Стив Олтън
Възкресяване (14) (Какво става с нас, след като умрем)

11

17 октомври 2020 г.

Бел Глейд, Флорида

Дядо й се пъхна под чаршафите и Лилит настръхна. Дъхът му вонеше на алкохол…

… тялото му на пот и похот.

— Време е за поредния урок, момиче.

Тя се обърна на другата страна. Погледна към къщичката за кукли на рафта.

— Още малко и момчетата ще започнат да те закачат. Не мога да ги виня за това. Ясно ли е?

— Да. — Къщичката на куклите беше яркожълта.

— Мисля, че ще е най-добре аз да ти покажа някои неща, за всеки случай. Хайде, разтвори си краката!

Вратата на къщичката бе зелена.

— Момиче, няма да повтарям. Разкрачи се!

Прозорчетата на къщата бяха розови.

Пръстите на дядо й — студени като лед.

Коминчето бе кафяво, както и външните стени.

Остър дъх на алкохол. Груби пръсти по бедрата й.

Духът на Лилит избяга във възела в мига, когато влажният език на Куентон отново наруши невинността й.

 

 

Лонгбоут Кей, Флорида

Президентският вертолет направи два кръга над къщата, преди да се приземи на моравата.

Доминик изтича от кухнята — махаше на Енис Чейни. Не познаваше високия рус офицер от службата за охрана, който носеше цял наръч подаръци.

Чейни я поздрави с мечешка прегръдка.

— Доминик, изглеждаш по-добре всеки път, когато те видя.

— А ти говориш все по-големи лъжи.

— Къде са близнаците?

— Мани е в лабораторията за хидроакустично наблюдение. Джейк плува.

— Добре. Да идем някъде да поговорим на спокойствие.

Сърцето й подскочи.

— Защо? Какво се е случило?

— Нищо. Не мога ли да навестя любимите си кръщелници, без да се е случило нещо?

Поуспокоена, тя покани двамата мъже вътре.

 

 

Джейкъб омота въжето около кръста си, после го завърза за десеткилограмовата гира. След като провери здрави ли са възлите, вдигна гирата и се спусна по стълбата на басейна, докато водата не му стигна до шията. Пое си дъх и бавно се потопи.

Гирата го повлече надолу.

Когато се озова на сантиметри от дъното, Джейкъб затвори очи и потъна в мрака на ума си.

Скоро забеляза светла точка.

Болката в гърдите му отслабна. Той съсредоточи мисления си взор върху точката и я накара да се увеличи. Обгърна го млечновата мъгла.

„Лилит, тук ли си?“

 

 

Чейни седеше в един от фотьойлите, отпиваше от чашата със студен чай и рееше поглед към вълните на Мексиканския залив.

— Винаги съм харесвал тази гледка. Когато се пенсионирам, ще дойда да живея във Флорида.

— Кой ще ти повярва? — засмя се Доминик. — Е, няма ли да ми представиш твоя приятел?

— Доминик Гейбриъл, това е майор Ричард Филипс, ръководител на проекта „Света Троица“.

Майорът направи опит да я обезоръжи с усмивка. Доминик не се поддаде.

— Какво по-точно представлява този проект и какво общо има с децата ми? И не ме баламосвайте. Вашите хора тук го правят всеки ден.

— Добре, госпожо, ще говоря направо. „Света Троица“ е свръхсекретна правителствена програма, създадена през 1978 година, с цел да набира, обучава и подготвя медиуми за служба във военното разузнаване.

— Искате да кажете, че Съединените щати са работили с екстрасенси?

— Да, госпожо. През осемдесета година проектът е прехвърлен във Военното контраразузнаване под названието „Звездна порта“. Името „Света Троица“ получи през два хиляди и дванайсета, след първата среща с извънземни. Аз самият работих шестнайсет години в „Звездна порта“ като дистанционен наблюдател.

— Какво е това „дистанционен наблюдател“?

— Наблюдението от разстояние е способност на ума да открива и описва обекти или събития, скрити от нормалните възприятия чрез разстояние, прегради или време. С други думи, става въпрос за способности, определяни като ясновидство или телепатия.

— На мене ми звучи по-скоро като фокус-мокус.

— Типична първа реакция. Това е изкуство, основаващо се на хипотезата, че познанието съществува във вакуум от чиста енергия. Дистанционните наблюдатели притежават способността да проникват с ума си в това царство. Мога да ви уверя, от опита ми в „Звездна порта“, че феноменът е съвсем реален и подкрепен със сериозни научни факти.

Тръпки я побиха, когато си спомни думите на Ивлин Стронджин: „За да разбереш за какво говоря, първо трябва да приемеш, че ние сме заобиколени от енергия, че енергията е всичко и че това, което се променя, е само начинът, по който я възприемаме…“

— Дошли сте тук заради Джейкъб.

— Спокойно. — Чейни вдигна ръка. — Просто искам майорът да се срещне с момчетата и да ги опознае.

— Защо? За какво му е да ги опознава? Не може ли просто да ги оставите на мира?

— Доминик, преди време Джейкъб прати равин Стайнбърг във Вашингтон, за да ме предупреди, че срещу мен се готви покушение.

— Какво?!

— Тази информация доведе до задържането на пилота на моя самолет, прикрит член на расистка организация, който се готвеше да ме взриви заедно с всички на борда.

— Божичко…

— За никого не е тайна, че близнаците притежават особени способности. Въпросът е да разберем колко особени.

— Госпожо, напълно е възможно вашите момчета да са надарени с така нареченото „психотронно“ възприятие. Ако е така, моята служба би желала да се възползва от тази тяхна способност.

— С каква цел? За да прекарат остатъка от живота си затворени в някоя подземна килия и да казват на ЦРУ какво правят севернокорейците? Не — не съм съгласна.

— Доминик, осъзнай се. По света съществуват най-различни групировки — религиозни фанатици, расисти — които може би планират нападение срещу това място дори в този момент. Ако Джейкъб и Мани успеят да предвидят плановете им…

— Божичко, колко мразя всичко това! Толкова съм… изморена… Добре, съгласна съм… правете, каквото е необходимо. Изследвайте ги. Бодете ги с игли, вземайте проби, напъхайте ги, ако искате, в някоя проклета стъклена колба…

— Доминик…

— Енис, синовете ми се превърнаха в циркаджийски уроди и вината за това е само моя. Така че правете каквото сте намислили и свършвайте по-бързо!

И излезе от стаята.

 

 

„Лилит?“

„Джейкъб?“ — две лазурносини точки премигваха в мрака срещу него.

„Невинаги е лесно да се влезе. Ивлин ме посъветва да уравновеся притока на адреналин, за да откривам по-лесно пътя“.

„Коя е Ивлин?“

„Ивлин Стронджин. Ще я харесаш. Тя е психиатър, но преди години имала среща със смъртта. Искам да ме научи да разговарям с моя мъртъв баща“.

„Кога е умрял баща ти?“

„Много отдавна. Преди да се родя“.

„Моят баща е в затвора. Убил е майка ми, когато съм се родила“.

„Господи…“

„Джейкъб, когато двамата сме във възела, имам усещането, че душите ни се сливат“.

„Той пак те измъчва, нали?“

„Да“.

„Трябва да кажеш на полицията“.

„Не мога“.

„Защо?“

„Просто не мога“.

„Заплашил те е, че ще стане по-лошо, нали?“

„Ако им кажа, ще го приберат и ще остана съвсем сама. Освен ако не може да дойда да живея при теб. Може ли?“

„Не, Лилит. Ще ми се да можеше, но тук също е опасно“.

„Обичаш ли ме, Джейкъб?“

„Да“.

„И никога няма да ми причиниш нищо лошо, нали?“

„Защо трябва да ти причинявам нещо лошо?“

„Обещай ми, че няма“.

„Обещавам“.

 

 

— Джейк?

Доминик се приближи до басейна и видя неподвижно лежащата фигура на дъното.

— О, майчице! — Тя се хвърли във водата, гмурна се до дъното и извади сина си на повърхността.

— Джейк! Джейк, събуди се!

Джейкъб постепенно изплува от млечноватата мъгла на възела в яркия слънчев ден.

— Да не си се побъркал?

— Какво?

— Полудял ли си? Да се удавиш ли искаш?

— Не, аз… тренирах.

— Никога повече не прави така, разбра ли ме?

— Няма вече…

— Говоря ти сериозно.

Доминик излезе от басейна. Изведнъж усети, че трепери неудържимо.

— Обличай се. Кръстникът ти е дошъл да те види.

 

 

Клетката на Фарадей бе разположена в подземията под тренировъчната зала на близнаците. Стените й бяха облицовани с метални решетки, предназначени да заглушават всякакви електромагнитни сигнали, идещи отвън. Звукоизолирана, лишена от прозорци, камерата беше боядисана в неутрални цветове, а луминесцентните лампи на тавана се задействаха с гласова команда. В стаята имаше метална маса и два стола, разположени един срещу друг. Оборудването включваше аудио и видео записващо устройство.

Джейкъб Гейбриъл седеше с лице към затворената врата и драскаше замислено върху един бележник, в очакване да започне изследването.

Чейни и майор Филипс го наблюдаваха от монитора в съседната стая.

— Добре, ще направим следното — рече Филипс. — Докато работя с Джейкъб, искам да се занимавате с брат му в хидроакустичната лаборатория.

— Смятате, че двамата ще могат да общуват по телепатичен път?

— Напълно е възможно. От личен опит знам, че дистанционното наблюдение има определени честоти. При близнаците те трябва да са съвсем идентични.

— Разбирам.

 

 

Когато майорът влезе в изолираната стая и затвори вратата, Джейкъб вдигна глава.

— Здрасти, Джейкъб. Аз съм майор Филипс. Аз съм човекът, за когото ти говори президентът.

— Този, който ще ме изследва?

— Казваш го, сякаш е нещо лошо. В действителност дистанционното наблюдение е нещо доста забавно. Занимавам се с подобни феномени от доста време.

— При мен пък се получи случайно.

— Което означава, че упражненията ще са ти от полза.

— Какво трябва да правя?

— Първо се отпусни. Майка ти ми каза, че се занимаваш с йога. Съсредоточи се върху дишането си. Изчисти всякакви мисли. Компютър, намали осветлението на шейсет процента.

В стаята притъмня.

— Джейк, на масата пред теб има лист. Напиши в горния десен ъгъл датата и името си. — Майор Филипс бръкна в джоба си и извади шест двойно сгънати непрозрачни плика. Във всеки имаше по един лист с изписана с мастило дума.

— Дистанционното наблюдение се състои от шест степени. Винаги започваме от първата. Знаеш ли как действа телепатията?

— Единият ум трябва да се настрои към другия.

— Точно така. Дистанционното наблюдение действа по същия начин. Информацията, сегашна, от бъдещето или от миналото, се съхранява като енергия в света на психиката. За да се сдобием с тази информация, ни трябва някаква следа или сигнална линия. Предполагаме, че твоят ум и този на брат ти разполагат с допълнителни способности — благодарение на някои генетични подобрения — да установяват контакт с тази линия. Така тези следи ще изникват в съзнанието ти като периодични и важни знаци. Тялото и по-точно мускулите на ръката ти ще възприемат енергийното влияние на тези знаци и ще го предават върху хартията. Много е важно да не правиш никакви опити да ги анализираш, а просто да ги оставиш да се менят в съзнанието ти. В хода на този процес е възможно да получиш различни видения, свързани със знаците. Ако това се случи, искам да ми кажеш какво виждаш. И отново повтарям, не се опитвай да интерпретираш нищо. Разбра ли? Прилича ли ти на игра?

— Мисля, че ще се справя — отвърна със сериозен глас русокосият близнак.

— Така ли? Е, тогава да започваме. — Филипс сложи пред Джейкъб първия плик. — Кажи ми какво е това?

Момчето докосна плика и затвори лазурните си очи.

— О, прекалено е лесно. Това е бряг, брегът отвън.

Макар и впечатлен, Филипс запази безстрастна физиономия.

— Да опитаме с друг. — Той пропусна втория плик и премина към третия.

Джейкъб затвори очи.

— Направено от човешки ръце… от бронз и стомана… заобиколено от вода. Чувам ехото на голям град.

— Къде се намира?

— Това е Статуята на свободата.

Филипс не отговори, но сърцето му думкаше като побесняло.

— Да опитаме още веднъж. — Той сложи пред детето следващия плик.

Джейкъб се съсредоточи.

Планина… с вулканичен връх, който се издига високо…

Отнякъде изникна друго подобно изображение — планината Диамантена глава на Хаваите…

Която изведнъж изригна и се превърна в чужд и враждебен свят.

Алени въглени се търкаляха по обгорения склон и съскаха в покритото с пара езеро. На един от хълмовете край брега на езерото се издигаше дърво, каквото не беше виждал никога. Дебело като кула, бяло като току-що паднал сняг, с оголени клони, от които капеше някаква черна, гъста като сироп течност.

На първото разклонение на дървото тъмнееше някакъв предмет.

Съзнанието на Джейкъб се приближи към него.

Беше човешка глава. Отсечената шия се бе сраснала с кората на дървото.

Очите се отвориха и го пронизаха с лазурния си блясък.

„Кой е? Който и да си, махай се!“

 

 

Енис Чейни излезе от асансьора на първия етаж и тръгна наляво по коридора, следвайки указанието, на която пишеше „Лаборатория за хидроакустично наблюдение“.

Лабораторията за хидроакустично наблюдение бе сложна система от подводни микрофони и първоначално бе предназначена за откриване и проследяване на вражески подводници през време на Студената война. След като тази необходимост постепенно изчезна, лабораторията премина в ръцете на океанографите, които имаха нужда от подобна инсталация за изследванията си. С нейна помощ учените можеха да следят инфразвуковите вибрации на отцепващите се от полярните шапки ледени маси.

Изидор Алекс, приемният баща на Доминик, беше морски биолог и използваше лабораторията, за да наблюдава миграциите на китове в Мексиканския залив. През зимата на 2012-а, след като бе използвал информацията на Майкъл Гейбриъл за кратера Чиксулуб, той бе засякъл странни звуци, идещи откъм дъното на Залива. По-нататъшните разследвания обаче доведоха до неговата смърт… и откриването на останките на извънземен транспортен кораб, заровен под дъното на Мексиканския залив.

По молба на Едит Акслър президентът бе разпоредил да се изгради предавателна станция за хидроакустично наблюдение недалеч от къщата на близнаците. Мани обожаваше да работи в лабораторията, а Едит изпитваше истинско удоволствие да го обучава как да записва и анализира гласовете на китовете, да определя към кой подвид принадлежат и дори да проследява движението им в Мексиканския залив.

Президентът влезе в лабораторията. Мани седеше в любимия си стол, нахлузил слушалките.

— Ей… бабо! Мисля, че открих един син кит!

Едит провери източника на звука и кимна.

— Сто и шейсет децибела. Браво, син е. — Тя даде знак на Чейни да се приближи и му посочи едни свободни слушалки.

В ушите му отекнаха ниски провлечени писукания.

— Хм, интересно…

Вратата на лабораторията се отвори рязко и влезе майор Филипс.

— Извинявайте, сър, но се случи нещо непредвидено.

 

 

Джейкъб Гейбриъл лежеше в безсъзнание на пода на Фарадеевата клетка. Около него се бяха скупчили неколцина лекари, други се опитваха да успокоят майка му.

— Какво стана? — попита Чейни.

Майорът повдигна рамене.

— Честно казано, сър, нямам представа. Джейкъб проявяваше необичайна способност да фокусира ума си и почти веднага установяваше контакт със сигналната линия. По-добре от най-надарените наблюдатели, с които съм работил. Всичко вървеше чудесно, но… той изведнъж изгуби съзнание.

Доминик избута майора настрани, коленичи до Джейкъб и опря показалец в гърдите му.

— Ако сте му направили нещо…

— Госпожо, кълна ви се… не съм аз. Джейкъб сам водеше изследването.

— Кръвното налягане е в норма — докладва един от докторите. — Пулсът е стабилен, макар и доста забавен. Изглежда, е в някакво трансцендентно състояние. Нека изчакаме няколко минути.

 

 

„Татко?“

„Кой говори?“

„Аз, Джейкъб. Твоят син“.

„Върви си, измамно чудовище. Ако мислиш, че ще можеш да ме излъжеш…“

„Татко, моля те, наистина съм аз. Джейкъб. Джейкъб Гейбриъл. Татко…“

„Джейкъб? Джейкъб, ти ли си? Виждах те в сънищата си, синко, но… не мога да повярвам! Истина ли е?“

„Аз също те виждах в сънищата си. Но ето че стана“.

„Но как? Как е възможно да се срещнем?“

„Не ние, а мислите ни, татко. Те са енергия. А ние и двамата сме Хунафу. Имаме една и съща честота. Татко, къде си?“

„Не зная. Дори не съм сигурен, че съществувам. Нямам физично тяло, но по някакъв начин мисля и дори изпитвам чувства. Сякаш съществувам в някакъв вакуум от енергия, само че не мога да избягам“.

„Там има нещо, нали? Нещо, което те плаши. Усещам страха ти. Какво е то, татко?“

„Изчадието… долавям присъствието му. Леденият му полъх. То кръжи около мен като сянката на смъртта и чака да си сваля защитата“.

„Но какво е Изчадието?“

„Същество от чисто зло. Иска да ми изпие душата“.

„Какво да направя? Как да ти помогна?“

„Синко, ти ми помогна повече, отколкото можеш да си представиш. Бях изгубен, погълнат от самота и отчаяние. Твоята мислена енергия… тя е като фар за душата ми. Ти ми възвърна силите и надеждите. Сега вече зная, че не съм изоставен, че не съм сам. Ти ми даде смисъл за съществуване“.

„Татко, има толкова много неща, които искам да те питам. Митът за Сътворението… верен ли е? Наистина ли съм син на Хунафу? Възможно ли е двамата с брат ми да отидем в Ксибалба? Възможно ли е да те… възкресим?“

„Трудно е да ти отговоря. Има страшно много неща, които трябва да ти кажа, но е опасно. Усилието да общувам с теб намалява силите ми, а Изчадието дебне… в очакване да сваля защитата. И въпреки това трябва да опитам. Залогът е неимоверно голям. Джейкъб, на колко си години?“

„На седем“.

„О, Боже…“

„Татко?“

„На седем ли каза?“

„Да“.

„Моето пътуване… също започна, когато бях на седем. Всъщност, тогава за първи път се сблъсках със злото“.

„Научи ме, татко, моля те! Кажи ми как започна при теб“.

„Ще се опитам. Спомените… са много ярки. Усещам миризмата на дъждовната гора, влагата, която ме задушава. Чувам в ушите си нощните песни на птиците. Перуанската пустиня… платото Наска, жегата на следобедното слънце. Родителите ми, Джулиъс и Мария, баба ти и дядо ти, са били студенти по археология в Кеймбридж, когато се срещнали. Любовта им разцъфтяла по време на това пътуване, докато се опитвали да разрешат загадката на календара на маите и скритото в него отпреди две хиляди години послание. А аз съм резултатът на тяхната любов, жертва на съдбата. Също като теб“.

„Не се чувствам като жертва, татко. По-скоро съм свръхчовек“.

„Внимавай, синко. Аз също се чувствах така, а не бях толкова усъвършенстван като теб. По онова време дори въставах срещу всичко, на което ме учеха родителите ми“.

„Каза, че тогава си срещнал злото?“

„Да. Живеехме в една-единствена стаичка в малко селце недалеч от Чичен Ида. Помня деня, когато се случи, типична утрин за нашето семейство. Татко ме бе напердашил, защото бях разменил най-добрия му бинокъл за едни бейзболни ръкавици и шапка, и бях ядосан и напушен. Щом родителите ми се отправиха към руините, натъпках в една раничка малко дрехи, паспорта и парите, които открих в стаята, и поех към новия си живот“.

„Избягал си от родителите си?“

„Трябваше. Ядеше ме мисълта, че са постъпили несправедливо с мен. Освен това имах план. На седемдесет и пет мили западно от нас беше Мерида, където имаше летище. Смятах да се промъкна незабелязано на някой самолет за Щатите. Макар че бях едва седемгодишен, вече бях взел зрелостния изпит от гимназията и бях подал документи в няколко университета. Да можех само да стигна до Щатите, щях да се оправя някак си.

Бях вървял по-малко от час, когато до мен спря едно такси. Веднага познах шофьора — Ткуан Луин Канул — местен индианец. Имаше голям нос и черни очи, носеше мазната си коса сресана назад. Цялото му тяло бе покрито с татуировки, от носа и ушите му висяха обеци. Още по-странен бе езикът му — разцепен накрая, той приличаше на змийски. Той се показа през прозореца и прошепна, съскайки като змия:

— Отивате ли някъде, гос’сарю?

— При едни братовчеди — излъгах. — Колко ще ми струва с таксито до Мерида?

Ткуан ми каза цената, после подхвърли, че му трябвала помощ, за да отсече едно дърво. Спогодихме се, че ако му помогна, привечер ще ме откара в Мерида“.

„И ти му повярва?“

„Бях наивно хлапе и не можех да различа истината от лъжата. Преди да осъзная какво става, вече подскачахме по прашния път към джунглата. Стигнахме до една малка поляна, където бе разположена колибата на Ткуан, непосредствено до един стар кладенец.

Той ме отведе при колибата и ми предложи вода. Наблюдавах го как потапя купичката в една изгнила каца и отказах. «Къде е дървото?» — попитах нетърпеливо.

«Забрави го — отвърна той. — Нуждаех се от помощта ти за един ритуал. Кажи ми, чувал ли си историята на Тескатлипока?»

«Искаш да кажеш Тескатлипока» — поправих го, сякаш бях познавач.

«Това е ацтекското му название. За нахуасите той винаги е бил Тескатлипока, бог на нощта, бог на злото, създание на черната магия». — Докато говореше, Ткуан отвори една кутия, в която имаше яркочервена боя, бръкна вътре и прокара дълга алена резка през носа си. «Тескатлипока е бил огледалото, което пуши. Тъкмо той е прокудил Кукулкан от Чичен Ица. Той е нашият най-велик и най-страховит бог».

После ми каза, че предците на нахуасите преди хиляда години живели в същата тази джунгла. Докато Кукулкан строял храмове, предците на Ткуан се прекланяни пред Тескатлипока — бога на сблъсъка и хаоса, бога на силата.

Старецът си свали фланелката и отдолу лъсна мургавото му, покрито с татуировки тяло. Загърна се с черно наметало и ме отведе при кладенеца, същия, при който неговите предци изразявали почитта си към Тескатлипока. Надзърнах вътре — кладенецът бе дълбок трийсетина стъпки и стените му бяха покрити с хлъзгав тъмнозелен мъх. И тогава, Джейкъб, за първи път осъзнах, че Т’куан възнамерява да ме принесе в жертва на Тескатлипока, точно както са правели предците му преди хиляда години.

Обърнах се и понечих да побягна, но жилавият старец бе твърде бърз. Сграбчи ме за ръката, събори ме и затисна гърдите ми с крак. Извади от канията на пояса си церемониален обсидианов нож. Аз крещях и се дърпах отчаяно, а той вдигна очи към небето и започна да се моли“.

„И какво направи ти?“

„Отначало изпаднах в паника, но после неочаквано ме завладя необяснима увереност и един тих глас насочи съзнанието ми към пристанище, където цареше странно спокойствие. Спрях да се боря и оставих на ума ми да проникне там“.

„Във възела?“

„Да. Помня, че виждах дърветата, но те сякаш бяха станали по-ярки и клоните им вече не се поклащаха от вятъра. Чувах блъскането на сърцето си, но ударите бяха страшно забавени. Усещах, че мускулите ми набират сила, тежестта на крака върху гърдите ми намаля и вече знаех, че ако опитам, ще го отместя с лекота… и го направих.

Само с едно движение се изправих, надмогнах невидимите вълни на съпротива, сякаш въздухът бе станал от желе. Ткуан почти не реагира. В погледа му се четеше объркване и страх. Изтичах зад него и го изритах с всичка сила в гърба. Въпреки съпротивлението на желирания въздух ритникът ми притежаваше необичайна сила, защото го видях да полита във въздуха, сякаш бе преодолял напълно силите на гравитацията. Той падна в кладенеца, блъсна се в мъхестата стена и изчезна в тъмната вода“.

„Така му се пада. После какво стана?“

„Усетих остра, пареща болка в червата. Паднах на колене и разтърсих глава — изведнъж шумът на гората се върна с цялата си мощ. Няколко минути лежах като парализиран на земята, а после чух плискане на вода откъм кладенеца.

Старецът бе изплувал и полагаше отчаяни усилия да се задържи на повърхността, но подгизналото наметало му пречеше да плува и го влечеше надолу.

Изправих се и загледах моя неуспял убиец. Той постепенно губеше битката. Когато мехурчетата спряха да излизат на повърхността, се качих в таксито, излязох от джунглата и потеглих обратно към Писте.

Никога не бях карал кола. Едва достигах педалите, но иначе се справях чудесно. След час се върнах при колибата на стареца, придружен от родителите ми и от полицаи, които извадиха трупа на Ткуан от тинестото дъно на кладенеца — заедно с останките на няколко деца, които бе убил.

Това бе първата ми среща със злото и силата, която притежаваме ние с теб, Джейкъб, но не и последната“.

„Трябва да науча колкото се може повече за злото. Откъде се взема? Как се заражда?“

„Върху тези въпроси, сине мой, разсъждаваше и дядо ти, до последния си дъх. Дали злото е нещо, заложено генетично в нашия вид, или се научава в процеса на съзряване? Дали е духовно по природа, нещо като ин на душата ян. Или е болест, която заразява ума. Никога няма да забравя погледа на Ткуан, когато се нахвърли върху мен. Сякаш душата му бе напуснала тялото, беше се отделила напълно от колективната топлина на нашия вид. Джулиъс го нарече безмозъчно влечуго и аз бях склонен да се съглася с него, но една вечер видях баща ми да души майка ми с възглавницата й“.

„Джулиъс е убил?“

„Твърдеше, че било евтаназия, но в очите на едно дванайсетгодишно момче си беше убийство. Но като си припомням сега всичко това, си давам сметка колко много трябва да е обичал майка ми и колко трудно му е било да го направи. Тя изпитваше непоносими болки от рака и го молеше да й помогне по единствения възможен начин. По онова време вече разбирах как се създава злото и макар да бях разтърсен и отвратен от това, което направи баща ми, позволих на гнева ми да се излее напълно много по-късно, когато се изправих срещу Пиер Борджия“.

„Кажи ми нещо. Толкова дълго си прекарал в абсолютна самота. Как успя да запазиш здрав разсъдъка си?“

„В началото наистина мислех, че ще полудея. После, някъде към осмия месец, изпаднах в странно полусънно състояние, някакво пълно освобождаване на духа“.

„Не те разбирам“.

„Аз също не разбирах в началото какво става. Причината беше в Хунафу гена. Този ген бе програмирал ума ми по някакъв начин да извършва разходки из човешкото минало. Първото пътешествие отведе съзнанието ми на Средиземноморския бряг, някъде в Близкия изток. От морето излезе огромна човекоподобна фигура, странна и причудлива. Кожата й бе тъмнокафява като кокос, в ярък контраст с дългата светла коса и снежнобялата брада. Очите й бяха лазурносини, хлътнали в нечовешки издължения череп.

По-късно научих, че името му е Озирис“.

„Но това е било само сън, нали?“

„Не, синко, истина беше. Наблюдавах от разстояние събитие, което се бе случило преди десет хиляди години. В трансцендентното състояние, в което бях изпаднал, съзнанието ми се бе преместило в матрицата от енергия, сходна на тази, в която се намираме сега с теб. И същевременно наблюдавах и възприемах всичко, сякаш се намирах там и бях един от номадите, последователи на Озирис. Той ни насочи към делтата на Нил и ни даде нареждане да вдигнем дига, с която да преградим едно езеро. Научи ни как да изрязваме десеттонни блокове от гранит. Гледах с невярващи очи, докато повдигаше тези блокове с помощта на своя скиптър и ги спускаше внимателно върху тръстиковите лодки, които бяхме построили. Повече от два милиона тона гранит бяха превозени по този начин по гладките води на езерото.

Озирис беше конструкторът на три от най-големите постройки на света — пирамидите в Гиза. А ние бяхме неговите работници!

Трябва да ти призная, че тъкмо тези разходки из миналото ми помотаха да запазя разсъдъка си. Докато тялото ми бе затворено в мрачна килия, умът ми се рееше свободно.

През годините придружавах и други мъдри мъже по време на техните пътувания. В Англия бях член на секта, която следваше наставленията на един пришълец, Мерлин. Този мъдрец използваше жезъла си, за да пренася огромните каменни блокове, от които е построен Стоунхендж. В Южна Америка друг мъдрец — Виракоча — използваше подобен инструмент, за да изрисува огромни фигури по платото Наска. Същите тези зооморфи, чието предназначение бе останало необяснимо за баща ми в продължение на десетилетия.

Това, което все още не знаех по онова време, бе, че тези мъдреци, с издължените им черепи и невероятно сини очи, са всъщност различни аспекти на Закрилниците. Настроен на тяхната сигнална линия, благодарение на моя Хунафу ген, аз се подготвях“.

„За какво?“

„Четири ахау три канкин — зимата на две хиляди и дванайсета — човешкия Армагедон, предсказан в календара на маите. Давах си сметка, че не бива да позволявам на чувствата да надделяват над разума. Трябваше да се съсредоточа максимално. Трябваше да си запазя силите. Животът ми бе посветен на една велика цел. Ако имаше дори най-малка надежда за нашето спасение, от мен се искаше да я открия.

Но първо трябваше да избягам.

По някое време през последната година на моята изолация щатът Масачузетс взе решение да бъде затворен «приютът за душевноболни», който наричах «ад». Пиер Борджия, по това време държавен секретар, веднага нареди на доктор Фолета — моя личен пазач — да бъда преместен в друг затвор в Маями.

Беше през лятото на две хиляди и дванайсета.

Редът в болницата в Маями беше различен, към всеки пациент бе назначен специален екип. Неспособен да упражнява пълната си власт върху мен, доктор Фолета се нуждаеше от някой, който да го подкрепи и който да изпълнява всички негови заповеди. Нуждаеше се от някой млад и неопитен студент“.

„Майка ми?“

„Да. Тя беше толкова красива, толкова изкусителна… веднага завладя изцяло мислите ми и ми попречи да се съсредоточа върху целта си. Опитвах се да овладея чувствата си към нея, но с наближаването на съдбовния ден нашите души се докоснаха. И тогава, в един много труден момент за нея, майка ти пожертва всичко, на което държеше, и ми помогна да избягам.

Двамата заедно открихме «Балам», космически кораб, заровен много отдавна под пирамидата Кукулкан. В кораба се натъкнахме на останките на самия Кукулкан, последния оцелял от една велика раса, която се наричала Закрилниците. Закрилниците пристигнали на нашата планета в далечни времена, бягайки от възраждането на злото, което превърнало в роби техните сънародници, а света им — в пъкъл. В началото Закрилниците се скрили на една от техните луни. Но злите сили не се задоволили с първата си победа. Планетата им била обитавана от змиеподобно създание, което умеело да преодолява преградите между отделните измерения на времето и пространството. След като уловили това създание и го преместили на борда на транспортен космически кораб, те излетели в космоса и проникнали в един от междупространствените тунели. Братството на Закрилниците се спуснало да ги преследва с кораба «Балам». Ала след навлизането им в тунела траекторията му се изменила и на излизане двата кораба се озовали в нашата слънчева система, преди шейсет и пет милиона години. Това историческо пътешествие не само завършило с катаклизъм, довел до унищожаването на динозаврите, но и създало примка във времето, отворена към триизмерния космос.

По-голямата част от транспортния кораб била разрушена при сблъсъка, но жилищният отсек, в който се намирало създанието, оцелял.

Тъй като знаели, че опитите за предаване към далечния космос могат да пробудят съществото, Закрилниците програмирали «Балам» да остане в околоземна орбита. Така корабът щял да отразява всички приходящи сигнали, докато самите Закрилници спят в хибернационни капсули. Единайсет хиляди години преди Христа «Балам» се приземил в гъстите джунгли на полуостров Юкатан, недалеч от мястото, където бил заровен техният враг.

По същото време настъпило внезапно затопляне на климата и Хомо сапиенс станал господстващ вид на планетата.

Планът на Закрилниците за развитието на човечеството се състоял от два етапа. Пробуждайки се на определени интервали, всеки от членовете на екипажа имал за задача да издига по една електромагнитна предавателна станция на различни ключови места на планетата. След завършването си тази сложна астрогеодезичнна система щяла да се свърже с «Балам» и да създаде електромагнитна мрежа, обхващаща цялата планета. Мрежата трябвало да попречи на змиеподобното създание да използва оръжията си и да извърши промени в атмосферата на Земята. Всеки от Закрилниците трябвало да замаскира своята предавателна станция, за да остане скрита в продължение на хиляди години. Решението било антените да бъдат закопани под монолитни каменни постройки, толкова величествени, че да останат непокътнати дори в далечното бъдеще на човечеството.

Появили се велики цивилизации и с тях били построени пирамидите в Гиза, Стоунхендж, Пирамидата на слънцето и храмовете на Ангкор Ват.

Един от последните членове на братството бил Кукулкан. Под негово ръководство маите вдигнали пирамидата на Кукулкан — точно върху мястото, където бил заровен «Балам». Оставало само някой да задейства устройството през две хиляди и дванайсета година.

Това бил вторият етап от плана на Закрилниците. Всеки от членовете на екипажа трябвало не само да остави ясни инструкции в историята, но и да разпространи своето генетично наследство, като използва земни жени. Чрез смесването на гените на пришълците с тези на хората човечеството извършило огромен скок в еволюционното си развитие“.

„Гените на Закрилниците са така нареченото «липсващо звено»?“

„Да. Но Закрилниците умеели много повече неща. Те можели да променят конфигурацията на гените си по такъв начин, че да се появят мутантни създания, носещи много от техните качества, при това в периода точно преди две хиляди и дванайсета. Тези високоразвити същества се наричали Хунафу.

По онова време още не го знаех, но аз също носех Хунафу ген, получен по наследство от моите предци. Чрез задействането на системите на «Балам» аз не само попречих на създанието да използва оръжията си, но също така премахнах опасността от ядрена война между суперсилите. След няколко дни змиеподобното създание се издигна от дъното на Залива с намерението да разруши електромагнитната антена на «Балам». Очаквах го в Чичен Ица. Възползвайки се от новопридобитите си сили и умения, благодарение на гена Хунафу, вече си бях осигурил достъп до оръжията на «Балам», които обезвредиха кибернетичното същество“.

„Но после си влязъл в устата му. Защо?“

„За да попреча на господарите на Ксибалба да пристигнат на Земята. Съществото бе успяло да изключи антената на «Балам» и да отвори пространствен коридор, свързващ Земята с подземния свят на Ксибалба. В този коридор се намираха два демона, приели формата на майка ми и Доминик. Тъй като бях предупреден за тази измама от Закрилниците, убих тези две зли създания, с което изпълних мисията си.

Или поне така смятах.

Закрилниците ми дадоха право на избор. Можех да продължа да живея като Майкъл Гейбриъл или да се превърна в Хунафу и да се отправя на път към Ксибалба, за да помогна за спасяването на нефилимите“.

„Кои са нефилимите?“

„Изгубени човешки души, подложени на страшни мъчения на Ксибалба. Имах възможност да наблюдавам изтезанията им при едно от пътуванията си. Хиляди мъже, жени и деца, страдащи от ръцете на своите потисници. Като Майкъл Гейбриъл можех да не мисля за тях, но като Хунафу бях единствената им надежда.

С натежало сърце хвърлих прощален поглед на майка ти, после се изкатерих в капсулата. След секунди вече прекосявах безкрайните простори на космоса, а Земята бе останала далеч зад мен… носех се през същия коридор, през който на моята планета бе пристигнало злото“.

„Кое зло, татко? Което се е вселило в душите на хората ли?“

„Човечеството е изолирано в сфера от пространство-време и всяко последващо пътуване през пространствения тунел отново затваря примката на времето. Което се бе случило преди, щеше да се случи отново, освен ако не бъдеше прекъснат порочният кръг. Моето присъствие в Ксибалба по някакъв начин подсилваше този парадокс, ала същевременно запазваше отворена вратата към спасението на човечеството. Виждаш ли, Джейкъб, на пътя на човечеството има два кръстопътя, единият през две хиляди и дванайсета, а другият — в твоето близко бъдеще. Не мога да ти кажа нищо за този втори холокост, но ако не бъдат взети мерки, той може да доведе до пълното унищожение на Земята“.

„И каква е тази опасност?“

„Повтарям, не мога да ти кажа, но зная, че само Хунафу е в състояние да я предотврати“.

„Значи това е моето предначертание?“

„Може би. Според Попол Вух ти и брат ти трябва да отпътувате за Ксибалба на борда на «Балам» малко след като навършите двайсет години и доста преди второто събитие“.

„А ако не отпътуваме?“

„Тогава вторият холокост ще унищожи човечеството“.

„Татко, Мани Хунафу ли е? Зная, че има същите гени като мен, но изглежда, при него точно този е рецесивен“.

„Силата на брат ти може да нараства през следващите години, но може и да остане скрита. Всичко, което зная, е, че…“

„Татко? Татко, какво стана?“

„Изчадието. Засече разговора ни“.

„Какво да направя?“

„Трябваше да се сетя. Ти си прекалено млад и Изчадието може лесно да те използва. Усещам го как трупа сили от енергийното ти поле. Трябва да се научиш да го откриваш, преди да се свържем отново“.

„Научи ме как“.

„Не мога. За това е нужна сила, а тя идва със съзряването. Като порастеш“.

„Колко голям?“

„Трябва да почакаш поне още седем години. Хунафу ще ти даде сила…“

„Татко, не мога да чакам…“

„Налага се. Аз ще се справя. Времето при теб и при мен тече с различна скорост. Тръгвай си, преди Изчадието да е пробило защитата ми!“

„Татко, обичам те. Татко?“

 

 

Джейкъб се събуди и видя разплаканите очи на майка си.

— Джейк? Какво стана?

— Говорих с… — „Не й казвай, само ще я уплашиш“. — Няма нищо, мамо. Добре съм.

Доминик се обърна към президента.

— Това е, Енис. Край на дистанционното наблюдение. Ясно ли е? Никакви опити повече. Никакви изследвания! — Тя погледна сина си. — И никакви приказки за богове и Ксибалба. Искам двамата с Мани да заживеете нормален живот.