Стив Олтън
Възкресяване (44) (Какво става с нас, след като умрем)

41

Няколко реда схлупени покрити с прах къщички с лабиринт от виещи се улички между тях. Отсрещният край на селцето опираше в брега на езеро, скрито под гъста мъгла.

А на брега на езерото се издигаше чудовищна каменна скулптура, висока колкото десететажен блок. Горната й част беше излъскана, вероятно от силните планински ветрове. Очертанията й се криеха в мъглата.

Някъде в далечината отекна глухият звън на камбана или гонг и ехото се върна от стените на кратера.

Сякаш призовани от този звън, от къщичките наизлязоха сивкави фигури и тръгнаха към брега на езерото.

Доминик бръкна в раницата и извади миниатюрен, но мощен бинокъл. Превключи картината на нощно наблюдение, даде максимално увеличение и фокусира образа.

„Нещо ще се случи там. По-добре да сляза…“

Покрайнините на селото представляваха меко податлив торф, който се състоеше от човешки изпражнения, боклуци, кости и димящи останки от изпепелени трупове. Буболечките бяха стотици хиляди, въздухът гъмжеше от изгладнели летящи гадинки.

Като дишаше на пресекулки през шланга, Доминик бавно вървеше през това човешко тресавище. Най-после стигна първите къщички на селото. Те дори нямаха прозорци, а стените им, изглежда, бяха слепени от кал.

Притаи се зад една полуразрушена стена, после продължи напред.

Прашната уличка зад стената беше съвсем пуста.

Пърхане на криле я накара да вдигне глава. По покривите и по улицата бяха накацали птици, наподобяващи бухали, но големи колкото десетгодишни деца. Главите им бяха посипани със сивкав прах, очите им бяха бели, без зеници. Сгънатите им люспести криле, изглежда, бяха неспособни да ги вдигнат във въздуха, но пък завършваха със заострени нокти.

Чудовищните птици я разглеждаха с невиждащите си очи и помръдваха клюнове.

„Що за зли създания са това?“

Доминик продължи да се прокрадва напред. Костюмът й бе покрит със сивкава пепел. Тя сграбчи шепа прах и посипа главата си.

После излезе на пътя и заслиза към брега, където се надяваше да открие Майкъл.

Срещна първия жител на селото малко по-нататък. Някаква прегърбена и сгърчена фигура, която с труд можеше да се нарече мъжка, се измъкна от ниската врата на една от къщичките. Нещастното създание се влачеше на ръце, тъй като долната част на тялото му бе отсечена. От зейналата чудовищна рана все още се стичаше синя кръв.

От гърба му стърчеше виолетово пулсиращо кълбо, изглежда, имплантирано.

Страх и съжаление изпълниха сърцето на Доминик. Тя изчака съществото да се отдалечи, след това продължи напред.

Постепенно улицата се изпълни с още стенещи, виещи и ридаещи създания, всичките жертви на зловещи хирургически експерименти и ампутации. Едни нямаха крака, други — ръце. Безброй личинки гнездяха в кожата им и се хранеха от плътта и костите.

Нефилимите…

И сякаш мъките им не бяха достатъчни, всеки бе принуден да носи сияещото кълбо, което пулсираше във всички цветове на дъгата. И да имаше някакъв код, свързан с менящите се цветове, Доминик не го разбираше.

Тя заобиколи една групичка низвергнати и тръгна към челото на редицата. Гонгът вече се чуваше по-ясно.

Улицата излизаше на малък площад, стигащ до брега на езерото. Хиляди измъчени двукраки бързаха от всички страни да се присъединят към множеството. Вяха облечени в парцаливи наметала, а издължените им черепи се криеха под качулки. Кожата им бе покрита с плътен слой силициев прах. Надвиснали като на неандерталците вежди скриваха дълбоко разположените им очи. Нямаха носове — носните отвори бяха разположени насред лицето. Устите им бяха като цепки, зад които се виждаха почернели зъби.

Нефилимите се бутаха като изплашен добитък и се мъчеха да се приближат колкото се може повече до езерото.

Доминик се сви зад останките на една срината къщурка и се огледа неспокойно. Гонгът продължаваше да кънти.

Вниманието й бе привлечено от статуята. Лицето имаше страховити демонични черти — голям гърбав нос и зейнала уста. От главата стърчаха огромни лъскави черни рога. Зад голия мускулест торс се виждаха разперени прилепоподобни крила. Долната част на тялото бе оформена като задните крака на козел, а дългата опашка завършваше с шип.

„Това е Луцифер — сети се Доминик. — Те се прекланят пред дявола“.

Статуята хвърляше огромна сянка върху езерото, а в сатанинския й поглед се отразяваха трепкащите пламъци от покрива на Подземния свят. Устата бе разкривена в злокобна усмивка.

Гонгът утихна.

Доминик се надигна. Едва сега видя накъде се е отправила процесията на нефилимите. Още по-нататък по брега се виждаше разклонено дърво, старо като времето и голямо колкото африкански баобаб. Стеблото и клоните му бяха обгърнати в млечновато сияние, от кората му се стичаше слузеста смола.

В основата на дървото стоеше жена.

Лилит.

Лилит носеше алено расо, голият й издължен череп бе скрит под нахлупената качулка.

Тя заговори и гласът й се усилваше от естествената акустика.

— И разчу се тогава, че нашият тиранин Господ Бог взел да завижда и да се плаши от своите създания и пратил своя най-възлюбен син, Луцифер, в дълбините на ада. И толкова бил самовлюбен нашият създател, че прогонил своето най-велико творение, човека, от Райската градина. Толкова егоистичен бил този отмъстителен бог, че заповядал на най-верните си поддръжници да направят кърваво жертвоприношение. Толкова зъл и непрощаващ бил, че поискал да издавят целия човешки род. Толкова се изплашил от човешкия ум и напредък, че се постарал да рухне Вавилонската кула, а оцелелите прогонил по четирите посоки на света, като ги принудил да говорят на различни езици, за да не се разбират, и по-късно да се изтребят помежду си. „Не убивай!“ — заповядал великият лицемер, ала същевременно ни научил да се мразим. Но дори този всемогъщ и егоистичен лицемер не бил в състояние да потисне любовта на нашия истински баща, нашата красива Утринна звезда, който се въздигнал от ада, за да ни поведе. Луцифер е този, който ни научил да опитаме от вкуса на плодовете и виното. Той заменил въздържанието с удоволствие, невежеството с любопитство. Той освободил духа ни, подтикнал ни да се развиваме и усъвършенстваме и ни разкрил скритите сили на майката природа. Той е нашето истинско спасение, защото удари най-сетне часът да поправим стореното и да освободим нашия отец от нечестивите му вериги.

Тълпата се люшкаше и виеше, затънала в лепкавата кал. От другата страна на улицата птиците я наблюдаваха с безразличие.

Лилит изчака множеството да се успокои.

— А сега Йехова ни е пратил друг посланик на болката. Но не се страхувайте, защото пристигането на този Хунафу няма да умножи страданията ви. Девлин, вашият истински спасител, ще използва силата си, за да отключи портата на ада и да освободи нашия архангел Луцифер!

Диво топуркане и гневно сумтене, докато тълпата се люшкаше напред, за да се приближи до своя идол.

Лилит направи знак всички да замълчат.

— Търпение. Скоро ще ви постигне дългоочакваното възкресение. А дотогава можете да направите едно пълно завъртане около светлината на Луцифер, преди да се приберете по домовете си.

Тълпата се изви около дървото. Сияещите сфери поглъщаха енергията, която се излъчваше от дебелия му ствол, сякаш се захранваха от нея.

След едно завъртане нещастниците поемаха обратно към схлупените си къщурки. Междувременно Доминик забеляза нещо и отново извади бинокъла, за да го разгледа по-внимателно. Беше дървен кръст, прикрепен към един от ниските клони на дървото.

На кръста имаше някаква фигура.

Главата бе скрита в корона от тръни, кръвта, която се стичаше, бе синя на цвят.

Джейкъб…