше и координираше кампанията — гласът на Бога, известен понякога като флотски командир Дърмод, главен офицер от Мониторния корпус в Галактически сектор дванайсет и като такъв — тактически режисьор на повече от три хиляди големи флотски единици, снабдителни и комуникационни съдове, бази, корабостроителници и голям брой същества — земяни и други — които ги управляваха.

Ако операцията тръгнеше накриво, Конуей определено не би могъл да се оплаче от качеството на помощта. Започваше да се чувства доста доволен от начина, по който се развиваха нещата.

Задоволството му продължи около десет минути, по времето на които разрезът мина през тунел номер четирийсет и три, в който току-що бяха влезли. Конуей съвсем буквално виждаше вътрешния край на тапата — дебело набъбнала надуваема наденица от здрава пластмаса, която натискаше стените на тунела. Специалните устройства бяха необходими за предотвратяване загубата на работна течност, понеже лечебните процеси в земезвяра бяха ужасно бавни. Кръвта му представляваше в действителност вода — а едно от важните качества на водата, с което трябваше да се съобразяват, беше неспособността й да се съсирва.

Двама монитори и мелфиански медик стояха нащрек до тапата. Те изглеждаха доста възбудени, но имаше толкова много левкоцити по тунела, че Конуей не виждаше причина за вълнението им. На екраните се видя как прорезът пресече тунела на гърлото. Няколкостотин галона вода, останала между тапата и разреза, се изляха — като се има предвид размерът на пациента, това беше някаква си капчица. Тласкачите и тракционните емитери продължиха, разширявайки и удълбочавайки разреза, докато мощните невидими лъчи на пресите като невидимите подпори, които крепяха огромното тегло на крайцерите, разтваряха краищата, докато процепът не стана разширяваща се и дълбока пропаст. Малък заряд химически експлозив, пуснат върху покрива на празна част от тунела, укрепи пластмасовата тапа. Всичко като че ли вървеше точно както е планирано, докато на таблото му не започна да примигва сигнал за незабавно внимание и лицето на майор Едуардс изпълни екрана.

— Конуей! — призова го майорът настоятелно. — Тапата в тунел четирийсет и три е атакувана от инструменти.

— Но това е невъзможно! — възкликна Мърчисън със скандализирания тон на човек, измамен на карти от близък приятел. — Пациентът никога не се е намесвал във вътрешните ни операции! Няма очни растения тук, които да издадат позициите ни, няма светлина, а тапата дори не е метална. Те никога не са атакували пластмаси на повърхността, само хора и машини…

— И атакуват хората, понеже издаваме присъствието си като взимаме умствен контрол над вещите им — допълни бързо Конуей. На Едуардс каза. — Майоре, махнете онези хора от тапата и снабдителната шахта. Бързо. Не мога да говоря пряко с тях. Докато се оттеглят, кажете им да се опитат да не мислят…

Той прекъсна, когато тапата пред него изчезна в мека експлозия мехурчета, които се понесоха към тях по протежение на тавана на тунела. Не виждаше нищо извън сондата и отвътре съзираше единствено лицето на Едуардс и редицата кораби в странната им формация.

— Докторе, тапата падна — изкрещя майорът, като отклони поглед някъде встрани. — Натрупаното зад тапата го отнася. Харисън, закопавай се!

Лейтенантът обаче не можеше да се закопае, тъй като мехурчетата, които се носеха покрай тях, пречеха на видимостта. Той обърна дюзите на задна тяга, но подхваналото ги течение беше толкова силно, че сондата едва докосваше пода. Той загаси фаровете, тъй като отражението от супата отвъд кабината беше главозамайващо. Но пред тях все още се виждаше ивица светлина, която бързо нарастваше…

— Едуардс, спрете тласкачите…!

Няколко секунди по-късно те бяха отмити извън тунела като част от боклука, който се изсипа от органичната скала в право в бездната. Сондата не се разхвърча на съставните си части, нито пък те се превърнаха в ягодово сладко, следователно майор Едуардс бе съумял да изключи тласканите точно навреме. Когато половин субективна вечност по-късно те паднаха, два от ретранслаторните екрани угаснаха с впечатляващи имплозии и масата отпадъци отвън, която беше смекчила падането им, започна да се удря в тях, бутайки и въртейки ги по дъното на прореза.

— Има ли пострадали? — попита Конуей.

Мърчисън разхлаби спасителната си мрежа и простена.

— Цялата съм черна и синя и… на щампи.

— Това — каза Харисън с очевидно незасегнат глас, — е нещо, което ми се ще да видя.

Хем облекчен, хем раздразнен, лекарят отвърна:

— Нека първо погледнем пациента.

Единственият работещ екран предаваше образ, снет от разположените над прореза хеликоптери. Тежките кръстосвачи се бяха оттеглили недалеч, за да разчистят операционното поле за спасителните екипи и наблюдателните катери, които бръмчаха и се гмуркаха над раната като големи метални мухи. Хиляди галони вода се изливаха ежеминутно от прерязаното гърло, понесли тела на левкоцити, работни риби, недосмляна храна и купища отскубната вътрешна растителност. Конуей се обади на Едуардс.

— Добре сме — каза, преди мониторът да успее да се намеси, — но край нас цари пълен хаос! Докато спрем тази загуба на флуиди, стомашната система ще колапсира и ще сме убили пациента си, вместо да го излекуваме! Проклятие, защо този колос няма някакъв начин да се защитава от масивни физически наранявания, някакъв клапан или нещо от този род? Със сигурност не съм очаквал да стане така!…

Конуей се спря, като осъзна, че почва да се оплаква и да си търси извинения, вместо да дава инструкции. Рязко продължи:

— Трябва ми експертен съвет! Да имате специалист по експлозивни оръжия с ниска мощност и точково поразяване?

— Веднага — отвърна Едуардс.

Няколко секунди по-късно се намеси нов глас:

— Артилерийската командна зала, „Веспасиан“, майор Холройд. С какво мога да ви помогна, докторе?

Искрено се надявам да можеш, помисли си Конуей, докато му описваше проблема си.

Те се намираха в извънредна ситуация, в която пациентът кърви до смърт на операционната маса. Независимо дали поразеното същество е голямо или малко, дали флуидите в тялото му са земна кръв, стопен метал като на УЛУФ от Трекалд V или някаква мръсна вода, която пренася храна и симбионтни организми до далечните краища на този драмбонски земезвяр, резултатът щеше да е един и същ — стабилно намаляващо кръвно налягане, нарастващ шок, разпространяваща се мускулна парализа… и смърт.

Нормалната процедура при подобни обстоятелства включваше овладяване на кървенето чрез опит да се прекъсне повредения кръвоносен съд и да се зашие раната. Но този конкретен „съд“ беше тунел със стени не по-силни или еластични от околното телесно вещество, тъй че те не можеха да бъдат съшити или дори клампирани. Както Конуей го виждаше, единственият оставащ им начин беше да го затворят като съборят покрива на тунела.

— Близкообхватен ТР-7 — прецени бързо артилеристът. — Те са аеродинамично чисти, тъй че няма да има проблем да се изстрелят в потока, и при условие че няма остри краища около устата или по тунела, всякакъв желаем пробив може да…

— Не — твърдо възрази Конуей. — Притеснявам се от компресионните ефекти на голяма експлозия в самия тунел. Ударната вълна ще се предаде дълбоко навътре и ще избие множество риби-работници и левкоцити, да не споменаваме големите количества крехка вътрешна растителност. Трябва да запечатаме тунела колкото се може по-близо до разреза, майоре, и да ограничим разрушенията само до този район!

— Тогава бронебойни В-22? — предложи веднага Холройд. — В това вещество без проблеми ще постигнем разпръскване от двайсет метра. Предлагам едновременно изстрелване на три торпеда, разположени вертикално над входа на тунела, така че да свалят достатъчно свободно вещество, което да блокира отвора дори и срещу налягането на водата, която се опитва да избута навън преградата.

— Това — кимна Конуей, — вече ми звучи добре.

Но артилеристът от „Веспасиан“ умееше не само да говори. Само след няколко минути екранът показа кръстосвача ниско над разреза. Лекарят не видя изстрелването на торпедата, понеже внезапно си спомни, че трябва да провери дали сондата им е отнесена достатъчно встрани, за да избегнат затрупването под останките — за щастие така беше. Първите показания, че изобщо се случва нещо, бяха, че потокът вода внезапно стана кален, забави до тънка струйка и спря. Ала след няколко минути големи късове дебела мазна кал започнаха да се стичат през ръба на тунела и внезапно голяма област около устата започна да потъва, да се разпада и да се плъзга в бездната като камара кафява помия.

Сега отворът на тунела беше шест пъти по-широк отколкото в началото и пациентът продължаваше да кърви все тъй силно.

— Съжалявам, докторе — обади се Холройд. — Да повторя дозата и да опитам по-навътре?

— Не, почакай.

Конуей отчаяно се опита да помисли. Знаеше, че се занимава с хирургическа операция, но не вярваше наистина в това — и проблемът, и пациентът бяха прекалено големи. Ако един земянин изпаднеше в същото положение, дори ако няма налични инструменти или лекарства, той щеше да знае какво да направи: да спре кървенето, като приложи турникет… Разбира се!

— Холройд, вкарай още три на същото място и дълбочина — каза той бързо. — Но преди да ги изстреляш, може ли да обърнеш пресите на кораба така, че повечето от тях да са фокусирани точно над отвора на тунела? Нека са под ъгъл спрямо разреза, вместо да действат вертикално. Идеята е да използваме тежестта на вашия кораб да притисне и задържа веществото, свалено от торпедата.

— Никакъв проблем, докторе.

Отне по-малко от петнайсет минути „Веспасиан“ да пренареди и префокусира невидимите си крака и да изстреля торпедата, но почти веднага отворът се затвори и този път кръвотечението не се възобнови. Отворът изчезна и на негово място се появи голяма, сплескана като чиния хлътнатина в стената на прореза, където бяха насочени кърмовите преси на „Веспасиан“. Водата все още се процеждаше през новата тапа, но тя щеше да издържи, докато кръстосвачът запазва позицията си и прилага натиск върху нея. За всеки случай насочваха нова надуваема тапа към тунела.

Внезапно на екрана изплува сурово лице на неопределима възраст и облечени в зелено рамене, на които кротко почиваше впечатляващото тегло на регалиите. Беше самият флотски командир.

— Доктор Конуей. Моят кораб нерядко се е занимавал с доста странни неща, но досега не бяхме молени да държим турникет.

— Съжалявам, сър — стори ми се единственият възможен начин да оправим положението. Но точно сега, ако не възразявате, бих искал да вдигнете тази сонда до следните координати…

Той прекъсна, защото Харисън му махаше. Лейтенантът каза меко:

— Не тази сонда. Помоли го да ти подготви друга и да ни чака, когато се наканят да ни измъкнат оттук.

Три часа по-късно те бяха във втората модифицирана и подсилена сонда, закачена под транспортен хеликоптер и се насочваха към района, където, както е надяваха, се намираха мозъкът на земезвяра и/или изработващият инструменти участък. Пътуването им даде възможност да формулират някои конструктивни теории относно пациента си.

Вече бяха убедени, че първоначално се е развил от подвижна растителна форма. Винаги е бил голям и всеяден, а когато тези същества са започнали да се ядат едно друго, те са пораснали на ръст и по сложност, броят им е претърпял обяснима редукция. Не се забелязваше начин, по който земезверовете да се размножават. Просто продължаваха да живеят и растат, докато някой по-едър екземпляр от собствения им вид не ги убие. Техният пациент беше най-големият и най-старият, най-якият и най-мъдрият от вида си. Като единствен обитател на земната си маса в течение на хиляди години, вече не бе имало необходимост да се движи телесно и тъй той отново е пуснал корени.

Но това не бе еволюционна деградация. Без шанс да поглъща други от собствения си вид, той беше развил методи да контролира развитието си и беше направил метаболизма си по-ефективен като създал инструментите, които да вършат дейности като разкопки, оглед на същинската повърхност, придвижване на нужните минерали по нервната му мрежа. Първоначалните риби-работници вероятно представляваха вид, способен да оцелява подобно на библейския Йона в стомасите му. По-късно килимочудовището си е пуснало растителни зъби, за да могат и гостоприемникът, и рибите-работници да се защитават от морските хищници, всмуквани през устите. Все още бе загадка как левкоцитите са се озовали там, но роторите често се натъкваха на по-малки и по-слабо еволюирали разновидности — вероятно бяха дивите братовчеди на пиявиците.

— Едно нещо трябва да имаме предвид обаче, когато се опитаме да говорим с него — отбеляза Конуей сериозно, — и то е, че пациентът ни е сляп, глух и нечувствителен, и никога не е имало друг от вида му, с когото да си общува. Задачата ни не е просто да изучим някакъв странен и труден извънземен език, а да се свържем с нещо, което дори не знае смисъла на думата „общуване“.

— Ако се опитваш да повишиш ентусиазма ми — обади се Мърчисън сухо, — не успя.

Конуей се взираше напрегнато в предния екран, най-вече за да избегне нуждата да гледа клането на ретранслаторните си екрани, където атаките на инструментите взимаха все по-тежка дан от хранителните депа и помпите. Внезапно каза:

— Районът, където е предполагаемият мозък, е прекалено голям да го претърсваме бързо, но, поправете ме, ако греша, не е ли това и мястото, където „Декарт“ бе кацнал за пръв път? Ако е така, то тогава инструментите, пратени да го огледат, е трябвало да изминат сравнително късо разстояние и ако е възможно да се проследи пътят на един инструмент по белезите, оставени в тъканта на тялото…

— Възможно е — възкликна възбудено Мърчисън.

Харисън даде нови инструкции на пилота на транспортния хеликоптер, без да се налага да му казват — и няколко минути по-късно те кацнаха, остриетата се завъртяха и сондата се гмурна в гъбестата псевдоплът на пациента си.

Но вместо голяма, цилиндрична пломба, изрязана от телесния материал, те откриха плоска секция като преобърнат конус, който се заостряше рязко до тясна, почти невидима рана, която пък завиваше почти веднага към подозираното местонахождение на мозъка.

— Крайцерът сигурно не е успял да затъне дълбоко под повърхността — разсъждаваше на глас Мърчисън, — Но е било достатъчно, за да могат инструментите да осъществят връзка с цялата му повърхност, докато са поддържани от телесното вещество, вместо да извършват летящ контакт като отскачат във въздуха. Но забелязахте ли как инструментите, макар че сигурно са режели с максимална скорост, все пак са избягвали да нараняват кореновата мрежа, която предава менталните му инструкции?

— При настоящия ъгъл на спускане — намеси се Харисън, — ние сме на около двайсет минути от същинската повърхност. Сонарните показания твърдят, че под нас има пещери или дълбоки ями.

Преди Конуей да успее да отвърне и на двама им, лицето на Едуардс се появи на главния екран.

— Докторе, тапите на Трийсет и осми до Четирийсет и първи паднаха. Вече държим турникети на Осемнайсети, Двайсет и шести и Четирийесет и трети, но…

— Същата процедура — отряза Конуей.

Последва глух звън, последван от метални драскащи звуци, които минаваха по протежението на сондата. Звуците се повтаряха и учестяваха. Без да вдига глава, Харисън каза:

— Инструментите, докторе, дузини от тях. Не могат да причинят много щети като ни нападат през това гъбесто вещество и допълнителната ни броня трябва да удържи. Но се притеснявам за антената.

Преди Конуей да може да попита защо, Мърчисън обърна гръб на екрана. Тя каза:

— Изгубих първоначалната следа, докторе — този район е практически еднакъв с белега от инструмента. Сигурно движението тук е много интензивно.

Вторичните екрани показваха логистични диаграми на излитащи кораби, наземна машинария, обеззаразяващо оборудване и придвижванията от и в хранителните депа и помпите, а на главния екран се виждаше „Веспасиан“ — само че вече не беше в позиция над тунел Четирийсет и три. Губеше височина и се въртеше в главозамайващ кръг, докато пилотът му очевидно се бореше усърдно да го задържи да не се преобърне.

Една от четирите му пресиращи инсталации, както Конуей видя при следващото завъртане, беше смачкана сякаш от гигантски чук и без да се налага да му казват, той разбра, че това е точно тази, която е задържала запечатан прекъснатия четирийсет и трети тунел. Щом корабът се завъртя по-близо до повърхността, на него му се прииска да затвори очи, но тогава видя, че въртенето е овладяно и повърхностната растителност се мачка под останалите три преси, изскубва се под максималната им мощност, с която емитерите удържаха теглото на кораба.

„Веспасиан“ кацна тежко, но не и катастрофално зле. Друг кръстосвач се придвижи на мястото му над Четирийсет и трети, докато наземни коли и хеликоптери се втурваха към повредения кораб да му окажат помощ. Те пристигнаха в същия момент, както и голяма група инструменти, които изобщо не се опитваха да помагат.

Внезапно лицето на Дърмод изпълни екрана.

— Доктор Конуей — каза флотският командир със студена ярост, — това не е първия път, когато някой кораб се превръща на отпадъци в краката ми, но така и не се научих да се наслаждавам на усещането. Инцидентът, предизвикан от опита да се балансира на практика цялата тежест на кораба върху тясно фокусиран лъч предизвика изкривяване на поддържащата конструкция и за малко да разбие флагмана… — тонът му се стопли малко, но само временно, докато той продължи. — Ако ще се наложи да слагаме турникети на всеки тунел — а след като инструментите атакуват всички тапи, май ще трябва да сторим точно това — или ще се принудя да оттегля корабите си за големи структурни модификации, или да ги използвам за по около час и после да проверявам за сериозни повреди след всяко дежурство. Но това ще обвърже прекалено много флотски единици в непродуктивна дейност, а колкото повече разширяваме прореза, толкова повече тунели ще трябва да бъдат запечатвани, тъй че работата ще се забави още повече. Операцията бързо се превръща в логистично невъзможна, броят на жертвите и материалните загуби е досущ като в голямо-мащабна битка, и като си мисля, че единственият резултат ще е задоволяването на медицинското ви любопитство, докторе, и това на хората от културни контакти, бих й сложил постоянно вето още сега. Имам мисленето на полицай, не на войник — федерацията предпочита да е така. Не се наслаждавам на такива неща…

Сондата подскочи и за миг Конуей изпита усещане, невъзможно в тази обстановка — свободно падане. После се чу удар, когато превозното им средство се блъсна в каменистата повърхност. Приземи се настрани, претърколи се два пъти и отново тръгна напред, но се пързаляше и кривеше на една страна. Шумът от дращещите по обшивката инструменти беше оглушителен.

Две вертикални бръчки се появиха на челото на флотския командир:

— Неприятности ли си имате, докторе?

Постоянните удари на инструментите правеха мисленето невъзможна задача. Конуей кимна и каза:

— Не очаквах да атакуват тапите, но сега осъзнавам, че пациентът ни просто се опитва да се защити там, където мисли, че е атакуван най-сериозно. Осъзнавам също, че осезанието му не е ограничено до повърхността. Нали разбирате, той е сляп, глух и нечувствителен, но очевидно може да чувства в три измерения. Очните растения и кореновата мрежа под повърхността му позволяват да отчита местното налягане, но смътно, без подробности. За да почувства по-фините подробности, той изпраща инструментите, които са особено възприемчиви — достатъчно, за да усетят въздушния поток над крилата им в планер-формата и да я пресъздадат сами. Пациентът ни се учи много бързо и този планер, който измислих, ни струваше доста животи. Бих искал…

— Доктор Конуей — прекъсна го сурово флотският командир, — или се опитвате да си търсите извинение, или ми изнасяте доста елементарна лекция за неща, с които вече съм запознат. Нямам време да слушам нито едното, нито другото. Изправени сме пред хирургична и тактическа проблемна ситуация. Изисквам насоки.

Конуей яростно поклати глава. Чувстваше, че току-що е казал или помислил нещо важно, но не знаеше какво е то. Трябваше да остане в настоящия си мисловен коловоз, ако искаше да го извади на бял свят отново.

Продължи:

— Пациентът вижда, тоест — усеща всичко — чрез докосване. Досега единствената ни обща черта са били инструментите. Те са мислеуправляеми удължения на сензорния му апарат през и на късо разстояние над тялото на пациента. Собственото ни умствено излъчване и контрол са по-концентрирани и в по-ограничен обсег. Положението е такова, сякаш двама фехтовчици се опитват да общуват само с връхчетата на шпагите си…

Той спря внезапно, понеже говореше на празен екран. Всичките три ретранслаторни екрана блестяха, но нямаше нито звук, нито образ.

Харисън изкрещя:

— Боях се точно от това, докторе. Подсилихме бронята на обшивката, но трябваше да покрием гнездото на антената с пластмасова тапа, за да позволим двупосочната връзка. Инструментите са открили слабото ни място. Сега сме глухи, слепи и безчувствени — и ни липсва един крак, понеже гъсеничната ни предавка не иска да работи.

Сондата беше спряла на плоска скала в голяма пещера, която стръмно потъваше в същинската повърхност. Над и зад тях висяха големи парчета от телесното вещество на съществото, от което излизаха хиляди коренчета, които се събираха и съединяваха, докато се превърнат в дебели сребристи кабели, отпуснати бездейно по пода на пещерата, накачени по стените и покрива й. Изчезваха в дълбините. Всеки кабел имаше поне една пъпка на него, досущ като листо или нагънат станиол. По-добре развитите трепереха и се опитваха да приемат формата на инструментите, които атакуваха сондата.

— Това е едно от местата, където се правят те — каза Мърчисън, сочейки си с едно от фенерчетата като с показалка, — или по-скоро бих казала, че ги отглеждат — все още не мога да преценя това животинска или растителна форма е като цяло. Нервната система изглежда е центрирана в този район, така че почти сигурно тук е и поне част от мозъка. И е чувствителен — виждате ли колко внимателно инструментите избягват тези сребърни кабели, докато ни атакуват?

— Ще направим същото — каза Конуей и обясни на Харисън. — Тоест, ще успеем ли да мръднем сондата по протежение на онази стена, на която са и кабелите, без да смачкаме тези двата на пода?

Повреди в чувствителни области биха оказали сериозен ефект върху пациента им.

Лейтенантът кимна и започна да клати сондата напред и назад по протежение на скалата, докато не се притиснаха плътно към посочената стена. След като ги пазеха чувствителните кабели отгоре, по пода на пещерата отдолу, а и скалистата стена откъм кърмата им, атаките на инструментите се съсредоточиха само върху незащитената им страна. Те отново можеха да чуват мислите си, но Харисън твърдо, макар и извинително заяви, че не могат нито да изкатерят склона, нито да си прокопаят път от тук, нито пък да се обадят за помощ. Добави, че разполагат с въздух за не повече от четиринайсет часа — и то само ако си херметизират костюмите, за да използват каквото е останало в бутилките им.

— Добре, да го направим — съгласи се Конуей решително — и да излезем навън. Настанете се в края на сондата, под кабелите и с гръб към стената на пещерата. Така ще трябва да премисляте само атаките отпред — всеки инструмент, който се опита да копае в скалата зад вас, ще вдигне твърде много шум, за да ви изненада. Искам също и да сте далеч от мен в средата на корпуса така, че умствените ви излъчвания да не засягат инструментите, които ще се опитвам да овладея…

— Познавам това самодоволно самонадеяно изражение — каза Мърчисън на лейтенанта, докато си затваряше шлема. — Нашият доктор внезапно е получил прилив на мозък в главата. Мисля, че възнамерява да поговори с пациента ни.

— На какъв език? — сухо попита Харисън.

— Предполагам — отвърна Конуей, усмихнат в опит да покаже увереност, която не чувстваше, — че може да го наречете триизмерен брайл.

Той бързо им обясни какво се надява да постигне и няколко минути по-късно те заеха позиции извън сондата. Конуей седна с гръб към гъсеничната верига, на метър и нещо от пълна с вода дупка в пода на пещерата. В центъра на дупката имаше отвор с неизвестна дълбочина, където кабел или сходно рудодобивно растение си беше прояло път в камъка. От едната му страна група от седем или осем инструмента се бяха съединили, за да обкръжат и стиснат обшивката на сондата, а част от бронята бе започнала да се чупи в спойките. Конуей помисли разкъсване в този метален пръстен и го търкулна в локвата като голяма буца подвижно, сребърно тесто. После се хвана на работа.

Не направи опит да се защити от нападащите го инструменти. Той възнамеряваше да се съсредоточи толкова силно върху една конкретна форма, че каквото и да дойде в умствения му обсег, както се надяваше, ще изгуби опасните си ръбове или шипове.

Мислооформянето на външността на съществото беше лесно. За няколко минути се получи голяма, сребърна палачинка — дубликат в малък мащаб на самия пациент — легнал в средата на басейна. Но мисленето на триизмерни усти и техните свързващи тунели и стомаси не беше толкова лесно. Още по-труден се оказа етапът, когато той започна да мисли малките стомаси, които се надуват и свиват, пиейки богатата на водорасли вода в мини-модела му и изхвърлящи я отново.

Беше груб, твърде опростен модел. Най-доброто, което можа да задържи едновременно, бяха осем усти и свързаните с тях стомаси, а и доста се боеше, че имат същата връзка с пациента, каквато кукла с живо бебе. Но после започна да добавя гърчещите се движения, които беше забелязвал при по-малките, млади земезверове, и се надяваше, че заедно с помпането на стомасите успява да придаде представата за жив организъм. По челото му и в очите се стичаше пот, но точно в момента не го интересуваше дали може да вижда ясно, понеже нещата, които оформяше, и без друго не се виждаха. После започна да мисли някои участъци твърди, неподвижни, мъртви. Разшири тези мъртви, неподвижни и лишени от подробности райони, докато постепенно целият му модел се превърна в плътна, безжизнена буца.

После отърси потта от очите си и започна отначало. И после пак, и накрая останалите застанаха до него.

— Вече не ни нападат — каза Харисън тихо, — и преди да си променят намеренията, възнамерявам да пробвам да оправя повредената гъсеница. Поне не ни липсват инструменти.

Мърчисън отбеляза:

— Може ли да помогна — като изключим, че трябва да си държа съзнанието чисто, за да не повредя модела ти?

Без да вдига глава, Конуей й каза:

— Да, моля. Каня се да го прекарам през същата последователност отново, но ще спра в момента, докъдето мъртвите региони се простират сега. Когато го направя, ще те помоля да мислиш за местоположението на разрезите ни и да ги удължиш и разшириш, докато аз запушвам прекъснатите гърлови тунели и мисля хранителните депа и помпите. Ти изтегли отрязаното вещество на малко разстояние и го мисли твърдо — тоест, мъртво — докато аз се опитвам да му внуша представата, че останалото е живо и се движи, и вероятно ще си остане такова.

Тя доста бързо овладя задачата, но Конуей нямаше как да знае дали пациентът им е успял или би могъл да схване какво става. Зад тях Харисън се мъчеше с повредената гъсеница, докато пред очите им точният модел на пациента и последиците от настоящата им операция ставаха все по-подробни и по-подробни — чак до миниатюрните надуваеми тапи и какво се случва със съществото, когато някоя от тях падне. Но все още нямаше признаци, че пациентът им е разбрал какво се опитват да му обяснят.

Внезапно Конуей се изправи и започна да се изкачва по наклонения под. Каза:

— Съжалявам, трябва да изляза от обхвата за малко, за да си поема умствен дъх.

— И аз също — каза Мърчисън няколко минути по-късно. — Ще дойда при… виж!

Конуей се взираше в мрака на пещерния покрив за да отпусне и съзнанието, и очите си. Бързо сведе поглед, като си мислеше, че отново ги атакуват и видя жена си да сочи модела им, техния действащ модел.

При все, че беше извън обсега и на двата им мозъка, той не се беше сплескал и не беше изгубил вида си. Някой го поддържаше точно както те го бяха построили. Конуей незабавно забрави физическата си и умствена умора.

Възбудено каза:

— Това сигурно е неговият начин да ни каже, че ни е разбрал. Но ще трябва да разширим връзките, да му кажем повече за себе си. Иди събери още няколко инструмента и помисли модел на тази пещера с все нервните кабели — аз пък ще оформя сонда в мащаб с движещи се модели на нас тримата. Може да са малко грубички, разбира се, но ще започна с това, че трябва да осъзнае малкия ни размер и уязвимостта ни на атаки от инструменти. После ще се преместя на малко разстояние и ще направя модел на сондата, която работи, после на булдозерите, хеликоптерите и разузнавателните кораби на повърхността — нищо толкова голямо и сложно като „Декарт“, не и в началото. Ще трябва да запазим всичко колкото се може по-просто.

За много кратко време скалата около сондата се покри с модели, които бяха поддържани от пациента веднага щом ги завършваха, и все повече и повече инструменти се претъркулваха тежко, но много внимателно около тях, изгарящи от страст да бъдат оформени. Но техните визьори бяха започнали да се замъгляват от дишането и въздухът в костюмите им се изчерпваше. Мърчисън настоя, че имат време за не повече от още една форма — голяма, съставена от двайсет инструмента — и точно тогава Харисън изникна иззад сондата.

— Трябва да вляза вътре — каза им той. — За разлика от някои хора аз здравата се трудих и си свърших въздуха…

— Скъпа, ритни го вместо мен, по-близо си.

— … но сондата ще работи на около четвърт от скоростта си — допълни Харисън. — И ако не ще, все пак бихме могли да повикаме помощ. Използвах един инструмент да си направя нова антена — знам точните пропорции — тъй че даже можем да имаме двустранна видео…

Той спря внезапно, — зяпнал в онова, което Мърчисън правеше с инструментите си. Малко разсеяно тя каза:

— Като патологът в групата, работата ми е да покажа на пациента как изглеждаме или по-скоро какви сме на опип отвътре. Този модел има доста опростена дихателна система, храносмилателен тракт и кръвообращение и, както виждате, подвижни са му всички по-важни стави. Естествено, тъй като знам повече за себе си, отколкото за всеки друг, този представител на човешкия род е на практика жена. А и не бих искала до безкрай да обърквам пациента си, като добавя и дрехи.

На Харисън не му беше останал достатъчно кислород да й отговори. Последваха го в сондата и, докато Конуей се свърже с повърхността, Мърчисън инстинктивно вдигна ръка за довиждане на пещерата и формите от инструментални модели, разпилени по шелфа. Сигурно много силно бе обмислила сбогуването си, понеже последният й модел също вдигна ръката си и я задържа така, докато сондата бавно се катереше извън менталния им обсег.

Внезапно и трите ретранслаторни екрана оживяха и Дърмод се втренчи в тях, на лицето му бяха изписани загриженост, облекчение и възбуда, всичко заедно. Каза:

— Докторе, мислех, че сме ви изгубили — изчезнахте преди няколко часа. Но мога да докладвам, че има напредък. Прорезът се удължава, а атаките на инструментите престанаха преди около половин час. Няма проблеми с инструменти откъм тапите, обеззаразителните екипи и помпените станции. Докторе, това временно състояние ли е?

Конуей отпусна на дробовете си възможността да издадат продължителна, шумна въздишка на облекчение. Техният пациент беше много умно приятелче, при все физически бавното си време за реагиране. Поклати глава и отвърна:

— Повече няма да имате проблеми с инструментите. Всъщност, ще откриете, че ви съдействат и помагат да се поддържа оборудването и можете да ги използвате в сложните участъци на разреза щом разберат нуждите ни. Можете и да забравите за прокопаването на онази изолационна канавка — нашият пациент си е запазил достатъчно подвижността, за да се изтегли от новоотрязаното вещество — което означава, че онези кораби, които щяха да се занимават с копаенето на отвора, сега са свободни да удължават прореза по-бързо. Тъй че собствената ни операция ще завърши само за процент от първоначално предвиденото време. Нали разбирате, сър — завърши той, — вече се сдобихме с активното сътрудничество на пациента си.

* * *

Планетарната хирургия приключи за по-малко от четири месеца и Конуей беше върнат обратно в Галактическата болница. Постоперативното лечение щеше да отнеме дълги години и щеше да протича съвместно с проучванията на Драмбо и по-сериозното изследване на формите му на живот и техните култури. Преди да напусне, докато все още сериозно се притесняваше от мисълта за броя на дадените жертви, Конуей веднъж се беше запитал за стойността на онова, което направиха тук. Доста надменен специалист по културни контакти се опита да опрости проблема, като му каза, че разликата между отделните цивилизации — все едно културна, физиологична или технологична — е особено важна. От земезвяра и роторите те щяха да научат много, докато ги обучават на свой ред. Не без усилие над себе си Конуей преглътна това схващане. Беше способен да приеме също и че като хирург работата му на Драмбо е приключена. Беше много по-трудно да се смири с факта, че екипът патолози, особено един конкретен негов член, все още имат страшно много за вършене.

Макар че О’Мара не се наслаждаваше открито на терзанията му, той не изрази и симпатия по въпроса.

— Спрете да страдате така шумно, Конуей — каза главният психолог след завръщането му, — и престанете да се надувате — желателно по-скоро. Като се има предвид, че работата винаги извира, тъкмо се появи един доста странен случай, на който искам да хвърлите едно око. Ъъъ, просто любезност, разбира се. Това вече е ваш случай. Гледайте.

Големият видеоекран зад бюрото на О’Мара светна и той продължи.

— Това чудо намерихме в един от все още непроучваните райони, жертва е на катастрофа, която буквално е прерязала кораба и него самото на две. Херметични прегради са затворили неувредените секции и вашият пациент е успял да се запечата — или поне част от себе си — преди те да се затворят. Бил е голям кораб, пълен с нещо като питателна почва, а жертвата е все още жива — или би трябвало да кажа, полужива. Нали разбирате, не знаем коя част от нея сме спасили. Е?

Конуей се втренчи в екрана, като вече обмисляше методи за обездвижване на част от пациента за преглед и лечение, за начините за възпроизводство на тази питателна почва, която вече сигурно беше буквално изсмукана до сухо и за проучване на управлението на останките за получаване на данни за сетивния му апарат. Ако катастрофата, повредила, кораба, е била в резултат на експлозия от генератор, което беше силно вероятно, тогава сигурно това беше предната половина, в която се намира мозъкът.

Новият му пациент не беше точно змията Мидгард, но силно напомняше за нея. Гърчеше се и се навиваше на пръстени и практически изпълваше огромния товарен хангар, който бяха изпразнили, за да го настанят.

— Е? — повтори О’Мара.

Конуей се изправи. Преди да се обърне към изхода, той се ухили и каза:

— Дребничък е, нали?

Бележки

[1] Герой от пиесата на Шекспир „Венециански търговец“, на който му трябва половин фунт човешко месо във вид на сърце. — Бел.ред.

Край
Читателите на „Оперативна намеса“ са прочели и: