Стив Олтън
Възкресяване (25) (Какво става с нас, след като умрем)

22

19 ноември 2033 г.

Хотел — казино „Мейбас Плаза“, Саут Бийч, Флорида

Събота вечер

Хотел — казино „Мейбас“ бе гигантска правоъгълна постройка от черно стъкло и неонови светлини, заемаща цял квартал на крайбрежния булевард. Последните шест етажа на трийсет и три етажната сграда бяха луксозни апартаменти, отдавани под наем на филмови звезди, политици, банкери и чуждестранни богаташи. Но дори тези, които можеха да си позволят сумата от пет милиона долара годишно, трябваше да чакат седем години, докато им излезе късметът. По-долните етажи бяха заети от значително по-скромни апартаменти с една спалня, най-често използвани от клиентите на официалния публичен дом, разположен на целия пети етаж. Първите три етажа на хотела бяха посветени изцяло на хазарта. Двата долни бяха отделени за посетителите, а третият — за по-специални клиенти. Този трети етаж, на който се попадаше само с покана, се отличаваше съществено от игралните зали на Лас Вегас. Нямаше го блясъка на безбройните светлини — в залите цареше сумрак. Стените бяха с копринени тапети в тъмни цветове, подовете бяха застлани с дебели килими. Половината от масите за „блекджек“ и „крапс“ бяха монтирани във вани с гореща вода, където клиентите се обслужваха от разголени хубавици. С други думи — добре дошли в хотел — казино „Мейбас Плаза“, за който злите езици казваха, че носи чиста печалба от един милион всеки ден. „Мейбас Плаза“ перлата в процъфтяващата финансова империя на Лусиен Мейбас.

За младоженците Дани Диас и Сиа той се превърна в техния личен ад.

Бяха изместили датата на сватбата с осем месеца, за да успеят да се уредят с „Меден месец при Мейбас“. Още в първата вечер заваля проливен дъжд, който ги принуди да изоставят плановете за посещение на „Плажа на Нерон“ и да се ориентират към казиното. Следващите седем часа прекараха край масата за рулетка. В края на това невероятно преживяване Сиа бе спечелила 30000 долара, а Дани прибра в джоба си други 21000. Побъркани от щастие, те се върнаха в стаята за кратка почивка със сандвичи и секс, след което отново слязоха в казиното, завладени от мечти за бърза печалба, която да им осигури закупуване на нова къща веднага щом се върнат от сватбеното пътешествие.

Но късметът често се обръща и в събота сутринта младоженците не само бяха изгубили цялата си печалба, плюс още седем хиляди от съвместните си спестявания и 12000 аванс от служебната кредитна карта на Дани, както и 10000, които майката на Сиа им бе дала като сватбен подарък. На всичко отгоре Дани си бе позволил да бръкне в сметката за служебни разходи на учреждението, в което работеше.

Единственото им успокоение бе, че бяха получили официална покана от мениджъра на хотела да посетят третия етаж на казиното.

 

 

Дани стисна запотената ръка на Сиа и я поведе към едно празно място до масата за рулетка. Разполагаха с петстотин и шейсет долара в чипове, получени в замяна на годежния пръстен на Сиа.

— По дяволите… не те попитах, скъпа, какво предпочиташ — рулетка или крапс?

Сиа огледа полуголите знаменитости и гости, наобиколили масите като лешояди. Въпреки климатиците беше плувнала в пот.

— Ей, това там не е ли Тоня Дейвидсън, звездата от онази сапунена опера? Божичко, гади ми се, като я гледам.

— Мила, решавай: рулетка или крапс? Трябва да върна парите в служебната карта до утре в седем.

— Добре… добре… да бъде… рулетка. — Тя го повлече към най-близката маса.

— Червено? — попита задъхано Дани, когато спряха при масата.

Тя кимна.

— И щастливото число 23. Да си върнем всичко още с първото завъртане.

— Добре. Целуни ме за късмет.

Допряха устни и езиците им се докоснаха, разменяйки вкуса на слюнка и водка. Топчето вече се въртеше.

 

 

Два етажа по-нагоре Бенджамин Мършант, личният помощник на президента на казиното, наблюдаваше тази сцена върху монитора на китката си. Сивите му очи бяха полускрити под подпухналите клепачи. От ъгълчето на устата му се проточи слюнка, опря в снежнобялата риза и остави там влажно петънце.

Бен Мършант никога не се бе срещал с Дани и Силвия Диас, но ги познаваше достатъчно добре. През последните три дена той бе щастлив талисман и зъл магьосник. Той ги бе примамил към рулетката с нарастващи печалби, преди да им обере всичко. Той бе играл ролята на техен банкер, подписвайки собственоръчно чековете им, беше се престорил дори на „главен готвач“ и им бе поднесъл ястия, обилно напоени с афродизиак и екстази.

Сега обаче бе дошло време да изиграе любимата си роля — на адвокат на дявола, който първо трябваше да ги отведе още по-надолу в дебрите на фалита.

В изящно маникюрираните си пръсти Мършант стискаше миниатюрно устройство, свързано с колелото на рулетката. Той набра избрания номер и го въведе, а машинката потвърди с тих мелодичен гонг.

— Шест, червено.

Челото на Сиа се стовари върху рамото на съпруга й.

— Каква гадост! Къде е шибаното ми питие? Тук не се ли поднасят напитки?

Веднага дотича една почти гола сервитьорка, с мургава кожа и едри поклащащи се гърди.

— „Калигула“ с добавка става ли, миличка?

Сиа гаврътна на един дъх жълтеникавото питие и едва след това почувства пламналия в стомаха й огън. Не беше яла, нито спала от трийсет часа.

— Сиа?

— Пак червено, Дани. Всичко, което ни остана.

— Сигурна ли си?

— Направи го и не питай.

Дани изтика последната купчина чипове по плюшената покривка.

Два етажа по-горе Бен Мършант отново натисна черния клавиш на апаратчето.

Сърцето на Сиа блъскаше като тъпан. Тя не откъсваше поглед от лъскавото топче, което подскочи, падна на червено, задържа се и…

— Деветнайсет, черно.

— Мамка му! — изруга младата жена.

Дани се свлече от стола; залата се завъртя пред очите му.

— Божичко, Сиа, какво ще правим? Ще ме изгонят от работа. Може да ме дадат под съд…

От другата страна на масата един от служителите слушаше внимателно командите, които Бен Мършант му шепнеше в ухото.

— Дани, тук е много гадно. Още в петък ти казах да си вървим.

— Извинете? Вие ли сте… господин и госпожа Диас?

Сиа вдигна глава и погледна с разплакани очи служителя.

— Какво искате? Не ви ли стига, че ни отнехте всичко за една нощ?

— Шефът желае да разговаря с вас. Той е главен мениджър на казиното. Последвайте ме, ако обичате.

— Защо?

— Мисля, че става въпрос за сметката ви за хотела. Оттук, моля.

Дани хвърли на жена си обезпокоен поглед. Тя повдигна рамене и изхъмка:

— Какво могат да ни направят?

Стигнаха до една врата, скрита зад декоративни растения. Тя се отмести с хидравлично свистене.

— Нагоре по стълбите, ако обичате.

— И какво има там?

— Там е главният мениджър. Мадам, моля ви…

Никелираната стълба ги подканяше. Сиа тръгна първа, Дани я последва. Усещаше на плещите си тежестта на целия свят.

Бен Мършант ги очакваше на горната площадка, извил устни в приятелска усмивка.

— О, добър вечер, госпожо и господин Диас — каза той с подчертано фалшив луизиански акцент.

— Аа… за сметката на хотела… ще можете ли да почакате? Обещавам, че ще ви…

— О, не, не! Сметката ви е уредена.

Сиа погледна Дани, после пак Мършант.

— Вие двамата сте наистина големи късметлии. Изглежда, някой много ви харесва. — Мършант посочи с маникюрирания си пръст тавана. — Ангел пазител.

— Не разбирам — рече Сиа. — Кой сте вие?

— Казвам се Мършант, Бенджамин Мършант, но ти, скъпа Силвия, можеш да ме наричаш Бен. Аз съм частен секретар и личен съветник на Лусиен Мейбас, но тази вечер ще съм вашият гид в изгубения рай.

— Моля?

— Изгубеният рай, мила. Едно чудесно местенце в небесата. Елате, скъпи херувими, каляската ви очаква. — Мършант ги отведе до една малка стая, която завършваше с частен стъклен асансьор. — Тази кабина ще ви откара право при госпожа Мейбас.

— Госпожа Мейбас иска да се срещне с нас?

— Няма от какво да се боиш, Дани. Както вече казах, днес е щастливият ви ден. Скоро всички ваши финансови притеснения ще изчезнат.

Дани погледна Сиа, после пак Мършант, който държеше вратата на асансьора. Мършант се поклони и двамата влязоха.

Вратата се затвори и усмивката на Мършант изчезна зад стъклената преграда.

— Дани? — Сиа го сграбчи за ръката. Кабината ускоряваше нагоре.

Асансьорът спря още преди да издишат. Вратата се плъзна встрани.

Зад панорамните прозорци се виждаше нощното небе над Маями, озарено от неонови отблясъци. Те пристъпиха върху мраморния под.

Вратата зад тях се затвори.

— Ехей? — подвикна Дани. Намираха се в просторно помещение, мебелирано като всекидневна. Прозорците разкриваха гледка на 360 градуса.

— Аз съм Лилит.

Дани се обърна и видя една жена, която наливаше напитки зад бара. Имаше гладка, потъмняла от слънцето кожа и светлокестенява коса, която се спускаше на вълни по гърба й.

— Лусиен искаше да е тук, за да може да ви посрещне, но напоследък все е болен миличкият. — Дани се ококори, когато жената излезе иззад бара. Беше облечена в прозрачна рокля, през която прозираха смуглите й гърди и гладко избръснатите й слабини. Тя разлюля леко таза си. — Значи вие двамата сте младоженци?

— Ами… да. Оженихме се преди три дена.

— Четири — Сиа го сръга с лакът. — От колко време сте женени с господин Мейбас.

— Достатъчно дълго, за да ми се иска да е умрял. — Жената се изкиска пискливо. — Благодаря на дявола, че е измислил вибраторите, момиче.

Дани не можеше да откъсне очи от щръкналите й зърна.

— Късно е — подметна Сиа. Усещаше, че губи почва.

— Нощта тепърва започва — възрази спокойно Лилит. — Но ти май се безпокоиш за нещо?

— Изгубихме доста пари. Наложи се Дани да заеме от служебната сметка.

— Сиа…

— Стига, стига, в „Мейбас“ всички сме едно семейство. Кажи ми, Даниъл, колко точно загуби тази вечер в това нечестиво свърталище?

Дани с мъка откъсна поглед от тялото й.

— Не зная. Всичко, което ни беше останало.

— И пръстена на Сиа ли?

Дани кимна объркано.

— Както и всичките спестявания — допълни Лилит Мейбас с глас на загрижен изповедник.

— Кредитната карта. Сватбените ни подаръци. — Дани избърса една сълза.

В очите на Сиа блеснаха ядни огънчета, защото Лилит се настани плътно до мъжа й.

— Даниъл, сложи ръка на датчика на масичката.

Той се подчини, замаян от уханието, което повяваше откъм нея.

— Компютър, дай оценка за финансовото състояние на господин Даниъл Диас.

Върху стъклената плоскост на масичката се появиха сияещи цифри. Неоновосиният баланс в долния край премигваше на 200000 долара. Дани се облещи.

— Струва ми се, че това ще може да покрие загубите ви. — Лилит се облегна на възглавниците.

— Но това е… невъзможно — промърмори Дани. — Не разбирам…

Лилит се засмя и белите й зъби лъснаха.

— Подарък, Дани. От имащия, на този, който се нуждае.

Чувствата се редяха върху лицето на Дани. Радост. Сълзи. Облекчение. Умора.

— Просто не зная какво да кажа…

— Достатъчно е да ми благодариш.

— Благодаря ти! Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти…

— И каква е уловката? — попита Сиа.

Лилит се засмя.

— Може би се опитвам да си купя билет за рая.

— Съмнявам се.

— Сиа…

— Няма нищо, Даниъл. Жена ти е права да подлага на съмнение мотивите ми. Чувала съм да казват, че грехът е рожба на дявола. Знаете ли кое е най-лошото нещо на този свят?

— Не. Кое?

— Страхът. — Лилит се изправи и погали леко косата на Сиа. — Аз израснах в страх. Откакто се помня, страхът е в сънищата ми. Той ми отне детството, лиши ме от невинността ми и ме направи своя жертва. Страхът от смъртта. Страхът от унижението. Страхът да не бъда изоставена, да не остана сама. Страхът да изгубя любовта.

Тя седна на масичката срещу Даниъл.

— А знаете ли кое му е най-лошото на страха? Той ни пречи да осъзнаем истинската си сила… и това, че всеки от нас има свободна воля. Страхът се хранеше с мен цели четиринайсет години и накрая почти ме докара до самоубийство. И тогава се ядосах. Гневът ми помогна да се мобилизирам. От този момент престанах да съм жертва. Научих се да използвам силата на плътта така, както аз искам. — Тя махна с ръка.

Дани кимна, хипнотизиран от жеста й и от богатия на екстази коктейл.

— Ти си се омъжила за богатство — отбеляза Сиа. — На какви рискове толкова си се подлагала?

Лилит разтвори леко крака и намигна на Дани — предлагаше му да й се полюбува.

— Трябва да си доста талантлива, за да се омъжиш за богаташ, Силвия, особено ако идваш от нищото. Богатството трябва да бъде съблазнено… прикоткано. Властта изисква доверие, доверието предполага измама. Погледни Даниъл. Той си е позволил да бръкне в сметките на компанията си най-вече защото е бил съблазнен от твоята алчност и амбициозност. Това е възхитително. Способността да съблазняваш те прави силен, не е ли така?

— И слава на Бога за това — рече малко замаяно Дани.

— Бог ни е осигурил полови органи, Даниъл, но Луцифер ни е научил как да ги използваме. А сега ми покажи твоя.

— А?

— Жена ти ревнува от мен. Използвай това в твоя полза.

Дани усети, че сърцето му блъска в слепоочията.

— Не ви разбирам.

— Покажи ми новия Даниъл Диас, мъжа, който винаги си мечтал да бъдеш. Вече имаш пари, а сега поеми контрола над ситуацията. Нареди на Силвия да ти направи свирка.

— Ти си се побъркала. — Сиа стана и понечи да си тръгне. — Задръж си парите. Аз не съм курва на повикване.

— Всички сме курви, сестрице. Добре, гледай тогава, аз ще ти покажа как…

— Не! — Сиа я избута настрани и се наведе, разтреперана, пред мъжа си. — Сваляй панталоните.

— Сиа…

— Млъквай и изпълнявай. Тя си е платила за шоуто и сега ще го получи.

Дани изстена, когато тя му смъкна ципа и го улови за члена. Лилит пристъпи към тях.

— Властта е всичко, нали, сестрице? Въпросът е кой кого командва. — Тя сграбчи Сиа за косата и я дръпна назад малко преди Дани да достигне кулминацията.

— Ей…

Лилит й подаде миниатюрна кутийка. Сиа я отвори.

В кутийката бе сватбеният й пръстен.

— Подарък от сестра ти.

Сиа гледаше замаяно, сякаш бе само страничен наблюдател, как Лилит се наведе и пое в устата си набъбналия член на мъжа й.

Дани отметна глава и затвори очи.

За Даниъл Диас, старши инженер в един от най-засекретените проекти на НАСА „Златното руно“, нощта наистина едва сега започваше.