Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Галактическа болница (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Major Operation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 17 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ОПЕРАТИВНА НАМЕСА. 2002. Роман. Изд. Квазар, София. Кристална библиотека. Фантастика, No.31. Превод: Елена ПАВЛОВА [Major Operation / James WHITE]. Формат: 20 см. Страници: 221. Цена: 6.99 лв. ISBN: 954-8826-21-6.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

СВЕТОВЪРТЕЖ

Вероятно беше неизбежно, че когато в крайна сметка дългоочакваното показание за интелигентен живот се появи, мнозинството от корабните наблюдатели в момента гледаха някъде другаде. Пръст на съдбата бе и в това, че не се появи в лещите на телескопите, които бяха насочени към повърхността, нито пък на снимките и филмите, снети от планетарните сонди на „Декарт“, ами изникна на радарните екрани за близък обсег на кораба.

В командната зала на кръстосвача капитанът удари един от клавишите на панела си и каза остро:

— Комуникации…?

— Държим го, сър — разнесе се отговорът. — Имаме телескоп, насочен успоредно с радара — образът е на пети екран при вас. Това е дву– или тристепенен летателен апарат с химически двигател и втората степен още гори. Следователно ще сме способни да реконструираме пътя на полета и с доста голяма точност да определим стартовия район. Долавяме комплексни излъчвания на радиочестота, които показват наличието на високоскоростни телеметрични канали. Втората степен тъкмо се отдели и пада. Третата степен, ако изобщо е такава, не се запали… Загазили са!

Чуждият кораб, тънък и бляскав цилиндър, заострен в единия край и удебелен и масивен в другия, започваше да се накланя. Бавно в началото, но с все по-нарастваща скорост, той се завъртя и се преобърна.

— Артилерия? — попита капитанът.

— Като изключим въртенето — намеси се бавен, по-безизразен глас, — корабът изглежда е влязъл в много точна кръгова орбита. Слабо вероятно е такава орбита да бъде поета по случайност. Относителната липса на свръхтехнологии — тъй де — в дизайна на кораба и фактът, че максималното му приближаване до нас ще е малко под двеста мили, сочат, че това или е изкуствен спътник, или орбитален апарат с екипаж, а не предназначено за кораба ни торпедо. Ако е с екипаж — добави гласът с малко повече чувства, — те сигурно имат сериозни проблеми…

— Да — прие капитанът, чието отношение към думите беше като към самородни късове рядък и ценен метал. — Астрогация, подгответе пресечните и догонващи орбити, моля. Двигателен отсек, в готовност.

Когато огромният силует на „Декарт“ се приближи до мъничкия чуждоземен кораб, стана очевидно, че освен главозамайващото премятане, той изпуска от корпуса си вещество. Бързото въртене правеше невъзможно да се определи с точност дали става въпрос за изтичане на гориво от незапалената трета степен или от командния модул излиза въздух, ако това наистина представляваше кораб с екипаж.

Обичайната процедура беше да се прихване въртенето с тракционни лъчи колкото се може по-меко, за да се избегнат възникващите механични напрежения върху обшивката и претоварването на носещата конструкция, после да се източи горивото от незапалената трета степен, за да се премахне опасността от експлозия, преди кораба да се вкара в товарните трюмове на „Декарт“. Ако пък вътре имаше екипаж и изтичаше въздух, а не гориво, процедурата за поставяне на кораба в баричен отсек ставаше наложителна и спешна, пък тогава вече да се вземат мерки за спасяване на екипажа и установяване на контакт — и то спокойно, понеже атмосферата на Кюфтето беше подходяща за хора, следователно важеше и обратното.

Очакваше се операцията да бъде сравнително проста, поне в началото…

— Тракционни кули Шест и Седем, сър. Чуждият кораб не иска да стои мирен. Забавяхме го до спиране три пъти, ала той веднага прилага напречна тяга и възобновява въртенето. По някаква причина отчаяно се бори с усилията ни да го спрем. Скоростта и качеството на реакциите предполагат намеса от намиращ се на борда пътник. Можем да приложим още сила, но в такъв случай рискуваме да увредим обшивката на кораба — тя е невероятно крехка по съвременните стандарти, сър.

— Предлагам да се използва цялата необходима мощност за незабавно спиране на ротацията на обекта. После да се отворят резервоарите му и всичкото гориво да се изпусне в пространството, след което го вкарваме в трюма. При нормално налягане на въздуха няма да има опасност за екипажа и ще имаме време да…

— Астрогацията тук, сър. Отрицателно, сър. Компютрите ни показват, че корабът е изстрелян от морето — по-точно, от морското дъно, понеже няма очевидни доказателства за плаващи платформи или други стартови площадки в този район. Можем да възпроизведем въздуха на Кюфтето, понеже на практика е същият като нашия, но не и онази животинско-растителна супа, която при тях минава за вода… а всички показатели сочат, че екипажът е вододишащ.

Капитанът не отговори в продължение на няколко секунди. Размишляваше за пътника или пътниците на чуждия екипаж и причините им да се държат опърничаво. От второстепенно значение бе въпросът дали проблемът е технически, физиологичен, психологически или просто извънземен. Главното беше да се окаже помощ колкото се може по-бързо.

Ако собственият му кораб не бе в състояние да помогне на другия пряко, за броени дни той би могъл да го закара на място, което разполага с всички необходими средства за оказване на помощ. Самото транспортиране представляваше дребен проблем — бедстващият кораб можеше да бъде вързан към центъра му на ротация и без да се спира въртенето — с магнитно въже. Така тегличът нямаше да се усука и скъса и да разбие чуждия съд върху корпуса на техния. По време на пътуването хипердвигателното поле на „Декарт“ можеше да бъде разширено така, че да покрие и двата кораба.

Главният проблем оставаше изтичането на флуиди и пълното незнание по въпроса колко дълго чуждият космически кораб е възнамерявал да остане на орбита. Също така, ако искаше да установи приятелски отношения с народа на Кюфтето, капитанът трябваше да вземе нужното решение бързо.

Той знаеше, че при най-ранните човешки полети течовете са били сравнително нормално явление и е имало много разумни причини да се носят резервни въздушни запаси вместо да се плаща ужасната цена на допълнителното тегло, необходимо за изработването на съвършено херметичен кораб. От друга страна, течът и въртенето, съчетани заедно, по-скоро свидетелстваха за извънредни обстоятелства, които строго ограничаваха времето, подходящо за намеса. Тъй като чуждият астронавт или астронавти по неясна причина не позволяваха да обездвижват кораба им, за да проведат по-внимателно обследване на състоянието му, и понеже и без друго не можеха да възпроизведат околната им среда, изглеждаше очевидно как трябва да постъпи. Вероятно колебанията му бяха резултат от погрешно приемана професионална гордост, понеже щеше да се наложи да прехвърли другиму отговорността за особено сложен случай.

Бързо и с обичайната си пестеливост, капитанът даде необходимите нареждания и по-малко от половин час след като го бяха забелязали за пръв път, чуждоземният кораб вече бе на път за Галактическата болница.

* * *

Интеркомът търпеливо повтаряше: „Моля старши лекар Конуей да се свърже с майор О’Мара…“

Конуей бързо прецени движението по коридора, прескочи през пътя на един тралтански лекар, който връхлиташе върху него на шестте си слонски крака, забърса козината на келгианска гъсеница, която напредваше в противоположната посока и, докато се прилепваше до стената, за да избегне прегазване от нещо в силно охладена кутия на колела, откачи слушалката на комуникатора.

Веднага щом установи контакт, високоговорителят на интеркома започна кротко да настоява някой друг да се свърже с някой четвърти.

— Занимавате ли се с нещо важно в момента, докторе? — попита главният психолог без встъпления. — Да сте зает с жизненоважно разследване, може би, или изпълнявате някоя животоспасяваща операция? — О’Мара спря, после добави сухо. — Осъзнавате, разбира се, че тези въпроси са чисто риторични…

Конуей въздъхна и каза:

— Тъкмо се канех да обядвам.

— Чудесно — отсече психологът. — В този случай ще сте много доволен да узнаете, че местните на Кюфтето са изкарали кораб в орбита — ако се съди по вида му, нищо чудно и да им е първият. Възникнали са проблеми с него — полковник Скемптън ще ви съобщи подробностите — и „Декарт“ го кара насам, за да се оправяме ние. Ще пристигне след около три часа и предлагам да вземете линейка и тежко спасително оборудване с нея, с оглед измъкването на екипажа. Бих предложил също така доктор Манън и Приликла да бъдат отстранени от нормалните им задължения, за да ви съпровождат, тъй като вие тримата ще сте нашите специалисти по въпросите на Кюфтето.

— Ясно — каза Конуей радостно.

— Чудесно — отвърна майорът. — Радвам се, докторе, че осъзнавате съществуването и на по-важни въпроси от храната. По-малко просветен и способен психолог от мен би могъл да се почуди от вашия внезапен глад, който възниква веднага щом се спомене някоя важна задача. Аз, разбира се, осъзнавам, че това не е необичаен симптом за проява на несигурност, а лакомия в най-чистата си проклета форма! А сега ви оставям да си оправяте делата, докторе — завърши любезно. — Край.

Кабинетът на Скемптън беше сравнително наблизо и на Конуей му трябваха само петнайсетина минути — което включваше и времето, нужно за обличане на защитен костюм за двестате метра от пътуването, които минаваха през нивата с иленсиански хлордишащи обитатели — за да стигне до там.

— Добро утро — каза Скемптън още преди Конуей да си отвори устата. — Махнете папките от онова кресло и сядайте. О’Мара ми се обади. Реших да върна „Декарт“ на Кюфтето веднага щом остави повредения кораб. На местните наблюдатели може да им се стори, че корабът е бил отнесен — дори би могло да се каже отвлечен — и „Декарт“ трябва да ни е под ръка да отбелязва реакциите, да установи контакт, ако е възможно, и да ни подсигурява. Ще бъда много доволен, ако успеете да извадите, лекувате и върнете този пациент на Кюфтето възможно най-бързо — може да си въобразите що за грижи бихме създали на хората от отдела за културни контакти. Ето ви копие от доклада за инцидента, пратено ни от „Декарт“ — продължи полковникът, без видимо да спре да си поеме дъх. — Ще ви трябват и тези анализи на водата, взета от морето около мястото на излитане — оригиналните проби ще са ни достъпни веднага щом пристигне „Декарт“. Ако ви трябва допълнителна информация за положението на Кюфтето или за процедурите за контакт, свържете се с лейтенант Харисън, скоро ще го изписват и ще се радва да ви помогне. Опитайте се да не блъскате вратата на излизане, докторе.

Полковникът започна да рови дълбоко в пластовете хартия, които покриваха бюрото му, а Конуей си затвори устата и излезе. Във външната приемна помоли за разрешение да използва комуникатора и се хвана на работа.

Едно от празните отделения в чалдъритската секция беше най-подходящото място да настанят новия пациент. Гигантските обитатели на Чалдърскол II дишаха вода, макар че топлата зеленикава течност, в която живееха, беше почти сто процента чиста в сравнение със супата от моретата на Кюфтето. Анализът щеше да позволи на „Диети“ и „Околна среда“ да синтезират хранителното съдържание на водата — но не и да възпроизведат живите организми, които тя съдържа. Това трябваше да почака до пристигането на пробите и щяха да имат възможност да изучават и развъждат тези организми точно както хората от „Околна среда“ щяха да възпроизведат гравитацията и налягането на водата, но трябваше да чакат пристигането на кораба, за да добавят завършващите щрихи към дома на пациента им.

След това той уреди преди пристигането на „Декарт“ да бъде подготвена линейка с тежко спасително оборудване, екип и медицинска техника. Трябваше да имат готовност да поемат пациент с неизвестна физиологична класификация, вероятно наранен, декомпресиран и близо до смъртта, затова Конуей искаше екип, който има опит в бързи аварийни премествания на оцелели от корабни останки.

Канеше се да направи последното обаждане — до Торнастър, отговорния диагностик в Патологията, когато се поколеба.

Не беше съвсем сигурен дали иска да зададе серия специфични въпроси — дори серия хипотетични въпроси — или просто пред някого да изкаже притесненията си на глас. Беше жизненоважно да лекува и излекува този пациент. Като се изключи, че основна задача на Болницата — и негова собствена — бе да го стори, успешното лечение щеше да е идеалният начин да се започнат контактите с местните на Кюфтето и в крайна сметка да се доберат до още от онези прекрасни, контролирани с мисъл хирургични инструменти.

Но какви бяха в действителност притежателите на тези знаменити инструменти? Дали бяха дребни и без фиксиран външен вид като използваните от тях сечива — или пък, като се имат предвид умствените способности необходими за самото създаване на инструментите, дали са физически безпомощни мозъци, зависими от мислеконтролираните си средства за хранене, защита и обслужване на всичките им телесни нужди? Конуей много искаше да научи какво би могъл да очаква при пристигането на кораба. Но Диагностиците, всички го знаеха, бяха непредсказуеми и дори по-нетолерантни от главния психолог по отношение обърканото и неточно мислене.

Най-доброто решение, каза си Конуей, беше да остави въпросите си да почакат, докато действително види пациента си, което щеше да се случи след малко повече от час. Междувременно можеше да се позанимава с изучаване на докладите от „Декарт“.

И да обядва.

* * *

Крайцерът на Мониторния корпус светкавично изскочи в нормалното пространство, чуждият кораб подире му се въртеше като ненормална крива перка. После също толкова бързо „Декарт“ се гмурна обратно в хиперпространството, за да поеме отново по пътя към Кюфтето. Спасителните екипи на Болницата се приближиха, прихванаха пуснатия от „Декарт“ емитер на магнитното въже и го прикачиха към совалката-влекач.

Облечени в скафандри, доктор Манън, Приликла, лейтенант Харисън и Конуей наблюдаваха от отворения шлюз на линейката.

— Все още пропуска — каза Манън. — Това е добър знак — значи вътре още има налягане…

— Освен ако не тече гориво — поправи го Харисън.

— Какво чувстваш? — попита Конуей.

Крехкото като яйчена черупка телце на Приликла и шестте му тръбести крачета трепереха толкова силно — очевидно приемаше нещо.

— В кораба има едно живо същество — каза емпатът накрая. — Емоционалното му излъчване е съставено главно от страх и усещания за болка и задушаване. Бих казал, че така се чувства от доста време — излъчването е потиснато и му липсва яснота поради това, че многократно е губил съзнание. Но качеството на умственото състояние на съществото не оставя място за съмнения, че е интелигентно, а не е просто опитно животно…

— Хубаво е да знаем — каза Манън сухо, — че не си пъхаме главата в торбата заради комплект прибори или космическо кученце от Кюфтето…

— Нямаме много време — реши Конуей. Мислеше си, че досега пациентът им би трябвало да е доста откачил. Страхът му беше понятен, разбира се, а също и болката, задушаването и замъгленото съзнание, които вероятно бяха плод на нараняване, нарастващ глад и застояла вода за дишане. Опита се да се постави на мястото на астронавта от Кюфтето.

Макар че е било твърде дезориентирано от очевидно неконтролируемото въртене, съществото отчаяно се беше борило да запази въртенето, когато „Декарт“ се опита да го вземе на борда, понеже вероятно бе достатъчно умно да осъзнава, че така въртящ се кораб не може да бъде вкаран в трюма на кръстосвача. Вероятно би могло да спре със собствените си двигатели, ако „Декарт“ не беше връхлетял да му помага с такава готовност — но това беше само възможност, разбира се, а и корабът течеше доста силно. Сега все още течеше и се въртеше и, тъй като обитателят му почти не бе на себе си, Конуей сметна, че може да рискува да го уплаши още малко, като овладее въртенето и премести кораба във влекача, а пациентът премине колкото се може по-бързо в пълните с вода помещения, където да поработят с него.

Но веднага щом безплътните пръсти на тракционните лъчи се протегнаха, също тъй невидима сила сграбчи телцето на Приликла и започна да го разтърсва яростно.

— Докторе — каза емпатът, — съществото излъчва извънмерен страх. То се насилва да разсъждава смислено но е близо до паниката. Бързо губи съзнание, може би умира… Вижте! Пак използва кърмовата тяга!

— Спри! — ревна Конуей на лъчевите оператори. Чуждият кораб, който беше забавил почти до спиране, отново започна да се върти бавно, а страничните дюзи на носа и кърмата му избълваха пара. След няколко минути соплата започнаха да работят на пресекулки, по-слабо и накрая спряха изцяло, като оставиха кораба да се върти с приблизително половината от началната си скорост. Приликла все още изглеждаше така, сякаш тялото му е брулено от силен вятър.

— Докторе — обади се Конуей внезапно, — като се имат предвид устройствата, които тези там използват, чудя се дали срещу вас не е употребена някаква псионична сила — треперите като листо.

Когато отвърна, гласът на Приликла беше, разбира се, лишен от всякакви емоции.

— То не мисли пряко към някого, приятелю Конуей — каза емпатът. — Емоционалното му излъчване е съставено главно от страх и отчаяние. Възприятията му отслабват и то като че ли се бори да избегне последната катастрофа…

— Дали си мислите за това, което и аз мисля? — попита Манън внезапно.

— Ако имате предвид, че се каня да придам на нещото пълната му скорост на въртене — отвърна Конуей. — Отговорът е „да“. Но няма логична причина да го правим, нали?

Няколко секунди по-късно операторите на тракционните лъчи обърнаха полярността, за да ускорят въртенето на кораба. Почти веднага Приликла спря да трепери и каза:

— Съществото вече се чувства много по-добре — поне относително. Все още е много слабо.

ЖЛНО-то започна да се тресе отново и този път Конуей знаеше, че това е отговор на собственото му усещане на гневно разочарование. Опита се да охлади мисленето си и да разсъждава по-конструктивно, макар да знаеше, че реално погледнато ситуацията е все същата, както и когато „Декарт“ бе опитал за пръв път да помогне на астронавта от Кюфтето — нямаха грам напредък.

Но имаше туй-онуй, което би могъл да направи, за да помогне на пациента, било то и индиректно.

Па̀рата, която изтичаше от кораба, трябваше да бъде анализирана, за да се види дали е гориво или просто вода от животоподдържащата система на съществото. Много по-ценни данни биха могли да получат при пряк оглед на пациента — пък дори и ако можеха да го видят само от обратния край на перископа, след като корабът не притежаваше екран за пряко наблюдение. Също така трябваше да потърсят начин да проникнат в кораба, за да изследват и успокоят обитателя му преди да го преместят в линейката и отделението.

Следван по петите от лейтенант Харисън, Конуей запълзя по скачващия кабел към премятащия се кораб. По времето, когато бяха изминали само няколко метра, и двамата се въртяха заедно със свързващия кабел, тъй че когато стигнаха кораба, той им изглеждаше напълно стабилен, а вселената описваше около тях главозамайващи кръгове. Манън беше останал в шлюза, като обяви, че е прекалено стар за подобни акробатични номера, а Приликла се приближи към кораба в свободен полет — използваше дюзите на скафандъра си за маневриране.

При условие че пациентът беше почти изгубил съзнание, цинрусецът трябваше да е наблизо, за да може да отчита леките промени в емоционалното му излъчване. Но дългият цилиндричен корпус мълчаливо се въртеше край дребното създание като крила на гигантска вятърна мелница, заплашвайки ЖЛНО-то.

Конуей обаче не даде огласа загрижеността си. С Приликла наоколо не беше необходимо да се изказват такива неща на глас.

— Оценявам чувствата ти, приятелю Конуей — каза емпатът, — но не мисля, че при все физиологичната ми класификация съм бил роден, за да завърша пътя си сплескан.

При обшивката те слязоха от въжето и използваха крачни и ръчни магнити, за да се прилепят до въртящия се кораб. Още в самото начало забелязаха, че разположената от „Декарт“ магнитната щипка сериозно беше остъргала обшивката на кораба и мястото й беше замъглено от изтичаща пара. Собствените им магнити на скафандрите също оставяха плитки вдлъбнатини по метала. Не беше по-дебел от хартия и Конуей имаше чувството, че с по-рязко движение би пробил дупка в него.

— Не е чак толкова зле, докторе — обади се лейтенантът. — В началото на собствената ни космическа епоха — преди гравитационния контрол, хиперпространственото пътуване и атомните двигатели, които превърнаха изчисленията на тежестта в излишен труд — корабите е трябвало да бъдат строени колкото се може по-леки. До такава степен, че понякога самото гориво е било използвано за заздравяване на конструкцията…

— При все това — обади се Конуей, — имам усещането, че пълзя по много тънък лед — мога дори да чуя водата или горивото да бълбукат отдолу. Ще проверите ли кърмата, моля? Аз тръгвам напред.

Те взеха от няколко места проби от изтичащата пара, като се вслушваха внимателно и записваха с чувствителни микрофони шумовете, които идваха от вътрешността на кораба. От страна на обитателя нямаше отговор и Приликла каза, че той не осъзнава присъствието им. Единствените признаци на движение вътре бяха от механичен произход. Изглежда на борда имаше необичайно много машини, ако се съди по звуците, които чуваха в допълнение към бълбукането на течност. И колкото повече приближаваха кърмата и носа, толкова по-голяма ставаше центробежната сила, която се опитваше да ги откъсне от въртящия се кораб — още едно допълнително усложнение на и без това нелеката им задача.

Главата на Конуей сочеше към носа на кораба, поради което тялото му сигнализираше на мозъка, че пълзи с краката нагоре в засилващо се поле на гравитационно притегляне. Все още не изпитваше особени неудобства — чувстваше само леко смъдене в очите, но нямаше замъгляване на полезрението. Най-голямото объркване идваше от гледката на линейката, Приликла и голямото, разклонено коледно дръвче, с други думи — Галактическата болница — които кръжаха около привидно стабилния нос на кораба. Когато той затвори очи, усещането за световъртеж отслабна, но пък така не можеше да вижда какво прави.

Колкото по-напред минаваше, толкова по-голяма мощност изискваха магнитите, за да го задържат върху гладката повърхност, но той не можеше да увеличава мощността до безкрай, понеже тънкият метал започваше да се къдри под магнитите и той се боеше да не скъса обшивката. Няколко фута напред обаче имаше дебела стърчаща тръба, вероятно някакъв вид перископ, и той започна предпазливо да се примъква към нея. Но внезапно се хързулна напред и сграбчи инстинктивно тръбата, когато премина покрай нея.

Тя се огъна зловещо в ръката му и той тутакси я пусна. Около тръбата блъвна па̀ра и се кондензира в облак ледени кристалчета. Конуей стреснат полетя встрани като хвърлен с прашка камък.

— Къде по дяволите изчезна, докторе? — попита Манън. — Последния път беше ей там, сега не си…

— Не знам, докторе — отвърна Конуей раздразнено. Изстреля една от сигналните ракети на скафандъра си и добави. — Сега виждате ли ме?

Докато тракционните лъчи се фокусираха върху него и го придърпваха обратно, той продължи:

— Това е идиотщина! Блъскаме се прекалено дълго около уж рутинна спасителна операция. Лейтенант Харисън и доктор Приликла, върнете се на влекача, моля! Ще опитаме друг подход.

Докато го обсъждаха, Конуей успя да снима космическия кораб от всевъзможни ъгли и в лабораторията на влекача започна подробен анализ на пробите, които двамата с Харисън бяха събрали. Когато няколко часа по-късно получиха снимките и подробните анализи, все още се опитваха да намерят друг подход.

Беше установено, че всички течове на чуждия кораб са вода, а не гориво, както и че водата е само за дихателни цели, тъй като не съдържа обичайните животински и растителни примеси, открити в пробите от океаните на Кюфтето, и че в сравнение с тези местни проби нивото на въглероден двуокис е повишено — накратко казано, водата беше опасно застояла.

Харисън, като сериозен експерт по ранните космически полети, подробно огледа снимките и предположи, че разширената кърма на кораба съдържа щит срещу горещината, към който е прикрепен обемист горивен резервоар. Сега вече бе очевидно, че вместо незапалила се ракетна степен, дългото цилиндрично туловище съдържа най-вече животоподдържащо оборудване, което, ако се съди по размера, е доста първобитно. След като направи това изявление, лейтенантът се сети за някои допълнителни, по-целесъобразни причини и добави, че докато дишащите въздух астронавти могат да си носят сгъстен въздух със себе си, дишащите вода не са в състояние да я сгъстяват. На върха на конуса имаше малки панели, които вероятно се отваряха за освобождаването на парашутите за приземяването. На около два метра от тях имаше друг панел, който беше около трийсет сантиметра широк и към петнайсет дълбок. Странна форма за входно-изходен шлюз за пилота, но Харисън беше убеден, че не може да е нищо друго. Добави, че липсата на сложни елементи, демонстрирана в конструкцията на кораба, прави малко вероятно изходният панел да е външен люк на шлюза, тъй че навярно става дума за прост люк, който се отваря право към пилотската кабина.

Ако доктор Конуей поиска да отвори този люк, предупреди той, центробежната сила просто ще изпразни кораба от водата — или, по-точно казано, половината от водата му — само за броени секунди. Същата сила щеше да се погрижи водата в кърмата да си остане на място, но беше почти сигурно, че астронавтът се намира в помещението на носа. Но тогава общият баланс ще се наруши и чуждият космолет ще се запремята наистина като полудял, така че все едно ще е дали…

Конуей се прозя силно и потри очи. Каза:

— Ще трябва да видя пациента, за да добия някаква представа за нараняванията му и да му приготвя помещение, лейтенанте. Да предположим, че изрежем отвор някъде в средата на кораба. Известно количество от водата му вече е изтекла и центробежната сила е придвижила остатъка към кърмата и носа, тъй че в средата на кораба трябва да е празно и допълнителната загуба на вода, предизвикана от влизането ми, ще е минимална.

— Съгласен съм, докторе — кимна Харисън. — Но конструкцията на кораба е толкова крехка, че щом отворите дупка към пълните с вода секции… има опасност дори само центробежната сила да разкъса корпуса на части.

Конуей поклати глава.

— Ако сложим широк метален пръстен около средната секция, и ако той включва вграден люк, достатъчно голям за един човек, можем да споим краищата на пръстена с кораба с бързосъхнещ цимент — никакво заразяване, естествено, понеже горещината може да повреди обшивката — и да поставим временен шлюз върху люка. Това ще ми позволи да вляза без особени…

— Ще се окаже доста забавна работа — обади се Манън, — на този въртящ се кораб…

Харисън кимна:

— Да. Но можем да поставим лека тръбовидна рамка, закотвена за обшивката с магнити. Пръстенът и шлюзът ще нагласим от тази позиция. Обаче ще изисква известно време.

Приликла не коментира. Цинрусците бяха известни с липсата си на физическа издръжливост, тъй че в момента малкият емпат се беше прикрепил за тавана с вендузите на шестте си крачета и спеше дълбоко.

Манън, лейтенантът и Конуей поръчаха от болницата материали и специализирана помощ и се заеха да организират работната група, когато радистът на влекача каза:

— Пускам ви майор О’Мара на втори екран.

— Доктор Конуей — поде главният психолог, щом видеовръзката стана двустранна. — До мен достигнаха слухове, че вие се опитвате — и вероятно вече сте успели, всъщност — да поставите нов рекорд за време, необходимо за прехвърлянето на пациент от кораба до отделението. Няма нужда да ви напомням, че ситуацията е спешна и важна, но все пак ще го сторя. Спешно е, докторе и е важно. Край.

— Ти, копеле саркастично… — започна Конуей гневно по посока на вече избледняващия образ, после бързо овладя чувствата си, тъй като те можеха да накарат Приликла да сънува кошмари.

— Май кракът ми не е напълно зараснал — обади се лейтенантът, преценяващо взрян в Манън, — след като го счупих по време на онова кацане на Кюфтето. Един приятелски настроен и добронамерен лекар би могъл да реши да ме прати обратно на ниво двеста осемдесет и три, зала четири.

— Същият приятелски настроен и добронамерен лекар — отряза Манън сухо, — може да реши, че една земна сестра на двеста осемдесет и трето ниво, отделение четири, има нещо общо с внезапното ви влошаване и може да ви прати… да речем, в двеста четирийсет и седмо ниво, седма стая. Уверявам ви, че сестра с четири очи и твърде много крака може да се окаже идеалното лекарство за пациент с ужасни болки като вашите.

Конуей се засмя.

— Не му обръщайте внимание, Харисън. От време на време съзнанието му е по-мръсно и от това на О’Мара. Точно сега обаче не можем да сторим нищо повече, а денят беше дълъг и труден. Да си лягаме, преди да сме заспали в движение.

* * *

Още един ден мина без видим напредък. Поради спешността на ситуацията работният екип с рамката се опитваше да ускори дейността си, в резултат на което изтърваше инструменти, откачаха се секции от самата рамка и дори няколко пъти зад борда падаха хора. Тях лесно можеха да приберат с тракционни лъчи, но инструментите и секциите не бяха снабдени със сигнални ракети и обикновено се губеха. Хората се връщаха на работа, проклинайки нуждата да се изпълнява толкова пипкава дейност върху космическа въртележка.

Напредъкът се забави още, но стана малко по-очевиден, когато вдлъбнатините и драскотините по обшивката, оставени от инструменти и обувки, станаха безброй и вледенената мъглявина от изтичащата вода продължи да се увеличава.

При отчаяните си опити да ускори работата и донякъде срещу волята на Приликла, Конуей се опита да забави отново скоростта на въртене на кораба. Нямаше признаци за паника от обитателя му този път, докладва емпатът — понеже бил изпаднал в безсъзнание прекалено дълбоко, за да ги усети. Допълни, че не би могъл да опише емоционалното излъчване на пациента на когото и да било, освен на друг емпат, но негово твърдо професионално мнение било, че ако пълното въртене не се възстанови, пациентът ще умре съвсем скоро.

На следващия ден рамката беше завършена и започна дейността по поставянето на металния пръстен, който щеше да носи временния шлюз. Докато шлюзът постепенно придобиваше форма, Конуей и Харисън прикрепиха спасителни въжета към рамката и огледаха обшивката. Лейтенантът успя да научи доста за кърмовите дюзи и връзките с горивните резервоари, докато Конуей можеше само да се взира озадачен в дългия, тесен входен люк или да зяпа през малкото стъклено прозорче — беше едва няколко сантиметра в диаметър — което показваше само и единствено капак, който се затваряше и отваряше бързо. Едва на следващия ден двамата с лейтенанта можаха да влязат в чуждия кораб.

Обитателят му е още жив, съобщи Приликла, но… не за дълго.

Както се очакваше, средната секция на кораба беше почти изпразнена от вода. Центробежните сили я бяха накарали да се стече към двата края, но прожекторите им осветяваха главозамайваща мъгла от водни па̀ри и капчици, която — както показа бързото проучване — се вихреше край система зъбни колела и верижни предавки, монтирани по цялото протежение на космолета.

Пристъпвайки внимателно, за да не пъхне ръка в трансмисиите или по невнимание да пробие с ботуш крехката обшивка и да попадне в космоса, лейтенантът се насочи назад, а Конуей тръгна напред. Бяха се разделили, за да са сигурни, че масовият център на кораба ще остане колкото се може по-близо до центъра му на въртене — и най-малкия дисбаланс, който би се получил точно сега, щеше да размърда рамката и вероятно да отвори дупки в корпуса на кораба.

— Осъзнавам, че циркулацията и пречистването на водата изискват значително по-тежко оборудване от това за въздухопречиствателна система — каза Конуей, едновременно на Харисън и на останалите си слушатели, — но нима такава не би съдържала по-голям процент електрически или механични системи? Не мога да мина и няколко метра напред, а виждам само зъбни колела и верижни предавки. На всичкото отгоре циркулационната система създава силно течение, тъй че нищо чудно да ме повлече в механизмите…

Фината всеприсъстваща мъгла от мехурчета силно затрудняваше видимостта, но за миг той мерна отсянка на нещо, което не беше част от машинариите — кафяво и спираловидно. То като че ли имаше листа или къси пипала, които стърчаха встрани — комай нещо органично. Съществото беше притиснато отвсякъде от движещите се машини и май също се въртеше, но от тялото му се виждаше толкова малко, че човек не можеше да е напълно сигурен.

— Виждам го — съобщи Конуей. — Не достатъчно обаче, за да го класифицирам точно. Не ми изглежда да носи скафандър, следователно един вид сме го хванали по домашни пантофи. Но не бихме успял и да се доберем до нещастника, без да разкъсаме кораба му на части и да го убием по време на процедурата — той изруга и продължи ядосано. — Това е идиотско, пълна лудост! Предполагаше се да вляза тук, да обездвижа пациента, да го преместя в отделението и да го лекувам. Но това проклето нещо не може да бъде обездвижено, без да…

— Ами ако предположим, че животоподдържащата му система не е наред? — намеси се лейтенантът. — Липсва й нещо, което изисква нормално притегляне или изкуствена гравитация под формата на центробежна сила, за да възстанови нормалните си функции. Ако бихме могли някак да поправим това повредено оборудване…

— Но защо? — каза Конуей внезапно, докато смътната идея, която се въртеше в дъното на съзнанието му, полека излизаше на бял свят. — Искам да кажа, защо би трябвало да приемаме, че е повредена… — замълча за миг, после допълни. — Ще вкараме редукторите на няколко кислородни бутилки за да освежим въздуха на зверчето ни тук — искам да кажа, водата му. Това е само временна мярка, боя се, докато не съумеем да свършим нещо смислено. После се връщаме на влекача. Започват да ми хрумват някои странни идеи относно този астронавт и бих искал да ги пробвам.

Те се върнаха в контролната зала, без да свалят скафандрите си. Посрещна ги Приликла, който им каза, че състоянието на пациента изглежда малко по-добро, макар че той все още е в безсъзнание. Емпатът допълни, че причината може да се търси във факта, че съществото е наранено и е в напреднал стадий на недохранване, освен че е било и близо до смъртта поради задушаване. Конуей се зае да им обясни какво му е хрумнало, екипирайки чуждия кораб.

— Ако това е центърът на въртене — каза когато рисунката му беше готова, — и разстоянието от тази точка до мястото на пилота е ето толкова, а скоростта на въртене е такава, можете ли да ми кажете дали получената гравитация на мястото на пилота съответства поне приблизително на тази на самото Кюфте?

— Само минутка — Харисън взе молива на Конуей и се зае да драска по листа. Няколко минути по-късно, след като провери още веднъж изчисленията си, той обяви: — Много добро съответствие. Идентични са всъщност.

— Което означава — замислено обобщи лекарят, — че тук разполагаме със звяр, който, без съмнение поради някаква много сериозна физиологична причина, не би могъл да живее без гравитация, за когото безтегловността е фатална…

— Извинете, докторе — обади се кроткият глас на радиста, — включвам майор О’Мара на екран две…

Конуей усети как идеята, започваща да се оформя в главата му, се разпада на късчета. Въртене, помисли си ядосано, опитвайки се да я върне обратно; центробежна сила, колела в колелата! Но квадратното, изкривено лице на главния психолог запълваше екрана и беше невъзможно да се мисли за друго.

О’Мара заговори любезно — много лош знак:

— Досегашната ви дейност беше впечатляваща, докторе — особено когато прие формата на ръкотворен метеоритен поток от изтървани принадлежности и строителни материали. Но аз се притеснявам за пациента ви. Ние всички — а най-вече капитанът на „Декарт“, който наскоро се върна от Кюфтето. Капитанът е попаднал в неприятности — продължи психологът, — във вид на три торпеда с ядрени бойни глави, които са били насочени към кораба му. Едно от тях се е отклонило от курса си и е замърсило голям регион от океана на Кюфтето, а другите две са минали толкова близо, че се е наложило да използва пълна аварийна тяга, за да ги избегне. Казва, че установяването на връзка и приятелски отношения с обитателите са невъзможни при тези обстоятелства и че завръщането на съществото в добро здраве и доволно, е единственият начин да спасим положението… Доктор Конуей, устата ви е отворена. Или кажете нещо, или я затворете!

— Съжалявам, сър — отвърна Конуей разсеяно. — Мислех си. Има едно нещо, което бих искал да изпробвам, а вие бихте могли да ми помогнете — като ми съдействате да получа помощта на полковник Скемптън, исках да кажа. Ние си хабим времето тук, осъзнавам го вече, и бих искал да вкарам кораба в болницата. Все тъй въртящ се, разбира се — поне в началото, във всеки случай. Товарен люк трийсет е достатъчно голям да го поеме и е достатъчно близо до пълния с вода коридор, който води към отделението, което сме приготвили за този пациент. Но се боя, че полковникът ще се дърпа малко за вкарването на кораба в болницата.

Полковникът наистина се дърпаше и то доста. При все убежденията на Конуей и подкрепата, дадена му от О’Мара, Скемптън за трети път даде твърд и недвусмислен отказ.

— Осъзнавам важността на въпроса. Напълно оценявам значението му предвид бъдещите ни надежди за търговия с Кюфтето и съчувствам на техническите ви дертове. Но не ви се разрешава — повтарям, не се разрешава! — да вкарвате химически захранван кораб с действащ двигател в тази болница! Ако се включи случайно, като нищо ще взриви пробойна в обшивката ни, което ще предизвика смъртоносно спадане на налягането на дузина нива, или пък може да се забие в централния компютър или секциите за гравитационен контрол!

— Извинете за секунда — прекъсна го Конуей раздразнено, и се обърна към лейтенанта. Попита: — Може ли да задействате двигателите дистанционно, от линейката… или пък да ги разкачите?

— Вероятно не бих могъл да ги разкача, без в крайна сметка да ги задействам и да се самоизгоря — отвърна замислено Харисън, — но знам достатъчно, за да успея да сложа реле, което… Да, можем да ги задействаме от тази контролна зала.

— Направете го, лейтенант — каза Конуей и се извърна към образа на Скемптън. — Доколкото разбирам, сър, вие не възразявате да вкараме кораба на борда, след като катапултираме двигателите му? Както и да приготвите специалното оборудване, което ще ми трябва в товарния шлюз и отделението?

— Офицерът по поддръжката на това ниво има нужните заповеди да ви сътрудничи — каза Скемптън. — Късмет, докторе. Край.

Докато Харисън настрои релето си, Приликла хвърляше по едно емоционално око на пациента, а заедно с Манън работеха върху приблизителния размер на съществото и теглото му, съобразно краткия поглед, който Конуей бе успял да му хвърли и като се имат предвид размерите на кораба. Тази информация беше нужна бързо за специалния транспортьор и въртящата се операционна зала, които трябваше да са готови навреме.

— Все още съм тук, докторе — каза остро О’Мара — и имам въпрос. Идеята ви, че на съществото му е нужна гравитация, все едно нормална или изкуствена, за да оцелее — това го разбирам, но да го връзвате на някаква сложна въртележка…

— Не въртележка, сър — поправи го Конуей. — Ще бъде качено вертикално, като на виенско колело.

О’Мара тежко засумтя.

— Предполагам, убеден сте напълно в онова, което правите, докторе?

— Ами… — поде Конуей.

— Задай тъп въпрос… — каза психологът и прекъсна връзката, без да довърши изречението.

* * *

Отне повече отколкото лейтенантът беше пресметнал, за да се постави релето — в тази задача всичко отнемаше повече време от първоначалната оценка! — и Приликла докладва, че състоянието на пациента бързо се влошава. Но в крайна сметка двигателите на кораба заработиха за нужния брой секунди, необходими да се промени орбитата му, и линейката се движеше редом с него, като го завъртя в тракционните лъчи веднага щом дюзите угаснаха, така че пациентът все пак разполагаше с нужната гравитация. Дори и така имаше две усложнения. Веднага щом двигателите млъкнаха, в носовия сектор се отвориха панели и навън изпадна парашутът за приземяване, тъй че за броени секунди въртящият се кораб здраво се омота в него. Краткото действие на тягата беше влошило и състоянието на обшивката.

— Тече като сито! — избухна Конуей. — Изстреляйте още една магнитна хватка към него. Продължавайте да го въртите и ни вкарайте бързо в люк номер трийсет! Как е пациентът?

— Вече в съзнание — отвърна Приликла, треперейки. — Достатъчно на себе си и излъчва ужасен страх…

Все още въртейки се, корабът влезе в огромната паст на люк Трийсет. В шлюза системите за изкуствена гравитация под палубата бяха поставени на неутрална позиция, така че да имитират условията на безтегловност от космоса. Световъртежът на Конуей, който го мъчеше откакто за пръв път бе видял кораба, се увеличаваше от гледката на чуждоземния съд, който бясно се върти в затвореното пространство, пръскайки струи вледеняваща се водна пара.

После изведнъж външният люк на шлюза се затвори, тракционните оператори плавно прихванаха въртенето на кораба и в същото време изкуствената гравитация на палубата се повиши до нормалната за Кюфтето. Само за няколко секунди корабът беше поставен хоризонтално на палубата.

— Как е той? — попита Конуей. Приликла отвърна:

— Страх… не, изключително раздразнение. Излъчването вече е доста силно, като че ли съществото е по-добре… — емпатът създаваше усещане, че не вярва на собствените си възприятия.

Вдигнаха кораба внимателно и под него се изтъркаля дълга, ниска количка на надуваеми колела. В шлюза откъм съседната водна секция започна да се лее вода. Приликла изтича по стената и през тавана, докато не застана на няколко метра над носа на кораба, а Манън, Харисън и Конуей първо изджапаха, а после полупреплуваха в същата посока. Когато стигнаха мястото, те се събраха около предния отсек на чужденеца, без да обръщат внимание на екипа, който пристягаше колани около корпуса на космолета и ги връзваше към количката, преди да я премести в съседния коридор на вододишащите. Техниците режеха тънките плочи на обшивката и внимателно я белеха.

Конуей настояваше за особено внимание по време на тази операция, за да бъдат избегнати повреди на животоподдържащите машини.

Постепенно носовият отсек се превърна в гол скелет и астронавтът се разкри, досущ като кожеста кафява гъсеница, която си е захапала опашката, на свой ред защипана в едно от най-вътрешните колела на гигантски часовник. По това време корабът беше напълно потопен във вода, навсякъде в околната течност имаше кислород и Приликла докладваше, че според чувствата на пациента, той е извънредно обезпокоен и объркан.

— Объркан бил… — каза познат подигравателен глас и Конуей се обърна към О’Мара, който плуваше наблизо. От другата страна кучешката се приближаваше полковник Скемптън, но той поне мълчеше. А психологът продължи: — Това е много важно, докторе, в случай че сте забравил — оттук и нашият личен интерес. Но сега защо не разбиете на части този голям механичен часовник и не изкарате пациента от там? Доказахте теорията си, че му е необходима гравитация, за да оцелее, и вече му я осигуряваме…

— Не, сър — каза Конуей, — още не.

— Очевидно въртенето на съществото в капсулата — намеси се полковник Скемптън, — компенсира въртенето на самия кораб, позволявайки по този начин стационарна позиция за пилота и гледка към външния свят.

— Не знам — отвърна лекарят уморено, — въртенето на кораба не съвпада точно с онова на астронавта в него. По мое мнение трябва да почакаме, докато сме в състояние бързо да го прехвърлим на виенското колело, което почти точно ще възпроизведе условията в модула. Хрумна ми… е, може би е малко налудничаво… че още не сме разрешили проблемите.

— Но прехвърлянето на целия кораб в отделението, когато пациентът отделно би могъл да бъде преместен там за много по-малко…

— Не — настоя Конуей.

— Той е лекар — намеси се О’Мара, преди спорът им се разгори по-сериозно и умело отклони вниманието на полковника върху системата от лопатни колела, които поддържаха „въздуха“ на дишащия вода астронавт в движение.

Огромната количка, чието тегло бе поддържано от водата и до голяма степен от пълните с въздух колела, беше насочена ръчно по коридора към огромната цистерна на едно от комбинираните операционни отделения на вододишащите пациенти на болницата. Внезапно изникна ново усложнение.

Докторе! Той излиза!

Един от хората, които плуваха около носовата секция вероятно беше бутнал случайно катапултата на пациента, понеже тесният люк се отваряше и системата от зъбни колела и верижни предавки се преместваше в ново положение. Нещо, на вид като връзка гевреци с диаметър пет фута, се търкаляше към отвора.

Най-вътрешното колело в случая беше астронавтът, а двете от външните му страни изглеждаха метални и имаха поредица тръби, които ги свързваха с централната органична гума. Може би резервоари за храна, предположи Конуей. Теорията му отпадна, когато външните секции спряха точно пред шлюза и извънземният, все още мъкнейки една от тръбите със себе си, се изтъркули от кораба си. Все тъй въртейки се, той започна бавно да пада към пода на осем фута под него.

Харисън, застанал най-близо, се опита да спре падането му, но можа само да го хване с ръка. Съществото се превъртя и удари пода с плоската си страна. Оттласна се леко само веднъж и после спря, неподвижно.

Пак е в безсъзнание, умира! Бързо, приятелю Конуей!

Обикновено любезният и скромен емпат този път беше увеличил мощността на радиото на скафандъра си до максимум, за да привлече по-бързо вниманието. Конуей му отвърна с махване — вече плуваше към падналия астронавт колкото се може по-бързо — и викна на Харисън:

— Изправи го, човече! Завърти го!

— Какво… — започна Харисън, но все пак пъхна двете си ръце под извънземния и се помъчи да го вдигне.

Манън, О’Мара и Конуей пристигнаха едновременно на сцената на действието. Четиримата бързо успяха да вдигнат съществото в изправено положение, но когато Конуей се опита да ги накара да го завъртят, то се заклати като голям, мокър маркуч и се опита да се сгъне в себе си. Приликла, с голяма опасност за живота и извънредно крехките си крайници, кацна близо до тях и проглуши ушите на всички с подробности за емоционалното излъчване на пациента — което, на практика, в момента не съществуваше.

Конуей крещеше нареждания на другите трима да вдигнат извънземния на нивото на кръста си, като го поддържат изправен и го въртят. След няколко секунди О’Мара дърпаше до него, а Манън буташе отсреща, докато от двете страни те с лейтенанта въртяха и подкрепяха голямото, безжизнено, пръстеновидно тяло.

— Намали си мощността, Приликла! — изкрещя О’Мара. После с по-тих и бесен глас изръмжа. — Предполагам, че поне един от нас знае какво прави?

— Така мисля — отвърна Конуей. — Не може ли да го ускорим — въртеше се много по-бързо, когато беше в кораба. Приликла?

— То… е едва-едва живо, приятелю Конуей.

Те направиха всичко възможно да ускорят въртенето на извънземния, като в същото време го местят към приготвеното за него „легло“. То представляваше сложно виенско колело, каквото Конуей беше поръчал, заедно с водна атмосфера, която пък копираше супата от океаните на Кюфтето. Не беше съвсем точен дубликат, понеже смесените със „супата“ вещества бяха синтетични а не съдържащите се в оригинала живи организми, но имаха същата хранителна стойност. Понеже средата не беше токсична, поне що се отнася до другите дишащи вода, които вероятно биха използвали отделението, „леглото“ на астронавта бе съставено от прозрачен пластмасов чаршаф вместо метална обшивка и шлюз. Това също помогна да се ускори процесът на настаняване на пациента в „стаята“ му и върху колелото.

Най-сетне той зае позиция, бе привързан и се въртеше в същата посока и със същата скорост, както и „кушетката“ му в космическия кораб. Манън, Приликла и Конуей се вързаха колкото се може по-близо до центъра на колелото и техния въртящ се пациент. Докато провеждаха огледа си, персоналът на операционната добави към обичайните инструменти и диагностичното оборудване много специалният мислеконтролиран „инструмент“ от Кюфтето. В края на първия час от прегледа пациентът все още се намираше в безсъзнание.

За успокоение на О’Мара и Скемптън, които бяха отстъпили местата си на колелото на екипа, Конуей каза:

— Дори от близко разстояние е трудно да се гледа през това нещо, но доколкото дихателният процес е неволен и включва храносмилане, и след като пациентът е страдал от недостиг на храна и въздух дълго време, предпочитам този път да не работя в чиста и свободна от храна вода.

— Любимото ми лекарство — подкрепи го Манън, — е храната.

— Продължавам да се чудя как е възникнала такава форма на живот — добави Конуей. — Предполагам, зародила се е в някой плитък басейн в прибоя където ефектът на вълните е карал водата да се плиска покрай тях вместо да минава навътре и навън. Пациентът, следователно, най-вероятно е еволюирал от някакво ранно същество, което постоянно се е въртяло в плитчините от циркулярните вълни, събирайки храна по време на движението си. В крайна сметка това доисторическо същество е развило специална вътрешна мускулатура и органи, които му позволяват да ротира, вместо да вярва на вълните и теченията, а също и нужните манипулатори във формата на тези листа или къси пипала, които стърчат от вътрешността на тялото му между серия хриле, усти и очи. Вероятно зрителния му апарат действа като един вид коелостат[1], след като съдържанието на полезрението му постоянно се върти. Възпроизвежда се вероятно чрез пряко делене — продължи той, — и продължава да се върти през целия си живот, защото спирането означава и смърт.

— Но защо? — намеси се О’Мара. — Защо трябва да се върти, когато водата и храната могат да бъдат всмуквани без да се налага да се движи?

— Знаете ли какво не е наред с този пациент, докторе? — остро попита Скемптън, после добави притеснено. — Можете ли да го лекувате?

Манън издаде звук, който би могъл да се тълкува и като неприязнено изсумтяване, и като къс смях, или пък беше просто задавена кашлица.

Конуей обясни:

— И да и не, сър. Или, по-точно, отговорът е „да“ и на двата въпроса — той погледна към О’Мара, за да включи и психолога и продължи. — То трябва да се върти, за да остане живо — има изумителен начин за преместване центъра си на тежест докато се задържа в изправено състояние, като частично надува онези участъци от тялото си, които са най-отгоре в момента. Постоянното въртене предизвиква циркулация на кръвта — то използва нещо като гравитационно кръвообращение вместо мускулна помпа. Нали разбирате, това същество няма сърце — никакво. Когато спре да се върти, циркулацията на кръвта му спира и то умира за броени минути. Проблемът е, — завърши мрачно, — че може би прекалено често сме спирали тази циркулация почти напълно.

— Изказвам несъгласие, приятелю Конуей — намеси се Приликла, който по принцип никога не възразяваше никому. Телцето на емпата и тръбестите му крачета трепереха, но бавно и по начин, който означаваше, че цинрусецът е изложен на излъчане от приятен вид. Продължи: — Пациентът бързо си възвръща съзнанието. Вече е съвсем на себе си. Има усещане за притъпена болка, почти сигурно предизвикана от глад, но то вече започва да отслабва. Гостът ни е леко притеснен, много възбуден и извънредно любопитен.

— Любопитен ли? — попита Конуей.

— Любопитството е преобладаваща емоция, докторе.

— Най-първите ни астронавти — каза О’Мара, — също са били особняци…

Малко повече от час по-късно, поне в медицинско отношение те бяха приключили с пациента от Кюфтето и сваляха защитните си костюми. Лингвист от мониторния корпус се беше настанил на виенското колело заедно с извънземния с намерението да добави с минимално забавяне новия извънземен език към банките с памет на болничния транслационен компютър, а полковник Скемптън беше тръгнал да състави доста сложно съобщение за капитана на „Декарт“.

— Новините не са съвсем добри — каза Конуей, ухилен от облекчение противно на думите си. — Например, нашият „пациент“ не страда от нищо по-сериозно от стомашно разстройство, частично задушаване и последици от малтретиране в резултат на спасителната акция — или по-скоро отвличането — на „Декарт“. Също така не показва и специални умения в използването на мислеконтролирани инструменти и изглежда напълно незапознат с тези неща. Това може да означава единствено, че на Кюфтето има и друга разумна раса. Но когато нашият приятел заговори нормално, не се съмнявам, че няма да е никак трудно да го накараме да ни помогне да намерим истинските собственици — Приликла казва, че не ни е обиден ни най-малко за многото пъти, когато едва не сме го убили и… ами, не знам как съумяхме да се измъкнем така лесно от това положение, след всички глупави грешки, които направихме.

— А ако се опитвате да си измъкнете комплимент от мен заради поредния пример на брилянтно дедуктивно мислене или просто късметлийско предположение — кисело се обади О’Мара, — губите си и вашето, и моето време…

Манън предложи:

— Да идем да обядваме.

Докато се обръщаше да си тръгне, О’Мара подхвърли:

— Знаете, че не ям пред хора — създава впечатление, че съм нормално човешко същество като всички останали. Освен това, ще съм прекалено зает да изработвам комплект тестове за поредния от тъй наречените разумни видове…

Бележки

[1] Коелостат — латинска дума, означаваща „спиращ небето“ — устройство, с помощта на което в астрономическите обсерватории задържат отразения образ на движещ се обект неподвижен, което се постига с комплекс малки проследяващи огледала. Терминът тук е употребен, за да се илюстрира зрителния апарат на роторите, който им позволява да фиксират поглед върху нещо, което е привлякло вниманието им, въпреки че телата им се въртят непрекъснато. — Бел.ред.