Към текста

Метаданни

Данни

Серия
НЕцивилизован (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Uncivilized, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 67 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Сойър Бенет

Заглавие: НЕцивилизован

Преводач: elfite_bgworld

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Ralna; ganinka

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10169

История

  1. — Добавяне

Глава 27

Зак

— Зак? — чух гласът на Рандал и вдигнах глава от списанието, което четях, докато го чаках в лобито. Той не ме остави да чакам дълго и аз се изправих от канапето, на което седях.

— Хей… извинявай, че се появявам така, без да се обадя предварително, но имаш ли минутка, за да поговорим?

Рандал ми махна и ме поведе напред.

— За теб имам цялото време на света. Ела… нека отидем в кабинета ми.

Последвах Рандал, а сърцето ми биеше лудо от вълнение. Тази сутрин, когато се събудих, все още обвит в ръцете на Мойра, решението ми бе направено. Щях да остана тук… с нея… и да започна нов живот. Живот, който вероятно е трябвало да имам от самото начало. Живот, който ми бе отреден от раждането.

Дълбоко в сърцето си знаех, че Парайла се надяваше точно на това за мен.

Но имах нужда от помощта на Рандал… затова първата крачка бе да преглътна гордостта си и да го помоля за нея.

Бях се измъкнал тихо от леглото, оставяйки Мойра спокойно заспала. Знам, че я изтощих миналата нощ, и след като изпитах най-интензивния, най-еротично поразителния оргазъм в целия си живот, аз също бях изтощен. Не съм спал по-дълбоко и по-спокойно от деня, в който съм се родил.

Когато се събудих, знаех, че всичко това няма нищо общо с факта, че бях обявил дупето на Мойра за моя собственост. Имаше всичко общо с факта, че тя ме обичаше, и че бях адски сигурен, че ще умра без нея. Затова си взех бърз душ, облякох се, и се обадих на Сам с молба да ме докара до офиса на Рандал в центъра на Атланта.

Рандал ме отведе в офиса си, внимателно затваряйки вратата след нас. Той седна в коженото си кресло зад бюрото. Аз се настаних на стола пред него, отпускайки ръце на коленете си… тялото ми бе изпълнено с тревога.

— Какво има? — попита той разтревожено. — Изглеждаш готов да експлодираш.

— Искам да остана тук… в Щатите. С Мойра.

Разбиране, примесено с чисто щастие, блесна в погледа на Рандал и той се усмихна сияйно към мен. Стисна ръце пред себе си и каза:

— Момчето ми… това е фантастична новина. Сигурен съм, че Мойра е много щастлива. Знам, че между вас двамата има нещо специално.

— Всъщност… все още не съм й казал. Има неща, с които трябва да се справя преди това.

Рандал се наведе напред със сериозно изражение. Опирайки лакти на коленете си, той попита просто.

— Какво мога да направя за теб?

— Имам нужда от работа… нещо, с което… — Думите ми секнаха. Как да се изразя, за да не звуча като пещерняк? — Имам нужда да намеря начин да се грижа за Мойра. Не… това не е правилно, защото тя може да се грижи за себе си. Аз просто… Имам нужда от нещо, с което да се занимавам… да бъда полезен. Трябва ми работа и ще се радвам да работя за теб. Може би в един от магазините… да подреждам рафтове или нещо такова.

Ето.

Това беше.

Поисках помощта му и сега трябваше да чакам, за да видя какво можеше да направи за мен.

— Зак… имаш място в „Кенън“. И ще те накарам да работиш от дъното и да заслужиш пътя си нагоре, за да може да научиш всеки аспект от бизнеса. Защото ако останеш тук… и работиш за мен, ще очаквам от теб да бъдеш навсякъде и един ден да станеш равен на мен. Но засега… не те искам тук.

Примигнах изненадано, бях толкова сигурен, че ще ме назначи в магазина в мола на няколко километра от къщата ми.

— Но… имам нужда от нещо сега… от начин да изкарвам пари.

— Това, от което имаш нужда, е образование — каза той сериозно. — Предлагам ти да ми позволиш да ти помогна с това. Първо трябва да вземеш дипломата си за средно образование, а след това да отидеш в колеж. Ти си умен, няма причина да не блеснеш на академично ниво. Малко си изостанал, но ще ти наема учител и ще наваксаш много бързо.

— Училище? Колеж? — повторих глупаво. Никога не съм се замислял за това.

— Да, щом завършиш колежа, ще ти дам работа тук. Ще искам да вземеш и диплома за бизнес администрация, но може да го направиш и докато работиш.

Оценявах силната увереност в думите му, но просто нямаше как да се получи. Нямах време за това.

— Трябва да мога да заплащам за живота си. Трябва да мога да допринасям — казах сериозно на Рандал — Не мога да приема благотворителност.

Рандал се облегна назад, потупвайки с пръст устните си, докато ме гледаше замислено.

— Какво ще кажеш за това… можеш да работиш на половин работен ден в „Кенън“, докато завършиш образованието си. Парите няма да са достатъчни, за да заплатиш обучението и учебниците си, но ако ми позволиш да ги поема, заплатата от „Кенън“ ще ти позволява да си делиш разходите за домакинството с Мойра. Предполагам, че ще останеш с нея?

— Това е планът ми. Което значи, че трябва да ходя на училище някъде близо до дома, за да мога да се справя. Или поне да не е прекалено далеч, за да пътувам всеки ден.

— Довери ми се… дарих много пари на Северозападния университет, след като наех Мойра, че ти гарантирам място там, стига оценките ти да са добри.

Добри оценки? О, мамка му. Дали наистина можех да го направя? Можех ли да се стегна и да отида в колеж?

Мамка му, да, мога, изръмжах в главата си, защото бях готов на всичко, за да може между мен и Мойра нещата да се получат.

— Приемам — казах на Рандал и се усмихнах. — И ще ти върна всеки долар, който си инвестирал в мен.

Рандал се засмя и се изправи.

— Не е нужно. Гледам на това като инвестиция в бъдещето на „Кенън“. Но бих приел едно здраво ръкостискане за запечатване на сделката.

Изправих се и посегнах към протегнатата ръка на Рандал. Вътрешен импулс ме накара да пристъпя напред и да обвия ръце около раменете му, притискайки го в бърза прегръдка.

— Благодаря ти, Рандал. Това значи много за мен.

Когато се отдръпнах от него, очите му бяха влажни и той се покашля.

— Да… ами… удоволствието е мое. Наистина, и вече мога да кажа, Зак… добре дошъл у дома, моето момче.

* * *

Сам ме откара до дома и буквално прелетях над четирите стъпала на верандата. Отворих широко врата, викайки Мойра по име.

Видях я на мига, седяща на стол в кухнята пред отворения й лаптоп и с мобилен телефон в ръка.

Тя се обърна към мен, а лицето й бе силно пребледняло. Изправяйки се от стола, тя тръгна към мен, протягайки ръце. Преплетох пръсти с нейните и стомахът ми се присви тревожно, когато попитах.

— Какво не е наред?

— Съжалявам, Зак — каза тя, а очите й се напълниха със сълзи. — Отец Гаул се обади преди малко. Племето Матика са нападнали Караикан преди два дни. Отец Гаул веднага се е качил по течението, за да намери телефон и да ми се обади.

— Парайла? — попитах с уста, сякаш пълна с пясък, докато сърцето ми препускаше лудо.

— Ранен е. Бил е прострелян със стрела, но отец Гаул казва, че ще се оправи. Била е в рамото и раната изглежда добре.

— А останалите? — попитах с тих шепот.

Мойра насочи поглед към земята и не ми отговори на мига.

— Мойра — изкрещях й аз, — ами другите?

— Няколко са мъртви… не съм сигурна кои. Някои от децата са отвлечени. Селото е изгорено до основи.

Отметнах глава назад, сякаш шията ми не бе достатъчно силна да я държи изправена. Отворих уста и изревах от болка.

— Неее.

Мойра обви ръце около мен, стискайки ме силно… притискайки тялото си, колкото може по-близо до моето.

— Толкова съжалявам, Зак. Толкова много съжалявам.

Ръцете ми останаха да висят около тялото ми, неспособен да приема утехата й. През мен премина вълна от гняв… гняв към Парайла, който ме накара да тръгна, ярост към Рандал, който настояваше да дойда, и горчивина към Мойра, която ме изкушаваше да остана далеч от дома си и от онези, които имаха нужда от мен.

Отскубнах се от Мойра и се насочих към спалнята. Отворих гардероба, извадих сака си и го хвърлих на леглото. Бързо намерих работните панталони и тениските, които Мойра бе донесла за прехода през Амазония, заедно с няколко чифта чорапи и здрави ботуши. Натъпках всичко в сака и посегнах към най-горното чекмедже, където стоеше паспорта ми.

С ъгъла на окото си видях Мойра да влиза в стаята. Завъртях рязко глава към нея и излаях.

— Имам нужда да ми уредиш превоз до Караикан. Нека ме отведат колкото може по-близо, останалото разстояние ще го измина пеша. Ще имам нужда от няколко порции от военната храна и таблетки за вода. И от всичко друго, за което можеш да се сетиш.

— Зак… не е нужно да бързаш. Нападението е приключило и Парайла ще се оправи. Ако искаш, ще отида…

— Мамка му, просто го направи — изкрещях й, стиснал гневно юмруци. — Поне това можеш да направиш, след като по начало ти ме откъсна оттам.

Лицето на Мойра пребледня и сълзи изпълниха очите й. Чувствах се така, сякаш стрела прониза сърцето ми, толкова ужасно се почувствах от думите си.

Но нямаше да си ги взема обратно, защото горчилката удави всички други думи.

Как можах да бъда толкова глупав, че да замина? Какъв егоизъм живееше в мен… за да изоставя хората, които имаха толкова голяма нужда от мен? Парайла можеше да загине.

Други бяха загинали, помислих си, свивайки се от болка.

И още по-важно, как си позволих да бъда засмукан в този свят… изпълнен с удоволствия и фриволности? Обърнах гръб на хората си, заслепен от една жена.

Сърцето ми се сви, докато мислех тези грозни неща за Мойра, тъй като знаех, че не съм справедлив. Но вината и срамът ме притискаха толкова силно, че трябваше да изоставя любовта и страстта си към нея. Нямаше място за тях… не и след като бях изпълнен с черен гняв, пулсираща болка и ненаситно желание за мъст.

— Зак — изрече меко Мойра с молба в гласа, — моля те, спри за миг… нека поговорим.

Поех дълбоко дъх и го отпуснах бавно.

— Няма какво да говорим. Връщам се и ти или ще го уредиш, или ще отида при Рандал. Той ще се погрижи.

Мойра кимна бързо, насочвайки се към вратата.

— Разбира се, ще уредя всичко. Ще дойда с теб.

— Не — казах с леден глас. — Не искам да идваш.

Защото нямаше смисъл.

Тя нямаше какво да направи и животът й щеше да бъде изложен на риск, защото знаех, без никакво съмнение, точно както сега стоях тук и ми идеше да късам косата си от раздразнение, че племето вече планираше отмъщение.

Изражението на Мойра стана съкрушено, а раменете й увиснаха. Примирение изпълни лицето й и тя примигна, за да прогони сълзите си.

— Добре — каза тя меко. — Ще се погрижа за това. Може би ще е добре да се обадиш на Рандал и да се сбогувате.

Да, това бе добра идея.

Не мога да повярвам, че само преди час стоях в офиса му и правих грандиозни планове за бъдещето си. Сега щях да му се обадя и да сложа край на тези планове, връщайки се към стария си живот.

 

 

Успях да се взема малко в ръце. Умът ми бе зает с това, което се бе случило, както и с факта, че ще са ми нужни цели три дни, за да стигна до Караикан, затова реших да спра да се тревожа излишно. Мойра успя да ми уреди място на следващия полет за Джорджтаун, Гвинея и оттам след два чартърни полета щях да стигна до река Амазонка в Бразилия. От там трябваше да реша как да стигна по вода до Караикан, но точно сега нямаше да мисля за това. Ако се наложеше, щях да открадна лодка.

Като цяло, тя бе успяла да ми спести поне ден от пътуването, прекарвайки ме през Гвинея, за което й бях изключително благодарен. Обаче не бях намерил гласа, с който да й благодаря за всичко, тъй като се страхувах да говоря с нея. Боях се от всички неща, които би могла да ми каже, и с които да ме накара да променя мнението си, и макар болката от случилото се с племето ми да ме измъчваше, сега чувствах и болка от начина, по който обръщах гръб Мойра.

Начинът, по който обръщах гръб на новите си надежди и мечти, които ме изпълваха тази сутрин.

Всичко се бе изпарило… превърнато в пепел заради ужасната промяна в обстоятелствата.

Мойра настоя да ме откара до летището и тишината тежеше помежду ни. Тя стискаше толкова силно кормилото, че пръстите й бяха побелели, и дъвчеше долната си устна. Толкова отчаяно исках да посегна към нея, да помолвам косата й, да докосна лицето й… да й кажа, че всичко ще бъде наред.

Но нямаше.

За никой от нас.

Летището бе пред нас и тя зави към него. Сърцето ми се сви от тревога и от нередността на всичко това, но ги избутах назад. Трябваше да съм силен… за хората си. За Парайла.

И се надявах Мойра да може да бъде достатъчно силна, след като замина.

Тя се насочи към точния терминал, лавирайки през трафика, докато намери място за паркиране до едно такси точно пред терминала за международните полети.

И двамата слязохме от колата и я изчаках да заобиколи. Тя ми подаде билетите, които бе принтирала в къщата, и след това сложи плик в ръката ми.

— Ето малко пари — каза тя.

— Не са ми нужни — отвърнах и се опитах да й ги върна. — Ще разменя нещо друго, за да взема кану.

Тя поклати глава и ме погледна угрижено.

— Не е за кану. Когато стигнеш до реката, намери откъде да купиш пушки. Докато пътуваш, се научи как да ги използваш.

Примигнах изненадано.

— Оръжия?

— Отиваш след Матика, нали? — попита тя просто.

— Знаеш, че е така.

— Затова е хубаво да имаш коз. Използвай новите технологии.

Зави ми се свят.

— Искаш да купя оръжия.

Сълзи изпълниха очите й и тя кимна.

— Искам да си в безопасност, Зак. Искам да не те убият. Оръжията ще са от полза.

Пръстите ми се обвиха около плика и аз плъзнах ръце около нея, притискайки я към тялото си. За последен път се наведох, вдъхвайки сладкия аромат на косата й, чувствайки сърцето й да бие срещу моето. Опирайки буза върху главата й, си дадох миг да се потопя в докосването й… в любовта й… в тъгата й.

Щях да нося тази тъга в себе си до края на дните си, без значение дали ще намеря смъртта си при нападението на Матика или през следващите години, когато вероятно ще умра от разбито сърце.

— Няма да се върнеш, нали? — попита тя тихо.

— Не — казах й аз, — няма.

Мойра се отдръпна и, вдигайки се на пръсти, целуна нежно устните ми.

— Тогава вземи със себе си любовта ми и знай, че никога няма да съжаля за времето, което имахме заедно. Винаги ще имаш място в сърцето ми, Закарайъс.

Агония разтърси тялото мин щом се отдръпнах от Мойра. Тя примигна с тези свои зелени очи, зелени колкото Амазонка, и една кристална сълза се плъзна по бузата й. Стомахът ми се преобърна, а гърдите ми се свиха от болка.

Посягайки към нея за последен път, помилвах с пръст лицето й.

— Сбогом, Мойра.

Обръщайки ми гръб, тя заобиколи колата. Не погледна назад, а аз гледах как се качва и потегля. Потегля завинаги далеч от мен.

Поемайки дълбоко дъх, аз вдигнах лице към слънцето, греещо над модерния свят, оставяйки топлината му да ме облее за последен път. След това се обърнах и се насочих към летището и към стария си живот.