Сойър Бенет
НЕцивилизован (30)

Глава 29

Зак

Пот се стичаше безпощадно по лицето ми, мокрейки шията и гърдите ми. Тук бе горещо като във владенията на Хадес, и знаех, че вероятно ще се охладя просто като сваля дрехите си. Но като нафукания задник, който се бях превърнал в Щатите, много повече се наслаждавах на дългите работни панталони, ботушите и памучната риза, които ме предпазваха от слънцето, насекомите и острите бодли на растенията наоколо.

Изправяйки се, поставих още една дървена тухла от палма, за да укрепя бамбуковите греди, подсилвайки покрива на новата къща на Парайла, която строях. Поглеждайки надолу, видях Парайла да лежи в хамака си, гледайки ме как работя. На рамото, където го бе пронизала стрелата, имаше залепена малка марля, единият му крак бе изтегнат по дължината на хамака, а другият опираше земята, за да може лениво да се люлее напред-назад.

— Работата ти е много добра… не си изгубил уменията си, докато бе надалеч — коментира той.

Отговорих му на чист португалски, стрелвайки го с лека усмивка.

— Не бях далеч много време.

— Не толкова дълго, колкото се надявах — промърмори той, а аз се направих, че не го чувам. Той бе шокиран, когато ме видя да идвам на изгорялото парче земя, където бе селото на Караикан, пускайки на земята в краката си чантата си, мачетето ми и три пушки. Закупих оръжията с част от парите, които ми даде Мойра, с намерението да ги използвам, когато нападнем Матика. Отидох направо при Парайла, които лежеше на земята.

Той не бе никак щастлив, че съм се върнал толкова рано, и това засегна болния ми нерв.

— Момче, какво правиш тук? — попита Парайла, хващайки протегнатата ми ръка и смъквайки ме на колене пред себе си.

— Върнах се — бе всичко, което му казах, нежно разтваряйки превръзката на рамото му, за да видя раната. Беше чиста и не миришеше на инфекция, затова я покрих отново и го погледнах в очите. — Как се чувстваш?

— Бил съм и по-добре — промърмори той, — а и С’амайр’а не беше много нежна, докато се грижеше за мен. Но оцелях.

— Никога не биваше да заминавам — казах му тъжно. — Това никога нямаше да се случи, ако бях тук. Съжалявам.

Парайла ми изкара акъла, когато заби изкривения си старчески пръст към гърдите ми и каза:

— Глупаво, горделиво момче… това щеше да се случи, без значение дали си тук или не. Единственото нещо, което ми носеше мир, бе знанието, че си далеч от всичко това.

— Нима искаш да се крия като жена? — изръмжах, напълно объркан от гнева му заради завръщането ми. Очаквах осиновеният ми баща да ме приеме с отворени обятия, а ето го сега, карайки ми се, задето се бях върнал.

Погледът на Парайла омекна малко и той погали ръката ми.

— Никой никога не би те объркал с жена, Закарайъс. Много пъти си доказвал, че си силен член на това племе. Но исках повече за теб… повече от този живот. Бях щастлив мъж, знаейки, че го получаваш.

Част от гнева ми се стопи при думите му, защото като всеки баща, той искаше за мен това, което смяташе, че ще е най-добро. Не бе това, което аз мислех, че е най-добро, и смятах, че е най-добре да се върна.

Или поне донякъде.

Сърцето ми си промени мнението хиляди пъти, след като Мойра ме остави на летището. Последните няколко минути, преди да се кача на самолета, на няколко пъти едва не й се обадих, за да й кажа да се върне за мен, но в крайна сметка, обстоятелствата налагаха връщането ми в Караикан, въпреки че сърцето ми настояваше да се върна при Мойра.

Бях готов за битка, но вече бях изгубил сърцето си.

Селото бе погубено, всяка една къща бе изгорена до основи. Няколко мъже бяха ранени в боя, защитавайки селото, четирима бяха загинали, двама от които бяха старейшини. Пет от децата… три момчета и две от по-големите момичета… бяха завлечени в джунглата и майките им бяха неутешими.

Бях дошъл точно навреме, тъй като племето събираше каквото е останало и се канеше да се премести няколко километра надолу по реката.

Бях шокиран от това, защото мислех, че ще се готвят за битка и бях дошъл готов за бой. Но Парайла ми каза, че останалите старейшини и няколко от младите войни искат да потърсим мир с Матика. Тя бяха по-големи и по-силни от нас, и мъжете се бояха, че една продължителна война ще доведе до унищожението ни. Отец Гаул, който помагаше да се оберат част от малкото останали зеленчуци, явно бе основоположникът на тази идея, и бе предложил да говори с Матика, тъй като бяха в добри отношения.

Идеята ме подразни, тъй като горях от желание да отмъстя на тези, които бяха дръзнали да наранят хората ми.

В крайна сметка обаче бях принуден да се съглася с волята на племето и поехме надолу по реката. Част от пътя преминахме с канута, а останалия през джунглата, сечейки пътя към новия ни дом. Цели три дни сечахме упорито с мачетета си, докато освободим достатъчно място. Изгорихме корените на растенията и дърветата, които унищожихме, за да създадем новия си дом и събрахме бамбук и палми за новите къщи.

За известно време храната щеше да е оскъдна, докато не насадим новите зеленчуци, но през живота ми много пъти сме местили селото си и това бе просто нещо, което трябваше да преживеем.

Първата ми задача бе да построя дом на Парайла, за да има къде да се подслони. Двама от съплеменниците ми ми помогнаха със структурата, но след това ги отпратих, за да се заемат със собствените си домове, докато аз се оправях с покрива.

— Все още ли си ядосан, задето решихме да не нападаме Матика? — попита развеселено Парайла.

— Не сме решили напълно това — посочих аз. — Отец Гаул може да се върне и да каже, че Матика не се интересуват от мир. И тогава ще има война.

Парайла ми се подсмихна.

— Твърдоглав си. Но този старец иска мир. Иска децата ни да се върнат и след това иска да живее живот без тревоги.

Кръвта ми се смрази от срам заради думите ми. Защото Парайла искаше нещо, което трябваше да има.

Само нуждата ми от отмъщение припалваше гнева ми, карайки ме да споря с него на всяка крачка. Мирът бе странна идея. Вярно, бях го видял на практика в модерния свят, но дори и там той не бе напълно възможен. Хората все още се биеха и избиваха помежду си, борейки се за земи, права и пари. Нашето общество не бе по-различно, затова не исках да се откажа от нуждата да видя как нещата са поправени.

— Видях, че Тукаба те гледа — игриво подхвърли Парайла.

Погледът ми се стрелна към жената, стояща около големия огън, печейки хляб за обяд. Очите й наистина не се откъсваха от мен, но в мига, в който я погледнах, тя сведе раболепно лице към земята.

— Не съм заинтересован — казах на Парайла, вдигайки още една палмова дъска към покрива и започвайки да я привързвам към гредите. — Имам работа за вършене.

Парайла се подсмихна, но след миг се засмя силно.

— Какво е толкова смешно? — сопнах му се аз.

— Ти си смешен — каза, все още кикотейки се. — Закарайъс, когото познавам, нямаше да се интересува дали има работа за вършене. Щеше вече да е свалил Тукаба на колене в пръстта, за да освободи могъщия…

— Достатъчно, стари човече — изревах аз. — Откога стана толкова покварен?

Парайла продължи да се смее, люлеейки се в хамака си.

— О, Закарайъс — весело каза той, — мястото ти не е тук.

Завъртях рязко глава към него и присвих очи.

— Защо го казваш?

— Защото сърцето ти е накъде другаде — каза той просто.

Намръщих му се, продължавайки работа. Изтрий потта от челото си в ръкава на блузата си и отстъпих от къщата, отивайки до една кратуна, пълна с вода, за да отпия голяма глътка. Поглеждайки обратно към Парайла, чийто очи светеха към мен, казах:

— Сърцето ми е точно там, където трябва да бъде, татко. Спри да опитваш да видиш нещо, което не съществува.

Обръщайки му гръб, взех мачетето си и се насочих към гората, за да отсека още няколко палми. Трябваше да избягам от знаещите му очи и мъдрите му думи. Може и да исках да отрека това, което вижда в мен, но истината бе, че сърцето ми бе не другаде, а точно там, където беше Мойра. Само ден след като се върнах при Караикан осъзнах, че съм направил най-голямата грешка в живота си.

Не това, че се бях върнал при Караикан… това е нещо, което трябваше да направя. Трябваше да се върна и да се убедя, че Парайла е добре, и да помогна на племето си да отмъсти за убитите и отвлечените. Не, грешката ми бе, че не казах на Мойра какво изпитвам. Грешката ми бе в това, че й казах, че няма да се върна. Грешката ми бе в това, че скъсах връзките си с единствения човек на света, за който ме бе грижа повече от всичко. Адски се издъних, и сега бях заседнал в ситуация, която не знаех как да поправя. Дори не бях сигурен, че може да се поправи, защото много добре си спомнях с каква лекота Мойра прие думите ми, че между нас всичко е приключило. Тя ми бе обърнала гръб, макар очите й да бяха пълни със сълзи, а тъга изкривяваше чертите на лицето й, и бях видял как изпъва гръбнак с решителност, докато се отдалечаваше от мен. Тя така и не погледна назад, нито веднъж.

Това беше краят. Завинаги. Трябваше да се примиря с това и да намеря начин да втвърдя сърцето си. Сега това бе моят живот и трябваше да живея по най-добрия възможен начин, без тя да е до мен.

След три дни отец Гаул се върна в селото, изненадвайки всички ни, като водеше със себе си петте деца. Те изтичаха при майките си и всички се обляха в щастливи сълзи, дори аз. В допълнение на това той носеше предложение за мир от Матика заедно със семена, брашно и различни вещи като одеяла и кожи. Матика бяха започнали обмяна на стоки с другите племена, както и с търговци по реката. Бяха по-напреднали от нас, щом се отнасяше до това да направят живота си по-лесен.

Всички бяха удивени от лекотата, с която Матика приеха предложението за мир.

Но всичко това имаше и своята цена. В замяна трябваше да обещаем повече да не ги нападаме, както и да разрешим браковете между членове на двете племена. Това щеше да помогне да циментираме дълготрайните си отношения и да им помогнем да се разрастват. И докато търсеха мир, те се тревожеха за останалите племена и изискваха от нас да сключим мир и с тях.

Темата ми беше горчива, тъй като все още желаех мъст, но старейшините и почти всички мъже в племето смятаха, че това е най-доброто решение.

Подготвяше се празник и луната светеше силно над новото ни село. Повечето от къщите бяха готови, и бяхме наклали огън. Стоях с дрехите, които бях донесъл със себе си, и просто не можех да разбера защо все още ги обличам. Повечето от съплеменниците ми се шегуваха добронамерено с това.

Мисля, че причината бе, че ме караха да се чувствам по-близо до Мойра, знаейки, че ги бе купила за мен и знаейки, че са част от културата, в която за миг бях решил, че ще остана завинаги. Точно както се бях опитал да се вкопча в старите си привички, след като заминах за Щатите, сега се вкопчвах в новите неща, които бях научил наскоро.

С ъгъла на окото си улових движение и видях как Тукаба върви към мен с поглед, забит в земята. В ръцете си държеше бананово листо с месо и плодове.

Взех го от нея и казах:

— Благодаря.

Тя понечи да се обърне, но се спря. С все още сведен поглед, тя попита:

— Има ли още нещо, от което се нуждаеш?

— Не, благодаря ти — казах й с лека усмивка. — Това е достатъчно. Трябва да отидеш да се нахраниш.

Отпускайки се на колене пред мен, тя ме погледна директно в очите, което бе нещо ново, и каза:

— Не си ме докосвал, откакто се върна. На разположение на нуждите ти съм.

За моя изненада Тукаба се обърна, вирвайки задник към мен, докато навеждаше буза към земята.

Тялото й все още бе красиво в очите ми, тъмно карамелено на цвят, то блестеше под лунната светлина, а черната й коса падаше пред лицето й. Женствеността й бе разголена пред мен и дори виждах блясъка на луната по снопа косми между краката й. Но членът ми дори не помръдна.

Защото, мамка му, той принадлежеше на Мойра.

— Съжалявам, Тукаба — казах й аз. — Моля те, изправи се.

Тя веднага се изправи на крака и се обърна към мен.

— Не разбирам. Преди винаги си ме искал.

— Знам — казах й меко. — Но се промених, след като заминах. Има друга жена, която желая.

Мисля, че при някои обстоятелства думите ми биха били груби, но в нашето общество не бе така. Тукаба нямаше никакво желание да бъде повече от приемник на моето освобождение, тъй като в нашите норми не бяха застъпени неща като срещи или ухажване. Жените бяха там и всеки можеше да ги вземе. Това бе работата им. Ако един мъж искаше да се ожени за жена, той го правеше, ако ли не, жената бе доволна да задоволява всички членове на племето.

Беше толкова просто.

Много по-просто от онова, което оставих зад гърба си заедно с Мойра. То беше сложно, объркано и изумително. И ужасно много ми липсваше.

Тукаба ми даде разбираща, дори приемаща усмивка, и се отдалечи от мен. Гледах след нея за миг и след това насочих поглед към храната в ръцете си. Взимайки парче от печено диво прасе, аз го лапнах и задъвках замислено. Огледах се из селото и видях, че всички са щастливи. Щастливи, че са си върнали синовете и дъщерите, щастливи, че няма да губят повече живот и битки с Матика. Те бяха доволни и осъзнах с внезапна яснота, че това правеше и мен доволен.

Доволен, доколкото бе възможно със зеещата дупка в сърцето ми, която можеше да бъде запълнена само от една-единствена жена.

— Видях, че отново отпрати Тукаба — каза Парайла, сядайки на земята до мен. Игнорирах коментара му и кимнах към рамото му.

— Как се чувстваш?

— Боли, но не е нещо, с което не мога да се справя. Този старец има още много години пред себе си.

Останахме мълчаливи за миг, слушайки как жените припяваха. Бутнах банановото листо, пълно с храна, към него и Парайла си взе няколко плода, дъвчейки бавно.

— Кога заминаваш обратно? — попита ме той, а в думите му имаше мъдрост и увереност.

Обърнах се изненадано към него, а той просто ме гледаше знаещо. След това ме дари с усмивка, пълна с щастие и разбиране.

— Колкото е възможно по-скоро — казах, дори без да осъзнавам, че съм взел решението да се върна при Мойра, преди той да ме попита. Изглежда Парайла винаги бе крачка пред мен.

— Е, разкажи ми за нея — побутна ме той.

— Какво те кара да мислиш, че се връщам заради жена? — попитах пакостливо.

Парайла изсумтя и каза.

— Защото те познавам, синко. Познавам те.

Споделихме храната ми пред огъня, докато разказвах на Парайла всичко за Мойра. Казах му за всичките причини да последвам сърцето си и му споделих колкото много ще ми липсва той и семейството ни тук. Говорихме до ранни зори, защото това бе последната ми нощ тук.

На сутринта тръгвах… обратно към цивилизацията. Обратно към Мойра.