Стив Олтън
Възкресяване (24) (Какво става с нас, след като умрем)

21

Шест години по-късно

19 ноември 2033 г.

Комплекс „Мейбас Тех индъстри“

Бискайския залив, Маями, Флорида

Събота следобед

Пеликанът напрани няколко неуверени крачки по дървения кей, като от време на време завираше човка в перушината под крилата си. Подобно на повечето крайбрежни птици, той също бе престанал да ловува активно. В плитките води на морето отдавна не се срещаше риба, а блатата бяха пресушени. Единственото, с което можеше да се храни сега, бяха промишлените отпадъци.

Пеликанът разтвори човка и пое няколко глътки нагорещен въздух, примесен с миризма на човешки тела, лосион, парфюми и пот. От стотиците високоговорители, подредени покрай кея, се лееше мау-мау — смесица от калипсо и рап. Едрата птица изпляска с криле и полетя към покритите с мазни петна вълни на прибоя.

Още един горещ неделен следобед край морето, където човешкото множество кипеше от трескава активност.

От кея към вътрешността се простираше гъста мрежа от надуваеми мостове и пътеки, които опасваха стотиците магазинчета и заведения. Купувачи и курортисти, семейства и студенти, местни и туристи, представители на най-различни раси и религии се бяха скупчили пред входа на големия универсален магазин.

През 2030-а цветът на кожата не бе нищо повече от въпрос на личен избор: някога популярните татуировки бяха заменени от „телесно оцветяване“. Първоначално разработени като защита от канцерогенното действие на слънцето, заради разширяващата се озонова дупка, кожните оцветители, които придаваха допълнителна устойчивост срещу ултравиолетови лъчи, постепенно се бяха превърнали в модна прищявка. Центровете за промяна цвета на кожата никнеха като гъби. Клиентите можеха да избират сред огромно количество кожни нюанси, между които „европоиден“, „китайски“, „африкански“ и „индиански“. Дерматолозите се превърнаха в модни дизайнери, расовите противоречия бяха напълно забравени. Нещо повече, разходите по процедурата се покриваха от Федералната здравна каса.

Постепенно се появиха и по-радикални приложения, целящи да предизвикат внимание, но те естествено бяха най-популярни сред младежта. Клиниките рекламираха оцветяване тип „пъстра дъга“, една нова раса от „извънземни тийнейджъри“ изпълни училищните коридори, с епидермис, измазан от главата до петите в зелено, виолетово, червено и жълто. Тъй като цялата тази шарения доведе и до нарастване на агресията и престъпността, кметствата бяха принудени да забранят „прекомерно яркото“ оцветяване за всички на възраст под осемнадесет.

В небето над града се носеха лави — летателни апарати с вертикално излитане. Задвижвани от четири фиксирани турбодвигателя, осигуряващи необходимата тяга, тези двуместни летящи коли щъкаха над залива и града подобно на някакви гигантски полиуретанови пчели. По-слабо маневрените едноместни ВЛМ (вертикални летящи машини) се поклащаха над подредените като сардели на плажа голи тела.

Зелената повърхност на морето бе набраздена от яхти, скутери, сърфисти и луксозни катери, които се съревноваваха за пространство. От време на време над водата се подаваше заобленият нос на някоя двуместна миниподводница и от илюминаторите й надзъртаха любопитните лица на туристи.

В самия център на цялата тази налудничава активност се намираше „кошерът“ — гигантската стоманено-стъклена подковообразна сграда на „Мейбас индъстри“, чиито шестнайсет етажа се извисяваха над всички останали постройки. Южно от нея бе разположен футболен стадион „Флорида“, чиито трибуни се тресяха от виковете и тропота на близо 130000 зрители.

Само шест минути след началото на срещата домакините от „Хюрикейн“ вече водеха с убедителното 3:0 и местните запалянковци бяха пощурели. Стадионът ехтеше от задружния вик „Мулето, Мулето“, докато прословутият нападател на „Хюрикейн“ се носеше в поредната атака. Нямаше координатори със сигнални флагчета, всички инструкции на треньора се предаваха директно в каските на футболистите. Нямаше и рефери — вместо тях над полето се рееха камери, които следяха стриктно и за най-дребното нарушение. „Тъчдаун“ датчици, вградени под игралното поле, засичаха всяко докосване на топката. Дори вратата бе само холограмна проекция, която се задействаше при гол или опит за допълнителни точки. Сблъсъкът с „гредата“ караше топката да се върти бясно и да отскача встрани.

Самюъл Ейглър, по прякор Мулето, двайсетгодишен второкурсник и звезда на клуба, се отдръпна зад десния полузащитник и негов най-добър приятел К. С. Ренър, докато връщаха топката в центъра. Дрезгав дразнещ компютризиран глас нареждаше тихо през слушалката в дясното му ухо:

„… Шейсет и три, две крачки назад, отскачаш вдясно… на две“.

Сам се постара да прогони от мислите си неистовия рев на тълпата и да забави пулса си. Умът му се съсредоточи върху вътрешния му мир: той насочи съзнанието си към онова, което спортните психиатри наричаха „зоната“ — гладко и успокояващо езеро на съществувание, спотаено някъде дълбоко в мозъка.

Часовникът започна да отброява назад от петнадесет.

Напълно погълнат от „зоната“, Сам неволно сбърчи вежди, когато първоначалното спокойствие се смени от вълни на нарастваща болка…

… а времето и пространството неочаквано се забавиха до мъчително пълзене.

Шумът на тълпата премина в монотонно боботене. Топката започна бавно да се издига нагоре.

„Спокойно… да не се озовеш в засада“.

Сам чакаше търпеливо. Коженото кълбо изчезна за кратко между яките крака на Такър и се появи — цяла вечност по-късно — в ръцете на Ренър. Полузащитникът направи финт вляво, извъртя се рязко надясно и се преметна в салто над главата на Кели.

„Достатъчно!“

Ренър метна топката вдясно от Сам. Мулето улови носещото се кълбо от въздуха и го притисна в сгъвката на ръката си. Тъмните му очи се втренчиха в стената от движещи се тела, докато умът му избираше най-подходящата цел. Почти мигновено се спря на Джо Мастранджело, сто и трийсет килограмовият защитник на южнофлоридския университет. Той скочи към него, отметна свободната си ръка рязко като секира и удари противника си в гърдите. Якият защитник отхвръкна назад и отвори пред Сам пътя към светлината.

Самюъл Ейглър се пъхна през образуваната пролука с бързината на светкавица, като остави зад себе си половин дузина вкопчени един в друг футболисти.

Пресече трийсетярдовата линия… после четирийсетярдовата…

„Кой си ти?“

Непознатият женски глас го стресна. Едва не се препъна насред игрището.

„Говори с мен, братовчеде. Кажи кой си“.

Завладян от ужас, Сам трескаво измъкна ума си от зоната.

Ревът на тълпата се стовари върху него.

Сам се олюля и едва не се свлече на земята, задъхан, изтощен и уплашен.

 

 

— Той е в средата на игрището… четирийсет ярда… трийсет… Мулето приближава крайната зона и никой на игрището не е в състояние да го стигне. Тъчдаун! — Тод Хогланд, коментаторът на „Хюрикейн“, скочи на крака и продължи да крещи в микрофона, а стадионът го подкрепяше с неистов рев и аплодисменти.

Самюъл Ейглър падна на колене в крайната зона. Отчаяно се мъчеше да си поеме дъх.

 

 

16:17

Сам се облегна на седалката в съблекалнята на „Хюрикейн“. Болезнено напрегнатите му мускули отчаяно се нуждаеха от разпускащ масаж. Той уморено вдигна запотеното шише и отпи от студената смес от белтъчини, аминокиселини и растежостимулиращи хормони, чиято единствена цел бе да възстановят загубата на мускулна тъкан и да разградят по-бързо натрупаната млечна киселина.

Като досадни мухи пред лицето му танцуваха няколко телевизионни камери на различни компании — предаваха образа му по целия свят. Зад тях се тълпяха журналисти.

— Сам, даваш ли си сметка колко треньори жадуват да видят подписа ти върху договор за участие в техния отбор?

— Вижте, днес имах тежък ден. Не ми се ще да разговарям за перспективите си. Не можете ли да ме оставите на мира?

— Само след като отговориш поне на няколко въпроса. Миналата седмица притежателят на лондонските „Монарси“ се похвали, че ти позволил да ползваш личния му самолет.

— О, стига вече! Питайте ме за днешната игра. На други въпроси няма да отговарям!

— Имам един въпрос. — Камерата на „Сън Сентинел“ се приближи към него и той видя на миниатюрния монитор познатото лице на водещия Етан Макелви. — Маями имаше само един тъчдаун, което е с четири по-малко от средното за сезона. Толкова ли беше силна защитата на Южнофлоридския?

— Ненапразно се говори, че имат най-добрата защита. Удрят силно, никой друг не може като тях.

— А какво ще кажеш за Джеси Гордън? Той успя да те спре на два пъти.

— Гордън е бърз. Освен това очевидно е в добра форма.

— А слуховете за…

— Достатъчно. — Главата на главния треньор Тед Де Майо разбута камерите. — Оставете хлапето да си поеме дъх.

— Треньор Де Майо…

— Казах: достатъчно! Всички вън! Охрана, разкарайте тези лишеи от съблекалнята.

Четирима яки пазачи побързаха да избутат навън журналистите и летящите камери.

Сам увеси глава.

Зад него изникна Даян Танър, достатъчно близо, за да улови мириса на парфюма й — нов афродизиак, с едва доловим полъх на люляк и ягоди.

— Кажи, Даян?

— Забрави ли? Обеща ми интервю веднага след края на срещата.

— Ох, съжалявам…

— Сам, спортът също е бизнес. Не забравяй, че парите ви идват от славата, която ви създаваме ние. Шефът на моята компания е бесен, иска до понеделник интервю на живо от студиото, иначе заплашва да спре излъчванията на мачовете.

— Добре, добре. Какво ще кажеш за утре следобед? В пресцентъра?

— Утре става, но тази вечер е още по-добре. В стаята на моя хотел.

„Да бе, как ли не се сетих“.

— Уф… наистина не мога.

Даян се наведе и зашепна в ухото му:

— Напротив, можеш. Дори съм готова да се обзаложа, че ще го правим цяла нощ.

Иззад шкафчето се подаде Ренър, със завързана на кръста хавлия.

— Ей, приятел, разкарай това пиленце.

— Спокойно, Ренър — засмя се Даян. — Отдолу нямаш нищо, което да не съм виждала.

Още петима играчи от средната линия се присъединиха към Ренър. Почти едновременно, като по негласна команда, всички си смъкнаха кърпите. Слабините им бяха окосмени, но липсваха каквито и да било органи.

Сам едва сдържа усмивката си, докато Ренър позираше като манекенка.

— Идеята е на целия отбор. Да не губим време и усилия със странични неща.

Даян обърна гръб на Ренър и невъзмутимо продължи прекъснатия разговор:

— Утре в три тогава. И внимавай да не ме изпързаляш пак. — Тя се наведе и продължи шепнешком: — Обади ми се по-късно. Ще ти помогна да забравиш днешната игра.

Тя се извърна, разблъска голите мъже и тръгна към изхода, докато те се кискаха истерично и вадеха пенисите си измежду стиснатите си крака.

Сам се надигна и шляпна Ренър по рамото.

— Мерси, братче. Тази нямаше да ме остави на мира.

Ренър се наведе към него.

— Кажи де — само на мен. Какво стана днес? Никога не те бях виждал да се движиш толкова бавно. Да не се закачи в нещо?

— Може би. Не зная.

— Не знаеш ли? Стига де, познаваме се. Да не смучеш трева?

— Как можа да ти хрумне?!

— Да бе, да… Виж, трябва да се стегнеш. Имаме още важни срещи, а не ми се ще след време да чета по вестниците, че са те взели в някой отбор по ръгби.

— Не се безпокой, приятел. Няма да го допусна.

 

 

19:42

Университетът на Маями

Студентско градче, Корал Гейбълс, Флорида

Събота вечер

Деветнайсетгодишната студентка по геология Лорън Бекмайър се носеше в ритмично темпо покрай палмите, заобикалящи главния паркинг на студентското градче. Дългата й до кръста коса бе пристегната в опашка, което придаваше допълнителна гъвкавост на стройното й тяло. Лорън бе опитна състезателка по дълъг, троен и висок скок.

Треньорът й, разбира се, настояваше да се надпреварва и в бягане с препятствия, но Лорън отказваше категорично. Бягането беше изморително и нерядко свързано с болки в гърба. А и заради тренировките и лекциите почти не й оставаше време да се среща с годеника си.

„Пак не можах да отида на мача. Сам ще ме убие…“

Оглушителна гръмотевица разтресе смълчаните сгради на студентското градче под оловносивото небе. Тя ускори крачка. Първите капки дъжд я застигнаха, когато наближаваше четирите еднакви блока в западния край на градчето. Малко по-късно, докато подаваше ръка на компютризирания пазач, за да разчете имплантирания под кожата й идентификационен микрочип, рукна проливен дъжд.

След като я разпозна, роботът я сканира за оръжия.

Влезте Лорън Бейкмайър. Приятен ден.

Входната врата на общежитието се отмести и отвътре я посрещна познатата смесица от миризми. Тя подмина група студенти, едни полегнали върху надуваеми възглавници, други — задрямали в сензорните качулки, докато над тях на големия екран се въртяха откъси от различни филми и предавания. Всъщност денем същият този екран представляваше просторен панорамен прозорец, от който се разкриваше гледка към градината.

Лорън махна на един познат, после забеляза празен турболифт и побърза да се качи на високоскоростната платформа за седмия етаж. На стената на кабината бе изписано с едри букви „Имунизирай се и кажи НЕ на дрогата“. В началото на 2024 година Съединените щати, Канада и Мексико, по примера на Европейския съюз, бяха започнали задължително имунизиране на новородените за развиване на непоносимост към канабис, кокаин и хероин. Целта на „инхибиращите“ инжекции бе да попречи на човешкия мозък да изпитва удоволствие при употребата на тези наркотици.

Но в живота става така, че пребориш ли се с едно зло, идва друго. Имунизационните програми срещу други, „гранични“ наркотици, като метилендиоксинметамфетамин (МДМА), се оказаха твърде скъпи, а населението започваше да се изморява от досадната загриженост на Големия брат.

Вместо да продължи битката, през 2028-а федералното правителство реши да обедини сили с фармацевтичната индустрия в създаването на безвредни и лишени от привикване лекарствени средства, които да елиминират психологическата болка и да увеличават нивото на лично „щастие“.

Първото „райско“ лекарство беше БЛИС, генетично кодиран коктейл, предназначен да освобождава в организма серотонин и да стимулира производството и отделянето на фенилетиламин — хормон, отделян в големи количества, когато човешкият мозък е „влюбен“ (и в по-малки, когато човек яде шоколад). Година по-късно бе пуснат и друг дериват на БЛИС, чийто главен ефект бе възстановяването на допаминовите неврони, водещо до подсилване на отслабналите сексуални възможности при възрастните.

Щастие и засилено полово влечение — ето че се възраждаше една стара индустрия. Ефектът на тези препарати се засилваше, когато се приемаха успоредно с виртуално стимулиране на сетивата.

Биотехнологията бе създала една изцяло нова, ориентирана към сетивата световна икономика, способна да измести алкохола и наркотиците.

 

 

В коридора на седмия етаж кънтеше техно музика. От една отворена врата се показа полугол младеж с нашарено тяло — Кърк Пийкок, студент втора година по близкоизточни диалекти. Лорън не виждаше очите му заради плътните контактни лещи, които в момента бяха тъмновиолетови. Целта им бе да въздействат на настроението. Луминесцентната лампа на тавана се отразяваше в гладко избръснатото му теме и китайския символ за любов, изрисуван на челото му.

— Ло… ра…

— Казвам се Лорън.

— Ло-ра, Ло-рън… все едно, Ло-рън Бекман.

— Бекмайър.

— Играчката на Мулето.

— Моля?

— Неговата играчка, това си ти. Знаеш ли, не можеш ли да ми уредиш автограф? Преподавателят ми по география каза, че ще ми повиши оценката, ако…

— Обичаш ли новите усещания, Кърк?

— Това е смисълът на съществуването ми.

— В такъв случай опитай да посетиш няколко лекции този семестър. — Тя втренчи поглед в шията му. — Това да не е „кеф модулатор“?

— Аха. — Кърк се изкиска и намести с ръка миниатюрното устройство. — Искаш ли да си близнеш? Имам още двайсетина минути сокче.

„Кеф модулаторът“ бе инжекторна система за лекарства, чиито двеста микроскопични кухи игли въвеждаха едновременно хибрид на един нелегален наркотик директно в шийната артерия. Хибридът пораждаше вълни от „общотелесна хипероргазмена еуфория“, особено когато се използваше в кабина за виртуална реалност.

Лорън поклати невярващо глава.

— Случвало ли ти се е някога съзнанието ти да е чисто от дрога?

— Съзнанието да го духа, да живее физиологичният хедонизъм — засмя се Кърк и се видяха няколко метални зъба. — Ако не е виртуална, значи не е реалност… Ло-ра Бек-ман. При теб какво освобождава ендогенните опиоиди? Упражненията? Сексът? Храната? Музиката? Когато слушам музика, тя ми размътва чувствата. Когато правя любов, тялото ми трепери цели часове. Тази сутрин правих страхотен виртуален секс с едно извънземно. Дори не знаех дали е мъжко, или женско!

— Твоя работа. Аз не си падам по виртуални зомбита. Предпочитам да яхам моето си муле.

— Секс с муле. Ха-ха. — Металната усмивка на Кърк внезапно замръзна, защото таванът и стените се озариха във виолетови отблясъци.

Предупреждение:

Засечени са токсични нива на декстометорфан. Потискане функцията на потните жлези. Заплаха от топлинен удар. Повикана е Бърза помощ.

— Я млъквай! — извика Кърк през рамо, после отново погледна Лорън. — Шибаният компютър ми къса нервите цяла сутрин. Прави си майтапи с мен. — Той се олюля, политна напред и се пльосна на пода. Лорън го заобиколи и влезе в стаята му. Посрещна я задушната миризма на неизхвърлен боклук и непрани дрехи.

Светлините не се задействаха при влизане и тя каза високо:

— Компютър, увеличи осветлението.

Не мога да изпълня. Извадени енерго клетки.

— Аварийно осветление.

Замъждукаха аварийните лампи. Тя надникна в банята. Огледалото бе напръскано с черен спрей. Лорън се върна в коридора. Кърк лежеше на пода. Тя се наведе, хвана го за китките и го извлече до банята. Претърколи го на пода, напипа в сумрака прикрепеното на шията му апаратче и го откъсна.

— Компютър, включи душа на десет градуса.

От душа бликна студена вода и обля изгубилия съзнание тийнейджър. Кърк простена.

— Компютър, тук е младши асистент Бекмайър. След колко време пристига линейката?

Шест минути.

Лорън погледна Кърк. Беше отворил очи, но не виждаше — контактните лещи. Кожата му бе бледосинкава.

— Ма… мам… мамка му, Ло-рън!

— Най-после ми уцели името.

— Пу… пусни ме!

— Съжалявам, Кърк, но щом си решил да се самоубиваш, ще трябва да го направиш на някой друг етаж, не на моя. Сега си сядай на сияйния задник и чакай да сърбаш, каквото си надробил.

Линейката пристигна след пет минути.

 

 

След осем минути Лорън влезе в апартамента си. Тук цареше стерилна чистота и съвършен порядък, мебелите бяха тапицирани в успокояващи тонове.

Тя си изу маратонките.

Добър вечер, Лорън. Часът е 19:36. Имате три нови съобщения.

— В банята — отвърна тя, взе шише възстановяваща осмотичното телесно налягане течност и тръгна към банята.

Навсякъде светлините се запалваха преди нея.

„Умната“ тоалетна мигновено направи анализ на урината й, като същевременно измери пулсациите на бедрената й артерия.

Липсват данни за настоящо заболяване. Не сте бременна.

— И слава Богу. Компютър, пусни първото съобщение.

В огледалото се появи Марк, баща й.

— Здравей, миличка. Нищо важно, само исках да ти кажа, че очакваме да ви видим двамата със Сам идната седмица. Обади се, преди да пристигнеш.

— Компютър, изтрий съобщението. Пусни следващото.

Беше Кристофър Лаубин, преподавателят й по вулканология.

— Добър ден, госпожице Бекмайър. Искам да ви напомня, че комитетът за определяне на стипендиите се събира идния понеделник в седем и трийсет в зала „Клинтън“, стая 213-а. Не закъснявайте.

— Никога не закъснявам. Компютър, отговори на второто съобщение с „Прието от Бекмайър“. Пусни съобщение номер три.

Този път на екрана грейна лицето на Сам — обаждаше й се от клетъчния си телефон.

— Здрасти, бебче. Извинявай, че закъснях, но нали знаеш, че в отбора си имаме ритуал след всяка среща. След двайсет минути идвам да си поиграя с циците ти. Обичам те.

„Проклятие…“ — Тя стана, смъкна оранжевото трико и се пъхна под душа.

Време е за ежемесечния преглед за меланома.

— Ами, направи го де… досадна машина такава.

Огледа се в огледалото, докато сензорите сканираха тялото й. Имаше стегнат корем и мускулести крака от редовните тренировки. Зачуди се дали Сам не би предпочел гърдите й да са по-големи.

— Увеличи температурата с десет градуса.

Водата се затопли и отпусна стегнатите й от бягането прасци.

Липсват данни за заболяване на кожата. Дермощитът трябва да се смени след двадесет и два дни.

На екрана се появи триизмерна реклама на местната кожна клиника.

Чу се мелодичен звън.

Внимание. Току-що получихте съобщение от Парк Йелоустоун.

— Ще го приема в банята. — Лорън се измъкна изпод душа и взе хавлията.

Професор Уилям Гейбхарт, заместник-ръководителят на катедрата по вулканология и бивш офицер от флотското разузнаване, бе на кратка двудневна експедиция в парка. Четирийсет и две годишен, с кестенява коса, пъхната небрежно под бейзболната шапка, професорът бе втренчил светлокафявите си очи право в камерата.

— Здрасти — каза Лорън. — Получи ли тестовете, които ти пратих?

— Остави това. Сигурна ли е връзката?

Въпросът му я изненада.

— Ами… не.

— Премини на по-сигурна.

Тя излезе от банята, премести се в спалнята и седна пред компютъра.

— Компютър, прехвърли разговора тук.

Прието.

— Продължавай, професоре.

— Снощи прегледах информацията от три датчика „Тримбъл 5000“, разположени около новата ни станция за наземно позициониране.

— Е? Какво е положението?

— Според американския център за геоложки проучвания всичко е нормално, но както казваше дядо ми, имам чувството, че „нещо се мъти“. В интерес на истината данните, които получих, изглеждат идентични с тези, събрани от мен преди три години. Между нас казано, не вярвам особено на новия директор на центъра.

— Алиса Попова? Мислех, че я харесваш.

— Едно е да я свалям, друго е да й имам доверие, а и сега не ми е до лекции на тази тема. Тук, в Йелоустоун, някои неща често се правят зад кулисите. Има фактори, които не можем да забележим, сключват се потайни сделки между Белия дом и различни фракции извън правителството. Късно снощи двамата с професор Даниелак решихме да направим някои замервания на вертикалното движение на горещите извори в Йелоустоуновия кратер.

Лорън чу, че Сам влиза в апартамента.

— Какво да направя?

— Просто да анализираш резултатите. Прехвърлихме всички данни в твоя компютър в лабораторията.

— Но…

— Не се безпокой, информацията е кодирана и разпределена през над десет сървъра. Веднага щом започнеш да получаваш данните, искам да направиш пълен анализ за настъпилите изменения и да ги сравниш с резултатите от края на две хиляди и трийсета.

— Ей, Лорън, къде си? — Сам влезе в спалнята.

Тя го срази с хладен поглед.

— По-добре побързайте с прехвърлянето на данните. Преди няколко часа повишиха степента на урагана „Кенет“ на пета. Ветровете ще се усилват и във вторник вечерта ще достигнат пика си. Ако от мрежата за климатичен контрол не успеят да овладеят положението, може да се наложи да евакуират града.

— Къде е окото на бурята?

Лорън раздели екрана на компютъра на две и извика карта на Атлантическия океан. Постави показалеца на мишката в центъра на бялата вихрушка и зададе максимално увеличение.

— На триста и единайсет мили източно от Антигуа.

— Доста далече, поне засега. А мрежата за климат контрол?

Тя въведе нова команда. Появи се серия от виолетови точки — над Куба.

— На път за Хавана, да презареди енергийните клетки.

— Което означава, че няма да са на нужното място до сряда. Права си, ще е доста напечено.

Сам клекна между краката на Лорън и започна да гали гърдите й.

Тя го избута настрани.

— Други възможности за въздействие?

Тя отново прегледа данните.

— Нищо в Атлантическия.

— Добре. Анализирай внимателно информацията. Ще поддържаме постоянна връзка. И моля те, не го споменавай пред никого.

— Разбрано.

— Край на разговора.

— А какво става със стипендията ми? Срещата на комитета е в понеделник.

— Знаеш, че можеш да разчиташ на пълната ми поддръжка. Имаме нужда от умни главици като твоята.

Сам се изплези на екрана.

— Успех в понеделник. — Гейбхарт изключи.