Серия
Маддракс — Тъмното бъдеще на Земята (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Stadt der Verdammten, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Издателство „Литера Прима“, 2004

Превод: Тончо Стаменов

ISBN 954-738-106-7

 

Verlagsgruppe Lubbe GmbH & Co. KG, 2001


Бурята фучеше през заледените скални пукнатини. Понякога воят наподобяваше стотици едновременно свистящи във въздуха мечове. После отново се чуваше като жален вик на умиращо елуу.

Ниско и сиво, небето се беше надвесило над върховете на насечената от пропасти ледена планина. Сякаш беше от нечист калай.

Малкият вход на пещерата в планинския склон над ледника почти не се забелязваше от отсрещния хребет. Тесен и по-нисък от човешки бой, той се открояваше на височина половин хвърлей камък в заледената скала.

На две-три крачки от входа на пещерата беше приклекнала една загърната в опърпана кафява кожа фигура. Балоор, Говорещият с боговете.

Като в транс извиваше горната част на тялото си. Наушниците на кожената му качулка се потриваха от раменете му. Напрегнатата съсредоточеност придаваше на кокалестото му, набраздено от хиляди бръчки лице вид на маска. Очите му бяха полузатворени. Тесните, безкръвни устни се движеха почти безмълвно. Само понякога от гърлото му излизаше пресипнало мърморене.

— Чуй ме, господарю на мрака. Чуй ме, о ужасни Оргуудоо…

На около крачка пред кръстосаните му и загърнати в кожи крака лежеше човешка глава, заобиколена от вързопи с тор. Малки снежни бучки висяха в сплъстената дълга брада на отсечения череп. Изглеждаше, сякаш по разкривените му сини устни все още трептеше предсмъртният вик на убития, а в бялото на невиждащите му очи се отразяваше оскъдната светлина, която се процеждаше отвън.

— Балоор, твоят роб те зове — мърмореше облеченият в кожи мъж. — Чуй ме, Оргуудоо… — Полюляванията му се забавиха. Отвори очи и впери поглед в отрязаната глава. Ирисите на Балоор хвърляха червеникави отблясъци. — Чуй ме, господарю на мрачната бездна!

Малко зад него, до стената на пещерата, бяха подпрени бойната секира с дълга дръжка на Говорещия с боговете и неговият лък. До тях — завит вързоп кожени чергила, дървени прътове, стрели и суха тор. Освен тор тук в ледовитите райони далеч над снежната граница почти нямаше друг горивен материал.

Отдясно на себе си Балоор беше поставил една голяма и една много малка кожена торба. В голямата имаше нож, железни върхове на стрели, парчета кремък и няколко кълба животински жили и разни торбички и пакетчета с листа, корени, екстракти от цветове и прахове от изсушени животински органи. Все неща, които му бяха нужни при заклинателните ритуали или за лекуване на болести.

Секирата, лъкът, чергилото и коженият чувал — повече неща не можеше да вземе със себе си, когато преди седмица беше принуден да напусне ордата.

Костеливата ръка на Балоор се вмъкна в малката кожена торба.

— Излез от ужасяващия си мрак. — Извивките на горната половина от тялото му станаха по-бързи, гласът му — по-настойчив. — Удостой ме с честта на величественото си присъствие…

Отново извади ръката си от малката торбичка с три-четири трохи от някаква изсушена маса между пръстите и я поднесе към устата си.

Изсушената червена мухоморка беше горчива и сладникава на вкус. Балоор използваше отровната субстанция само за облекчаване болките на тежко ранените. Или при особено трудни заклинания за осъществяване на контакт със света на духовете.

След като вождът Зорбан го прогони от ордата, Балоор в продължение на три дни премина през покрити със сняг планински възвишения, глетчери и заледени пространства. Обратно към лагера, в който преди почти два месеца ордата беше нападната от тараците. И където видяха да се носи по небето синята огнена птица.

Балоор извади един от загиналите воини от снежния му гроб и отдели главата от трупа. Внимателно разряза тялото на парчета и постепенно ги размрази. Зорбан му беше дал храна само за три дни. Месото на загиналите щеше да поддържа живота на Говорещия с боговете още седмици наред. Но той нямаше намерение да остава толкова дълго в тази дива пустош. Този ден, още преди слънцето да хвърли червените си отблясъци върху нощното небе, Балоор се спусна долу в снежното поле пред ледника и изрови главата на падналия воин.

За да се призоват толкова близо демоните на мрачната бездна, както Балоор планираше, имаше нужда поне от главата на мъртвец. По-добре щеше да е живо животно. А най-доброто, естествено, жив човек.

Горната половина от тялото на Балоор се изпъна. Отвори уста, сякаш изпитваше болка. Показаха се дълги, пожълтели зъби. Завъртя очните си ябълки и издаде гъгрещо хъркане. Червената мухоморка действаше.

Съвсем бавно горната част от тялото му започна отново да се поклаща. Ръцете му се впиха в твърдата кожа на наметката. Отново замърмори със задъхване:

— Ела, Оргуудоо. Покажи се, о страшни…

От изгрев слънце седеше пред отрязаната глава. Само още два или три часа и избелялото петно на слънцето отново щеше да изчезне в мъгливото небе.

Изведнъж Говорещият с боговете млъкна. Отвори очи, долната му челюст увисна и започна да трепери. Впери втренчен поглед в замръзналия под.

Вместо сняг, сега между космите на брадата висяха водни капки, фини вадички вода се стичаха от брадата, намираха си път по синкавобялата кожа на бузите и пропълзяваха в почти виолетовите уши на отсечената глава.

Внезапно пещерата се изпълни с воня на гнило. Натрупаната около черепа тор започна да дими. От нея излизаха малки пламъчета. И изведнъж лишеният от труп мъртвец раздвижи устни.

— Какво искаш от мен, че ме призоваваш толкова близо до себе си, Балоор?

Не беше човешки глас — беше грачене и пращене, сякаш се късаше плат или дърво се разпадаше на трески. Балоор се просна на пода на пещерата. Задъхваше се като човек, който се задушава. Гръбната му мускулатура се сгърчи, а ръцете му започнаха да треперят. Искаше да говори, но не можеше да издаде нито звук. Случваше се едва за втори път през живота му да призовава демона толкова близо до себе си.

— Говори, Балоор, защо ме повика? — Гласът на мъртвия отекна стократно в мрака на пещерата.

Балоор вдигна глава. Насили се да си поеме дълбоко въздух. Вонеше на тор и сяра и на омазана коса. Пушекът, който се издигаше от главата и горящите купчини тор, пареше в носа и гърлото му.

Опита се да потисне паниката си и се осмели да хвърли поглед към лицето на отрязаната глава. Посинелите й устни трепнаха. Брадата и косата се топяха в увеличаващите се пламъци. От ноздрите излизаше пушек. Очните ябълки се варяха, а ирисът изпускаше мехури.

Балоор изведнъж започна да зъзне и въпреки това по безжизненото му лице се стичаше пот.

— Слава на тебе, възвишени Оргуудоо — задъхваше се той. Искам да унищожиш един фалшив бог.

 

 

Спускането като че ли нямаше край. Матю Дракс прецени, че междувременно ги делят поне хиляда и петстотин метра разлика във височините от малката ледникова долина, от която потеглиха преди три дни. И въпреки това продължаваха да се спускат.

Мат имаше верен поглед и въпреки това не беше съгласен с нещо в преценката си. През по-топлите месеци снежната граница започваше на около километър, не на километър и половина. А беше март. Вероятно средата на март. Дори и да се беше приземил във френските Алпи — отдавна би трябвало да стигнат до първите долини на реките. Или поне до едно или друго планински село.

Вместо това: стръмни скални стени, сипеи, серпентини на пътеки и непрекъснати руини от струпани един върху друг скални блокове, някои с големината на осеметажни къщи. Сякаш в този район цели планински масиви са били вдигнати във въздуха. Или пък като че ли го е споходило земетресение с небивала сила.

Мат се върна мислено назад към около двестата летателни часа, които беше направил през последните две години над Алпите. Никога не му е правел впечатление точно такъв ландшафт.

Вечерта на третия ден слизаха по един сипей към високо плато. Мат вървеше начело на колоната. Заедно с Аруула и Зорбан, масивният вожд на ордата.

Все още смятаха Мат за пратеник на Вудан, главния си бог. Поне Зорбан и ордата го смятаха за такъв. Аруула отдавна беше разбрала, че той не е нищо повече от един човек.

За твърде объркан човек даже. Защото не можеше да проумее нищо от онова, което виждаше. Нито загърнатите в кожи варвари с техните оръжия и инструменти от ледниковия период, нито езика им, нито чуждия ландшафт и непрекъснато забуленото небе, а да не говорим за странните същества, които беше срещал през седмиците след принудителното си кацане. Тараците, например, ходещи изправени плъхове с човешки ръст. Или гигантските скакалци. Ордата наричаше тези огромни насекоми фреккойшери. Бяха големи като камили и зелена като мъх козина покриваше издължените им тела под двата чифта крила.

Зад четиримата копиеносци, които формираха втората група след Мат, Аруула и вожда, надолу по каменистия склон пълзяха седем гигантски скакалеца. На три от тях хората на Зорбан бяха натоварили пръти за палатки, кожени чергила, оръжия и хранителните припаси на ордата. Три други носеха две бременни жени и две майки с малки деца. На последния фреккойшер яздеше Радаан, най-големият син на Зорбан. В двубой с мечове Аруула беше счупила бедрото му с плоската страна на оръжието.

Мат знаеше, че младият момък го мрази. Дебнещите му погледи бяха красноречиви. Не му се нравеха близките отношения на Мат с Аруула. И Мат беше твърде сигурен, че наред с Аруула той е вторият от ордата, който отдавна не вярва в неговата божественост.

Но това не биваше да безпокои Мат. Откакто Радаан заедно с шамана Балоор се беше опитал да предаде на тараците него, въображаемия бог, повечето членове на ордата го отбягваха. Единствената, която все още говореше с него, беше старата Цурпа, майка на Радаан и главна жена на Зорбан.

Вождът прогони Балоор от ордата. Четири дни преди да напуснат лагера. Но да отхвърли собствения си син, не можа да намери сили.

По осем мъже и жени воини вървяха по фланговете на колоната. Повечето носеха мечове. Няколко поотраснали деца тичаха около фреккойшерите. Три момчета и две момичета. Четирима стрелци с лък образуваха ариергарда.

Точно трийсет и пет души наброяваше ордата на Зорбан. Заедно с Мат бяха трийсет и шест.

Жълтокафява трева покриваше високопланинското плато, между нея — кафеникави мъхове и лишеи. Мат видя няколко разкривени дървета, а в края на широкото около триста метра плато пътеката се губеше в чернозеленикав гъсталак. Напомняше на Мат на жълтуга. Но никога не беше чувал за жълтуга, по-висока от човешки ръст.

Вождът исполин прескочи последните метри на сипея бързо като пъргаво момче. От три дни Мат се чудеше с каква лекота се движеше по труднопроходимия терен гигантът с неговите приблизително сто и петдесетина килограма. Зорбан излезе малко извън платото и се огледа. После се обърна назад и махна с двете си ръце.

— Ци батаа вее ну камбоо — изръмжа той.

Мат се обърна към Аруула.

— Какво казва?

— Лагер строи — тук. — Посочи надолу.

Аруула беше завързала с кожени връзки синьочерната си коса в дълга почти до хълбоците си плитка. Както повечето членове на ордата, и тя носеше кожа с тъмнокафяв, дълъг косъм. Мат не можеше да си представи от какво животно е. Било от кожа на вакуда, беше му обяснила Аруула преди няколко дни. Може би имаше предвид подобното на говедо животно, което Мат видя в пещерата склад на краля на тараците. И кожата на това животно беше тъмнокафява и сплъстена.

Неколцина мъже носеха като Зорбан черносива кожа от тараци. Ако Мат правилно беше разбрал Аруула, тази кожа се смяташе за вид трофей. Само онзи, който убиеше тарак, можеше да носи кожата му и по този начин да наметне видимия знак на особено храбър воин.

От ден на ден се разбираше все по-добре с Аруула. Често имаше чувството, че тя може да прочете по очите му какво иска да каже.

Докато ордата вдигаше бивака, Мат прекоси платото с Аруула и Зорбан. От края му един покрит с мъхове, лишеи и кафеникава трева склон се спускаше към тясна долина. Почти незабележима пътека с безброй серпентини водеше надолу. В дъното на долината Мат видя течението на планинска река. Толкова ниско, че тук горе не се чуваше шумоленето й. Откъм другия бряг теренът отново се извисяваше. Следващите планински възвишения.

И Зорбан погледна надолу към реката. Кимна, сякаш познаваше местността.

— Модеяа реезо вее ду флувее наа.

— Утре покрай реката — преведе Аруула в отговор на въпросителния поглед на Мат. Той смръщи чело. Не си спомняше да й е казвал думата „река“. Непрекъснато го изненадваше с нови понятия, които никога не беше чувала.

— А доо деяана атвеено да ланда де мидаа. — Отново тремолиращият бас на чернобрадия гигант.

— Два дни и пристигаме в Южната земя — преведе Аруула.

Тези варвари смятаха „Южната земя“ за нещо като обетована. Дотолкова беше успял да разбере. Очакваха от Мат да ги заведе безопасно до нея. Във всеки случай го смятаха за бог.

— Откъде знае това? — поинтересува се Мат. — Познава ли тази река? Познава ли пътя?

Аруула и Зорбан разискваха нещо заедно. Мат не разбираше всичко, което жената най-после му преведе. Но поне успя да схване, че някакви предци на Зорбан се опитали да навлязат в така наречената Южна земя. Неговият баща или дядо. Може би дори прадядо.

На Мат му се замая главата. Тези варвари отново се държаха така, сякаш хора като тях от прастари времена са кръстосвали тази област. Хора с мечове и копия, хора, които са яздили гигантски скакалци, загръщали са се в кожи и са се сражавали с плъхове чудовища. В това годишно време беше обичайно из Алпите да се разкарват натам-насам милиони ски-туристи. Мат не видя дори и един скрит ски-лифт да стърчи от снега.

И какви, по дяволите, са били последиците от сблъсъка с кометата? Според всички изчисления трябваше да бъде засегната цяла Европа и небето трябваше да се затъмни от праха от сблъсъка. Сега изглеждаше като че ли „Кристъфър-Флойд“ е профучала покрай Земята, макар че Мат наблюдаваше сблъсъка от стратосферния си самолет!

За стотен път разумът му капитулираше пред въпросите. Като че ли имаше някакъв възел в мозъка си. Сякаш мислите му се сблъскваха със стоманена врата, която не поддаваше дори и на милиметър. Какво се беше случило с него?

Зорбан вървеше с тежки крачки през рядката трева. Връщаше се при хората си. Аруула спря при Мат. Откакто го беше освободила от пещерите на тараците, почти не се откъсваше от него. Беше добре да имаш до себе си някого, на когото да можеш да разчиташ.

Мат разтвори ципа на летателния си костюм. Беше мокър от пот поради мъчителния преход през изминалия ден. Лек ветрец духаше от юг към високото плато.

Мат извади компаса от нагръдния си джоб. Погледът му проследи течението на реката. На по-малко от километър на изток изчезваше в дълбокия пролом между двата склона. Във всеки случай компасът на Мат показваше, че реката тече в югоизточна посока.

Нямаше представа къде са се приземили другите два самолета и катапултиращата седалка на Смайт. Но поне един от тях се е отдалечил от „Кристъфър-Флойд“ в същата посока. На юг. Малко преди сблъсъка на кометата Мат видя машината да се носи в свредел из стратосферата. Вероятността да намери Ървин Честър, Джени Йенсен и другите беше смехотворно малка. Но не и равна на нула. Мат нямаше избор — трябваше да ги търси. Може би в „обетованата земя“.

Рамо до рамо отидоха с Аруула при другите.

— Годежен пръстен? — попита Аруула тихо. Мат вдигна рамене. — Мислиш си за другите огнени птици ли? — Мат кимна. Вече не се изненадваше, че тази удивителна жена се досещаше за мислите му. — Ще ти помогна — каза му.

Мат се обърна, за да скрие от нея горчивата си усмивка. Как би могла тази полудива жена да му помогне отново да намери приятелите си.

 

 

Шумни гласове се смесиха с монотонното барабанене на дъжда. Шумни гласове и писък за помощ, който се стори познат на Друлца. Надигна се от постелята си от кожи и натъпкани със суха трева чували и закуцука през залата към един от четирите огромни арковидни прозорци.

Късите й космати пръсти се протегнаха към бръшляновия гъсталак и го разгърнаха. Между прогнилите опорни греди се взря към широк квадратен площад. Долу растяха трънаци и малки дървета.

От три страни площадът беше ограден със зелен вал от бръшлян, лози и други пълзящи растения. Обрасли фасади на къщите. Срещу прозорците на Друлца, на разстояние около хвърлей копие, издължен плосък хълм представляваше границата с площада. Куп развалини. Върху него растяха храсти и висока до хълбок жълтеникава трева.

Друлца видя осем от хората си да се поклащат два етажа под нея. Блъскаха пред себе си пленници. Трима голокожи. А дърпаха през площада и един пленник с две яки вериги. Необикновено едър пленник — тарак!

Издутите устни на Друлцината паст се присвиха в безброй бръчки. Нададе дрезгав крясък. В последно време нямаше много причини за смях. Откакто черният враг завземаше къща след къща. Но видът на плячката долу я накара да се засмее.

— Вкусно — изграчи тя.

Наблюдаваше внимателно към кулата. Напуканият, криво-ляво подпрян от стволовете на повече от десетина дървета каменен паралелепипед все още се издигаше на двадесетина крачки над покрива. Короната на някакво широколистно дърво стърчеше над остатъците от керемиди, обрасли почти напълно със зелен гъсталак. От скелето за камбаните се извиваха разкривени стволове на брези.

А над тях, най-отгоре, между остатъците от зъбците на кулата Друлца видя сенките на стражите. Копията им стърчаха над порутените била на зъбците.

Отпусна клонките на бръшляна. Сега само мигащата светлина на факлите осветяваше залата. Друлца се затътри покрай оформената от каменни блокове маса към трона си. Намираше се на лицевата страна на залата. Представляваше стол от завързани груби дънери. Беше покрит с кожи и се опираше на четири пирамидално наредени пласта дърво.

Естествено, че войниците щяха да доведат пленниците първо при нея. При нея, върховната майка и херцогиня. За разлика от херцога никога не приемаше хората си, легнала в постелята си. През дългия си, почти четирийсетгодишен живот старата вулфанка си бе изградила нещо като стил. Чисто и просто беше по-добре, когато хората с по-нисък ранг бяха принудени да те гледат отдолу нагоре.

Изкачи трите стъпала до трона си. Хълбокът я болеше. Бойна рана. Преди пет години черният враг я беше улучил. Имаше и още по-лоши неща. Други умряха и от по-незначителни наранявания. Но Друлца напълня, откакто не можеше да върви както трябва. Четирите стъпала до трона я напрегнаха. Дишаше със свистене, когато се отпусна на трона. Грижливо оправи жълтата си кожена тога.

Отдясно и отляво на трона бяха забити факли в стената. Също както и по протежение на цялата зала до куполообразния коридор, водещ към стълбищния свод.

Виковете на нейните войници и крясъците на тарака вече отекваха във вътрешността на сградата. Друлца чуваше дрънченето на веригите и стърженето на ноктите по каменния под. Между това непрекъснато се долавяше някакво протяжно ридание. Някой от голокожите.

Най-сетне първите нейни войници влязоха от коридора в залата. Трима набити момци в чернокафяви, напоени със смола дрехи от зебло, които покриваха телата им от раменете до бедрата. Върху големите им космати черепи имаше черни хитинови шлемове. Източваха се към гърба им подобно на свръхголеми капки и по краищата бяха с обшита черна кожена ивица.

Войниците удариха краищата на копията си в пода, изпънаха дясна ръка нагоре и изреваха:

— Да живее дълго върховната майка! На светлината на факлите дългата козина по тялото на средния от тримата войници хвърляше червени отблясъци. Точно като козината на Друлца. Един от синовете й от по-ниско детеродство. Юрцек, ако добре беше видяла. Повечето вулфани имаха черна или тъмнокафява козина.

Тримата голокожи залитнаха в залата. Двама войници ги блъскаха в гърбовете с дръжките на копията си, докато не се проснаха по очи върху изтъркания от ходене каменен под пред трона на Друлца. Мъж, жена и малко дете. И тримата твърде измършавели. Друлца долови вонята от изпражненията им. Отвратително.

Най-накрая довлякоха в залата тарака. Той се опъна със задните си крака на каменния праг. Но един от войниците заби тока на ботуша си в опашката му и той с крясък направи скок почти до трона. Войниците бяха сложили на предните му лапи вериги и бяха завързали дългата муцуна с кожени ремъци. Таракът жаловито скимтеше. На Друлца й потекоха лигите. От дни не беше яла нищо свястно.

Капитанът на отряда пристъпи към трона й и вдигна високо ръка със стиснат юмрук.

— Да живее дълго върховната майка!

Козината му беше къдрава и още по-дълга, отколкото на другите. По цялото тяло, дори по кокалчетата и коленете. И беше огненочервена. Брелцек, също син на Друлца. Син от по-благородно детеродство. Син на самия херцог.

През дългия си живот Друлца беше родила около тринайсет синове и девет или десет дъщери. И тя самата вече не знаеше точно колко са. Тъй или иначе, повече от половината й деца бяха мъртви. От избухването на войната преди осем години смъртта събираше богат урожай в Боллуна.

Тя кимна на Брелцек и разтегна вълчите си уста в усмивка.

Повечето вулфани имаха криви крака и гърбица. Не и Брелцек. Яките му нозе бяха дълги и прави, а гърбът му ако не се смятат кокалестите плешки — гладък и прав. Над напоената с катран риза носеше кожена наметка, която стигаше до раменете му. Черна кожена наметка — отличителният знак на капитан. Никой в Боллуна не беше убил повече врагове от него.

Погледът на Друлца се плъзна върху четиримата пленници.

— Чудесно, Брелцек — изграчи тя. — Добра плячка си докарал. — Вълчите устни на Брелцек се разтеглиха. Цепката на устните му стигаше почти до очите. Показаха се жълтите кучешки зъби на мощната му челюст. Сияеше — похвалата на върховната майка му беше приятна.

Друлца посочи масата от каменни блокове. Там до чаша за вода имаше малко сандъче от черна кожа. Брелцек отиде до масата, вдигна капака на коженото сандъче и извади тъмнокафява, дълга колкото пръст пръчица. С нея отиде до изхода и взе лявата факла от стената. Пъхна пръчицата между устните на вълчите си уста и я запали от пламъка. Облаци дим се вдигнаха към тавана на залата. Върна се обратно към трона на Друлца, изкачи две стъпала и подаде пурата на върховната майка.

— Вземи си и ти една — изграчи Друлца. Докато Брелцек последва указанието й, тя заразглежда пленниците. Тримата голокожи трепереха. Бяха увити в стари, пълни с дупки по тях кожи. Между кожените парцали, които някога са били техни ботуши, Друлца видя посинели от студ крака. Детето и жената тихичко скимтяха. Мъжът беше вперил очаквателен поглед в нея. И тримата нямаха кой знае колко месо върху кокалите си. Бяха негодни за угощение.

Таракът, напротив, беше як и имаше красива черна козина. Херцогът щеше да му се израдва.

— Къде ги спипахте? — поинтересува се Друлца и издуха облак дим. За момент косматото й лице заприлича на кратер на димящ вулкан.

— Оттатък реката — каза Брелцек. — В подножието на планината, недалеч от Вирруна. Таракът беше по следите на голокожите.

— Тъй, тъй — изръмжа Друлца. — Откъде идвате? — Говореше на мъжа и използваше диалекта на странстващите народи.

— От ледената планина. — Мъжът говореше тихо. Гласът му трепереше. — Зверовете нападнаха ордата ни… почти всички са мъртви… само ние тримата успяхме да избягаме… — Гласът му секна.

Друлца го изгледа недоверчиво.

— Да сте избягали? От пещерите на тараците? Как се казваше предводителят им?

— Рраар… да, наричаха го Рраар… — говореше със запъване мъжът.

Друлца смукна дълбоко от пурата си и издуха пушека срещу мъжа.

— Лъжеш. Никой пленник не може да избяга от орда тараци.

— Казват, че се появил някакъв чужденец — намеси се Брелцек. — Мъж с жълта коса, с много малко коса. Носел дрехи от зелен плат.

— Рраар се отнасял с него като с гост — прошепна мъжът на пода пред трона на Друлца.

— Какъв беше мъжът? — застана нащрек Друлца.

— Не знам… наистина не знам. — В трескавия поглед на пленника припламваше страхът. — Имаше мощни оръжия… Оръжия, които извикваха от небето гръм и мълнии… Разкъсаха Рраар и мнозина негови ловци… И чужденецът се осмели да освободи едно елуу, което извърши кървава баня над тараците. Така успяхме да избягаме…

Друлца долови очаквателния поглед на сина си. Вероятно и той вярваше на думите на пленника толкова малко, колкото и самата тя. Никой не би освободил някое елуу от веригите му. Не и по своя воля. Гигантската птица с люспеста броня беше най-опасният враг на тараците. И вулфаните се страхуваха от нея.

— Лъжеш — каза Друлца.

— Не, не… — Мъжът вдигна умолително ръце. — Което казвам, е вярно.

— Разпитахте ли тарака? — Друлца се обърна към Брелцек.

— Никой от нас не владее езика им.

— Тогава да го заведем при херцога.

Херцог Кралцек беше един от малцината вулфани, които бяха видели земята отвъд ледената планина. Даже беше прекосил едно от трите морета. Беше пътувал много, беше видял много племена и народи. Друлца знаеше, че той можеше да се разбере и с тараци.

Стенейки, слезе от трона си. С пурата си посочи пленения мъж.

— Печете го, докато каже всичко, каквото знае. — Нарочно използва неговия език.

— Не! — Пленникът се просна пред нея. — Моля те, пощади ме! Казах всичко…! — Друлца го ритна в лицето. Жена му нададе хистеричен писък.

— Детето и жената затворете. — Равнодушно изгледа полумъртвите от глад фигури. — Дайте им да ядат. Да не ни умрат, преди да сме им се насладили.

Четирима войници отмъкнаха оттам тримата вайкащи се голокожи. Трима други войници издърпаха тарака от залата. Зад тях вървяха Друлца и Брелцек, минаха по мрачен коридор към покоите на херцога.

Още отдалеч чуха силни викове, стенания и въздишки. Войниците с тарака спряха и несигурно се огледаха за Друлца.

— Изчакайте за момент! — Закуцука покрай тях. Малко пред отвора в стената към залата на херцога спря. Оттам се дочуваха писъците и стоновете.

— Друлца е! — извика силно. — Нужен си ни, Кралцек! Крясъците мигновено престанаха.

— По дяволите! — от залата отекна ниският глас на херцога. Колко пъти да ти казвам, че не искам да ме безпокоят?

— Затваряй си устата, Кралцек! — ядоса се Друлца. — Трябваш ни, важно е!

Откъм помещението се чуха проклятия. Приближаваха се ситнещи стъпки. Три млади вулфанки изприпкаха през входа. Изчезнаха в отвора на отсрещната стена.

Друлца погледна с меланхолия след тях. Отдавна бяха минали дните, когато тя влизаше и излизаше в залата на Кралцек, за да се съвкупява. Беше вече твърде стара, за да ражда деца. Но разполагаше с нещо по-добро — с власт. Беше майка на Брелцек, майка на бъдещия херцог. И като такава определяше в голяма степен съдбата на своя народ. Също и във връзка с войната херцогът не вземаше никое решение, без предварително да си е осигурил нейната благословия. Работата на Кралцек беше да опложда младите вулфанки. И да осигурява войници за борбата срещу черния враг. Тя, върховната майка, беше втората по власт жена в Боллуна. Само престарялата й майка беше още по-силна…

Довлякоха тарака пред трона на Кралцек. Брелцек обясни какво се беше случило.

— Може би звярът знае що за чужденец е това, който уж убил един крал на тараци — каза Друлца. — Нали знаеш някоя и друга дума на този животински език.

— Какви са тези приказки? — изръмжа Кралцек. — Никога не съм чувал някакво създание отново да излезе живо от пещерите на тараците. Дори и като тор. — Избухна в грачещ смях.

Херцогът беше висок колкото Брелцек, първородния си син, но почти двойно по-широк. Също като Друлца, и той носеше наметка от жълтеникава кожа. Сиви кичури изпъстряха тъмнокафявата му инак козина. Но дясната половина на лицето му беше без косми и с белези, а част от устната му липсваше. Бойна рана. Оръжието на черния враг оставяше ужасни следи.

Херцогът се курдиса пред по-високия с една глава от него тарак, засили се и го удари с опакото на ръката си по ухото. Той изскимтя жално. Никое място по тялото на тараците не беше по-чувствително от ушите. Кралцек опря едрите си юмруци на хълбоците си и нададе мляскащи и писукащи звуци.

Таракът отговоряше неохотно, но отговаряше.

— Тъп е като мотика — каза херцогът. — Не знае много. Твърди, че в лапите на крал Рраар попаднал някакъв бог. Искал този да му помогне в борбата срещу елуу. Но тогава така нареченият бог пуснал срещу него и сбирщината му едно елуу.

— Значи пленникът е казал истината — изграчи Друлца.

— Този бог уж се казвал Маддракс — продължи Кралцек — и с орда голокожи бил на път към Южната земя. Дошъл с някаква огнена птица.

— Пак огнена птица — промърмори замислено Друлца.

— Какво общо имам с боговете? — изръмжа херцогът. — Това е работа на вещиците. — Посочи тарака. — Смъкнете му кожата. Довечера искам да изям задните му крака. И ми пратете жените обратно в залата.

Тримата войници отмъкнаха скимтящия тарак. Друлца се затътри до сина си из коридора.

— Орда голокожи на път за Южната земя — това ми харесва — изграчи тя. — Но този чужденец, този мъж с огнена птица и с име Маддракс — никак не ми харесва. — Смукна шумно от пурата си. — Придружи ме до баба си, сине.

Бабата на Брелцек и майка на Друлца беше вещица на Боллуна. Най-могъщата вулфанка на града…