Стив Олтън
Възкресяване (22) (Какво става с нас, след като умрем)

19

2 ноември 2027 г.

Маями, Флорида (Новинарска страница в интернет)

Бившият държавен секретар Пиер Робърт Борджия бе освободен днес от федералния затвор на Маями, където излежа петнадесетгодишна присъда. Някогашният републикански кандидат за президент бе обвинен в заговор за убийството на Майкъл Гейбриъл, който загина при неизяснени обстоятелства, след като през декември 2012-а успя да предотврати термоядрена катастрофа. „Невинен съм и бях осъден несправедливо. Аз просто служех на страната си — сподели пред журналистите Борджия. — Искам да изживея останалите си дни в мир“.

 

 

4 ноември 2027 г.

Имението Мейбас, Маналапан, Флорида

16:17

Пиер Борджия разглеждаше отражението си в огледалото на банята. Затворническият живот бе смъкнал близо двайсет килограма от някога възедрото му тяло. Лицето му бе видимо поотслабнало, главата му — избръсната и покрита със сивкав мъх. Превръзката на дясното му око бе сменена, след като само преди месец го бе нападнал един затворник.

— Ще трябва да се погрижим за окото — заяви Лусиен Мейбас, който тъкмо влизаше в стаята. — Щом спадне отокът, ще ти поставим от новите протези.

— Загуба на време и пари. С живота ми е свършено. — Борджия обърна гръб на огледалото и почна да си плиска лицето.

— Не говори така. Баща ми винаги е повтарял, че партията се нуждае от теб.

— И къде, по дяволите, беше вашата партия, когато Чейни ме затвори като бясно животно? Този черньо кара ООН да му играе по свирката. Той е човекът, който уби баща ти.

Младежът кимна.

— Така е. И какво можем да направим?

— Имам някои идеи. Обличай се, хлапе. Ще те чакам долу.

Борджия взе от поличката снабдената с диагностичен микрочип четка и почна да си мие зъбите. Само след секунди върху огледалото се появиха трепкащи надписи:

Температура:	36,50 градуса
Сърдечна честота:	118
Кръвно налягане:	158/94
Холестерол:	343
Електролити:	в норма
2 зъбни кухини. Гингивит в стадий:	2

Високи кръвно налягане и холестерол. Анализът на слюнката показва наличие на кървяща стомашна язва.

Незабавно потърсете квалифицирана медицинска помощ.

Приятен ден.

— Проклети всезнаещи машинки — изруга Борджия, избърса си лицето и отново нагласи превръзката на окото си.

 

 

Лонгбоут Кей, Флорида

16:17

Джейкъб не можете да откъсне поглед от огледалото в банята, където върху отражението му бе насложено нечие друго, макар и размътено.

Изпито лице.

Бръсната глава.

Превръзка на окото… покриваща рана, дело на баща му отпреди двайсет и седем години.

„Това е Борджия… аз наблюдавам дистанционно Борджия!“

Видението изчезна също така внезапно, както се бе появило.

Джейкъб премигна учудено, загледан в мургавото си лице и сламенорусата си коса.

„Намислил си нещо, Борджия… усещам гнева ти… неспокойствието на душата ти“.

 

 

Бел Глейд, Флорида

18:40

Двуместният кабриолет „Орион“ паркира до тротоара пред къщата на Куентон с почти изтощени батерии. Лилит кимна на чичо си и тръгна към входната врата.

Преподобният я чакаше вътре. Беше облечен в халат, боксерки и черни чорапи.

— Защо ми открадна колата?

— Един приятел имаше нужда от нея. Пък и, формално погледнато, това е моята кола. Изтегли ли всичко от банката?

Куентон й подаде един хартиен плик.

— Тук е всичко, подписано и подпечатано, но няма да получиш и цент, докато съм жив.

— Дай ми документите.

— Не. Документите ще лежат в касата на моя адвокат. Утре сутринта му ги нося. Докато задоволяваш всички мои желания, завещанието ми ще остава непроменено. — Очите му блестяха доволно. — Искам те всяка нощ. Отсега нататък ти си моята лична курва.

За миг я завладя паника. „Сукубус не е курва. Сукубус е могъща. Сукубус контролира…“

— Свали си дрехите, курво.

Лилит бавно вдигна глава и го озари с лъчезарна усмивка.

— Добре. Искаш своя лична курва и ще я имаш. Но да видим първо дали ставаш за тази работа. — Тя бръкна в джоба си и извади три таблетки. — Сдъвчи ги добре, преди да ги глътнеш. Тези хапчета ще ти помогнат да издържиш цяла нощ.

Той взе таблетките, сдъвка ги внимателно и ги глътна.

— Събличай се, маце. Имаш да ми се издължаваш за последните седем години.

 

 

Лонгбоут Кей, Флорида

19:22

„Продължавай, татко. Довърши историята. Кажи ми какво стана, след като вашите кораби достигнаха изоставения град на онзи чужд свят“.

„Част от стената на купола се отмести встрани и ни допусна вътре, също както бе постъпила преди това с наблюдателната сонда. Щом се озовахме във вътрешността на купола, нашите три кораба бяха прихванати от силов насочващ лъч, който ни отведе при една площадка за кацане на върха на висок поне четири хиляди метра небостъргач.

Измъкнахме се навън и вдъхнахме от извънземния въздух. Едва се сдържахме да не заподскачаме като деца от радост. Уловихме се за ръцете и отправихме съвместна благодарност до нашия Спасител. И едва тогава осъзнахме, че сме в безизходица“.

„В безизходица?“

„Намирахме се на четири километра над земята. Единственият достъп до вътрешността на сградата бе осмоъгълна врата, изработена от невероятно тънка и неподатлива на каквито и да било усилия материя. Нямаше дръжка, нито ключалка, нямаше никакви средства за отварянето й.

Слънцето залезе, а ние продължавахме да стоим на покрива. Дойде нощта и за първи път имахме възможност да разглеждаме това чуждо небе, без да се плашим от насекомите. По-голямата от луните на планетата сияеше в жълта светлина, по-малкият сателит бе обгърнат от виолетов ореол. В далечината се виждаше мъглявина и една яркосиня звезда.

Прекарахме две ужасно дълги денонощия на покрива на небостъргача, докато нашите инженери пригаждаха платформа, с която да се спуснем до приземното ниво. Най-сетне се озовахме на земята.

Неандерталци в Ню Манхатън.

Градският пейзаж се разнообразяваше от тропически горички и изкуствени водни пътища. Влажността, особено на приземното ниво, бе непоносимо висока. Недалеч се виждаше поток, край който неколцина от нашите инженери извършваха химически анализи.

За наша изненада водата съдържаше микроскопични следи от редки елементи. Дали бе отровна? Не можехме да кажем със сигурност, докато не я подложим на по-обстоен анализ.

Водата е живот. В совалките разполагахме с двумесечни запаси храна, но вода имахме само за още няколко дни. Ако тази извънземна вода се окажеше непоносима за организмите ни, каква надежда ни оставаше?

В края на краищата решихме да пием от нея.

Сега вече си бяхме осигурили въздух и вода, но все още не можехме да проникваме в сградите.

Някой пусна слуха, че вътре ни дебнели извънземни, които възнамерявали да ни избият, докато спим. Други като мен обаче смятаха, че градът е бил изоставен преди много време и че за достъп до сградите са ни необходими малко повече познания.

И така, в подножието на тези колосални футуристични постройки ние поваляхме дървета и сковавахме колиби. Засяхме наши семена и оборудвахме научноизследователски лаборатории. Строяхме училища и болници, храмове и съдилища. Живеехме в мир и покой, заобиколени от недосегаемите паметници на мъртвата цивилизация. Сега на планетата бяхме само ние — единственото оцеляло племе. Нямаше богати и бедни. Всички бяхме равни.

Поне в началото.

Организирахме избори, посочихме хората, които да ни управляват. Нарекохме града Нов Рай. В чест на нашия водач Девлин Мей бас майка му получи правото да избере название на планетата. За наша изненада тя се спря на едно древно име, останало като спомен от маите, част от техния мит за Сътворението.

Ксибалба“.

„Значи Ксибалба е планета, а не подземен свят? И как да стигна дотам? Коя е била тази жена, дето й е дала името? Защо е избрала тъкмо него?“

„Беше вдовица на милиардера Лусиен Мейбас, който бе починал само няколко години по-рано. Беше на около петдесет, но изглеждаше много по-млада и все още бе неотразима красавица. Носеше ярковиолетови контактни лещи, имаше мургава кожа и дълга черна коса. Вероятно предците на Лилит произхождаха от Централна Америка…“

„Чакай! Лилит ли каза?“

„Лилит Ева Мейбас“.

„Тя е момичето, с което от много години се срещам във възела“.

„Твоята приятелка е Хунафу?“

„Да, татко. Чуваш ли ме?“

„Джейкъб. Тъкмо Лилит Мейбас един ден ще се превърне в Изчадието“.

„Не. Това е невъзможно! Лилит не може да е Изчадието… тя не е родена в един и същи ден с мен. Показа ми акта си за раждане. Татко, не е тя!“

„Тя е, Джейкъб. Измамила те е — чрез теб и мен. Двете — тази от моето и от твоето време — поддържат постоянна връзка. Затова и ме очакваше на Ксибалба, когато пристигнах там в облика на Майкъл Гейбриъл“.

„Аз съм виновен. Трябва да направя нещо. Да я спра“.

„Джейкъб, почакай! Ако направиш нещо на Лилит от твоето време, ще промениш целия ход на историята. Спомни си, единственият ни шанс да спасим човечеството е черната дупка. Тъкмо Лусиен Мейбас е осигурил средствата за построяването на първия кораб до Марс. Унищожиш ли Лилит в твоето време, ще изгубим надеждата да колонизираме Червената планета, което означава втори холокост и край за цялото човечество. Примката на времето трябва да бъде разплетена и да се възстанови правилното движение, но в моето време, а не в твоето“.

„Тогава какво се очаква от мен?“

„Не зная, но двамата с брат ти трябва да стоите настрана от Лилит. На всяка цена“.

 

 

Бел Глейд, Флорида

19:40

Куентон Морхед лежеше гол на леглото. Малката магьосница извади от джоба си шишенце с ароматично масло. В другата си ръка държеше късо въже. Той не сваляше от нея облещен поглед, докато тя си смъкваше дрехите и после — докато мажеше гърдите си с маслото.

— Да, курво, харесва ми.

— Чакай да видиш какво ще бъде нататък. — Тя се приближи към него и завърза краката и ръцете му за леглото. — Курвите обичат клиентите им да са неподвижни.

Лилит изгаси лампата и тихо се върна при него.

Куентон започна да стене от удоволствие веднага щом почувства как пръстите й се спускат надолу по корема му. Тя го близна по шията и намести таза си над щръкналия му член.

— Знаеш ли, прав си — продължи с дрезгав глас. — Наистина ти дължа много. А сега, отпусни се и затвори очи.

— Но аз искам да те гледам.

— В тъмното е по-хубаво. Помниш ли, като бях малка, ти винаги идваше при мен по тъмно. Сега е обратното. Затвори очи.

Старецът се подчини, на устните му трепкаше усмивка.

Лилит извади бръснарското ножче зад ухото си и го захапа със зъби.

След това се плъзна нагоре, притискайки краката му с бедра. Устните й рисуваха фигури по кожата му, оставяха след себе си зееща рана. Когато достигна шията, тя разряза артерията с едно рязко движение и почувства как кръвта му шурти върху разгорещеното му тяло и се стича чак до набъбналия му член.

Удоволствие и болка. С всяко стенание нови изблици кръв. С всяка целувка нова рана.

Докато устните й се спуснат до члена му, цялото тяло на преподобния бе изпъстрено със зейнали рани.

Куентон повдигна таза си рязко и се изпразни, след това се отпусна върху леглото, изцяло във властта на лекарството, без да осъзнава, че с всяка капка кръв върху чаршафа изтича и животът му.

 

 

Лонгбоут Кей, Флорида

23:08

Пясъкът бе студен и влажен, вятърът, който духаше откъм Залива, пронизваше пуловера на Доминик. Тя се сгуши в яката му.

— Стига игрички, Джейкъб. Знаеш ли кой е убил леля Ивлин?

— Казва се Лилит. Общуваме си от деца.

Доминик едва прикри изненадата си.

— Как си общувате?

— Чрез една по-висша плоскост на съществуването, която наричаме възел.

— Тя Хунафу ли е?

— Да. И ако питаш — да, тя е Изчадието. Или по-точно, ще стане, един ден.

На Доминик й призля.

— Толкова пъти те предупреждавах през всичките тези години. И аз, и леля Ивлин, а се оказа, че ти си поддържал контакт тъкмо със съществото, заради което страда баща ти. Как можа да си толкова заслепен?

— Любовта е сляпа.

— Любов? Ти си обичал това… нещо?

— Тя не е нещо, мамо, тя е човешко същество. Произхожда от лошо семейство, от малка е страдала физически и душевно. Била е насилвана и се нуждаеше от помощта ми. И тя е Божие чадо като теб и мен.

— Само че опасно чадо. Тя е убила Ивлин.

— Защото ми се разсърди. Тогава става непредсказуема.

— И какво ще правим сега?

— Лилит знае къде живеем и кои сме. Можем да се скрием, но силата й расте с всеки ден. Ще й е все по-лесно да ме проследява. Освен това си има помощник, който също е Хунафу.

— Ние също имаме помощници. Ще й пратим Сол и Пипер.

— Не можем да го направим. Тя трябва да оцелее — от това зависи близкото бъдеще на човечеството. Ако сега я премахнем, ще променим цяла верига от събития. Спасението е да я избягваме, докато двамата с Мани не тръгнем за Ксибалба.

— Нима знаеш къде е Ксибалба?

Той посочи небето.

— Някъде горе. Според маянското пророчество двамата с Мани ще отпътуваме за там, когато навършим двайсет години. Няма да е никак лесно да избягваме Лилит цели шест години, освен ако… — Изглежда, му хрумна друга идея, защото очите му се разшириха.

 

 

5 ноември

Бел Глейд, Флорида

19:25

Лилит Ева Робинсън седеше до масата в кухнята и ридаеше неудържимо.

Детектив Тик Колсън й подаде кърпичка.

— Зная, че си разстроена, но трябва да ти задам още няколко въпроса. Та казваш, че си се прибрала вкъщи към единайсет?

— Да, господине. Бях на гости при чичо ми в хотела. Когато излязох, дядо си беше легнал.

— Имаш ли представа дали дядо ти е използвал наркотици?

— Ами той… пиеше разни хапчета. Казваше, че са му за артрита.

— Според съдебния лекар е вземал „Оксиконтин“. Открили са приблизително шестстотин милиграма в кръвта му. Бил е сдъвкан, а това е противопоказано. Лекарството трябва да се поглъща цяло, за да се разгражда постепенно в червата.

— О, божичко… той сигурно е знаел.

— И аз така смятам. Струва ми се, че дядо ти се е самоубил.

— Не… убили са го. Не виждате ли раните? Ами кръвта?

— Сам си ги е причинил. Сигурно нищо не е усетил, натъпкан с болкоуспокояващи. Знаеш ли, че е променил завещанието си?

— Не знаех дори, че има завещание.

— Вчера. Интересно съвпадение. Промяната и… самоубийството. Днес следобед неговият адвокат ще разговаря с теб. — Колсън надникна в бележника си. — Сега, за този твой чичо — дон Рафело. Ще трябва да го разпитам.

— Разбира се.

Колсън погледна над рамото й и лицето му потъмня.

— О, по дяволите… — Той я заобиколи и застана до телевизора.

Предаваха на живо, от хеликоптер, който летеше над моста „Ганди“ в Тампа. Виждаха се спасителни лодки и водолази.

Колсън увеличи звука.

— „… лимузината на бившия президент е била ударена, докато се е приближавала към моста. Колата е разбила временните заграждения и е паднала в залива.“

В едър план катер на Бреговата охрана.

— „Джени, аз съм Брайън Бахдър. Току-що ни съобщиха, че бившият президент Енис Чейни и шофьорът са били спасени. И двамата са на борда на катера. Състоянието им е стабилно.“

— „Брайън, а какво се знае за изчезналия близнак?“

Лилит коленичи пред екрана. Сърцето й биеше като лудо.

„Само да не е Джейкъб…“

— „Водолазите продължават издирването, но според мен нещата не изглеждат никак добре. Според очевидци лимузината е потънала преди повече от десет минути.“

— „За тези от вас, които сега включват нашата програма, гледате предаване на живо от околностите на моста «Ганди», където лимузината на бившия президент Енис Чейни е била ударена от друга кола, която веднага след това изчезнала в неизвестно направление. Чейни и неговият шофьор са били спасени, но един от близнаците Гейбриъл все още е в неизвестност.“

— „Джени, доколкото разбрах, Чейни е бил поканен от Дан и Линда Брурсма…“

— „Само за момент, водолазите изваждат нещо.“

Камерата се спусна надолу и показа придържано от водолазите тяло. Дъхът на Лилит секна.

Беше чернокосият близнак — Имануел.