Стив Олтън
Възкресяване (4) (Какво става с нас, след като умрем)

2

25 януари 2013 г.

Сейнт Огъстин, Флорида

„Внимание. Колата водач наближава крайната цел на пътуването. Приятен ден“.

Гласът на автопилота на джипа събуди Доминик. Тя се протегна, изправи седалката и погледна часовника.

„Седем и тридесет. Спала съм два часа“.

Черната тойота на Ивлин Стронджин бе на около шест метра пред нея. Двете коли напуснаха едновременно магистрала 95 и продължиха по отклонението за Сейнт Огъстин, най-стария град на САЩ.

 

 

Всичко започнало през 1513 г., когато прочутият изследовател и търсач на съкровища дон Хуан Понсе де Леон пристигнал във Флорида и обявил тази „Страна на цветята“ за испанска територия. Петдесет и две години по-късно крал Филип Втори назначил адмирал дон Петро Менендес де Авилес за губернатор на Флорида, за да я защитава от посегателствата на французите. Менендес пристигнал на 28 август 1565 г., на празника на свети Августин, укрепил крайбрежното селище и го нарекъл на светеца.

Историята на Сейнт Огъстин е доста кървава. През 1586-а сър Франсис Дрейк нападнал и опожарил града, през 1668 той бил плячкосан от пирата Джон Дейвис, а населението му било изтребено почти до крак. След като британците основали свои колонии в Каролина и Джорджия, Испания наредила построяването на Кастило де Сан Маркос, каменна крепост, която предпазвала града от атака по море и суша.

През 1763 г. Флорида била предадена на Англия в замяна на Куба, но двайсет и три години по-късно отново била върната на Испания. Американската революция накарала Испания да преотстъпи Флорида на Щатите и не след дълго тя станала двайсет и седмият щат. Най-старият град в Америка пострадал отново при епидемия от жълта треска, а сетне, по време на Гражданската война, бил окупиран от юнионистите.

Но лошият късмет на Сейнт Огъстин се променил през 1885-а, с пристигането на Хенри Флаглер.

Съоснователят на „Стандарт Ойл“ открил потенциала на градчето за зимен курорт и започнал да инвестира в строежа на хотели и железопътна линия, която да го свърже с Ню Йорк. Построени били нова сграда на градския съвет, болница и няколко църкви. И за повече от век Сейнт Огъстин си остава популярна туристическа атракция, запазила спомените от времето на испанското владичество. Запазени са участъци от каменната крепост, както и много от по-старите сгради. Една от къщите е на близо четиристотин години, а местните жители разправят, че старите квартали са заселени с душите на мъртвите. Има и нощни туристически обиколки — наричат ги „призрачни“ и те включват някои от тези улички, както и посещение на старото гробище.

 

 

Доминик изключи автопилота и подкара джипа по улица „Ориндж“, покрай двете масивни каменни колони, някога обозначавали градските порти. След няколко преки, тойотата пред нея отби и спря пред един стар тухлен магазин.

Доминик паркира непосредствено зад тойотата.

Възрастната жена се измъкна от колата и се протегна.

— Уф, отвикнала съм да пътувам толкова дълго. Хайде, скъпа, ще се отбием до едно местенце за миг, а после те каня на вечеря.

Доминик я последва към магазина.

— Тази постройка и паркингът пред нея са вдигнати върху свещено индианско гробище — обясни жената. — Душите на осквернените още се скитат. — Тя посочи фасадата на магазина, на която се виждаше барелеф на вожда на семинолите Толомато. До него имаше дървен пилон с табелка, на която пишеше:

Тоз пилон е вдигнат в памет на Толомато, семинолски вожд, чийто вигуам бил стойел на туй място. Ний много почита паметта му, защото той бил добро сърдечен вожд. Той не взима ваш скалп дори да моли го, или да плати му голям много пари. Той винаги държел се повечето кат християнско чадо и благо роден, отколкот кат дивак индиан. Нека сега почива в мир.

— Много сладко.

Ивлин стоеше до пилона, затворила очи, устните й лекичко помръдваха. След секунда отвори очи, огледа се и кимна да продължат.

— Вижте, не знам дали… — почна Доминик.

— Просто проява на почитание, дете. Домът ми е наблизо.

Свиха зад ъгъла и излязоха на улица „Кордова“, скрита в сенките на стари дъбове. След няколко минути стигнаха желязната врата на старото гробище.

— Гробището на Толомато, едно от най-старите гробища в Северна Америка — каза Ивлин. — Преди хиляда седемстотин шейсет и трета на това място се е намирало индианско селище. В отсрещния край на гробището е погребан първият епископ на Сейнт Огъстин.

Подминаха гробището и продължиха. „Какво търся тук? — питаше се Доминик. — Защо не се върна в колата и не подкарам към Палм Бийч, докато още не съм загазила?“

Ивлин примижа и се засмя, сякаш се бе сетила за някоя забавна случка.

„Божичко мили, тя е абсолютно побъркана. Хубава работа, няма що. Изгубих цял следобед с тая луда старица!“

— Ивлин? Ей, Ивлин!

Старицата се обърна и я погледна с лазурните си очи.

— Скоро ще се стъмни, а аз имам урок по самозащита. Какво ще кажете да продължим обиколката някой друг път?

— Баба ти сподели с мен, че й липсвало времето, когато двете сте ходели да садите лук в Гватемала. Но коленете и гърбът й са много по-добре след онова къпане в езеро Атитлан.

Доминик се облещи.

— Тогава бях на шест. Откъде можете да зна…

— Ето я и моята къщичка. — Ивлин посочи една двуетажна къща от червени тухли. Приближиха се и тя бутна входната врата. Доминик я последва в тесния сумрачен коридор, който ги изведе в библиотека с дюшеме от тъмно полирано дърво и напълно съвременна мебелировка. С влизането видеостената отсреща се включи на последните новини на Си Ен Ен:

… а в Антарктида още един ледник, с размери колкото Ирландия, се е отцепил от ледения шелф Рос. Учените продължават да настояват, че процесът на глобално затопляне не показва белези на ускоряване и че се развива напълно според техните очаквания въпреки ядрените взривове, които само преди три месеца унищожиха обширни райони на Австралия и Азия…

— Изключете го, моля ви.

Екранът потъмня.

— Така е по-добре.

Ивлин се обърна към нея.

— Сигурно си гладна. Позволих си да поръчам някои неща от ресторанта наблизо.

Доминик се поколеба, но мирисът на готвено с чесън й се видя особено примамлив.

— Мм, какво ухае така приятно?

— Макарони със сос маринара. — Ивлин отиде до масата, вдигна капака на голямата картонена кутия, след това подреди чинии и прибори.

— Заповядай. Ще поговорим, докато се храним.

Доминик се разположи срещу нея. Ароматът на италианската храна изпълваше стаята.

— Тъгуваш по него, нали?

Доминик си отчупи парченце хляб.

— По кого?

Ивлин се усмихна и сложи ръка върху нейната.

— Мила моя, безсмислено е да увърташ. Знаеш ли какво е некромантство?

— Не.

— Некромантството е изкуство да се общува с душите на мъртвите. Някои го наричат черна магия, но всичко зависи от това с кого общуваш. Съществувала е още в Древен Египет, когато Озирис е призовавал мъртвите, за да получава от тях напътствия.

— Тоест… искате да кажете, че общувате с мъртвите?

— С техните души.

Доминик втренчи поглед във вилицата си.

— Не бих искала да ме смятате за скептична, но…

— Тялото е само физична величина. При раждането ни всеки от нас се свързва с душата, нашата живителна сила, духа, или енергийното поле, което укрепва връзката тяло — душа.

— Добре, но позволете да ви прекъсна. Аз не съм религиозна и ми е трудно да повярвам в тези неща.

— Но напоследък проявяваш интерес към тях, нали? — Доминик преглътна мъчително. — Защото търсиш отговора на нещо.

— Така е.

— Искаш да разбереш дали Майкъл е жив.

Доминик едва сдържа сълзите си.

— По-скоро се нуждаех от увереност, че всичко там е приключило. Нали ме разбирате, за да продължа напред.

— И какво ти казва сърцето?

— Сърцето ли? — Тя се облегна назад. — Казва ми, че е жив. Но умът ми смята друго.

Жената я изгледа замислено.

— Доминик, мога да те водя поне известно време по този път, но и аз не знам отговорите на всички въпроси. Ако ги знаех, щях да променя бъдещето.

— Какъв път? Какво бъдеще? За какво говорите, по дяволите?

Ивлин мълчеше.

— Попитах ви — какъв път?

— Твоят път, Доминик. Твоята съдба, съдбата на твоите деца.

— Вижте какво… направих грешка. Време е да тръгвам. — Тя се надигна.

— Върви си, щом искаш, но това няма да промени нищо, само ще влоши нещата. Не зная по каква точно причина, но по-висши сили са те избрали да бъдеш част от техни добронамерени планове, а мен — да бъда твоя водачка. Аз не съм твой враг, Доминик — враг ти е страхът, най-вече от непознатото.

— Казвайте каквото имате да казвате — рече Доминик и седна.

— Първото, което трябва да направим, е да преодолеем недоверието ти. Аз не съм психиатър, нито психоаналитик, който да разчита на научни методи, за да те води напред. От друга страна, произхождам от семейство със стари традиции в комуникациите между различни измерения. — Ивлин вдигна ръка, сякаш да спре протестите на Доминик. — За да разбереш за какво говоря, трябва първо да приемеш, че всички ние сме заобиколени от енергия, че енергията е всичко и че това, което се променя, е само начинът, по който я възприемаме. Тази маса например изглежда солидна, ала е изградена от атоми, които се намират в постоянно движение. Ако разгледаме един от атомите с помощта на мощен микроскоп, ще видим, че се състои предимно от празно пространство. Частици, движещи се с огромна скорост, говоря за електроните, ще се носят из това пространство подобно на астероиди, а ако се заровим още по-надълбоко, ще забележим други, по-малки частици, наречени кварки, които трептят, разширявайки се към други измерения. Всичко е енергия и енергията е в постоянно движение. Скоростта, с която човешкото същество възприема енергията, го поставя в света на материалното, който е светът на третото измерение. За повечето от нас възприемането на този материален свят е ограничено до нашите пет сетива. Но съществуват и други измерения, които все още нямаме възможност да открием и наблюдаваме. Математически са предсказани общо единадесет измерения, отвеждащи ни в светове, които поне за момента наричаме „духовни“. И при тях общата връзка е енергията.

— Както вече казах, енергията е навсякъде около нас — продължи тя. — Сетивата ни не го долавят, но тази стая е изпълнена с енергия. Тя се излъчва от телата ни като топлинни или мозъчни вълни. Тя трепти из стаята с различни честоти. Ако имахме възможност, бихме могли да черпим от тази енергия, както построените от нас уреди черпят от ефира, в който предаваме звуци и изображения. Защото мозъкът е също един такъв уред, който би могъл да ни помогне да се свързваме с онези, които са преминали в други измерения. Смъртта, Доминик, не е край, а духовете са прояви на божественото, които създават души. След като умрем, възприятията ни се променят, разширяват се към по-висши измерения.

— Откъде знаете всичко това?

— Защото, мила моя — усмихна се Ивлин, — съм била там. Минавала съм от другата страна.

Доминик почувства, че по гърба й полазват тръпки.

— Случи ми се преди много години, когато живеех в Маями, точно след преминаването на урагана Ендрю. Малко след бурята излязох да разходя кучето си — имах басет, Оскар. Стъпих в една локва и — прас! Така и не бях забелязала, че в нея лежи оголена електрическа жица. Удари ме като камион с тухли.

— И какво стана? — попита заинтригувано Доминик.

— Първото, което си спомням, бе, че изведнъж се бях освободила от бремето на материалната си обвивка. Съзнанието ми се рееше над тялото, гледах го отгоре, проснато като кукла, на която някой е престанал да дърпа конците. Бедният Оскар лаеше като побъркан.

— Бяхте ли изплашена?

— Не. И нищо не може да ме изплаши оттогава.

— Какво стана после?

— Съзнанието ми пое през един тъмен тунел, в дъното, на който виждах светлина. Божествена светлина, която ме окъпа с обич, каквато не бях изпитвала никога. — Тя втренчи поглед в Доминик. — Притеснявам ли те с този разказ?

— Малко. Ако е някакъв трик да ме приобщите към вярата…

— Повярвай ми, това е последното нещо, което би ми хрумнало. Истината е, че умрях като атеистка, и то не особено щастлива. Разбира се, всичко това ми мина през главата едва след като преживях „прегледа на живота“.

— Прегледа на живота?

— Съществуването ни всеки миг, всяка извършена от теб постъпка, всяка мисъл или чувство, което си изпитвала, всеки, с когото си се срещала, дори съвсем мимолетно, при това не само от твоята, но и от тяхната гледна точка — хора, на които си причинила добро или зло. Изумително и невероятно наситено преживяване, в известен смисъл доста тъжно, в други моменти радостно, дори щастливо, като да се потопиш в море от непредубедена любов. По някое време осъзнах, че не съм сама и че до мен са духовете на родителите ми. Не исках да си тръгвам, но те ми казаха, че още не е ударил моят час, че има неща, които трябва да свърша, някаква особено важна задача. И изведнъж, съвсем неочаквано, се озовах в тялото си. Стори ми се ужасно натежало, като оловен костюм. Изпитвах страшни болки. Чувах гласовете на лекарите, които се бореха за живота ми, но ми беше тъжно, че трябва да се разделя с родителите си.

— Значи се върнахте, за да изпълните задачата?

Ивлин отметна косата си назад.

— През първите няколко години смятах, че задачата ми е да помагам на хората по-добре да разберат смъртта. Когато се възстанових от преживяното, започнах работа над своята първа книга. Досега съм интервюирала осемдесет и седем души, повечето от които са преживели подобни на моята случки. Събрах достатъчно материал, който ми позволи да публикувам две книги, които станаха бестселъри. Въпреки този неочакван успех имах усещането, че нещо не ми достига. А после умря сестра ми.

Ивлин се изправи, дръпна едно чекмедже и се върна с една цветна снимка.

— Двете с Мария бяхме неразделни от съвсем малки. Разликата ни беше само година и един месец. И двете завършихме Кеймбридж. Никога няма да забравя вечерта, когато ми каза, че заминава на експедиция с Джулиъс и онзи негодник Борджия. Това направо ме съсипа.

Доминик се загледа в снимката на двете сестри, направена в Англия.

— Чакай малко! Очите ти… Тук са черни.

— Така е. Промениха се след инцидента. Всъщност станах некромантка тъкмо след случая с електрическия удар.

— Каза, че поддържаш контакт със сестра си.

— Тя е моята духовна спътница, водач из по-висшите измерения, из висшите състояния на съзнанието. Тези висши състояния са сили на божествената светлина, сили на доброто.

— А има ли сили на злото?

Ивлин въздъхна и продължи: подбираше внимателно думите си.

— Като е създал света на свободната воля. Господ Бог е позволил да съществуват както сили на доброто и светлината, така и такива на злото и мрака. Тези „по-бледи светлини“, както ги наричам аз, се разделят на няколко категории. Призраците са умрелите, които са твърде объркани душевно, за да се издигнат до светлината. Понякога нашите отрицателни мисли и чувства ги привличат в живота ни. По-опасни са обаче таласъмите. Те са създания на мрака, зли са, освен това смятат, че познават законите на вселената и умеят да ги използват. Таласъмите са лъжепророците, за които ни предупреждава Библията. Те ни примамват с познанията си, но не бива да им се доверяваме. Те могат да причинят големи злини. По-чистите източници на светлина ни откарват по-близо до Бог. Това са духовете, които са наши приятели. Никога не ни съдят, нито се опитват да ни направляват, те са тук само и единствено за да ни помогнат да прозрем истината. Ангелите са най-чистата светлина в духовния свят, пратеници на божествената същност. Те винаги са готови да се притекат на помощ, но от нас се иска да ги помолим. Ангелите се делят на херувими, серафими, ангели пазители и архангели.

— А ти можеш ли да ги виждаш? Можеш ли да видиш сестра си?

— Не, но усещам присъствието й, когато общуваме.

— И тя ти каза за Мик?

Ивлин кимна.

— Хвани ръката ми и затвори очи. Успокой ума си. Вдишвай дълбоко през носа и издишвай бавно през устата. Съсредоточи мислите си върху Майкъл. Прогони тъгата си и го пусни навътре в сърцето си. Съсредоточи се върху обичта си към него.

Доминик последва указанията й. Замисли се за Мик и за това колко й липсва.

Ивлин почти веднага долови нарасналата енергия около нея и заговори бавно:

— Господи, озари ни с твоята светлина. Позволи на ангелите ти да ни водят, насочи мислите ни към доброто. Благодарим Ти за всичко, което си сторил за нас, и нека сега пред нас се открие Мария Розън-Гейбриъл.

Последва продължителна пауза и когато Ивлин заговори отново, гласът й бе променен — нисък и дрезгав.

— Моят син все още не е преминал в царството на духа. Майкъл се е затворил в чистилището.

Клепачите на Доминик трепнаха.

— Божичко… Мик е в ада?

— Няма ад. Душата на Майкъл е окована в гняв, и това е защото е лишен от възможността да обича. От него бе поискано да извърши огромна жертва. Сега обаче той проклина решението си и съществуванието, което е принуден да води, захвърлен на един остров от пространство-време и заобиколен с океан от зло.

— Той… в безопасност ли е там?

— Напротив, намира се в огромна опасност. Измъчван е от особено могъщ таласъм — и той, и населението на острова, нефилимите, или изгубените души. Заслепението на Майкъл му пречи да се защитава от таласъма, но въпреки това той смята, че е длъжен да остане там, тъй като светлината, с която е изпълнен, носи успокоение на низвергнатите. Те всички са впримчени в едно относително уравновесено съществувание на по-висша темпорална равнина, същата, която ти смяташ за ад. Тъкмо присъствието на Майкъл там създава триизмерна примка от пространство-време. За да бъде спасен Майкъл, човечеството, както и душите на низвергнатите, примката трябва да бъде скъсана.

— Мария… — прошепна едва чуто Доминик, без да изпуска ръката на Ивлин. — Ще го видя ли някога пак?

— Историята за създаването на света, такава, каквато е предсказана в „Попол Вух“, се повтаря. Предстои отново да бъде проиграна последната битка. С раждането на вашите синове доброто и лошото отново поемат по своя път. Твоята роля е да ги подготвиш за битката, която вече се е състояла и е била изгубена преди цяла вечност. Ако този път успеят, Майкъл ще бъде възкресен. В противен случай ще загине човечеството.

— Но трябва да внимавате, защото в деня на раждането на твоите близнаци ще се роди и едно друго дете — продължи тя. — То ще поеме в себе си цялата отрицателна енергия, която ще поквари душата му и същевременно ще подсили тялото му. Това е превъплъщение на изчадието, което държи в плен сина ми и руши пространствено-времевия континуум. Най-нечестивото от всички творения, което подлага на мъчения нефилимите, за да се храни от живителната им сила. Пази се от Изчадието, Доминик. Не позволявай да се размножава.