Стив Олтън
Възкресяване (15) (Какво става с нас, след като умрем)

12

23 октомври 2020 г.

Имението Мейбас, Хамптънс, Ню Йорк

20:37

Снабдителният пикап спря пред входа на имението на Мейбас.

Мичъл Курц свали прозореца откъм мястото на шофьора и каза на пазача:

— Здрасти, приятел. Караме доставка за шефа ти. Три порции морска кухня и бутилка вино. Да ти ги оставя ли, или да ги карам в къщата?

Въоръженият пазач излезе от будката.

— Къде е Мърфи?

— Болен е.

— Пишете храната на сметката на Мейбас и ми я оставете. Аз ще я закарам.

— Разбрано. — Курц подаде на пазача термоизолиращ пакет. — Бъди така добър, остави вътре подноса с храна и ми върни пакета. Той не влиза в доставката.

Пазачът бръкна в термоизолиращия пакет и улови дръжките на подноса за храна…

… след което рухна в несвяст на земята, покосен от десет хиляди волта ток.

Курц отвори вратата, слезе, прекрачи тялото и си свали сакото, под което носеше същата камуфлажна униформа като тази на пазача. Метна увисналото му тяло на рамо, отнесе го в будката и го хвърли на пода.

След това набра номера на къщата.

— Кой е? — чу се дрезгавият глас на Питър Мейбас.

— Имате доставка, сър. Морски дарове и вино. Да ви я донеса ли?

— Крайно време беше. Поръчах я още преди четирийсет минути.

Връзката прекъсна.

Курц върна металния поднос в термоизолиращия пакет, презареди шоковата палка, след това включи чрез почукване миниатюрния микрофон, скрит под лявото му ухо.

— Тук всичко наред. Твоята позиция?

 

 

На стотина метра зад къщата Райън Бек се появи от тъмните води на Атлантика, облечен от главата до петите в черен водолазен костюм. С помощта на прибора за нощно виждане се увери, че брегът е пуст, след това пропълзя зад една пясъчна дюна до високите храсти покрай пътеката.

— На позиция.

Бек превключи на термален скенер и фокусира невидимия лъч върху задната част на къщата на Мейбас.

— Засичам трима. Детето е на третия стаж в спалнята. Прислужникът те чака при вратата. Целта е на покритата тераса.

— Ясно, тръгвам. — Курц подкара колата за голф по тясната алея към къщата.

 

 

Бел Глейд, Флорида

20:45

— От седем години се грижа за теб — мърмореше пияният Куентон Морхед, докато влизаше в спалнята на внучка си. — За майка ти даже по-дълго. Вие двете само знаете да искате от мен…

Сърцето на Лилит Ева Робинсън пърхаше като изплашена птичка.

— Дължиш ми, разбираш ли? Седем години, длъжница си ми за тях.

Умът на Лилит отчаяно търсеше малката точка бяла светлина, докато Куентон си смъкваше панталоните, седнал на леглото с гръб към нея.

— Добре, добре, стига си циврила. След малко ще ти стане хубаво. Тази вечер ще ти покажа вратите на рая.

Лилит затвори очи и съзнанието й намери убежище във възела.

 

 

„Джейкъб?“

„Тук съм, Лилит. Но не мога да остана. Мама ме вика“.

„Моля те, почакай. Той пак иска да го направи!“

Енергийният й импулс достигна до него и разтърси ума му.

„Ей, по-леко… твърде си силна за мен. Остави ме да…“

„Стой с мен… моля те! Наистина имам нужда от теб!“

„Ще се върна веднага щом мога. Обещавам!“

„Джейкъб, той е намислил нещо лошо“.

„Той винаги ти мисли лошото. Лилит, престани да се държиш като жертва. Извикай полиция. Избягай. Направи нещо!“

„Не е толкова лесно. Няма къде да отида“.

„Лилит, майка ми идва“.

„Не ме обичаш вече, нали?“

„Обичам те, просто сега не мога да ти помогна. Ще се върна веднага щом успея“.

„Джейкъб — почакай! Не си отивай, моля те!“

„Лилит, вярваш ли ми?“

„Да“.

„Тогава чуй какво искам да направиш. Кажи му, че ако пак се опитва да ти го пъхне, ще разкажеш на всички в църквата“.

„Но той заплаши, че ще ме убие, ако го издам“.

„Тогава ти го убий. Изчакай да заспи, вземи един остър нож и му прережи гърлото“.

„Аз… не мога да го направя“.

„Тогава аз пък не мога да ти помогна. Съжалявам. Трябва да вървя“.

„Джейк, чакай…“

 

 

Умът на Джейкъб се освободи и литна из междинния свят, като отхвърли съзнанието на Лилит обратно в реалността.

Момичето отвори очи тъкмо навреме, за да види как Куентон си изхлузва боксерките.

— Не се плаши. Виждаш ли го това? Това е сладоледче. Сладоледче, от което ще ти стане хубаво…

„Джейкъб, помогни ми…“

— Джейкъб!

 

 

Лонгбоут Кей, Флорида

— Джейкъб!

Джейк отвори очи. Лежеше на брега и майка му го викаше.

Той скочи и се затича към къщата.

— Джейк, искам да те запозная с един човек — каза Доминик. — Това е Крейг Бейсдорфър. Господин Бейсдорфър ще отговаря за вътрешната охрана, докато Сол и Пипер отсъстват.

Джейкъб кимна на възрастния джентълмен, който приличаше по-скоро на библиотекар, отколкото на експерт по охраната.

Соломон Адашек също кимна на момчето и се усмихна принудено.

— Приятно ми е да се запозная с теб, младежо. Господин Курц и господин Бек са ми разказвали много за теб.

— Какво например?

— Моля?

— Какво са ви разказвали?

— Ами, първо, че си голям атлет. Госпожо Гейбриъл, ще ви помоля да извикате и другия си син. Има още някои неща, които бих искал да уточня, преди да си легнат.

— Мани вероятно е в лабораторията за хидроакустично наблюдение.

— Не — каза Джейкъб. — Видях го да играе баскетбол.

— Добре, веднага се връщам — рече Доминик и излезе, като остави сина си насаме с професионалния убиец.

— Джейкъб, нося ти нещо. Подарък от ЦРУ. — Соломон извади от джоба си метална кутийка с размери на цигарена кутия, дръпна херметично затвореното капаче и я насочи към момчето.

— Ка… кво… е то… ва… — Джейк чу думите си да отекват някъде надалече. Стаята се завъртя и той падна в прегръдките на психопата със змийско изражение.

 

 

Имението Мейбас, Хамптънс, Ню Йорк

20:47

Майк Рениз, сто и двайсет килограмовият „помощник“ на Литър Мейбас, посрещна Мичъл Курц на вратата.

— Кой си ти бе, мамка ти? Къде е Морис?

— Морис е болен. Аз го замествам. — Курц подаде пакета на едрия мъж. Бек проследи сцената на екрана на термалния скенер. Този път имаше ослепителни искри.

— За втори път минаваш с един и същи номер — подхвърли в микрофона, когато всичко приключи. — Какво си приготвил за нашия човек?

— За него е специалната поръчка. — Курц издърпа парализирания „помощник“ в храстите, влезе в къщата, мина по прохладния мраморен под и излезе на верандата от другата страна. — Господин Мейбас?

Питър Мейбас вдигна глава.

— Кой си ти, по дяволите?

— Филип — братовчед на Морис. Главният готвач на ресторанта ви праща нещо специално, като добавка към обичайната поръчка. Пазачът ми каза да ви го поднеса лично.

Мейбас се надигна заинтригуван.

— Е? И какво е то?

Курц бръкна в термоизолиращия контейнер и измъкна един едър рак — държеше го за опашката.

— Харесва ли ви този красавец?

Мейбас преглътна лакомо.

— Харесва ми. Дай го тук.

Курц натисна скрития в корема на рака спусък. През отворите в клещите изхвърчаха две стрелички и се забиха в гърдите на Мейбас.

Милиардерът се ококори и рухна на пода.

Курц прибра рака в контейнера, наведе се и докосна ръката на Мейбас.

— Готов е, Пипер.

— По-добре се размърдай, че хлапето излезе от стаята.

Курц измъкна двете стрелички и ги хвърли в контейнера. След това напипа спринцовката, поставена в калъфчето на колана му.

— Слиза по стълбите.

Курц смъкна пантофа на Мейбас и инжектира съдържанието на спринцовката между пръстите му.

— Първи етаж, насочва се към кухнята.

Курц обу пантофа на безжизнено отпуснатия крак и вдигна контейнера.

— Пет секунди… давай!

Курц прескочи парапета на терасата и се спусна към брега.

Дванайсетгодишният Лусиен Мейбас изгаси цигарата си в пепелника и излезе на терасата.

— Надявам се, че вечерята е готова. Татко, умирам от глад. Уф, мамка му…

Момчето се наведе над проснатото тяло на баща си. Опря ухо на гърдите му.

— Ремпи, бързо тук. Татко е получил удар! Уолкър? Морис?

Сърцето на Питър Мейбас спря да бие дълго преди да пристигне линейката.

Бек и Курц си направиха малък банкет с рака на борда на наетата яхта, след като я преместиха на пет мили нагоре по брега.

 

 

Лонгбоут Кей, Флорида

21:02

Главата на Джейкъб пулсираше болезнено. Ръцете и краката му бяха оковани в белезници.

Той бавно отвори очи и се огледа.

Отсреща седеше майка му, завързана за фотьойла. Косата й беше разчорлена, очите — облещени, в устата й бе напъхан парцал. Негодникът тъкмо приключваше с облепването на краката й и насочи вниманието си към брата на Джейкъб.

Мани лежеше на масата, с увиснали отстрани крака.

Соломон Адашек премести един кухненски стол и седна до детето. Покритите му с черни петънца ръце ловко развързаха колана и смъкнаха панталона на момчето. Джейкъб и Доминик изстенаха едновременно и се задърпаха отчаяно.

Соломон вдигна глава и се ухили със змийска усмивка.

Сърцето на Джейкъб тупкаше като далечен тъпан, надбъбречните му жлези бълваха реки от…

… и в този момент в стаята просветля и времето започна да се забавя.

Обхванат от вълни невидима енергия, Джейкъб бавно се издигна над пода. Усещаше как ръцете му напират да се освободят от белезниците.

„Безсмислено… няма да успея“.

Заподскача заешката към Соломон Адашек Той го забеляза и вдигна изненадано вежди.

Джейкъб отскочи рязко от пода, изрита Адашек в гърдите и го отметна през масата.

После, с изтръпнали от прекомерното количество млечна киселина мускули, се наведе над майка си и заразкъсва лепенките, с които бе завързана.

Щом я освободи, тя скочи, смъкна лепенката от устата си, изтича при стената и смъкна катана — по-големия от двата самурайски меча.

Джейкъб се строполи на пода, напълно изчерпил силите си.

Соломон Адашек се свестяваше от неочакваното нападение. Надигна се от пода и се озова право срещу Доминик Гейбриъл, чиито очи пламтяха като въглени.

Вдигнала меча над главата си, Доминик викна рязко:

— Джейкъб, не гледай! Мама не иска да видиш това, което ще направи.

Но Джейкъб не откъсна поглед от нея и видя как святкащото острие се спусна рязко и разцепи главата на Соломон Адашек.